Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (14)

2

В южните планини ад е ужасна ивица земя, труднопроходимо място, където лавровите храсти са толкова много и така гъсти, че ако хора влязат в тях, не успяват да намерят пътека, остават си там и умират. На други места в страната това е частта от града, пълна с барове, публични домове и гангстери с пушки и ножове. Не Адът. А ад.

Ето така се очертаваше да изглежда близкото бъдеще. Без ясен път за излизане, аз поне не го виждах. Без никаква възможност да преминеш от другата страна и да се почувстваш отново благороден или поне цял. И много възможности да излезеш посрамен и разочарован от себе си за целия остатък от живота си с истории, които дори и пиян няма да ти се иска да разказваш. Но нямаше друга посока, освен напред. Беър беше твърдо решил с ума и сърцето си да остане в планините и нищо не можеше да го накара да промени решението си, със сигурност не и правителствените декрети или новите линии, очертани на картата, на мястото на старите, които бяха заличени. Беър каза, че всеки път, когато слиза в равнината, има чувството, че ще се изплъзне от ръба на света, защото там нямало нищо изправено отвесно, което да го спре, преди да падне в празното пространство. Казваше, че да си на място, където няма планини, е все едно да се возиш в каруца с ритли, на която липсват ритлите.

Обичах стареца и бих направил всичко за него, а и вярвах, че хората на Беър имат също толкова право да решават къде да живеят, колкото всеки друг. Може би трябваше да си стегна багажа и да замина за Вашингтон завинаги, да използвам връзките си там и да си намеря някакъв пост. Да оставя Уейя в миналото. Има много хора, които могат да се променят за миг. Сменяш си кожата, пропъждаш спомените и вървиш напред. Но това изкуство така и никога не ми се удаде.

Ако войниците влезеха в строй в планините, започнеха да събират всички от Нацията и да ги подкарват на запад, нямах никаква надежда, че свитъците неубедителни писма и неясните правни документи биха ги спрели да дойдат и в Уейя и да изпразнят и нашите заливи, със или без актове за собственост. Въпреки това продължавах да работя, неуморно и без никаква надежда. Три пъти изминах дългия път до Вашингтон през тези години, всеки път с все по-силното предчувствие, че усилията ми ще са напразни. Никакви доводи не помогнаха на Нацията. Комендантът Рос и семейство Ридж бяха посветили години на изготвянето на аргументи, но нищо от това, което бяха направили или казали, не можа да промени каквото и да е. Симпатизанти от законодателната власт държаха справедливи гръмки речи в опозиция на Джаксън, но не след дълго се прехвърляха на по-спешни въпроси. Върховният съд представи решение, което беше на страната на индианците, но Джаксън каза „Сега нека го приведат в действие“. Съдът, състоящ се от беззъби и тотално корумпирани старци, го отхвърли.

Семейство Ридж и привържениците им задържаха нещата колкото може по-дълго, но малко преди брадвата да падне, направиха отчаяни и почти точни изчисления на рисковете, за да намерят най-добрите шансове за лично и финансово оцеляване. При вземането на решение им помагаше много конкретният опит на стария майор от дните на миналия век, когато в битките беше заставал както на страната на белите, така и срещу тях. Преди да се появят белите хора, войните на индианци с индианци бяха много кървави, понякога надхвърлящи човешкото въображение със своята жестокост, но бяха възприемани като близки родственици на футболните игри, като вид спорт. Тези нови бели хора отнемаха цялото удоволствие от войната, те просто печелеха и продължаваха да печелят, като че ли само това имаше значение. Майор Ридж беше виждал на живо какви чудеса могат да се постигнат с поразителното и еднолично прилагане на власт и сила, а сега, накрая, той и неговите поддръжници трябваше да отстъпят победени.

Една зимна нощ в Нова Екота, в малка стая, богатите последователи на Ридж, и Федърстоун между тях, се скупчили около един документ, поставен в центъра на осветена от свещи маса и подписали таен нощен договор за продажба на Нацията на Америка при възможно най-добрите условия, които смятали, че ще могат да издействат за всичките си хора, без да се консултират с никой от тях за изместването им в новите индиански територии. Когато групата приключила и всички поставили имената си под документа, един от тях изразил мнение, че току-що са подписали смъртните си присъди. И, разбира се, бил прав.

