Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (7)

4

Мъж и жена, чистокръвни индианци, млади и с вид на току-що свързани влязоха в магазина и застанаха на едно място. Не гледаха към мен, но не бих казал, че от срамежливост. Като че ли очакваха нещо от мен. Просто стояха, като пътници на спирка, чакащи дилижанс, който закъснява. Опитах се да ги заговоря, но те не разбираха английски, опитах отново, но те не знаеха и латински. Започнах да размахвам ръце и да жестикулирам, като се надявах, че ако се разберем, ще стигнем до търговия. Сочех различни стоки и правех живи изражения с лицето. Казвах цената на отделните артикули и хвалех качествата им. Но въпреки всичките ми усилия, хората не разбраха нищо. И от реакцията, която получих, ние най-вероятно се разминавахме във времето. Накрая си тръгнаха.

Почаках малко да се върнат, но не се върнаха. Отидох до потока и поцапах във водата, като търсех под камъните някой ядосан рак и усмихнати саламандри. Построих малко язовирче с камъните и усуквах листа, за да направя корабчета, пусках ги в заграденото и гледах как силата на движещата се вода ги хваща и понася към отвора на вира, после ги помита и унищожава. Помислих си, „този свят е бездънно гърло“.

 

 

Не знаех как се върши каквото и да е. Но изучавах тефтера на последния магазинер и реших, че точното записване на всяка подробност от всяка сделка би било добър старт. Най-вече имах нужда да записвам кой с какво търгува и по колко от една или друга стока, тъй като почти никой, прекрачил прага, не носеше пари в брой. Това беше търговски пункт и търговията се свеждаше главно до размяна на сурови продукти, родени от земята, като женшен и животински кожи, за промишлени стоки като басма, остриета на секири, тенджери и палешници. Някъде в края на веригата женшенът и кожите се превръщаха в долари, но аз виждах единствено суровото начало на търговията, при първото й избликване от земята.

Приблизително веднъж месечно двама души идваха с впряг волове от долните райони и носеха нова стока. Заедно я разтоварвахме в склада, а после натоварвахме каруцата с миризливите купища кожи и папурени кошници с корени женшен.

Снабдителите казваха, че женшенът обикалял целия свят с кораби, за да го продадат на един китаец, който го ядял и вярвал, че ще направи онази му работа по-голяма. Излизаше, че съм вторият човек в дългата верига от хора, която работеше, за да му става твърда онази работа на китаеца.

Записвах в един тефтер всички постъпващи и продадени стоки, които минаваха през магазина, а понякога дори описвах дрехите, които хората носеха, когато идваха да търгуват или какво е било времето този ден или в какво настроение са били. Или как помръкваше надеждата им, когато видеха колко малко в сравнение с очакванията им се оказваха женшенът в кошничките им или еленовите кожи, превърнати в плат или остриета на брадви.

 

 

Много малко бели хора живееха в тези отдалечени планини и те бяха предимно пропаднали, самоизолирали се в горите мъже и се деляха главно на две категории, пияници и проповедници. Втората категория включваше истински свещеници или мисионери, а също и всякакви дошли от горските пущинаци социални реформатори и политически теоретици, мъже, които влизаха през вратата с очи, вибриращи от енергията на често пъти шантавите им идеи, и които, едва казали името си и здрависали се с вас, започваха направо да реформират схващанията ви за Светата Троица, апокрифите, партията на вигите, или книжните пари.

С една дума, аз предпочитах пияниците. Доста много от индианците бяха стигнали до същия извод и самите те бяха станали пияници, като Беър например. Когато не беше на лов, той идваше почти всеки ден за дозата си пиене. Почти на шейсет, той все още стоеше изправен, висок над метър и осемдесет. Плащаше главно с еленови кожи и женшен или пиеше на кредит като всички останали. Но се отличаваше от другите по това, че говореше. Винаги биваше по средата на някаква история, когато влизаше в магазина. В началото не разбирах и дума, но той говореше неспирно, а аз само слушах.

Беър почти винаги донасяше нещо за готвене. Клякаше пред огнището и готвеше, сякаш беше на лагер по високите хребети. Приготвяше всякакъв вид неща, но предимно супи. Имаше една, при която разбъркваше купа птичи яйца и ги изсипваше в тенджера с кипящ бульон, която висеше на кука над огъня. Яйцата се проточваха на бледожълти ивици като накъсана хартия. Правеше още гъста супа от печени кожички от червено месо, сварени с царевично брашно. Тази ми беше любима. Най-малко любима ми беше жълтата пчелна супа, която Беър считаше за много специална. Трудното при нея беше изравянето на гнездото, но той знаеше някакъв трик, така че рядко се случваше да го ужилят на повече от едно-две места. Слагаше гнездото близо до огъня, за да се размекнат восъчните корички и когато личинките започнеха да се гърчат и да излизат, той ги ловеше една по една и ги пускаше в тенджера с дълга дръжка, за да покафенеят в горещата меча мас, а после ги вареше, но супата не ставаше хубава. По отношение на красота и простота супата му от петльови гребени държеше първо място. На повърхността на бледожълтия пилешки бульон плуваха розови петльови гребени, като да бяха листенца от цвят на роза. Той изяждаше една-две купи от това, което е сготвил, а след това поемаше надолу по пътя, като ми оставяше храна, достатъчна за два-три дни.

Спомням си, че се опитах да му се отплатя, като му дадох един от двата портокала, които доставчиците бяха донесли за почерпки. Дотогава Беър не беше опитвал портокал и ме наблюдаваше как ям моя, преди да започне да яде своя. Яде го един час. Бели го бавно, като изучаваше различните страни на обелките, миришеше ги, после миришеше пръстите си. Чак след това започна да яде резенчетата бавно, подушвайки всяко от тях, преди да го сложи в устата си. Наслаждаваше се на всеки миг от консумирането на този портокал. Като свърши, събра всички парчета от кората и ги изсуши като еленова пастърма. След месец коричките бяха загубили почти напълно цвета си, но все още пазеха дъха от портокаловия аромат. Беър държеше коричките в една кратуна, запушена с дървена тапа, за да запази миризмата, която трябваше да му стигне, докато друг портокал успееше да си проправи път през планината.

 

 

Беър беше вожд по тия места. Всичко в него — дрехите, страстта му за ловуване, разбирането му за разкриващия се свят и непоклатимото му чувство за ред, справедливост и красота, даже носът му като острие на томахавка — бяха реликви от миналия век. Надолу край потока, недалече от търговския пункт, имаше стопанство в стария стил, с колиба и зимна къща, царевични полета и хамбар, женска къща за месечните неразположения, овощна градина, заграждения за добитъка и навеси. И понеже Беър беше начело, беше построил и една градска къща, обществена сграда, която служеше за събрания, танцови забави и церемонии от духовно естество. И още за прекарване на свободното време, за размотаване, клюкарстване, разказване на истории. Самото село, наречено Уейя, беше почти на миля от тук надолу по потока, след вливането на ручея в реката.

От това, което накрая можах да сглобя, историята на хората на Беър беше нещо такова: в миналия век това били хора, които, ако не внимаваш, когато минаваш през територията им, биха си направили мокасини от кожата на гърба ти, палки за барабан от бедрените ти кости, а зъбите ти биха поставили в изсушена черупка на костенурка, за да подрънкват, когато свирят танцова музика. Воини, всичките, независимо от пола им. Ако мъжете не те убиели с брадва или нож, завеждали те в дома си като трофей. И тогава жените били тези, които щели да ти одерат кожата и да те подпалят. И това не било някаква фина сексуална метафора. Жените щели да те одерат и да те опекат жив.

Така било тогава. Хората се борели, но след двеста години, губейки от белия човек, борбата почти излязла от заниманията им. Превърнали се във фермери.

