Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (9)

6

Съвсем изведнъж, когато станах на шестнайсет години, всичко се промени. Както казах преди, успелите възрастни мъже обичат да си спомнят как са се издигнали в света и да го носят като печат върху веждите си, някакъв знак на божия пръст. Но всъщност успехът понякога просто ти идва. Или ти стъпваш в него.

Античният господин с панталони до коленете, който притежаваше търговския пункт, умря. Синът му, на име Джуниъс, бързо срина бизнеса, така че никой от снабдителите във Филаделфия или Чарлстън вече не ни изпращаше нова стока. Моята скромна заплата не беше плащана месеци наред. Джуниъс дойде една сутрин с каруца конестога^[1], която имаше формата на лодка, натоварена до ръба на ритлите с всичките му притежания, поне тези, които бяха преносими и не биха могли да се продадат за пари, нито да се разменят срещу дълговете му към многобройните кредитори. Беше обзет от трескавата мисъл да се измъкне на запад, да избяга от грешките си и да започне живота си отново. Беше се отправил към най-отдалечените места на Мисисипи. Би могъл да хване и друг път за бягство и да ме остави в небрано лозе, но той въобще не беше нечестен, просто минаваше през големи изпитания. Спря каруцата в двора на магазина, беше седнал на капрата и държеше дългите тъмни поводи, увиснали на гърбовете на двойката подбрани по цвят жълти волове и един доста добър пепеляв на цвят кон, който следваше каруцата, завързан с въже зад нея. Брезентовото чергило се издуваше между колелетата в различни геометрични форми, като отдолу се очертаваха върховете, ъглите и заоблените краища на опакованите му в кутии и вързопи вещи. Един млад слуга негър, облечен с дрехи, по-хубави от тези на господаря му, седеше на задната капра, а краката му висяха и се полюшваха от нея.

Джуниъс слезе, поздрави ме доста притеснен, само с едно кратко вяло ръкостискане и бърз поглед в очите. После ме поведе зад каруцата, пропъди момчето от капрата и каза: „Огледай нещата и виж какво ще вземеш за надниците, които ти дължа.“

Покатерих се, започнах да ровя из вещите в затъмнената вътре каруца, но нямаше нищо, което да представлява интерес в този безпорядък, освен няколкото кутии с книги по право. Бих бил по-щастлив, ако бяха романи, поезия и пиеси. Но все пак бяха книги.

— Ще ги взема — казах аз.

— Добър избор — рече Джуниъс.

Свалих кутиите от каруцата и ги сложих на верандата.

Той седеше и правеше сметки в тефтера, писалката му дращеше бързо върху хартията.

— Значи сме изравнили старите заплати и всичко? — каза той.

— Честно и напълно — отговорих аз.

Чудех се какво ще последва за мене, но изчаквах.

— Колко пари имаш в брой? — попита той.

— Малко.

— Колко малко?

— Много малко.

Той направи едно нетърпеливо кръгово движение с ръката си напред.

— Около сто — казах аз.

— Около?

— Може би малко повече. Сто и двайсет.

— Господи, ти си живял съвсем икономично.

Свих рамене. Наистина живеех икономично и имах няколко свои търговски дейности. Не влизаше в задълженията ми да се занимавам с търговия на добитък и аз реших, че ако направя малко пари от покупко-продажби на говеда и прасета от джелепи, които ги прекарваха от тук на път за пазарите в Чарлстън, няма да навредя с нищо. Най-малкото на бизнеса на господаря си.

Джуниъс каза: „За сто и двайсет и оня кон в обора, можеш да имаш този магазин и като добавка другия в Нацията до Речната долина. В магазините има останала много малко стока, а аз сега нямам време да ги обявявам за продан. Трябва да продължа пътя си.“

— Не — казах аз. — Коня си не търгувам.

Той погледна на изток, назад към коларския път, като че ли очакваше всяка минута някакви тъмни преследващи го ездачи да завият по него.

— Тогава само за сто и двайсет.

— За магазините и за времето, което ми остава по договор.

— Разбира се. Това също.

Влязох вътре и събрах всичките си спестявания — пари в брой и разписки — от няколкото различни места, където ги бях скрил. Дори не ги преброих. Знаех с точност колко са. Изнесох ги в двете си шепи. Това беше малка купчинка, която отчасти представляваше последните четири години от живота ми. Всичко, дори и онова златно късче от двайсет долара, измъкнато от залаганията с Федърстоун.

Джуниъс също не ги брои. Той ги изсипа в една дълга кожена кесия, където нямаше много, в което моите монети да звъннат.

Каза: „Не бих се чувствал добре, ако те оставя без компенсация“.

Оцених чувството му за етика. Но не бях глупав.

— Може ли да подпишем тази сделка на хартия? — казах аз.

Той написа набързо договор, сложи накрая един толкова едър подпис и с толкова криволици и завъртулки, като че ли бяхме на състезание за медал по калиграфия.

После се качи на капрата отпред, шибна воловете, а момчето бързо се метна на седалката отзад на каруцата. Отпуснатото въже се опна около хубавия ездитен кон и те заминаха.

Стоях в двора и разглеждах договора, две дузини думи и два подписа. Изведнъж почувствах света много по-голям, сега, когато вече не бях нечия собственост, а аз самият бях собственик. Вече не бях обвързан, поне не на хартия.

 

 

Тази нощ прелиствах правните книги, четях оттук-оттам от няколкото големи тома и установих, че въпреки голямото им усилие да бъдат несвързани, в края на краищата човек можеше да проникне в тях след чести консултации с Краткия речник на доктор Джонсън. Горе-долу единственото, което се изискваше, за да бъдеш адвокат по онова време, беше да си прочел книгите и да разбираш що-годе от тях. Също така трябваше да имаш черен костюм и прилично чиста бяла риза. Казваха, че пограничното адвокатстване било добра професия за всеки, дори и за не чак толкова остроумните. Бъдещето изведнъж се изправи пред мен, ясно като червения изгрев на слънцето, подобно на срещата на Джак със стария просяк с вълшебната покривка, която предоставя пир след пир до безкрайност. Колкото до бизнеса, назнайвах по нещо за кредитите при такава плъзгаща се и несигурна икономика. Изискваше се само да трупаш документи, да храниш надежда и да спекулираш, да се здрависваш и да даваш обещания, лунни лъчи и конски фъшкии, доверие и риск се трупаха едно върху друго в тънък слой, като тесте карти. Не беше по-различно от това да заложиш всичко, което имаш с удвояване на мизата.