В договора, както бил съставен, имало клауза, която позволявала на най-богатите индианци да останат, като запазят всичката си собственост — земи, къщи и роби — и да станат американски граждани. Нечестно, да. Но аз бях изцяло за това, тъй като то означаваше, че Клеър и Федърстоун биха могли да останат в Краншоу и просто самата близост даваше надежда, защото тогава ми се струваше, че има достатъчно много време, за да може нещо да се случи, дори и да се стопли сърце, което необяснимо защо се е вкаменило за теб.

Когато договорът стигнал до Белия дом обаче, Джаксън високопарно се обявил против всякакви, каквито и да е, изключения. Искал всички индианци да се махнат, независимо колко са богати или бели и в окончателния документ условието било задраскано.

Старият Опосум приключил осемте си години мандат и започнал да се занимава със земеделие в околностите на Нашвил, отшелник в уединение, но все още вкусващ насладата от това как само с едната си ръка прочиства земите, дори отсъствайки. Ван Бурен^[1] го наследил и го последвал в политиката с индианците, като плувец, който е попаднал в насрещно течение.

В годината, преди да пристигне армията, членовете-привърженици на Ридж започнали да напускат плантациите, създадени от него, мелниците и фериботите, магазините и печатниците и се отправили на запад, вземайки със себе си само някои от робите, като оставили по-голямата част от тях да ги последва по-късно. Някои от по-белите богати индианци може и да са се изкушавали да пресекат границата на Нацията и да се претопят в заобикалящото я бяло население, но граничещите с нея щати, Джорджия по-специално, били много бдителни и арестували всякакви бегълци, независимо каква степен на смес имало в кръвта им и ги депортирали на запад при условия, при каквито се третират затворници.

Майор Ридж и жена му избрали да напуснат Нацията на речен кораб, бързо и спокойно. За Будино, младия Ридж и техните американски съпруги това се превърнало в щастливо увеселително пътуване. Те влезли в новата Нация на хубави карети, теглени от силни, здрави коне. Макар и при такива развлекателни условия пътуването траело цял месец, младите двойки се наслаждавали на хубавото сухо южно октомврийско време и на удивителната гледка от смяната на цветовете и падането на листата, когато прекосявали Тенеси, преди да свърнат към Озаркс. По това време беше мода сред младите джентълмени да са любители на природата, Будино и младият Ридж вписвали в дневниците си видовете растения и животни на местата, покрай които минавали. Те дори отделили време от пътуването си, за да посетят Стария Опосум в уединението му, което, след като научих за него, ме удиви, защото съвсем не влизаше в изискванията на етикета при създалата се ситуация. И колкото повече мислех за това и си представях разговорите им, толкова по-неспокоен ставах. От друга страна, имаше нещо в Опосума, което привличаше доста хора, като че ли вятърът или гравитацията ги тласкаха към него.

През това време в Нацията вождът Рос кипял от яд, водел спорове с Америка и, разбира се, отричал легитимността на споразумението на Ридж, като справедливо изтъквал, че Ридж няма право да продава дори и един акър от земята на Нацията на не-индианци и правейки това, всъщност е извършил голямо престъпление. Когато усилията на Рос не довели до нищо, той скоро сам започнал да сключва сделки с Америка, искал да му се плати на глава, за да изведе всичките хора на запад по сухоземни пътища. Огромни кервани от индианци и роби, придружавани от войници и мисионери, започнали да изпразват старата Нация и да пълнят новата. Америка приела ниската цена на Рос и получила това, за което била платила. Пътя на сълзите.