Много изкусително е да възприемаш миналото на хората на Беър от гледна точка на сегашния модерен свят и да ги виждаш като непроменяеми и чисти, автентичен народ, съществуващ по начин, по който никой вече не може да съществува. Ние се нуждаем от благородни диваци за своите собствени цели. Нашите щастливи представи за тях и чистия свят, който са населявали, ни се отразяват добре, когато ни връхлети някоя хаотична промяна. Но дори и в тези ранни дни, когато опознавах Беър и народа му, виждах, че промяната и жестоката загуба, бяха единствените неща, които са преживявали през последните две столетия.

Много от тях бяха погълнати от опитите си да заживеят като белите хора, което беше много объркващо за тях. С всяко американско нашествие и всяко следващо оттегляне на Нацията, старият начин на живот се отдръпваше една крачка по-навътре в планината, по-дълбоко в пещерите и покритите като в тунел от дървета потоци. Никой не беше останал от стария народ. Диви индианци нямаше изобщо, а от суровата пустош не беше останало почти нищо. Те бяха един разпилян народ и живееха в един унищожен свят като всички останали.

С всяка година дивечът ставаше все по-труден за ловуване по простата причина, че животните бяха избити дотолкова, че някои от техните представители — бизонът и еленът — бяха изобщо изчезнали. А другите едри животни — сърната, мечката, вълкът, планинският лъв — бяха станали рядкост. Хората не можеха да направят връзка между големите купчини твърди кожи, които се извозваха с каруци към Чарлстън и Филаделфия, и внезапната безжизненост на горите. Това по-скоро напомняше края на една ера, като че ли ставаше някакво митично заместване. Свирепите стари същества умираха. Всичките тези красиви стада изчезваха в историята. А на тяхно място се въдеха само тлъсти прасета и говеда и глупави, мазни, с цепнатини вместо очи, овце с толкова слаби сърца, че понякога умираха само от страх при стригането. Опитай се да стрижеш дори сърна и тя най-вероятно ще те направи на кълцано месо с деликатните си черни копитца. А как мечката и рисът биха реагирали на стригането дори не подлежи на дискусия. Ти ще умреш още при срещата с тях.

След като повечето диви животни бяха изчезнали и войната беше станала невъзможна, победените и огорчени мъже се захванали със земеделие, което открай време било запазена женска територия. Жените, щом загубили основната си работа, останали почти толкова без власт, колкото и белите жени. Преди това жените управлявали клановете, сега обаче родовете замирали и се разпадали. Самият закон на клана станал нелегален. Старата сватбена церемония означавала, че мъжът ще доставя месото, а жената — зеленчуците, и смисълът на съюза между двамата надхвърлял по значимост съюза между отделните индивиди. Сега вече нищо нямало значение.

Беър и народът му били дълбоко смутени от странния нов свят, който се заформял около тях. Това била друга страна, където, за да притежаваш земята, трябва да имаш документ, трябвал документ дори само за мястото ти на този свят. С други думи, трябва да последваш бизоните и елените. Всички заедно вървели по пътя към Страната на нощта.

Новият свят ги принуждавал да се разпилеят като белите хора и да заживеят в самотни, изолирани домакинства, вместо в дружески градски общности с топли, опушени общи градски къщи с постоянните клюки и интриги, с приятелствата и любовните истории. Всичко се променяло, даже дрехите. Много от хората, както мъже, така и жени, се бяха отказали от еленовите кожи и бяха започнали да носят същите леки платове като бедните бели, само дето обичали да си добавят червена или синя лента на главата. Някои от тях били дори забравили старите си имена и ползвали имена на бели като Сам Джонсън или Джон Самсън. Някои от тях смесвали старите и новите си имена, Уолтър Лук-в-Тенджерата, например. Други, стари хора като Беър, просто продължаваха да се подвизават под старите си имена.

Но нека бъда честен, някои от старите им имена не можеха да се преведат добре на нашия език. Вземи Лук-в-Тенджерата. Това беше едно прекрасно звучно име на техния език и в никакъв случай не беше смешно, на нашия език обаче звучи ужасно. Предполагам, че ние, бидейки победители, имаме контрол над думите, както и върху имената на хората и имената на местата. За щастие обаче няколко реки, потока и залива, като че ли устояха на нашето собственичество. Те упорито продължават да носят старите си имена и в настоящето. Кеталучи, Таскуит, Ковета, Картугеча. За съжаление почти никоя от планините не е запазила старото си име, което е разбираемо, тъй като те предоставят такава великолепна възможност за възпоминание на нашите мъртви политици.

Около десет години преди моето пристигане, в резултат на един неблагоприятен договор, граничната линия между Нацията и Америка минала над Беър и хората му като тъмна сянка и била на половин ден езда на запад. Като част от договора, Беър и хората му можели да избират или да се придвижат на запад заедно с Нацията, или да получат малко стопанство, узаконено с документ, от само няколкостотин акра надолу по реката около десет мили като компенсация за цял един свят от земя, която преди това била тяхна. Не било нужно голямо мислене. Те останали, където били, от дълбока привързаност към тези неустойчиви, отвесни и в повечето случаи празни места в планинската страна. Придвижвали се надолу по реката към новото си стопанство в продължение на няколко години, а после малко назад нагоре по планината, когато Беър направил сделка за още едно парче, по-голямо по размер, но с още по-малко обработваема земя. Придвижването не било много трудно. Никой не притежавал много, от каквото и да е. Дървени къщи, не по-големи от обор, толкова прости, че можели да се построят за ден-два. Мебели, може би маса, столове и легло от въжета. Някои инструменти и земеделски сечива толкова обикновени, че имената им рядко съдържали повече от пет или шест букви. Плуг, брадва, мотика, тесла, сатър, чук. Няколко пилета и крава. И няколко прасета, които се изхранвали на свобода по хълмовете с маркировки, изрязани в ушите им.

По време на тази тупурдия Беър започнал да оценява идеята за частна собственост на земята, една общо взето смешна нова идея. Голям брой индианци се затруднявали да я възприемат. Беър обаче прозрял важността от правото на собственост върху земята, разбрал, че това може да е от полза, независимо от рисковете и измамата в крайна сметка, защото преходността на нашия мигновен живот показва, че ние минаваме през земята толкова за кратко, колкото водата, която преминава през телата ни, без истински претенции за притежание. Беър започнал да купува земя, да прави замени за земя, да сключва сделки, докато накрая станал законен собственик на малък терен от около две хиляди акра стопанство, разположено толкова навътре в планината, че било просто без стойност. Малка част от него била крайречна земя с богата почва, подходяща за отглеждане на царевица, градини и овощни дървета, но по-голямата част била в залив с бързеи и стръмни, обрасли с гори склонове. Беър преместил хората си там — по това време няколкостотин души — и построил обща къща от плет и мазилка в стария стил, за да им покаже посоката, в която иска да се движат. Всички се разположили по брега на реката, построили си колиби и започнали да водят стария си начин на живот, да танцуват старите си танци и да вярват в това, в което винаги са вярвали, в силата на движещата се вода и високите планини. Беър поел като своя задача да се погрижи светът, който населяват, да си остане познатият им свят.

 

 

Уейвърли и аз яздехме покрай дома на Беър и надолу по реката към Уейя. Вятърът духаше срещу мен, така че аз първо го помирисах. Миризма на пушек, сготвено зеле с боб, обработка на кожи, миризма на хора и животни. Всичките събрани в едно, но съвсем не неприятно, а гостоприемно и успокояващо. Те ми напомняха за моята собствена принадлежност към човешкия род, но по някакъв тъжен и далечен начин.