Скоро пунктът беше отново зареден и аз бях собственик и независим бизнесмен. Вече имах и назначен човек, едно умно момче на име Телънт, само година по-голям от мен, когато най-напред отидох в планината. Но Телънт не беше обвързан. Плащах му за труда, макар и не много и то повечето в стоки от магазина и с разписки, които пазех от солидни клиенти.

Не ми отне много време да науча, че парите сами по себе си не бяха интересни. Но бяха интересни по един втори начин, с това, което можеха да направят за теб. Можеха като начало да те освободят и да ти осигурят място в света. В тази нова страна започнах да разбирам, че възможността да станеш това, което искаш, в повечето случаи означава да заявиш какво искаш.

 

 

В този дух скоро оставих Телънт да се оправя с магазина, а аз се отправих с коня си към Речната долина. Намерението ми беше да отворя новия си търговски пункт там, а също така да проследя картата на Клеър. До обяд вече пресичах дълбокото дефиле, в ранната пролет листата на дърветата бяха големи колкото уши на катеричка, а реката течеше пълноводна и буйна и ставаше на бяла пяна, щом стигнеше до черните скали. Някъде по пътя пресякох границата между Америка и Нацията, въпреки че там нямаше знак или пирамида от камъни, нито даже чуканче в земята, което да отбележи чертата.

Уейвърли и аз представлявахме страхотна гледка този ден. Аз бях изпратил мерките си на един шивач в Чарлстън и той ми направи хубав костюм от черен плат, както и модерна жилетка с ловната шарка на шотландския ми дядо по майчина линия, чието убито зелено, тъмно сиво и приглушено синьо бяха много повече по вкуса ми, отколкото крещящото червено каре на клана. И като допълнение към добрия ни вид, Уейвърли беше пораснал и се беше превърнал в красив и смел жребец със съвършена стойка и походка. Беше тъмнокафяв, почти черен, така че единственият момент, когато можеше да се забележи разликата между гривата и кожата му беше на пряка слънчева светлина. Лъщеше като тъмен метал. Мускулите му се открояваха като чилета прежда и плочки, които постоянно сменяха формата си, спускайки се надолу по тялото му. Уейвърли беше не само красив, в него имаше порив. Един кон или го има, или го няма. Много коне изнемощяват с всяка направена крачка, не след дълго те забиват в тресавището и трябва да употребиш много време и усилие и да риташ задника му, за да го подкараш отново. Уейвърли, съвсем по своя воля, независимо от мнението на ездача, имаше непреодолимо желание да върви, често пъти с плашеща голяма скорост. Би струвал доста пари на свободния пазар. Хората си построяваха цели къщи за много по-малко, отколкото той струваше. Разбира се, поради поне две причини, по-скоро бих отрязал лявата си ръка и бих я продал на грамаж като свински крака или кокали за яхния, отколкото да помисля да го продавам. На първо място беше ужасно приятно да яздиш на кон, след който се обръщат. И на второ място, аз го обичах и вярвах, че и той ме обича. Заедно двамата изглеждахме толкова прекрасно в този ден, че ми се прииска да мога да седна на верандата и да гледам как минаваме.

През по-голямата част от пътя нагоре по реката, проходът беше само една тясна издатина над брега, която ставаше ту камениста, ту кална, непроходима за каруци в продължение на много месеци. Стените на дефилето бяха толкова тесни и дълбоки, че през цялото време яздехме през студени сенки, с изключение на времето по пладне, когато слънцето започна да грее отвесно надолу.

Баба Катерица живееше в разкошна изолация някъде тук наблизо. Горе на някакъв залив или хребет, където пътят се катереше като вита стълба. Ако хората искаха лекарствата й, трябваше да пътуват. Казваха, че имала парче чист кристал с размера на пъдпъдъче яйце. Капка от кръвта на пръста ти, попаднала на една от страните му, можеше да разкрие пред Баба Катерица целия ти бъдещ живот, радостите и трудностите, победите и смъртта. Някои хора искаха да знаят бъдещето си, други не. Аз например не исках. Вълкът или мечката знаеха ли за грозящата ги смърт? Не. Биха ли се чувствали по-добре вълкът или мечката, ако знаеха? Склонен съм да мисля, че не. Бъди какъвто си и върви по пътя към Страната на нощта, това вярвам аз. Но дали искаш да знаеш съдбата си или не, на Баба Катерица й беше все едно. Тя е живяла двеста или триста години, виждала е поколения да растат и да си отиват. Беше възприела този поглед в далечното, при който внезапните повеи на живота не означаваха нищо за нея.

Долу в дефилето този ден, минах само покрай едно живо същество, един старец с цвят на кожата като конопено въже, който лагеруваше в един от завоите на реката. Помирисах дима от огъня, който се спускаше над водата на повече от миля преди да стигна бивака му. Мъжът беше нагазил до колене в реката и ловеше риба, излезе от нея, от панталоните му се стичаше вода, а босите му крака и ноктите на пръстите му блестяха като вътрешността на мидена черупка. Изпържи ми две пъстърви, оваляни в царевично брашно, а после аз направих кафе и му сипах една чаша, оказа се, че е голяма новост за него. Изглеждаше също леко изненадан, че говоря гладко езика. Каза, че името му е Уолтър Сивата Лисица и че планира да живее край реката през цялото лято и да лови риба чак докато падне първият сняг през есента, след което щял да отиде да прекара зимата с последния си жив син, на пет дни път пеша на югозапад. Ни най-малко не го притесняваше, че ще живее сам толкова дълго в дълбините на дефилето, защото риболовът беше добър, а реката музикална, пътници минавали през няколко дни и без изключение с благодарност изяждали по една-две пъстърви, за да разчупят монотонността на пътуването. Прекарахме един час заедно и се разделихме като големи приятели, така че ако се бяхме срещнали двайсет години по-късно — което не стана — бихме се прегърнали като роднини.

Беше късно следобед, светлината падаше под нисък ъгъл, когато Уейвърли и аз излязохме на най-високата част на дефилето, след което заслизахме много мили надолу по дълъг лек наклон, две хиляди или повече вертикални стъпки в обширната зелена долина. Тази долина беше и все още е най-красивото място, което някога съм виждал. Беше обградена от три страни с високи сини планини и разделена долу по средата от бавнотечаща река, но се разпростираше на запад все по-далече и по-далече без видими граници. Като минавахме, в началото долината беше запълнена с ниви и овощни градини, както и къщи, заемащи цялата й ниска част по протежение на първите планински склонове, откъдето започваха големите гори, заливи и хребети, извисяващи се към небето. Хората навсякъде работеха по нивите, току-що засяти с царевица, боб и тикви. Малки групички от единични колиби бяха разпръснати в продължение на мили надолу по долината. Някои от ограждащите планини бяха голи, без дървета, обрасли по върха с широки ивици дълга трева и на една от тях, Беър ме беше предупредил, гигантски гущер се припичал на слънцето върху нагретите камъни и още, че огромни червени пиявици с размера на волове за оране все още понякога размътвали водата в най-дълбоките дупки на реката в долината.