 

 

Подобно на майор Ридж Федърстоун избрал — по неговите думи — да избегне изтощителното пътуване по суша към новата Нация и да избере по-удобния воден преход, където човек може да си яде вечерята на застлана с покривка маса и да се изхожда сутрин в дупка, с формата на задните му части в тоалетна, отзад, встрани от кърмата, която висяла над течащата кафява река, докато повърхността й се пенела от въртящото се колело на веслото. Обратно на неговото желание, Клеър останала в къщата, за да опакова вещите им. Потраквали сребърни прибори, подноси с краченца и други плата, малки купички-солнички и безброй много чинии. Фини фаянсови изделия и кристални съдове Мурано били увити с жълта слама.

Много рафтове с книги и скринове с нагънати дрехи се изпразвали и се нареждали на правоъгълници в дървени кутии. Целта й била да приключи и да тръгне преди войниците да са пристигнали.

Нощта преди отпътуването си Федърстоун запалил среднощен огън, в който изгорил колекцията препарирани животни, кошмарен огън на открито сред поляната. Поколения прашни животни, големи и малки, пламнали бързо като борови подпалки, безизразните им лица гледали изпод пламъците и разпръсквали в пролетния въздух есенна миризма, все едно че пърлели четината на току-що заклано прасе. На следващата сутрин Федърстоун тръгнал на запад с един средно добър кон, който планирал да продаде, като стигне до реката, преди да се качи на кораба. Единственият му багаж били две торби за седло, пълни с дрехи, включително и ръкавици, ароматизирани с парфюм от червен жасмин за салоните на кораба и много пари в брой, с които възнамерявал да започне живота си отново. Когато пристигнели бедните индианци, той вече щял да е там и очаквал да направи печалби от това, подобно на другите богати индианци.

Никакви аргументи не бяха приети по отношение на индианците в Нацията, даже и за белите, и аз не очаквах нещо да се получи за червенокожия народ на Беър. Но Беър беше възложил надежди на шепата актове за собственост и вярата му никога не помръкваше. По това време имахме хилядата акра на Беър, които той по право притежаваше, и моята по-голяма по площ земя, която аз контролирах основно чрез серия разписки „Дължа ти“ така преплетени, заплетени и объркани, като старо, изложено на природните влияния гнездо на рибояд. Едно от местата си го държах по такъв засукан начин, че втора ипотека върху него фигурираше в сделката на името на един от най-добрите ми работници. Живеех в страх, че ако една клонка се измъкне от него, цялото гнездо ще да се срути и ще се строполи на земята. Но то се държеше и растеше.

Беър отблизо наблюдаваше всичките сделки и в един момент попита дали знам каква е разликата между двама ни.

— Не — казах аз.

— Изглежда има два вида хора в този нов свят, който белите създават. Едни, които печелят пари, и други, които не печелят. Ти си от тези, които печелят.

Годината преди преместването Беър и аз можехме честно и акуратно да предявим контрол над около десет хиляди акра земя. Това беше само част от собствеността, която щяхме да имаме десет години по-късно, но достатъчно, за да се сформира област, която да съществува извън пределите на Нацията и вътре в държавата. С жители с неясно гражданство и всички възможни смесици кръв, но толкова отдалечени от държавната столица, че никой в правителството не се интересуваше много, много кои сме и какво правим в тези окаяни заслони.

Само за да видя какво може да се случи, изпратих една много внимателно съчинена молба за гражданство за целия народ на Беър до съответния департамент в столицата. Отговорът беше написан на такъв изтънчен бюрократичен жаргон, че трябваше да го прочета три пъти, за да дешифрирам смисъла му. Това, което схванах, беше, че искането ни не беше уважено, но не беше и отхвърлено.