Влизайки, чух пукота на брадва, разсичаща дърво, тракане на тенджери, кудкудякане на пилета, бебешки плач и лай на кучета. Акцентът на гласовете звучеше някак различно от всички пилета, бебета и кучета, които бях чувал до тогава. Сив дим се извиваше през дърветата и се разстилаше ниско над реката, а последната светлина падаше в откъслечни и оскъдни проблясъци. Хората се движеха насам-натам в края на деня между колибите, скупчени една до друга в тесния зелен залив. Две момиченца влачеха голям изсъхнал орехов клон за огъня, а върховете на разклоненията му оставяха неравни следи в пръстта зад тях като дълги ръкописни редове.

Започна леко да вали, нерешително и с прекъсвания, после спря. Кучето на Беър с козина като телена четка и с цвят на пепел от огнището, със скокове пресече пътя, без да даде знак, че ме познава, после се отправи към гората, втурна се и свърна покрай оградата на една царевична нива, сякаш гонеше нещо или имаше някакви спешни задължения в далечината и закъсняваше да ги изпълни. Две момчета стреляха с дълги бамбукови тръби по един знак, а стреличките се забиваха с трептене в дървената плоча, закачена на склада за фураж. Три слабички кафяви момчета стояха, потопени до бедра във водата и махаха с ръце за равновесие, тъй като краката им се плъзгаха по закръглените, покрити с мъх камъни на дъното на реката. Те се забавляваха, като стреляха с лък и стрела по рибите, но повече се боричкаха и имаха късмет, че не се прострелваха по голите стъпала на краката с острите стрели. Виждах ги как треперят в студената вода. Бяха почти на моята възраст, може би година-две по-малки. Някои от хората ме гледаха, други не. Никой не говореше.

При всеки нов шум и нова гледка Уейвърли тръгваше встрани с опънати назад уши. Говорех му строго с тих глас, за да успокоя и двама ни. Прекосихме селото и изминахме доста разстояние, преди да излезем от другата му страна, където пътят се превърна в тясна, почти отвесна камениста пътека, която минаваше покрай поток от бяла вода и водеше към високата планина. Почти се беше стъмнило, когато се обърнахме и тръгнахме обратно.

Дотогава слънцето беше изчезнало и Уейя беше с цвят на пушек. Стройните тополови стъбла се спускаха прави и бледи като конец, който се спуска от тъмното небе. Кехлибарената светлина от огъня осветяваше откритите пукнатини в стените на покритите с кори от дървета колиби, събрани от едната страна на черната река. Вечерта застудяваше. Почти всички се бяха прибрали вътре. Един мъж трупаше наръч дърва за горене в лявата си ръка, като ги вземаше от купчината зад къщата. Бледите ъгловати повърхности на нацепените дърва блестяха ярко в последната светлина на вечерта. Стреснах една жена, която пикаеше отстрани на пътя. Беше клекнала, а полите й дискретно като ветрило падаха около нея, усмихна ми се с открито широко лице, докато минавах. Един постоянен шум от човешки звуци идваше откъм постройките, звук от пчелен кошер, приглушен толкова ниско, че дори не можеше да заглуши шума от движението на реката или шумоленето от облекчаването на жената. Едно куче залая, а някъде в далечината на залива друго излая в отговор. После и двете утихнаха, като че ли освен да се поздравят нямаха какво друго да си кажат. Повърхността на реката представляваше преплетени извивки от черно стъкло, застинали в движение. Извън селото един закъснял мъж ловеше риба с бамбуково копие. Стоеше с ръка, вдигната над главата. Борова факла, забита в меката пръст на брега на реката, хвърляше около него кръг от жълта колеблива светлина. Рязко движение и една речна пъстърва, прободена дълбоко до червата, проблесна като сребро в светлината от факлата.

 

 

Дълга черна змия живееше в един стар дъб долу, близо до мястото в реката, откъдето взех вода. Чичо ми казваше да не се притеснявам много от змии, отровни или не, защото те се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях. Това мнение не се оформи в мен на базата на опита ми със змии, защото много от тях биха се били, вместо да отстъпят и на сантиметър. Тази, в мига, в който се приближих, се изправи на четири-пет метра от дома си в дървото, където стъблото се разделяше на два дебели клона. Засъска, сплеска жълтия си врат като качулка и се приготви за бой. Започнах да я замервам с камъни и се надявах, че няма да се реши да ме нападне. И като още един знак за презрението, което животинският свят хранеше към мене, през цялото това първо лято, един ракун беше избрал второто стъпало към верандата ми за свое нощно местенце, където оставяше голямото си, черно и мазно изпражнение, напръскано с различни семки и парченца от горски плодове.

За да съм справедлив обаче, трябва да добавя, че не всички животни ме мразеха. Ако изведях Уейвърли от обора, докато вършех разни неща, той ме следваше, където и да отидех, а носът му докосваше леко тила ми. Приготвях му конски хлебчета на огнището, а те бяха същите като човешките по рецептата на леля ми, само дето аз им прибавях много повече сол и не си миех ръцете, преди да почна да меся тестото.

 

 

Езика усвоих някак изведнъж и добре че стана така, защото там, на това празно място на картата, посредници почти нямаше, имаше само няколко души, които можеха да обръщат единия език в другия. Аз слушах Беър много упорито, както и всички търговци, които минаваха през магазина, и след няколко месеца усещах думите, а тяхното значение започна да стига до мен и да се настанява в съзнанието ми неусетно и с голяма лекота. Думите просто оставаха там в ума ми. Не знам как и кога бях преминал от цис-кун, общоприетото наименование за птица, в ка-гу, специфичната дума за врана. От ани-цила-ски до ауи-акта, цветето на чернооката Сюзън. А после и пъпкуването на глаголните времена — много повече на брой и по-трудни от тези в английския — започна да придобива смисъл, така че не след дълго аз можех да говоря, да съобразявам и подреждам в потока от време, без всичко да трябва да се случва точно в настоящия момент.

Тогава шегите на Беър започнаха да попадат в обхвата на моето разбиране. Преди единственият начин да схвана, че казва шега, беше по тона на гласа му и по известното забавяне в говора, а единственият начин да разбера, че шегата е свършила, беше когато го видех, че започва да се смее. Но дори и след като започнах да разбирам повечето от това, което разказва, не намирах шегите му за смешни. Главните герои бяха предимно животни, а хуморът идваше от поведението им, което беше точно каквото се очаква от тях. Сърната бдителна и страхлива, мечката тромава и раздразнителна. Опитах се да му разкажа любимата си шега, тази за ловното куче на име Олд Блу, чийто основен талант е способността му да убива ракуни, като се нахвърля върху тях, след като са били свалени от дървото им. Всички възрастни мъже, които разменят ножове и джобни часовници, насядали по пейките пред съдилищата в областта, я знаят, знаят я и дванайсетгодишни момчета. Като някаква черта в характера, цвета на очите или формата на пръстите, шегата преминаваше от поколение на поколение. Тази шега изисква много сериозна предварителна подготовка, особено важно е магическото й разделяне на три части, три ловувания. Пояснението, че собственикът на кучето непрекъснато се хвали на приятелите си с мъжеството на Олд Блу, не трябва да се пропуска. За първите две ловувания се разказва като се отделя внимание на подробности за дърветата, времето, пейзажа, облеклото и, разбира се, на това, че мъжът се качвал на дървото, изтръсквал ракуна от него, а в този момент Олд Блу проявявал таланта си до пълна степен. Резултатът и в двата случая — мъртви ракуни. При третото ловуване, след като са били разказани още мъчителни подробности, собственикът на кучето отново се качва на дървото, за да събори ракун. Разклаща клона, но ракунът, един изключително голям ракун, се държи и също разклаща клона. Мъжът се изплъзва от дървото. Неговият лаконичен вик към приятеля му на земята, докато пада, не престава да ме изумява. „Дръж, Олд Блу“.