Небето стана наситено лилаво с жълти проблясъци светлина, пробила си път през черните облаци, които скриваха залеза, и докато стигнем търговския пункт се беше почти стъмнило и една тънка ивица от луната стоеше високо в небето. Дори не запалих огън, хапнах студени хлебчета, пих вода и разстлах одеялото си върху изпъкналите дъски на верандата. Магазинът беше разположен на хълма и гледаше надолу към реката и долината зад нея. Изучавах гледката, докато нощта настъпи напълно.

 

 

Уейвърли и аз изпъплихме до горния бряг на потока, измъкнахме се от тъмните лаврови шубраци, чиито листа се завираха в косата ми и се заплитаха в гривата и опашката на Уейвърли. Отчупени борови клонки стърчаха изпод двете страни на седлото. Бяхме като един малък отрязък от гъсталака, който се освобождаваше от общата маса, за да се издигне и застане сам на огромната ярко осветена поляна. Дръпнах поводите, за да спрем, и оставих млечната слънчева светлина да ни обгърне, топла като течност, изсипваща се в земята. Изчистих горските листа от дрехите и шапката си, извадих тетрадката от джоба си и за десети път погледнах картата, която бях преписал от ръката си на светлината на огъня преди две години. Някъде по пътя трябва да съм пропуснал отбивка. Огледах се за нови упътвания.

В далечината, отвъд изораните ниви, изведнъж се появи съвсем неочаквана гледка, плантация с висока господарска къща с колони, точно на завоя на реката. Зад къщата се виждаха множество различни постройки, селище за роби, още ниви, прострели се в далечината, африканци, които се движеха на групи като сенки по земята. Знаех, че съществуват такива места, но лично никога не бях виждал някое.

Бях излъскал ботушите си до черен блясък, преди да тръгна, но докато пътувахме те се бяха покрили със зеленикав прах от пролетните полени. Извадих едно отчупено борово клонче изпод седлото, избръсках ботушите си със снопчето борови иглички, докато светнат и се отправих към голямата къща, като гледах да заобиколя новозасадените ниви, чиито бразди бяха току-що направени, раздробената пръст образуваше слой, който наподобяваше парчета от счупен глинен съд, а семената на нещо, което не можеше да се каже какво е, все още покълваха в тъмнината.

Стигнах до къщата и докато слизах от коня на кръгообразната алея пред входното стълбище, застлана с едър като грахови зърна чакъл, едно конярче на дванайсет или четиринайсет години с патладжанен цвят на кожата, беше дошло, за да вземе Уейвърли. То бързо дръпна юздите над ушите на Уейвърли и се опита да го поведе нанякъде.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Зад къщата, сър.

За първи път бях наречен „сър“, за миг бях стъписан. Момчето се опита да поведе Уейвърли, но Уейвърли имаше друго нещо наум, вдигна глава назад и започна да върви странично, като гледаше с бялото на очите си. Момчето държеше края на юздите и изглеждаше, сякаш някой се опитва да пусне много голямо хвърчило на вятъра през март.

— Почакай малко — казах аз. — Аз само искам да попитам за пътя.

— За къде?

— За къщата на Федърстоун. Мисля, че е някъде наблизо.

Момчето кимна с глава към белите колони на голямата къща: „Наистина много близо“.

Отново погледнах къщата.

— Дойдох да се видя с Клеър Федърстоун.

— Обикновено някой отваря вратата. Но сега те са отзад на закуска.

— Те?

Уейвърли се беше поуспокоил малко и момчето поднови опитите си да го отведе.

— Ще го напоя и ще му дам сено, ако нямате нищо против — каза то.

— Разбира се. Благодаря ти. Дай му и малко овес, ако има.

Погледнах нагоре към слънцето, което стоеше много високо в небето. „Закуска?“ — помислих си аз.

Отидох до входната врата, почуках и зачаках. Никой не отвори. Заобиколих къщата, минах покрай чемшири, засадени при полагане основите на къщата и тухлен комин. Под групичка тополови дървета имаше малка маса за хранене и столове, чинии в синьо и бяло с остатъци по тях от хляб, масло и конфитюри по тях, чайник и полупразни чаши на чинийки. Огледах се и видях Федърстоун и Клеър близо до една малка заградена градинка за билки, току до края на гората. Те се смееха. Федърстоун отчупи едно клонче с червени цветове и я удари с цветчетата по челото, движение напомнящо миропомазване. Бяха облечени с дрехи, подобаващи на собственик на плантация и неговата дъщеря, а не като крадец на коне индианец или Оса Дух, и така явно правеха лесен преход от стария в новия свят. Клеър беше пораснала в много прекрасни направления. Беше станала стройна красавица, почти колкото мен на ръст. Косата й беше пусната свободно около раменете, беше облечена в проста женска риза с висока талия, която падаше отвесно надолу, но прилепваше, където трябва към всичките нови извивки на тялото й в спиращи дъха красиви форми. Шията се спускаше плашещо ниско надолу и разкриваше разширение като крем с цепка в средата, така че трябваше да се концентрирам да не гледам прекалено отблизо. Такава беше модата тогава, поне за модерните млади жени.

Клеър ме представи като млад бизнесмен, с който се запознала като момиче, докато гостувала на далечни роднини в Уейя. Федърстоун като че ли изобщо не ме беше запомнил, а и аз съвсем не смятах, че споменът за нашето състезание на карти би бил в моя полза. Нито някой от двама ни би имал полза, ако припомнех, макар и леко и със смях, размера на моите печалби от тази нощ.

Предложиха ми закуска и аз казах неопределено, че вече съм закусил, без да спомена, че това беше преди повече от четири часа.