Въпреки че Беър и аз години наред стояхме до късни нощи, за да правим планове за бъдещето — ту с надежди, ту с отчаяние — решени да се борим за него с всички средства — повечето от хората изобщо не осъзнаваха под каква близка заплаха да загубят домовете си живееха. Това, което големият свят вършеше, дори твърдото решение на Джаксън да премахне всички индианци на изток от Мисисипи, им изглеждаше далечно и безинтересно като войните, водени от краля на Сиам. Много от нашите хора никога не се бяха отдалечавали от собствените си стопанства на по-големи разстояния от дома им до най-далечния хребет, който можеха да видят. Бяха като всички останали; единственото, което наистина познаваха, беше заключено в телата им. Радиусът на техния свят беше много тясно очертан, което важеше и за белите им съседи, а познанията им по топография се свеждаха до заслоните, билата и реките, които бяха виждали с очите си и бяха прекосявали с краката си. Каквато и по-голяма география да имаха в ума си, беше само на теория. Така че разстоянието до запада за тях беше изцяло абстрактно, както беше и продължителното време, което би отнело, за да се пресече такова едно невъобразимо пространство с всичките опасности, които вероятно ги очакваха по пътя.

 

 

През месеците, предхождащи преместването, писма и доклади летяха напред-назад между Вашингтон и най-ранните представители на армията. И от двата края имах възможност да се добера до копията на писарите. Ето един пример:

Паметна бележка относно Нацията на чероките в границите на С. Каролина и близките околности, от У. Г. Уилямс, капитан, Американски федерален гарнизон, февруари 1838 година.

 

В подготовка за доклад на базата на данни, събрани от помощно проучване, мисля, че ще ви е приятно да се запознаете с някои особености по отношение на страната, в която провеждаме операцията; и които стигнаха до мен под формата на меморандуми чрез записките на подчинените ми помощници и от мои лични наблюдения. В страна като тази и през сезон, най-неблагоприятен за проучвателни дейности, естествено е да се очаква, че сме се натъкнали на много трудности.

Следвайки инструкциите, аз ще засегна такива обстоятелства, които биха могли да съдържат оценка на ресурсите на индианците от този район, с хипотезата за опит от тяхна страна да избегнат условията на договора във връзка с преместването им. Преди да навляза в тази материя с цифри, относно физическите сили, интереса, който те имат към страната, техните средства за съществуване и др., ще отбележа накратко какво ми се случи, разкриващо моралното неблагоразположение на индианците що се отнася до този въпрос.

Бедни, невежи по отношение на икономика и пари, обработващи земя, колкото за най-примитивно съществуване, те предпочитат преследването на сърни или безделието в преследване на сърни пред някой по-полезен вид труд. Естествено е да предположим, че любовта към дома е основно чувство за индианеца, чийто кръг от интереси е прекалено стеснен, за да го стимулира да се заеме с дейности отвъд непосредственото му обкръжение и който освен всичко това придава на гроба на предшествениците си чувства на суеверна почит. Тава естествено съчувствие, което се поддържа живо от призивите на хора, заинтересовани в съпротивата срещу тяхното преместване и които действат чрез представителства в тяхна защита, съвсем не е в полза на подготвения план. Влиятелни вождове и някои бели жители сред тях, стимулирани от долни помисли и съчувствайки или преструвайки се, че съчувстват на ситуацията, насърчават всяко предложение, което е в противовес на техния собствен истински интерес и на желанието на американското правителство.

При такива обстоятелства резултатът от нашите наблюдения е, че голямата маса индианци в този сектор на страната са решително враждебно настроени към емиграцията и, за съжаление, надеждата за оставането им се поддържа от фалшиви представителства до степен, която е наистина изненадваща. Ето защо, за съжаление, тези заблуди от фалшиви надежди ще бъдат забити в земята точно в момента, когато ще е необходимо да се изпълнят условията по договора и има много опасения, че като се имат предвид основните принципи на човешката натура, от внезапното им разочарование ще се надигнат чувства на недоволство и ще ги подтикнат към отчаяни действия. Ако убеждението, че трябва да напуснат, се беше насадило напълно и изцяло в съзнанието им, те до сега отдавна щяха да са се приспособили към мисълта и щяха да са подготвени да посрещнат съдбата си.