Когато свърших разказа, Беър не се засмя и изглеждаше повече объркан, отколкото развеселен. Попита каква порода е било кучето. Някаква стара порода? Хрътка ли? Каква? После задаваше въпроси за името. За неговите хора синият цвят означаваше самота, поражение, отчаяние, провал, загуба. Защо човек ще кръсти ловното си куче Блу? Лоша преценка и няма никакъв смисъл.

С други думи, нашите два езика не са особено податливи за превод от единия в другия. И ако се опиташ да превеждаш много буквално ще се получи голяма глупост. О, Велики Бели Татко. Преди много луни. Раздвоеният език. Огнената вода. Имена като тези, дадени на деца, за да придадат недвусмислено голяма известност и важност. Ако тръгнем в другата посока, ние звучим също толкова глупаво. Всички преводи пропускат нещо. Някои пропускат почти всичко. Иронията. Обиколния път при изразяването на нещо. Сложните метафори. Директния хумор. Потиснатия гняв. Човешкото докосване.

 

 

След като се научих да говоря и разбирам, Беър искаше да ми каже страшно много неща. Цял поток от истории се изливаше от него, личната му история и убеждения. Той се отнасяше с известно презрение към селскостопанската работа и беше един от старомодните индианци, които смятаха лова и събирането на плячката за по-висше призвание, по-добър и по-свободен начин на живот от това да живееш като затворник на малко парче обработваема земя. Беър се считаше за специалист в изучаването живота на хищниците, като самият той се нареждаше между тях. Нищо в живота не му прилягаше така добре, както парче месо, набучено на пръчка и запечено на огън от орехови дърва.

Но сред животните настъпили преселения и големи катаклизми. Тъй като старите изчезнали, обезпокоително нови се появили на тяхно място. За птиците дори не си струвало да се говори. Беър все още ги смяташе за нови птици, на които, ако им се създадат условия, може да претърпят по-нататъшна еволюция. Като ядеше някоя от тях, той винаги изразяваше леко одобрение с тон на изненада. Говедата поне имаха някаква връзка с миналото. Те се свързваха с общата тенденция на повяхване в света и биваха възприемани като тъжна версия на бизона, върху чието съществувание лежеше зло проклятие, довело до процес на някакво ужасно смаляване. Хората ядяха месото на говедата, обикновено без много ентусиазъм. Що се отнасяше до млякото, Беър го смяташе за гнусна работа. Така и не се научи да го пие. А и ловуването на говеда не предизвикваше ни най-малко вълнение. Те се появявали в предния ти двор и се оставяли да ги застреляш от верандата. Що за ловуване било това?

Прасетата, от друга страна, въобще нямали местен предшественик, но Беър говореше с много чувство за прасетата. Твърдеше, че белите хора били роднини със свинете, както неговите хора били сродени с вълците и неоспоримото доказателство за неговото мнение бил фактът, че и прасетата, и белите хора се пръкнали на света по едно и също време при това еднакво неочаквано. Казваше, че първите бели хора, прекосили планината, били испанците, те носели качулати метални шлемове на главите си и яздели първите коне, които някой някога бил виждал. Въпреки бързата им езда обаче белите хора пътували изключително бавно и с огромно усилие, защото изразходвали повече време в опити да накарат робите и огромните стада прасета да се движат в една и съща посока, вместо действително да се движат напред. Някои от испанските заблудени прасета изчезнали, но хората ги убили и ги изяли до едно. После, няколко поколения по-късно, шотландците и ирландците докарали много по-голям брой свине.

Най-брилянтната идея на старите келти по отношение развъждането на животни била да оставят свинете на свобода през пролетта и лятото, а после, през есента да ходят на лов за тях, както правели с дивите животни. От една страна, това спестявало труд, а от друга, създавало развлечение.

Свободното развъждане на животните започнало доста лесно. Отпращаш няколко млади прасета в планината да ядат жълъди през лятото и се надяваш, че ще успееш да ги намериш през есента, когато ти си гладен, а те угоени. Проблемът бил, че можело да ги маркираш с какъвто си искаш знак — гладко подрязани уши, полуотрязани, вилица, долна захапка, клеймосване отдолу с червена боя — въпреки това като дойдело времето за убиване през есента няколко бунтовника все успявали да избягат. Свинете, които били достатъчно умни, за да оцелеят през зимата, започнали да се размножават без намесата на човека и отново се превърнали в свирепи космати чудовища. След няколко поколения оцелелите и техните потомства се трансформирали в един стар вид свине, телата им отново придобили дива форма. Главите им станали издължени, а на гърба им израсла червена остра четина, поникнали им дълги, жълти бивни. Темпераментът им станал опасно войнствен и кръвожаден. И няколко години след това през влажния ноември, вместо да влезеш в кочината на едно угоено и окаляно прасе, гладко и лениво като заоблен речен камък, и да забиеш брадвата между несъпротивляващите му се уши, ти трябва да преследваш цяло стадо освирепели животни, които имат желанието и са в състояние да те изкормят, докато ти бягат по високите била. Ти ги гониш на свой собствен риск, както е при лова на мечки или рисове.

Оставени сами сред дивата природа, прасетата поумнели. Беър каза, че някои от тях дори се научили да ловят риба. Кълнеше се, че ги е виждал да ровят със зурли по дъното на потока, за да извадят раци. През пролетта, когато малките рибки се раздвижвали, каза, че видял как глигани нагазват до гърди в реката, измъкват от там риба дълга над половин метър, влачат я до брега и я изяждат цялата, от главата до опашката, докато тя все още се премятала.

Крайният резултат бил, че глиганите станали чудесен лов. Мъжете ги преследвали с кучета и цялата работа била много кървава. Рани и жертви имало и от трите страни. През есента Беър не можел да се насити на това.

Отгледал много поколения кучета за лов на глигани и си спомняше за най-доброто от тях с много любов след всичките тези години. Този вид любов, при която във външния край на очите се образува сълза, но не пада. Кучето било единственото, на което Беър си беше направил труда да даде име — и то не съвсем, защото единственото, което могъл да измисли, било „Сър“. Чужда дума, която Беър научил по време на войната на потока, когато се сражавал за Джаксън, и въпреки че белите сякаш влагали голямо значение в нея, Беър така и не се научил напълно да я използва.

Сър, кучето, било силно, с мръсножълт цвят, с умни, търсещи очи. Колкото до характера, Сър бил изпълнителен, умен и уравновесен и добре влияел на останалите кучета. Притежавал още безпогрешно чувство за посоката към къщи, докато всички други тръгвали по следата на някоя интересна миризма и повече никой не ги виждал, нямали достатъчно мозък да проследят дори собствената си миризма обратно до дома.

По време на един дълъг лов в отчаяна битка горе на Голямата Чога, Сър бил изкормен от глиган с глава, която имала формата, големината и цвета на наковалня. Един силен удар с бивните, дълги като остриета на ножове, повалил Сър с корем, разпорен по дължина от ребрата почти до тестисите. Вместо милозливо да застреля кучето, Беър събрал в шепите си мокрите розово-сини черва, наместил ги обратно вътре и зашил кървящия корем с материалите за кърпене на мокасини, които се състояли от начукани, нарязани на тясно ивици от кожа на мармот и дебела, стоманена, покрита като с пришки от ръжда игла. След като направил всичко по силите си, Беър оставил Сър в подножието на едно тополово дърво, за да си умре, и, следвайки безименните кучета, продължил да гони смъртоносните глигани.

Три дни по-късно, Беър минал през същия този хребет като влачел след себе си една импровизирана шейна, направена от две дървета, натоварена с кървящи свински парчетии и ето ти го там Сър, все още жив.