Федърстоун веднага ме покани в къщата и започна да ме развежда из нея с много собственическа гордост, говорейки, без да спира за особеностите й. Подобно на Вашингтон и Джеферсън, той сам беше начертал плана и беше определил дизайна и материалите за строежа — всичко, като се почне от камъка за камината и се стигне до полилея в трапезарията, от дръжките на панелените врати до месинговите винтове, с които бяха закрепени. Колоните и лъскавите прозорци и различните махагонови мебели, всичко имаше своята уникална история. Мраморните подове във фоайето хармонираха и този ефект беше търсен нарочно, с цветовете на един огромен по размери турски килим. Стените бяха с гипсова замазка и боядисани в бяло, само около камините поради саждите имаше образувани по-тъмни ивици. В основата си стените бяха обрамчени с плочки холандски фаянс, повечето с пасторални мотиви, имаше обаче и такива, които изобразяваха кораби и доячки, войници в разни пози и невероятни равнинни пейзажи с вятърни мелници в далечината, като всичките Федърстоун ги беше избирал, въпреки че за мен това означаваше, че е успял да сключи добра сделка на търгове с останки от миналия век. Някои неща като че ли бяха избрани повече заради иронията в тях, а не поради действителната им стойност. Например многото изящни кристални чаши за вино, наредени на едно ловно табло, бяха направени в Мурано, същия този венециански остров, където от близо две столетия се правеха евтините мъниста от цветно стъкло, разменяно с индианците за неща с истинска стойност като кожи на едри животни, обработени и необработени, и пера за европейските пазари. Още, порцеланът на Федърстоун беше от Англия; според него беше забавно, че компанията Уеджууд беше изкопала особено фината бяла глина от брега на една река в планинска верига на изток, от където се намирахме в момента и я бяха пренесли през Атлантическия океан, пръст, пренесена чак на другия край на света. Обработили я, придали й форма и цвят, сложили й шарки и я изпекли на сервизи. И после, по дяволите, как да не изпратят преобразената глина право там, откъдето е взета, на него. Толкова много труд и толкова хиляди мили за транспорт натам и насам. Всичко това само по себе си имаше забавна стойност за Федърстоун.

Клеър вървеше с нас по време на обиколката, на лицето й имаше разсеяно изражение, тя всъщност не слушаше. Докосваше някои дръжки на врати, чинии за хранене и ги изоставяше, след като леко ги беше погалила с пръстите си. Избягваше погледа ми.

Федърстоун каза, че като оставим настрана вносните стоки, той си беше създал свой собствен свят. Огромното му владение произвеждаше всичко, от което наистина имаше нужда и повечето от което той искаше. Целият дървен материал за къщата и околните постройки беше изсечен и обработен на място. А земята раждаше всичката храна за обитателите си, като се изключат някои любими на Федърстоун нови продукти като джинджифил на кристали и мармалад от портокали. Притежаваше говеда и прасета и всякакъв вид домашни птици в огромни количества, имаше и рибарник, в който голям колкото ръка костур можеше да бъде изваден за миг, ако това му се приядеше за вечеря. Имаше огромни градини за зеленчуци и подправки, чиито лехи бяха подредени в различни геометрични фигури. Правеше си бира и някои от алкохолните напитки, въпреки че се беше отказал да произвежда ром и вино. Във втория случай, с вината, всичките му опити се оказали напразни, вината били изцяло невъзможни за пиене, а цветът им, както на белите, така и на червените, ставал неопределен. Всеки сезон ужасен край за хубавото грозде. Така че сега, за негово разочарование, всичките му вина трябвало да се внасят от Франция в красиви малки дървени кутии. Беше нещастен още от това, че земята не ражда съответните елементи, които би могъл да смели и да получи пигментите, с които да боядиса плевника и другите постройки в предпочитания от него нюанс на бяло. И индигото не растеше добре на този климат, а той не искаше да плаща на невежи южнокалифорнийци, за да боядисат дрехите на робите му в син цвят, който той смяташе за особено очарователен на жълтия фон на зрелите житни ниви. За да компенсира тази липса обаче той пресоваше и печеше тухли от своя собствена глина в специални размери, които според него бяха естетически по-приятни от тези, които би могъл да купи от някъде. Той дори, за бога, произвеждаше пирони за свои цели.

Клеър накрая се измъкна долу в някакъв хол, докато ние обикаляхме от стая в стая. Можех само да слушам възпитано, вместо да тръгна след нея. Федърстоун продължаваше да говори, жестикулираше към разни предмети от особен интерес, дланите на ръцете му плътни и яки, завършващи с набити къси пръсти и дебели непрозрачни нокти. Беше махнал бижутата от ушите си и прическата с остригана коса от вечерта на картите и сега се опитваше да направи модерна посивяващата си коса като имитираше отметнатата лимба на Андрю Джаксън, тя обаче се къдреше и нагърчваше като опърлена. Зениците на очите му бяха черни като боровинки, напомняне, че Федърстоун беше отчасти чероки, въпреки че кожата му беше един нюанс по-бледа от моята. Носеше дрехи според модата в Чарлстън и спомена, че следва модата за малко по-млади мъже, той бил един от първите, които преминали от бричове към панталони не само в рамките на Нацията, но и в близките три други щата. На специални индиански събития, обаче, за да заяви идентичност, добавял към облеклото си тюрбан, което се беше превърнало в мода сред няколко народа индианци от семинолите до хуроните. Беше абониран за Норт Американ Ревю и Алигени Куортърли, а през няколко седмици от Бостън му доставяха пакети с книги. Препрочиташе любимата си книга Анатомия на меланхолията по веднъж всяка година.

Беше особено горд със своята библиотека и я беше оставил за края на обиколката. Там беше пълно само с кафяви книги и кафяви мъртви животни. Изкуството на препарирането, каза той, запълвало много от свободното му време. Гледах и се възхищавах от работата му, а стените на галерията се вторачваха обратно в мен с много замислени стъклени очи, монтирани в главите и телата на всичко, което някога се беше радвало на живота в долината и нейните планини. Мъжки елен, мечка и вълк. Една цяла пантера, черна, застанала изправена в ревяща поза. Бухали, орли и чапли. Даже един воден плъх, не по-голям от човешки палец. Един ъгъл в стаята беше зает от част от орехово дърво и една бореща се с гравитацията прескачаща катерица, монтирана на един от клоните, така че само един от задните й крака беше прикрепен, докато тя летеше във въздуха, кожичката между краката й беше опъната като крила за летене, а лъскавите парченца черно стъкло, поставени в главата й за очи гледаха към камината, като че ли беше живяла достатъчно дълго и беше готова да отиде в другия свят, като изгори в пламъците. На най-почетно място над тухлената камина и направената от сърцевината на чам полица се намираше огромната прашна глава на мъжки бизон. Тя изскачаше монолитно от мазилката, като че ли от друга епоха, самотен скитник, отделил се от армията на оттеглящите се бизони, изчезнали във вражеската територия. Старата му кожа беше прокъсана, лющеше се отзад на врата и разкриваше блед долен слой от неразпознаваема композиция. Докато Федърстоун не гледаше, аз се пресегнах и пипнах разкъсаното място и не можех да реша дали прилича повече на тебешир или дървени стърготини. После докоснах с длан черния нос, голям колкото разтворената ми ръка, материята беше като пясък. На бюрото на Федърстоун в буркан от стъкло с кехлибарен цвят, се вторачваха очи, размесени по размер и цвят, като момчешка колекция от спечелени стъклени топчета за игра. Сместени между четирите стени с глави, се проточваха лавици, много лавици с книги с кафява подвързия и това беше повече по мой вкус.