Относно месторазположението на индианците в планинската област, много може да се каже за тяхната адаптация към начина им на воюване и възможности за укриване. Би изглеждало очевидно, че ако те можеха да се осигуряват в тези крепости на природата и притежаваха оръжие и амуниции, щяха да са в състояние да се противопоставят на всяка голяма атака и всеки опит да ги избутат от домовете им, защото трябва да се има предвид, че те владеят не само планинската област на територията, заемана сега от тях, но и всяко допълнително протежение на планините, места много рядко населени с бели хора, които да им предложат сигурен и недостъпен подслон срещу инвазията, и в същото време плодородно поле за грабителските им набези.

Би изглеждало очевидно от характера на терена, че най-ефикасният начин да намалим индианците, би бил като ги принудим да отстъпят под натиска на нуждата и лишенията. За да приведем в действие това становище, да се поставим в изгодно положение и да доведем до успешен край тази операция, би било необходимо да подсигурим долините, където са разположени стопанствата им и изземем зърното, добитъка и прасетата, които са в наличност, без да показваме и най-малка проява на враждебност или намерение за непосредствено окупиране на тези долини. Това ще ги принуди да се оттеглят в планинските си скривалища, където наистина биха били почти недосегаеми за атаки, но в същото време ще бъдат лишени от провизии и необходимите средства за воюване. Те ще са принудени да заделят ресурси за ловуване, за да си набавят храна, поради което няма да могат да формират в никаква степен войска и ще могат да бъдат пресрещани от малки военни части, когато се появят на открито при лов за набавяне на необходимите им провизии за съществувание.

Те са много зле оборудвани с оръжие и амуниции. Смята се, че имат не повече от 400 пушки общо, а и те в по-голямата си част са безполезни и в лошо състояние. Имат стрели и лъкове и едно ново съоръжение за изстрелване през тръба, което използват за убиване на дребен дивеч и в което са експерти. Може да се счита, че това донякъде дава представа за въоръжението им в горния смисъл.

С това писмо прилагам схема на страната, за която говорих по-горе, където основните точки са разположени с точност и се различават много от позициите в предишните карти, които сме били в състояние да осигурим.

Оставам, с уважение,

У. Г. Уилямс, капитан,

И. Д. Главнокомандващ

 

 

Войниците връхлетяха страната като бедствие. Долу край реката изравниха със земята огромна тръстикова местност, като я подпалиха и за няколко минути я направиха да изглежда като края на света. Червен огън и черен дим се издигнаха до върха на небето и в продължение на два дни сиви гранки от тръстикова пепел се носеха като хвърчила от вятъра, а след това заваляха като дъжд върху Речната долина. Дни след това единственото, което се чуваше, беше звънът от брадвите на войниците, които сечаха и кастреха борови дървета. Двойки жълти волове влачеха проточените като змии прави трупи извън гората. Когато войниците събраха голям куп дървен материал, достатъчен, за да се построят къщи за цяло селище, те изкопаха един огромен правоъгълен окоп и пуснаха дънерите на боровете вътре, изправиха ги един до друг в гигантска ограда, построиха заграждение, трупите все още с кората по тях, но бели и подкастрени в края като подострени моливи. В противоположните ъгли на стените се издигнаха две покрити с кора от дърветата укрепления като сурови бастиони, от които по команда и от двете страни да се стреля долу по нападателите. Високо в стените имаше бойници, което предполагаше съществуването на стъпала вътре, по които да се преминава от една бойница до друга и да се стреля. От едната страна на площада, която беше считана за лице на укреплението, се виждаше вишка.

Откъм хълма на търговския пункт, като се погледнеше надолу от другата страна на реката, мястото имаше геометрия, за която можеше да се мечтае. Плоска равна земя, прорязана до червената кал от мъже и коне, ненакърненото лице на широката кафява река, която течеше направо, след това свърваше настрани, зелените планини, издигащи се в стръмни върхове в четирите основни посоки. Дървеното укрепление, застанало тъмно и ниско по средата, като бучка черен восък, върху който е ударен печатът на съдбата.