В очите му имало съкрушителен поглед, а черните му устни издавали дълбоки вълни на ръмжене, като завеси издути от вятър. Беър го гушнал в ръце, сложил го да легне сред месото и го теглил до вкъщи. Сър не само че оздравял достатъчно, за да ходи отново на лов, но станал по-настървен от всякога в преследването на диви прасета, сякаш всяко едно от тези животни, което падало мъртво от пушката на Беър, било личното възмездие на Сър, за това, че ходенето по голяма нужда за него вече никога не ставало без усилие.

 

 

В тъмните нощи, когато лежах на сламеника си и слушах шумовете, идващи отвън през прозореца, се опитвах да определя имената на съществата, които Беър ме беше научил да разпознавам по различните им повиквания и сигнали. Писукането и скрибуцането на насекоми и земноводни, самотният скитащ се през нощта скункс или опосум, който изпочупваше храстите, минавайки през тях с толкова много шум, сякаш се промъкваше цяло семейство от мечки или пантери. Нощни птици в дърветата. Белки и норки и други нощни скитници, които стъпваха в шумата като в крепон. Една дума особено ме безпокоеше. Юнуи-гиски. Беър каза, че означавала дух на канибал, който ядял хора. Хората на Беър живееха тук от някакви мъгливи стари времена и познаваха това място в дълбочина и с всичката възможна интимност. Защо им е трябвало да измислят тази дума, ако в непосредствена близост не е имало такова нещо като канибали? Един пример в подкрепа: те имат дума за ухапване от свиня. Не две, а една дума. Сатава. Аз смятам, че ако свине те хапят толкова често, че трябва да спреш и да измислиш специална дума за това, може би липсата на думи не е най-неотложният ти проблем. Другото нещо, което ми правеше силно впечатление, беше, че това е език с много малко интерес към абстрактните понятия, но с особена специфичност по отношение на нещата от физическия свят. Щом като имаха дума като Юнуи-гиски, как така нямаше физически съответстваща дума за скитане в нощните гори в търсене на човешко месо?

В такива моменти винаги ми действаше успокоително да си спомня за момичето със сребърните гривни, да мисля за аромата й, за това как пристъпи под голямото ми вълнено палто и как трепереше, притисната в мене. Две изоставени деца, намерили утеха едно в друго. Много пъти отивах и заравях лице в подплатата на палтото и всеки път миризмата на лавандула ставаше все по-слаба. Като че ли момичето, което беше стояло в обятията му, избледняваше от света.

 

 

Като стигнах до края на рафта с непродаваеми книги, започнах да прокрадвам по няколко допълнителни заглавия в поръчките си. Тринайсет и половина кила сода бикарбонат, шест метални чайника, една дузина топа смесени — червен, син и сив груб вълнен плат, куршуми и барут, пет мотики, два железни палешника, съответния брой юлари и хамути, по едно каче сладка и кисела туршия и едно тъничко копие на Страданията на младия Вертер^[1] в превод на Малтус.

Бях много внимателен. Френски речник и граматика в една поръчка, Манон Леско в следващата. Ако античният господин забележеше тези чудатости, би си казал, че не си струва да се кара за по някоя книга от време на време.

 

 

Онази първа зима беше ужасна. Първият сняг падна, преди да окапят листата на дърветата. През по-голямата част от месеца преди Коледа имаше суров студ. Спомням си предимно как през най-студените нощи, много след нормалното за всеки време за лягане, сгорещявах вода на огъня в огнището, заливах с нея овес и трици, поръсвах кашата с тъмна меласа и занасях кофата вън на Уейвърли в заградения му подслон. Това беше каша, която и аз самият не бих отказал. Излизах навън, дори когато от много ниската температура напуканата земя в двора пред магазина изтласкваше навън накъдрени парченца лед, или когато дълбок сняг покриваше гората. Нощи, в които всичко се пукаше от студ и звездите бяха като твърди точки в черното небе, а снегът скърцаше като мишка под тежестта на краката ми. В такива нощи трябваше да чистя кофата с вода на Уейвърли, като махах сребърната ледена лупа отгоре. Държах леда срещу луната, за да видя начупената светлина, а след това го запращах да се разбие в дънера на едно отдалечено дърво. Уейвърли завираше до ноздри муцуната си в кофата с издаващия пара овес и ядеше със силно засмукване, докато не биваше принуден да се изправи, за да си поеме въздух. Вдигаше глава с овес, полепнал по клепачите, поемаше си дълбоко дъх, изпълваше чак корема си, а после се навеждаше за още. През това време ленивите му кафяви очи гледаха в мен, благодарни и щастливи. Слагах ръка под чула на Уейвърли, направен от степана вълна и навосъчен брезент и, независимо колко студена беше нощта, докосването до него беше като да държиш самун хляб, току-що изваден от пещта.

 

 

Нямаше много християни между тях през онези години, те не бяха и друидски почитатели на зимното слънцестоене, така че Коледа минаваше почти изцяло незабелязано, освен от няколкото покръстени семейства. А дори и там имаше разделение. Някои спазваха двайсет и пети декември, други изчакваха старата Коледа. Така че най-доброто, което можех да направя, беше да поделя различието и да раздавам подаръци на всеки, който влезе в магазина на първия ден от януари по новия календар. Всеки получаваше по малко билков чай, увит в хартия, или по няколко парченца ментови бонбони. На Беър дадох една малка бутилка хубаво шотландско уиски и той го изпи веднага до огъня. Изпи първата чаша по обичайния си начин: аз налях малко в една чаша, която той гаврътна на един дъх. После се загледа в мен стреснато. Пъхна носа си в празната чаша и вдиша продължително. След това издиша. Дълбоко, дълбоко и в двете посоки.

Знаеше, че ще последва и друга.

 

 

Поддържах тефтерите по новия стил на календара — с имената на дните от седмицата, датите на дните в месеца. Но в моето съзнание тези обозначения започваха да губят смисъл, просто четирите сезона и тринайсетте луни, които обикаляха нощното небе, бяха тези, които маркират реалното време. За хората на Беър луната беше в мъжки род, което в началото не можех да проумея, защото всеки знае, че е естествено слънцето да е мъж, а луната жена. Но Беър каза: „Луната е като мъжете. Промъква се и обикаля в тъмното“. А според нравите на стария клан това било нещо, което дори и на женените мъже често им се налагало да правят, ако искали да спят до жена, а не до някакви хъркащи и пърдящи бекяри, натъпкани в общата къща. Мъжете отговаряли за войните и за големите гори и животните, но жените управлявали клана, домакинството и нивите, а мъжете влизали в тази обител само когато жените пожелаели. Имало мъже, които никога не влизали в къщите на жените си, освен късно нощем, за да се облекчат, вмъквали се под завивките, но до пукването на деня изчезвали.

 

 

Снегът продължаваше да вали без мяра. После един следобед малко след Нова година, Беър дойде, яздейки нагоре до залива на малкия си товарен кон като дългите му крака се влачеха в снега. Въпреки възраженията ми, той ме накара да отида при него, защото каза, че се задавало още по-лошо време. Подкарах Уейвърли по неговата диря обратно долу към долината до стопанството му, и прекарах по-голямата част от следващите два месеца в зимната къща на Беър, намираща се зад колибата му. Не знам как щях да издържа на това време, ако бях сам. Една след друга откъм север връхлитаха снежни бури и се разпростираха от високите планини надолу към заливите. Виещ вятър, ледени вихрушки събаряха яки клони от дърветата, а седмици наред снегът оставаше дълбок до колене. Зимната къща на Беър беше малка спретната постройка, направена от дебели греди, покрити с тежък слой кал за изолация, а след това покрита с плоски застъпващи се дъски, за да предпазят калта от отмиване. Стоеше на квадрата земя, разположена според основните посоки на компаса. Размерът й беше колкото да побере няколко едри кучета, а човек не можеше да застане прав под ниския таван. Ако искаш да си смениш панталоните, трябва да се стовариш по гръб на пода. Пълзиш или приклякваш, за да влезеш през ниската врата в единия край. В другия край имаше огнище, и тъй като Беър беше по-придирчив от повечето хора, беше направил дупка за дима, с големината на дървото, излизащо през покрива над къщата. Голям камък с размер на надгробна плоча, представляваше гърба на огнището. Покрай двете дълги стени се простираха нарове за спане, направени от обелени пръти и речна тръстика и застлани с купища опушени завивки, кожи от сърни и една от бизон от предишни години.