 

 

В сравнение с Уейя, Краншоу беше друг свят. Но Федърстоун не беше единствен по рода си. В границите на Нацията не можеше да се притежава земя. Тя беше безплатна за всички. Заявяваш колко ти е нужна. Преди, съвсем в началото, за необходимост се е считало малко парче земя колкото за една колиба, малки нивички за боб, царевица и тикви, овощна градина. Всички имали еднакъв размер. Това бяха правилата, които Беър и хората му все още следваха.

Белите индианци обаче страдаха от огромно лично желание. В годините след революцията Федърстоун и още няколко души като него стигнали заедно до новата идея, независимо от това, че живеели в различни части на страната. Тя била проста: направи заявка за всичката земя, която искаш, а не само от колкото имаш нужда. Те разбирали променящите се времена и естеството на собствеността различно от далечния им индиански род и не страдали по отминаващото старо време, което било колоритно, но доста ограничаващо. Според тях не всички били еднакво скроени. И това не бил мечтаният начин на живот. Белите индианци прегърнали новия начин на живот като нова любовница. А Федърстоун станал представител на своята малка класа. Направил заявка за няколко хиляди акра от най-добрата обработваема земя в Речната долина, както и за големи площи от гористия планински склон на север и на юг. Нарекъл имението си Краншоу, като смятал, че това е шотландско име за нещо. Започнал едро земеделие, не само за собствените си нужди, но и за продажби по отдалечени пазари. Открил фериботна линия през реката, а също така мелница и ковачница. Когато парите от дейностите му се реализирали, започнал да купува роби от Южна Каролина, Джорджия и Алабама — в началото само двама-трима, а после по дузина всеки път. Започнал да строи къща тип плантация, каквито белите хора така отчаяно желаели. И както и равните нему, скоро си създал репутация на човек, който управлява собствеността си като феодален лорд в любимите средни векове, което ще рече, с крайна жестокост и собствено правораздаване и с липса на всякакви ограничения по отношение на променливите му настроения, особено важащо за отношението му към хората под него, което обхващало почти всички.

Нагоре и надолу по долината за Федърстоун се разказваше една история. Чух я много пъти през следващите години, но я повтарям много предпазливо, защото има достатъчно неверни истории за мен самия и то напечатани, така че се съмнявам във всяка форма на разказа поне двайсет и пет процента. Един вид фактор празни приказки, който винаги трябва да се отчита в емоционалния тефтер по същия начин, по който се отчитат изхабената хартия или малките кражби.

Преди много години, непосредствено след създаването на Краншоу, но преди смъртта на жена му, докато Федърстоун отсъствал от къщи по работа с клуба на понитата, а жена му била на гости у роднини, зет му откраднал пари от него. Мъжът, който бил глупак и пияница, отишъл не другаде, а в самата спалня на Федърстоун, преровил всичко и отмъкнал една от касите с пари изпод леглото. В нея имало доста голямо количество златни и сребърни монети. Някои смятат, че стойността им трябва да е възлизала на четири хиляди долара, което може, но може и да няма връзка с това как ще осъдите реакцията на Федърстоун. Когато Федърстоун се върнал вкъщи и установил загубата си, никой в дома му не знаел нищо за откраднати пари. Той се развилнял и изгорил ръцете на една от домашните прислужници на кухненския огън, за да му разкрие името на крадеца. След като се излекувала, жената имала розови петна от белези във формата на раковини по цялата външна страна на ръцете си. Това, което тя казала на Федърстоун, било, че братът на жена му бил в къщата, докато него го нямало, и че й дал пет долара, за да не казва и се заклел, че ще й пререже гърлото, ако каже. Федърстоун дал на жената бучка масло да намаже ръцете си и й казал: „Нито за минута не бих се притеснявал от тази заплаха, защото той няма да доживее да я изпълни“. Отишъл направо в къщата на брата и намерил непохарчения остатък от парите си. После довлякъл мъжа на верандата и го пребил до смърт с юмруци, защото, както се хвалел по-късно, искал убийството да има интимен характер, кожа до кожа, без посреднически инструмент, който да му пречи, не използвал дори и ножа с дръжка от рог на мъжки елен, който стоял между него и това крадливо копеле, зет му. И представете си: Федърстоун обичал жена си с изгаряща страст. Това не бива да се забравя. Когато за първи път чух историята, помня, помислих си, че съпругата му е била единственият му останал родственик в целия свят, с изключение на Клеър, която по онова време трябва да е била бебе. И въпреки това той убил зет си от някакво чувство за сурова справедливост.

Но това било тогава. С времето Федърстоун омекнал, както хората имат склонност да правят. Поне такова беше общото широко разпространено мнение. Въпреки че в повечето случаи смятам, че идващото с възрастта омекване на характера се дължи повече на щедростта на другите, а не на промяна в самите нас. Това е една от сладките сделки, които животът предлага: колкото повече остаряваме, толкова повече ни се прощават нещата, които сме вършили на двайсет и седем години. Независимо от това, Федърстоун в средната си възраст, на която можех да бъда свидетел, управляваше именията си с лекота и от известна презрителна дистанция. Може би беше различен. Времената със сигурност бяха други. Ако някои от робите се провиняха, той считаше, че е под достойнството му да ги бие с камшик, просто се отърваваше от тях, като ги продаваше в Алабама или Луизиана. Въпреки всичките му имения, беше самотен човек. Единствена, останала му все още на земята, беше Клеър и той я обичаше със свирепа, в преобладаващата си част абстрактна любов. Така че, спомняйки си за Речната долина, нищо чудно, че възприемах Клеър в голямата къща като девойка, държана в кула, а себе си като отчаяно романтичен самотник, един вечно копнеещ Ланселот. А Федърстоун, вътре във високата къща сред плантацията, привлекателен и страшен. Един ден Артур, на другия ден Мерлин.

 

 

По средата на следобеда в този първи ден Федърстоун седеше начело на масата. Покани ме да седна между него и Клеър. Започна неделният обяд, като прочете едно стихотворение от Робърт Бърнс от малко дебело томче, кожената подвързия на което беше протрита от покритите с пера ъгли на обложката й. Прочете онова стихотворение за края на странстванията, а по тона на гласа му за мен нямаше никакво съмнение, че стихотворението се явява заместител на молитвата преди хранене.