Оттук нататък всичко в селото изцяло се промени. Редниците и сержантите ги пускаха да излизат само в редки случаи, при което те пресичаха реката, гребейки с лодки, изкачваха се нагоре по хълма и плащаха каквато и цена да им поискаш за всякакъв вид кафеникав усмъртителен алкохол, стига макар и бегло да минаваше за ром Барбадос или уиски от Тенеси. Офицерите обаче като че ли имаха значително по-голяма лична свобода. През повечето дни в седмицата се въртяха около търговския пункт. Изпиваха всичкото вино Моет и шотландско уиски, които можеха да се съхраняват, след доставянето от снабдителите по стръмните пътища откъм Чарлстън. Имаше, съвсем разбираемо, значителна надценка и офицерите винаги се чувстваха длъжни да съобщят, че биха могли да купят същото питие в Ню Джърси за половината от цената. Аз научих младия служител, който стоеше зад тезгяха да казва: „Ами, може би е по-добре да се върнете обратно в Ню Джърси тогава“. Поне от дървените сандъчета за вино ставаха чудесни етажерки за книги, като се наредяха шахматно покрай стените на стаята за спане в магазина.

 

 

Луната на зелената царевица, седмицата, след която настъпва лятното равностоене, беше един от любимите ми промеждутъци от време. Но не и тази година. Събуждах се в търговския пункт, вземах си кафе, отивах на верандата и ако не беше прекалено мъгливо или дъждовно, гледах към укреплението отвъд реката и наблюдавах групичките войници как излизат малко след разсъмване, за да претърсват планините и да събират индианци, колиба по колиба. Следобедите гледах как вкарват цели семейства и стари хора в заграждението за затворници, в каквото се беше превърнало укреплението. Късно следобед се усещаше миризмата на огньовете, на които готвеха, а после, преди здрачаване, младите офицери започваха да се изкачват нагоре по хълма за питиетата си и вечерните си разговори.

Много от тях бяха достойни за презрение, но предполагам, не в по-голяма степен от останалите хора. Няколко от тях обаче наподобяваха действителни човешки същества и изглеждаха потресени и тъжни от това, което вършеха. Един от тази група офицери беше млад лейтенант на име Смит. Той беше слаб, рус човек, непохватен и все още без пълен контрол върху големите си ръце и дълги стъпала на краката. Само с няколко години по-млад от мене, но когато си на тази млада възраст две или три години разлика изглеждаше значителна. Нощем говореше толкова дълго, колкото можех да слушам, като ми разказваше как е протекъл денят му и споделяше всеки проблясък от мисли и чувства, които бяха минали през главата му.

Спомням си една вечер по-специално, въпреки че не съм сигурен защо, тъй като беше горе-долу като всички останали. Смит каза, че тръгнали малко след разсъмване, за да ловят хора и да ги ескортират до загражденията. Той яздел полузаспал, поводите били увиснали, а лулата тракала между зъбите му. Били колона от четирима войника, ако това може да се нарече колона. Младият лейтенант и трима войници, момчета от Ирландия, Филаделфия и Чарлстън. Задачата им била да си проправят път нагоре по реката и да прочистят индианците от планините, залив по залив. Почти всичко, на което Смит бил обучаван преди, било как да отдава чест, а тримата наборници в допълнение към това знаели как да почистват дулото на оръжието след стрелба.

Всичките дни си приличали, каза Смит. Обграждаш къщите им и им даваш половин час да съберат само това, което лесно могат да носят, след което ги подкарваш надолу по пътя или пътеката като стадо до следващото стопанство и правиш същото и там. До залез-слънце събирали по трийсет-четирийсет души, подкарвали ги напред, натоварени с вързопи от одеяла и тенджери и други скъпи им, иначе без стойност малки предмети, преносими неща, които да напомнят за предишния им живот. Хората напускали домовете си със страх, защото не знаели какво ги очаква в новия им живот. Малко от тях плачели, а някои се шегували мрачно с положението си, но в повечето случаи вървели безмълвно, лицата им сдържани в безизразни маски, като че ли са направили голям облог за това дали могат или не могат да скрият и най-малкия намек за мислите или чувствата си.