Когато за първи път пропълзиш в една от тези къщи, миризмата направо ти замайва главата. Силна смесица от пушек, готвено месо, разни човешки миризми както приятни, така и неприятни. Но стигаш до момент, когато преставаш да ги забелязваш въобще. През февруари почти не си показахме носовете навън, освен за тоалетни нужди и за да утъпчем пътека в последния паднал сняг, за да нахраним конете под навеса, Уейвърли целия покрит с мъхестото си одеяло, с лед увиснал по гривата и опашката му като наниз от лъскави мъниста.

Дните и нощите не се различаваха. Огънят беше осветлението ни. Димът се стелеше като облак над главите ни, където се събираше, преди да излезе навън през малката дупка. Бяхме като домашните котки, проспивахме три четвърти от деня, а през останалото време готвехме, ядяхме и говорехме. Въпреки че не беше толкова безотговорен, колкото щуреца от баснята на Езоп, Беър не вярваше прекалено много в запасяването за зимата. Най-общо разчиташе на милостта на създателя да му помогне да преживее, но все пак имаше някаква основна храна. Печахме картофи на огъня, правехме яхнии от царевични трици и ги подправяхме с меча мазнина. Пържехме палачинки от тесто, направено с тиква или сладки картофи, намазвахме хрупкавите кръгчета с орехово масло или ги поливахме с мед, затоплен до огъня. Правехме си лека закуска с пуканки и пиехме чай от сушени билки. Някои нощи сънищата ни съвпадаха. Веднъж сънувах цирк, а докато закусвахме, Беър описа някакво невъзможно животно с нос като змия и огромни крила на пеперуда за уши.

Беър твърдеше, че имало стари мъже и жени, познавал ги като малък, които практикували форма на дълбок зимен сън и можели да прекарват така в бърлогите си почти толкова дълго, колкото мечката или мармота, в състояние на съзнанието, по-близко до смъртта, отколкото до всичко останало. Тези стари хора не ядяли, не пиели, нито сънували, нито даже излизали от дрямката си, за да се изпикаят в продължение на почти три месеца. Но сега точно това изкуство било загубено, както разцепването на кремък с остриета на ножове, които били толкова остри, че можели да обръснат косми от ръцете ти.

Дори и без това изгубено изкуство за дълъг сън, нашите спешни нужди в света бяха толкова редки и кратки, че беше трудно да сме в синхрон с променящата се форма на луната. Нашата ограничена сила за неосъзнатост ни оставяше дълги промеждутъци от време за забавления. Разменяхме си истории. Резервният пръст. Уктена^[2]. Как опосумът си загуби опашката. Джак и кожата на юницата. Персифал. Дон Кихот, която стана особено любима на Беър. Когато дълбокият сняг започна да се топи, историите, които знаехме, се бяха изчерпали и прибягнахме към измисляне на нови. Старецът с тринайсетте млади жени. Момичето със сребърните гривни.

После, понякога, за да може въображението ни да ни настигне, седяхме с часове, без да говорим, само гледахме и слушахме огъня. И през дълги интервали Беър изведнъж току зададе някой въпрос или каже нещо:

„Ако знаеш, че утре следобед слънцето ще пламне и ще погълне целия свят, ще прекараш ли времето от сега до утре следобед в хвалебствия на Сътворението или ще седнеш в една тъмна стая и ще проклинаш Бог до последния си дъх?

Ако утре те повали някаква болест, от която със сигурност знаеш, че ще умреш, колко различни чувства ще изпиташ? Облекчението изобщо ще фигурира ли сред тях?“

При този последен въпрос, като си отворих устата да говоря, той вдигна ръка и каза: „Грешка е да отговаряш прекалено бързо.“ После каза: „Болестите са отмъщението на природата за нашата разрушителност.“

Спомням си също как каза: „Интересен факт на сътворението: сърната има точно толкова мозък, колкото й трябва, за да се погрижи за собствената кожа. Ни повече, ни по-малко.“

Сега това не е толкова дълбока тайна. Широко известно е, че мозъкът на една сърна е точно колкото й трябва, за да оцвети кожата си в бежово. Начинът, по който Беър каза това, се е запечатал в мозъка ми. Знаете, че той изучаваше въпроса и беше установил, че съответствието е нещо повече от съвпадение и удобство.

Имаше много време за размисъл в зимната къща, докато снегът натрупваше почти до долните первази, а светът беше притихнал като мъртвец, като се изключат малките, предизвикващи транс, звуци от огъня. Реших, че много от историите и коментарите на Беър имаха общ смисъл. В тях се казваше, че не трябва да се страхуваш от Сътворението. Но не защото то винаги е лошо, защото не е така. То със сигурност накрая ще погълне всички ни. Създадени сме, за да бъдем унищожени. Ние сме подпалки за огъня и нашият живот ще представлява една нула срещу потока на времето. Позицията на Беър, ако я разбирах, беше, че отказът да се страхуваш от тези общи условия на съществуванието, е един благороден акт на предизвикателство.

Но когато се опитах да изразя какво съм възприел от историите му в една обобщена теория за безстрашието, Беър не прояви интерес към абстрактното изразяване на истините за живота. Той отговори, като разказа още една история, Появата на ягодите. Мъж и жена се влюбват, което винаги е добро начало. После, разбира се, се скарват жестоко. Жената го напуска. Мъжът тръгва след нея. Така че това е един от добрите разкази за пътувания и пътища. Разни неща се случват, но мъжът не постига никакъв напредък срещу нейното бягство. След което, от съжаление към мъжкия копнеж и отчаяние, слънцето създава малки зелени пролетни растения, които имали подмамващи с формата на сърце листа и червени като сърца плодове и ги поставя на пътя на жената. Тя откъсва от плодовете, изяжда няколко и тяхната сладост и петната по пръстите и устните й й напомнят за любов и копнеж. Набира колкото може да носи, ягодите кървят в шепите й. Обръща се и тръгва обратно по пътя, загърбила яда си. Среща мъжа и му подава червените плодове. Той изяжда една ягода и заедно двамата поемат по пътя към дома си.

После, както става с историите, една води към друга, Беър разказа за първата си жена. Името й било Дивия Коноп и умряла само година след женитбата им, когато и двамата били едва по на седемнайсет години, и тя все още му липсваше с горчива болка, въпреки че било много отдавна в лошите времена, жестоките години след революцията, когато севиерските войници от изгубения щат на Франклин^[3] пресекли планината и опожарили села и царевични ниви, разпръснали хората от долината на широката река и ги прогонили да се крият в тъмните пещери. Един от севиерските войници застрелял Дивия Коноп, докато бягала. Беър така и не беше се примирил с това и винаги носеше в сърцето си частица от войната, която все още гореше в него след всичките тези десетилетия.

— Скръбта не те оставя на мира — каза той.

Първата година след смъртта й агонизирал, преследван от духа й, който, както духовете на любими хора често правят, се появявал под формата на съсипващо отчаяние, което нямало нищо общо с поетичната меланхолия, по-скоро приличало на безмилостна равносметка от жестока битка, от която смятал, че няма да се измъкне жив.

Наскоро починалите са известни с абсолютната си безмилостност. Дивия Коноп силно желаела той да я последва и правела всичко възможно да го накара да побърза. Известно време чувствал, че е готов да го стори, да се предаде и да последва Дивия Коноп в Страната на нощта.