Докато си сервирахме от блюдата с печено свинско и пържени пилета, и от купите с боб, тиква и бамя, от малките порцеланови чашки с лютеници и сосове, Федърстоун започна да ме разпитва.

Някои от въпросите бяха лесни. Къде съм роден. Кои са родителите ми. Как съм се озовал там, където съм. Накъде възнамерявам да се отправя от тук както в географски, така и в най-общ смисъл в живота.

Казах горе-долу истината без никакви емоции. Човек може да изтощи хората със своите собствени чувства. Казах, че съм сирак, продаден в пустошта, и че живея в Уейя от дълго време, моят род са хората на Беър и съм стигнал дотук с упорита работа, че се подготвям за кариера на търговец и адвокат, и че планирам да изчета много хубави книги, преди да умра.

Тогава Федърстоун ме хвана неподготвен и попита: „Когато се молиш, Уил, за какво се молиш?“

— Моля? — казах аз. — Сър?

— За пони. За повече пари. За нова шапка. От този род неща.

— Учили са ме, че е грешно да се молиш за неща, свързани с материалното ти благо.

— Значи, като се обръщаш към Бог, единственото, което си позволяваш, е да го молиш човечеството да стане по-добро или да не вали прекалено много в Китай?

— Или за чисти сърце и ум, освободени от желанията.

— Значи се молиш за смъртта.

— Сър?

— Тъй като всичко, което спомена, е неосъществимо на тази земя. Или не си забелязал?

В този момент Клеър притисна топлата си длан към вътрешната част на бедрото ми под масата. И силно го придърпа към себе си. Тя сигурно е искала да ме успокои, но тогава това съвсем не изглеждаше така. Всъщност изобщо не.

 

 

По залез-слънце тримата седяхме под една топола на поляната зад къщата на ниски дървени столове с наклонени облегалки. Столовете бяха обърнати да гледат надолу към долината, проточила се гледка по посока на синия запад. Федърстоун отвори едно френско червено вино, като стискаше бутилката между коленете си. Бързото експертно издърпване показа зацапания цилиндър на корковата тапа, набодена на отварачката. Наля виното, червено като разтопен гранат, в шлифовани чаши на високи столчета. Бледооранжеви и кремави цветчета от магнолията лежаха нападали по младата зелена трева. Говореше за книгите, които беше чел напоследък и обясняваше защо толкова много ги е харесал или не. Клеър изказа мнение по тях, което не съвпадаше изцяло с неговото. Предложи да ми заеме три от най-добрите и не след дълго аз седях с малък кафяв пакет, който сковано лежеше в скута ми. Попита ме дали съм чел Норт Американ Ревю. Не бях го чел, но реших да поправя този пропуск колкото е възможно по-скоро. Федърстоун ме уведоми, че обикновено не търгува в пункта, тъй като неговите и на близките му нужди се задоволяват предимно от земите му, а когато се наложело, ползвал снабдители от Чарлстън или Филаделфия. Но ми пожела успех в начинанието, тъй като основите на всички нации почиват върху камъните на търговията.

Яздех към дома късно, полюшвайки се пияно на седлото, луната, планетите и звездите бяха разположени в дълбочина на небето, сякаш бяха наредени от вътрешната страна на фуния. Уейвърли отскачаше при всяко помръдване на сянка от дърво покрай пътя. Помислих си, че единствените случаи, когато съм пил алкохол, е било в присъствието на Федърстоун, и двата пъти с пиянска невъздържаност.

Девет десетилетия надолу по усуканата пътека на живота — въпреки опустошението на времето, нощите, в които се мяташ от безсъние, докато влажните чаршафи се омотават като въжета около глезените ти — все още си ги спомням с най-малки подробности — следващите благословени и като фатален рай лета, през които аз безвъзвратно се влюбих в двамата Федърстоунови.

 

 

Яздех до Краншоу през няколко дни под претекста, че връщам заетите книги и избирам други. Бях направо опиянен от богатството на библиотеката на Федърстоун и от възможността да видя Клеър. Между визитите четях като луд до късно през нощта, така че да мога да се върна по-скоро. А и книгите трябваше да бъдат прочетени, защото Федърстоун ме разпитваше подробно за тях. Дори и да умеех да дрънкам глупости и да бях авантюрист — което по онова време все още не бях — това не би ми помогнало много, защото, за разлика от много богати хора, Федърстоун беше прочел повечето от книгите, които притежаваше. В тези най-ранни дни яздех до Краншоу покрай реката в меката светлина на пролетните следобеди и яздех обратно към магазина си под различните смаляващи се фази на Луната на цветята.

Повечето вечери Клеър излизаше заедно с мен до мястото, където оставях Уейвърли на грижите на младото конярче. Бях се научил да подавам на момчето монета с едната си ръка, докато поемах поводите от него с другата. След като момчето си тръгнеше, Клеър и аз просто докосвахме ръцете си.

 

 

— Излез тази нощ — каза Клеър.

Тя взе кутията с хартия за писане, която беше купила, пъхна я под мишница и започна да брои монети от чантичката си.

— Да изляза? — попитах аз.

— Долу под моя прозорец. Но след полунощ. Федърстоун е буден и чете до това време. Един или два часа би било добро време. Ела пеш. Не вдигай шум. Бъди там.

— Да бъда там за какво?

— Ако не знаеш за какво, по-добре не идвай.

— Нощта е студена — казах аз, — зимата на къпините.

— Няма студена нощ за влюбения мъж. Ако си такъв.

Протегнах ръка за монетите, но тя ги затисна на тезгяха, като че ли имаше твърде силна ръка на карти и правеше залагане, което не може да загуби.

 

 

Наистина беше студено в онази нощ. Последната пролетна слана беше паднала, а по пътя към Речната долина беше тъмно като катран. Полуосветената Луна на засяването се появи чак когато бях почти стигнал Краншоу и се чудех дали в плановете си Клеър отчиташе времето, ръководейки се от нея, изчаквайки с дни, за да ми заповяда да дойда, да вървя през черната тъма на гората, за да стигна до тайното място на срещата, вече огряно от лунна светлина, чувствайки се потаен и непочтен в нощта.

Отдалече къщата изглеждаше тъмна. Федърстоун беше оставил своите тримесечни издания, беше загасил свещите и си беше легнал. Изчаках, докато луната се извърти на един час в небето и хвърлих сянката си като петно върху земята. В този момент зад един прозорец на втория етаж се запали светлина. Слаба, осветена откъм гърба фигура отвори долната част на прозореца и аз видях как Клеър се облегна на него, огряна от луната. Държеше лист хартия с размера на печатен лист. Започна да го сгъва старателно. Виждах колко прецизно се движат ръцете й. Плоската хартия стана триизмерна. Тя й придаде форма на обикновена птица, на която ясно се разпознаваха главата, крилете, опашката и острата човка. После я пусна във въздуха. Птицата се плъзна към мен, мина над мен, бледа форма на фона на звездите. Втурнах се след нея към края на гората и я хванах, когато се приземи върху мъртвите бурени. Обърнах се, погледнах към прозореца, но той беше затворен и тъмен. Взех хартиената птица и се заизкачвах нагоре от Речната долина към къщи.