Но продължил напред и вършел всичко, което се очаквало от него, за да се пребори с нейното притегляне. Похарчил много пари за лекари и лечители на духа, включително и за най-добрата от бранша, една старица на име Баба Катерица, която живеела на половин ден с кон на запад. Първоначално обаче Беър си помагал, като отивал до водата, потапял се в реката всяка сутрин при изгрев-слънце през цялата година. Отивал, даже когато големи мокри снежинки падали около него и изчезвали в черната вода, без да отбележат дори и малка трапчинка в гладкото лице на реката. Ходел до водата в пролетните утрини, когато отделяла пара и носела падналите с цвят на праскова цветчета от магнолиите, била цялата покрита с жълт тичинков прашец и приличащи на червейчета шушулки от дъбовете, а пъстървите притихнали срещу течението, чакали някаква храна да мине покрай тях, докато напръсканите им гърбове се сливали с цвета и шарката на покритите с мъх камъни на речното дъно. Ходел и в утрините на късното лято, когато зазоряващото се небе било черно и гръмотевичният вятър ревял, а дъждът косо шибал всичко наоколо, кленовете обръщали листата си с бледата страна навън, а светкавицата проблясвала с бързата си бяла светлина толкова ярко, че сякаш можел да прогледне във вътрешността на хралупите, във вените и дългите фибри на всичко, което расте от земята нагоре към слънцето. Ходел при водата в есенните утрини, когато жълти и червени листа на купчинки се носели по повърхността на реката, като почти я покривали от бряг до бряг, а той можел да лежи по гръб в студената вода, докато ноктите на ръцете и краката му посинявали, гледал нагоре към почти оголелите клони, наблюдавал как последните листа се отронват и се завъртат бавно надолу в спокойния въздух. А понякога за разнообразие отивал до водата вечер, когато от деня не било останало нищо, освен една жълта резка над планината Сункота, а звездите започвали да се появяват в пътека от синьото като индиго небе, което се подавало иззад балдахина на гората и се движело над течащата река.

През цялата тази година отбелязвал движението на времето по нарастването и изчезването на луната, и тъгувал за смъртта на всяка от четирите поредни души на Дивия Коноп. И когато изминала една година и последната й душа, душата на костите, умряла, тя се отказала от усилените опити да накара Беър да я последва. Усетил как се отделя от него. Решил да спре да страда толкова силно и да продължи да живее поне за момента, но със съзнанието, че част от него липсва и никога няма да се възстанови.

 

 

От края на зимата, в началото на пролетта и лятото, при всяка нова луна започнах да се разхождам нощем, стараейки се да осъществя на практика теорията на Беър за безстрашие и предизвикателство. Тръгвах на сляпо в непроходимата гора. Излагах тялото си на всички възможни злини, които това място би пожелало да ми стори. Опитвах се да гледам на оцеляването през нощта не като на предотвратено, скърпено надве-натри самоубийство, а като доказателство, че мога да бъда спокоен спрямо злонамереността или безразличието на вселената и като отказ да се страхувам от света, в който живея. Начин да го притежавам с паметта на тялото си. През последните седмици на зимата можех да погледна нагоре и да видя звезди през мрежата на преплетените клони на дърветата. По-късно обаче, през лятото, навесът на гората беше толкова гъст, че можеше да мине за капак на тенджера, а пластовете дебели, мокри листа се застъпваха един друг над мене. В началото излизах нощем, като протягах ръце с дланите напред, както казват, че правели сомнамбулите, когато бродели нощем в безпаметните си странствания. Докосвах лист, клонка, кора на дърво и повърхността на камък. Веднъж докоснах и стреснах една дива кокошка, която изскочи от ниския храст и после изчезна, оставяйки ме без дъх, и със сърце, което топуркаше като хлопатар на крава, и със спомен за най-лекото докосване на крило до върха на пръстите на ръцете ми.

По някое време отпусках ръце и просто вървях. Прикляквах, когато мислех, че някой клон ще ме шибне по врата, стъпвах на корен и камък, когато исках да съм нависоко, изтъркулвах се, за да избегна удара по главата от някоя ела, отскачах настрани при всеки шум от земята, който би могъл да е от отровна или гърмяща змия. Вярвах, че всякакви заплашителни звуци, ръмжене и блъскане са от нещо друго, а не от вълк, мечка или пантера. Нека тези звуци да са вид духове на прокудени елени или бизони, върнали се оттам, където са отишли, когато всичките били избити. Извървявах по хиляда крачки, в колкото може по-права линия, след което се завъртах в обратната посока, отброявах отново хиляда крачки, за да проверя дали ще се върна при магазина. Рядко успявах. В много от случаите седях изгубен в гората, чаках зората да ми освети пътя до вкъщи, с чувството, че Беър би се гордял с мен за това, че се боря с вселената до край.

 

 

Чероките обикновено смятаха, че е под достойнството им да идват в магазина и да се пазарят за цената на стоките или за стойността, която им се предлага за кожи и женшен. Ти им казваш цена и те или я приемат, или кимват неопределено с глава и излизат от магазина. Няколкото бели клиенти, повечето горди стари шотландци, бяха горе-долу същите. Но винаги можеш да разпознаеш пътуващите северняци, те биваха нещастни, ако не успееха да те въвлекат в три рунда пазарене и да си тръгнат с чувството, че са те победили. Ако започнеш, като им предложиш някаква стока гратис, те най-вероятно ще започнат да те убеждават, че трябва да им дадеш още нещо за стимул. Просто са си такива, друго не знаят. Но това едва ли ще ги оправдае, ако са застанали право срещу теб и ти крещят на почти неразбираем вид английски, като че ли си глух.

Случай за пример: един ден около обяд Беър седеше до печката, гледаше пламъците и отпиваше от третото си уиски. Един як, нисък янки с червендалесто лице и жълта коса на къдрици над зачервените му уши влезе в магазина с походка, сякаш магазинът беше негов. Пътуваше с кочияш в частна карета, преживявайки голямо приключение в далечната пустош. Беше облечен в сив костюм, целият изпръскан с червена кал, която големите колелета хвърляха. Почти без предисловие започна да протестира за цената и на кубинските пури, и на ямайския ром, като каза, че можел да купи и двете по-евтино в Ню Йорк Сити, щата Ню Йорк. Предложи да плати това, което въпросните стоки биха стрували там.

Аз споменах очевидния факт, че ние не сме в Ню Йорк Сити, щата Ню Йорк. Нито близо до него.

Но тази малка забележка беше единствената, която мъжът би признал. Казах му, че вместо да започва такова лошо пазарене, и двамата със сигурност бихме били по-щастливи, ако нареди на кочияша си да обърне каретата и да го закара направо обратно на север, откъдето беше пристигнал. Или поне някъде по-далече от тук.

Откъм печката чух Беър да отвръща със смях.

И проклет да съм, ако това не беше обида за този янки, но вместо да се обиди, той се опита да ми предложи производствената цена на пурите и рома. Когато отказах да му ги продам на каквато и да е цена, той каза: „Човече, никога няма да успееш като бизнесмен и колкото по-скоро се измъкна от тази потънала в невежество пустош и стигна до горната страна на Мейсън-Диксън, толкова по-добре“.

Казах му: „Побързай по пътя си“.

Той си тръгна разсърден, без да похарчи и пени.

Беър изпи последната глътка от питието си и каза една дума: Айястиги. Воин.

Аз казах: „Мислех, че не говориш английски“.

Беър отвърна, че говоренето и разбирането са различни неща.

 

 

Баптистите направиха предложение да преведат Библията или поне някои от най-важните откъси на слогова азбука и да доставят копия за хората. Беър поиска да му прочета нещо от книгата, преди да реши дали да приеме предложението, или не. Аз не четях, а по-скоро преразказвах. На него му хареса историята на Йов, особено за личната гордост на Бог от сътворението на всички животни и разнообразието на пейзажа и климата. Тези черти на света със сигурност си заслужаваха да бъдат отбелязани и да се приемат с успех. Хвалбата на Бог за това колко добре са се получили ноздрите на конете накара Беър да види известна истина в сътворението. Каза, че всяко същество има поне една част от тялото, която е особено красива, а неговата първа жена имала много такива части. Колкото до книгата на Йов изобщо, той смяташе, че каквато и сила да управлява земята, понякога нанася удар на човека просто така, без никаква друга причина, освен приумица или черен жест, но смяташе още, че един добър доктор като Баба Катерица би могъл да приготви лек, който да може поне да облекчи страданието. Историята за прогонването от рая също привлече вниманието му, въпреки че най-настойчивият му въпрос беше колко голяма, според мен, трябва да е била змията. Накрая прецени, че в Библията има много здрав смисъл. И въпреки това, чудеше се той, защо белите хора не са по-добри, след като са я имали от толкова дълго време. Обеща, че в момента, в който белите хора достигнат християнството, той ще я препоръча на своите хора. И това съобщих аз на баптистите, което те решиха да приемат като „да“.

 

 

Един ден, приблизително година или две, след като се бях установил в магазина, Беър остави товарния си кон с широка задница като на крава да пасе в двора и влезе вътре. Ловният му костюм имаше древен вид. Пешовете на ловната му туниката стигаха почти до коленете, а отдолу се виждаха наколенниците му от обшита с мъниста еленова кожа. Обратно на модерния стил, носеше мокасините си неподгънати. Беше целият опасан, по него висяха рог с барут, торбичка с куршуми, ловна торба. Косата му беше вързана отзад на тила с ивица сурова кожа. Носеше дълга пушка, която небрежно висеше на ръката му. Казах му, че единственото, което му липсва, за да заприлича на Даниел Буун, е бяла кожа и филцова шапка с клепнала периферия. Но както понякога се случваше, една плоска шега можеше да го тласне към сериозна дискусия.

Големите ловци от времето на Буун, каза той, сега бяха старци, поне тези, които не бяха още измрели. Единственото им занимание било да разтягат зимни истории за Кентъки, голямата пустош и пролятата кръв от предишните години. Елените и бизоните все още били много, а сърните толкова нагъсто в гората, че можело да убиваш по две с един изстрел на мускета, ако се случели скупчени една до друга. Историите си приличаха. Много от тях разказваха как човек, влязъл лично в битка с ранена мечка, я убива, както при сбиване на двама пияни в кръчмата. Ако мъжът имал нож, точно когато дългите нокти на предните лапи на мечката го сграбчват, за да го разкъсат на парчета като сварено пиле, той забивал острието на ножа чак до дръжката в гърдите й, животното започвало да кърви, все още държейки го в прегръдката си като любовник. Ако разказвачът имал пистолет, той го изстрелвал в ревящата червена паст на мечката, като пълнителят на пистолета заставал между жълтите й зъби, а той, преди да дръпне спусъка, притискал дулото в мекото й небце — мястото за самоубийство на белия човек. За да докаже кървавата истина на разказа, старият разказвач можело да покаже бели следи от зъби на дясната си китка, която била одраскана, докато я измъквал от затварящите се мечешки зъби. Но това бил един изгубен свят от хора и животни, свобода и смърт, който никога нямало да се върне обратно.

Мислех си, че това, което най-вероятно е било романтично за тези стари ловци, е било всъщност техният бизнес. Кожи, гладки и с косъм, пера за пазари чак в Ню Йорк, Лондон и Париж. А сега горите бяха празни като църква в понеделник сутрин.

Казах тези неща възможно най-добре на неговия език, а Беър погледна право в мен, с напрегнати остър ум и мисъл. Не бях сигурен дали не бях объркал граматиката. Чудех се още дали съм успял да намеря разбираема дума за понятието „романтично“ и дали той изобщо знаеше за съществуванието на Лондон и Париж.

Беър не каза нищо, само кимна един-два пъти, изпи си питиетата и отиде на лов.

Но след две седмици слезе от планината с един жалък вързоп позеленели кожи, метнати на коня, седна на верандата и веднага започна да говори за това колко е лошо човек да няма място в света. Без място, на което да принадлежиш, имаш прекалено много възможности за избор пред себе си, поради което не можеш да поемеш в никоя посока. Има тънка разлика между прекалено малко възможности и прекалено много. Така, както той виждаше нещата, аз имах прекалено голяма свобода.

— Прекалено голяма свобода ли? — попитах аз. — Аз съм обвързан тук с това единствено място по документи за седем дълги години. Мъничко по-малко свобода би означавало да ме хвърлят в затвора и да обърнат ключа в ключалката. И ако духна и ме хванат, правото е на тяхна страна.

Беър изясни гледната си точка. Каза, че да живееш наистина на едно място означава, че си обвързан с него по начин, по който аз не съм. Да имаш свое място означава да си обвързан в много отношения. Със земята, животните и хората. С взаимоотношенията и даже с имената на местата. Такова обвързване е и успокояващо, и обезпокоително. В известен смисъл е по-лесно да си отшелник, отколкото да имаш отговорности. Аз нямах такава обвързаност, поради което бях изгубен в света.

Казах му, че не съм изгубен. Знаех със сигурност, по дяволите, къде се намирам. Бях осиротял и след това прокуден от своите роднини. И между другото да им пикая на тях, ако са искали да ме отпратят в горите и да направят пари от сделката. Намирах се, където се намирах, харесваше ми така и можех да преживявам и без тях.

Беър каза: „Сега може да си ядосан на своите хора колкото си искаш. А когато вече не си ядосан, помисли върху това. Предлагам ти да стана твой баща“.

После влезе вътре, записа на робоша колко струват кожите, извади от сумата редовните си пет чашки, изпи ги, без да каже дума и в продължение на час се консултираше само с огъня. След това излезе през вратата.

Е, първата ми мисъл естествено беше, че Беър би бил изключително лош баща, с честите си напивания и така нататък. Но от друга страна, нямаше опашка от хора, които се интересуват от мен, нито майки, нито бащи. Знаех още, че осиновяването не беше нещо лесно за него. И не ставаше дума само за това да ме вземе като свой син. Имаше още много неща и отговорност в това. Чероките бяха почти като всички останали; те се смятаха за единствения народ, който има значение. Единственият начин да станеш един от тях беше като принадлежиш към някой клан. По това време цветът на кожата и степента на смес в кръвта не беше проблем. Да принадлежиш към клан това беше всичко. Ако си роден или осиновен от даден клан, ти си чероки. Всички останали бяха аутсайдери. Така че, когато Беър направи своето предложение, това не беше нещо само между мен и него, то беше сделка с целия му народ и оттам въпрос на идентифициране. За тях, за мен и за него.

Въпреки цялата тежест на предложението на Беър, за него нямаше изобщо никаква церемония. Не знам какво очаквах. Може би порязване с нож по дланите и ръкостискане за смесване на кръвта би ни направило част един от друг завинаги. Баща и син.

Следващия път, когато Беър дойде в пункта, около седмица по-късно, за да размени няколко кожи от белка, опънати всяка от тях на обръч, за едно острие на брадва, той не отвори и дума за предложението си. Направи сделката, разказа за ловното си пътуване, което не било нищо особено, като се изключи, че един планински лъв го преследвал три дни и нощем трябвало да се буди всеки час и да стъква огъня, за да го държи на разстояние в тъмното, иначе било много трудно да заспи с жълтите очи, вторачени в него. Накрая го прекъснах и му казах, че за мен ще бъде чест да го наричам свой баща.

Беър само кимна с глава и каза: „Довечера ще има танци в моята къща. Ти идваш също.“