На светлината на огъня видях, че хартията е цялата изписана. Разгънах я внимателно, разваляйки птицата сгъвка по сгъвка и намерих не лично любовно писмо, а преписан пасаж от неизвестен тогава поет. В него се разказваше за детството, извори и фонтани, страст, планини, есен, и светкавици. Сякаш авторът се беше опитал да сгъсти значимите елементи от настоящия ми живот в по-малко от две дузини стихове. С много по-малки букви на долния край на листа Клеър беше изписала пълна библиографска справка. Автор, заглавие и подробности за публикацията. Прочитах и препрочитах поемата, после лежах буден през остатъка от нощта, мислейки си за нея и за значението й.

До сутринта на другия ден бях взел решение да отговоря на предизвикателството на нейната нагъната летяща птица. Като израз на обич, реших аз, тя можеше да бъде надмината. Например, ако бях аз, бих подпалил хартията, преди да я пусна във въздуха. И макар че бях трогнат от поемата, която разглобената птица разкри, аз предпочитах да направя нещо свое. И ето това бяха елементите, с които щях да боравя. Полет, огън, поезия.

В научния раздел на един брой от тримесечните списания, което бях взел от библиотеката на Федърстоун, бях прочел как летят балоните с помощта на горещ въздух и бях видял илюстрации на опънатия мехур с добре облечени пътници, които махаха с ръце от висящата кошница към изумената долу тълпа. Удивително, наистина. Но това също беше нещо поддаващо се на миниатюризация, беше въпрос само на пропорции, повдигащата сила на топлината спрямо теглото на балона и кошницата. Представих си изсушен лист, подхванат от горната част на огън при лагеруване, на люспичка бледа пепел изхвръкваща нагоре през комина. Така че поръчах осем червени копринени шала от най-фино качество и макара копринени конци от моя снабдител в Чарлстън, започнах да рисувам модели на кошничка от тънки върбови клонки и се захванах да съчинявам стихотворение, подходящо за случая.

 

 

На седемнайсетия ми рожден ден, както и през последните няколко години, бях решил да не обръщам внимание на събитието. Вършех си обикновената сутрешна работа, нахраних Уейвърли и го ресах с четката, докато лятната му одежда заблестя като око на елен. До обяд само няколко клиенти бяха дошли в магазина, за да разменят нещо. Женшен срещу евтин памучен плат. Еленови кожи срещу палешници. Безкрайният досаден кръг на търговията. После Клеър влезе в двора с кабриолета на Федърстоун, тъмното, открояващо се покритие на който беше събрано и изглеждаше като купчина нагънати крила на прилеп. Седях на верандата и четях Есе за закона на договорите и споразуменията от Пауъл^[2].

— Направих ти торта — каза тя, — качвай се.

Заключих вратата на магазина, надрасках една бележка на английски и на слогова азбука и я закачих на вратата. Ще се върна скоро.

Клеър дръпна поводите и ние потеглихме, отправяйки се на север, през долината до коларския път, който се изкачваше нагоре покрай потока около миля-две, след което се стесняваше в пътека, водеща до Сечището на големия гущер. Като стигнахме края на пътя, на едно обширно място до потока, ежедневният дъждовен порой се изсипа върху нас, капките бяха големи колкото перли, които със свистене падаха от небето. Слязох и побързах да вдигна чергилото на кабриолета, но за това трябваше да изправя рамката и да опъна навосъчения брезент върху нея, после да поставя страничните завески и, докато свърша, и двамата бяхме напълно мокри, а силният дъжд беше преминал в леко ръмене. Потокът течеше пълноводен, сочните листа на дърветата блестяха и от тях се стичаха капки вода. Един облак мъгла се спусна долу по течението на реката и се разпростря между дънерите на дърветата. Това беше един зелен свят, какъвто оттогава до сега не съм виждал. След като бях изчел известен брой книги за джунглите на Амазония и Конго, стоях и се чудех дали е възможно те да са по-тучни от този мокър залив през месец юли.

В нашата малка притъмена стаичка слушахме как от дърветата се стичат капки върху брезента, а после доста дълго се целувахме. По едно време Клеър се отдръпна от мен и се облегна назад върху навитата на руло кожа, чиито бели шевове силно се открояваха на черната облицовка. Пое си дълбоко дъх, извади една папурена кошница изпод седалката, заметната с покривка на сини и бели квадратчета, дръпна покривката и под нея се показа жълта торта с жълта глазура, която се беше свлякла надолу от горещината през деня и друсането по пътя нагоре по реката. Самата торта се беше разпукала и започваше да се разпада на части. Но Клеър я оформи отново с две ръце, придавайки й, доколкото беше възможно, цилиндрична форма, като вдигаше глазурата и я слагаше на мястото й с нож с широко острие, което извади от кошницата, и когато свърши, резултатът поне наподобяваше торта, направена от блатове. Ядохме в кабриолета, като режехме с ножа смачканата и увиснала на една страна торта в белите на сини шарки порцеланови чинийки на Федърстоун, ползвайки само пръстите си, защото тя беше забравила да вземе вилици. Светлината под мокрите дървета беше зелена, а дъждовните капки все още обилно се стичаха от клоните и падаха с барабанене върху опънатия брезент.

Държах последната вкусна хапка от тортата в ръката си. Моят рожден ден.

Седях една минута и казах: „Откъде знаеше, че имам рожден ден?“

— Баба Катерица ми каза.

— А тя как знае?

Клеър направи едно леко въртеливо движение с ръце, като това на духа от танците на бугерите. Каза: „Така както знае всякакви други неща.“

— Ти си ходила чак при нея? Това е половин ден езда до дефилето.

Клеър отговори: „По това време на годината обичам да съм на открито и да обикалям наоколо“.

 

 

Късно през август кучият дрян и трепетликата край потока долу под магазина вече бяха почервенели. На верандата Клеър пъхна ръка в деколтето си, между гърдите. Извади един малък мускал, който висеше на кожена връвчица около врата й. Наклони се напред, сведе глава надолу и отметна косата си с китката на ръката така, че да изхлузи връвчицата. Тилът на врата й беше бял, аз я спрях с ръка и се наведох, за да я целуна там. Тя разтърси глава, отметна косата си обратно и ми подаде мускала.

— Виждаш ли това? — каза тя.

— Трудно е да не го виждам, като ми го размахваш право в лицето.

— Това ще те запечата завинаги при мен.

— Аз вече съм се запечатал.

— Ти си на седемнайсет. Всяко хубаво момиче, което ти се усмихне, става любовта на живота ти. Поне за известно време.

Не спорих.

Тя посегна към колана на полата си и извади сгънат лист хартия с размер на книга. Разгъна го, а слънцето го огря и аз можах да видя неелегантния остър почерк от опаката страна на хартията.

Каза: „Според Баба Костенурка трябва да изрека тези думи“.

Загледа се в листа и започна да чете със силен глас, като че ли публиката й беше много повече от един човек.

Да имаш безсъние.

Да имаш безсъние и да мислиш за мен.

Да ме искаш.

Да искаш само мен.

Промени се в този миг.

Промени се.

Сега аз притежавам мислите ти,

Притежавам дъха ти,

Притежавам сърцето ти.

Клеър сгъна листа и го втъкна отново под колана си.

„И още, трябва да направя това“ — каза тя.

Отвори капачето на мускала и изсипа някакъв прах върху дланта си, тъмен като смляно кафе. Около чаена лъжичка. Протегна ръка и каза: „Вдишай го с носа си, все едно че смъркаш.“

Сложих лицето си в дланта й и смръкнах силно, прахът проникна в мен. Не изпитах нищо, освен сърбеж в носа, очите ми засълзиха, докиха ми се.

Имаше останал още прах, който беше потънал в гънките на ръката й. Тя го погледна, като че ли по някакъв начин не бях отговорил на предизвикателството.

Мисля, че каза: „Оближи го“.

Прахът нямаше никакъв вкус, но дланта й беше солена.

— Сега от теб се очаква винаги да ме желаеш — каза тя.

Нямах ни капка съмнение в това, нито тогава, нито сега. Не знам какъв беше този прах. Сушени билки и корени, гъби, плесен и меча жлъчка, стрити в хаванче с чукало. Или нещо подобно. Така и не отдадох голямо значение на праха. Но вярвам, че думите проникнаха в мен и ме промениха и все още действат. Думите ме разяждат и ме държат жив. И когато умра и ме поставят в ковчега и в тъмната земя, и всичките ми различни души умрат и от мен не остане нищо, освен безчувствени кости, нещо в костния ми мозък все още ще изпитва копнеж, желание, което ще продължава да живее извън плътта.

 

 

Червените копринени шалове, които бях поръчал, най-после пристигнаха в началото на есента. Тъкмо навреме, защото не след дълго Клеър заминаваше да учи в Савана. Нарязах копринените правоъгълници на клиновидни парчета и се опитах да ги зашия едно за друго в сфера с отвор в долния край, но бях обезкуражен, когато видях, че работата ми е груба и сферата не е съвсем кръгла, малка червеникава торбичка за брашно, вместо елегантната геометрична форма, която си бях представял. Прецених повече в полза на функцията, а не на формата, оказа се, че странното нещо, което бях направил, беше леко като паяжина и ако го повдигнеш към дневната светлина, можеш да четеш през него. Нарисувах кошничката за свещта. Исках да е точно такава и занесох рисунката на една кошничарка на територията, приведена старица с лице цялото набраздено от възрастта, но с името Изправящо се Младо Еленче. Тя изплете кошничката точно както я бях поискал, от нацепен бук, чиито ивички бяха тънки като хартия, а основата и вътъкът бяха на такова разстояние, че да образуват доста големи дупки. Кошничката щеше да побере наведнъж голямо количество остатъци от свещи, но можеше да се държи с една ръка и тежеше по-малко от голямо черничево листо. Завързах я за балона с копринен конец, запалих свещите, държах отвора на торбичката над тях, за да улови топлината, и с почуда гледах как се издува и леко се издига във въздуха, точно както я виждах да лети във въображението си. Свалих балона, когато достигна височината на главата ми, изгасих свещите и прибрах всичко, за да изчакам някоя безветрена и безлунна нощ.

Отне ми цялото лято да съчиня подходящо стихотворение. Честно трябва да призная, че последният вариант звучеше много подобно на стихотворението от птицата. Но моето беше по-кратко и с много повече подробности, отнасящи се до образа на Клеър и нейните специални качества, както и до географското описание на долината. Преписах стихотворението с най-ситния си почерк на ивица хартия, навих я стегнато на руло и го привързах да виси на дълъг конец от кошницата. После зачаках.

Когато Клеър дойде отново в магазина, времето беше хубаво, а луната още тъмна, и аз й казах: „Бъди на прозореца си. След полунощ“.

 

 

Сгушил се бях в тъмното под жълтия прозорец и палех няколкото свещи. Като ги запалих, разгънах отвора на копринения балон и оставих топлият въздух да го напълни. Балонът се надигна като дух на мъртвец, светеща червена плазма, издигаща се в мрака. Клеър се облегна напред, черна фигура на фона на жълтия й прозорец. Не докосна нито балона, нито кошничката, само се пресегна, издърпа хартията, прегриза копринения конец със зъби и остави балона да лети.

Полъхна вятър, лека въздишка на нощта, толкова слаба, че не би могла да размърда дори сухите листа на земята. Но достатъчно силна, за да отнесе балона далеч от къщата до спускащата се надолу пътека. Той се понесе към царевичната нива, само на няколко метра от земята, светещ и загадъчен, движещ се към тъмната линия на есенните дървета. А после изведнъж моят балон падна върху сухия склад за фураж и се срина, а кошницата се обърна и се подпали като прахан, подпалиха се и листата на фуража. В миг плевнята гореше като сигнален огън в полето, пламъците достигаха девет метра в нощта и издаваха силен съскащ звук.

Погледнах към жълтия прозорец на Клеър, той изведнъж стана тъмен. Изтичах и легнах зад лавровия храст. Долу някой светна. Федърстоун, току-що станал от леглото, осветен откъм гърба, без никакви дрехи на него, излезе през вратата, като вървеше спокойно с пушка в ръце. Сложи я на рамо и изпразни двата пълнителя по посока на нивата, два шумни изстрела, които оставиха дълги жълти проблясъци върху земята около него. Мисля, че стреля повече, за да заяви себе си, отколкото с надежда да улучи нещо. След това се прибра обратно в къщата. Ако бях художник, щеше да ми трябва доста голямо усилие да пресъздам тази сцена, тъмно нощно небе с разкъсани облаци, горящ плевник и гол мъж в ореола на светлината от изстрелите на пушката.