Измет на обществото и утайка от бели боклуци вървели след малката колона и дебнели като мишелови, кръжащи над убито животно. Цялата тази следваща ги сган миришела на пот и кожодерство. Като се опразнело стопанството, те се нахвърляли зад гърба на войниците да крадат изоставени животни и вещи. Нищо не можело да се направи срещу това. Понякога тълпата се нахвърляла върху опразнената къща толкова бързо, че ако собствениците се обърнели, биха ги видели как се опитват да възседнат мулето, използвано за оран, или се мъчат да отведат някое упорито прасе с въже около врата, или как вършеят из двора, гонейки някоя стара едрогърдеста кокошка или безпомощни ярки, които тичали и грачели, а крилата им оставяли следи в пръстта. Понякога, от пресищане, тълпата подпалвала къщата, след като са я обрали. А на няколкото места, където имало кладенци, някой шегаджия измежду тях си свалял панталоните до глезените и се изхождал в отвора на кладенеца, с което предизвиквал всеобщо веселие.

Въпросната сутрин групата на лейтенант Смит яздила горе до зеления залив, първата им мисия за деня била да избутат една стара жена, вдовица, която живеела самотно в колиба със завързани под стрехите снопчета градински чай, обърнати със стеблата нагоре, за да съхнат. Колибата била заобиколена от малки оградени парчета земя, на които тя отглеждала царевица, боб и тикви, пилета ровели в двора, пчели жужали в сламени кошери, добре подкастрени ябълкови и крушови дървета вече започвали да оформят плодовете си. Едно бързо поточе пресичало фермата, течало чисто върху покритите с мъх камъни. От всички страни като зелени завеси от небето се спускали планини.

Тази точно стара индианка била опънала косата си назад в голям колкото юмрук кок и носела мръсна престилка върху синята си пола, която падала на дипли от широкия й ханш. Като видяла кои са и разбрала за какво са дошли, тя влязла в колибата и излязла много бързо с две одеяла и едно черно чайниче. Разгънала одеялата на пода на верандата, увила някои от билките и чайника в тях, завързала ги бързо на възел и направила примка за носене през рамо. После се изправила и поискала да нахрани пилетата, преди да тръгне.

На Смит му се искало да й каже да не си прави труда, че пилетата няма да доживеят до сутринта, вратовете им ще бъдат пречупени и ще бъдат опечени за нечия вечеря. Но решил, че тя едва ли знае и дума английски, а и може би не животът на пилетата бил главната й грижа, просто ставало въпрос за нейното чувство за отговорност, да го поддържа до последния момент. Все пак Смит клекнал на земята с останалите войници, напълнил си лулата и запушил. Един от войниците, ирландец, казал, че ако не бил тенът на кожата й, старата жена приличала много на баба му, така както я запомнил, като я видял за последен път, когато бил момче. Той разказал как той и семейството му тръгнали с кораб за Америка и как пътували за Голуей^[2] и спрели в селцето Спидал за последно посещение. Ирландецът си спомнил как баба му отказала да приеме, че повече никога няма да се видят в живота, че това означава пътуването им. Когато се приготвили да тръгват, тя казала: „Тръгвайте тогава.“ Казала го с тон, като че ли щели да се върнат след седмица-две. А после започнала да храни кокошките със зърно, което носела в престилката си.

Сбирщината от хора, които вървели след войниците, за да плячкосват, стоели на края на гората и чакали.

Жената вървяла през двора и хвърляла трохи от изсъхнал царевичен хляб по земята, като ги разклащала в шепата си, сякаш били зарове за игра. Кафявите пилета се събрали, дошли също и дивите черни гълъби. Птиците се смесили и дращели земята с трите пръста на краката си, изяли трохите от хляба, после пилетата се разпръснали по голата земя, а гълъбите отлетели, като крилата им пляскали и издавали шум като деца, които пляскат ръце, облечени в ръкавички с един пръст. Жената отъркала дланите си два пъти една в друга със силно изтърсващо шляпане.

Оказало се, че знае английски, защото казала с висок, ясен глас: „Плюя на миналото. Да тръгваме.“

После сложила на рамо бохчите и тръгнала към изгнанието.

Къщата й била подпалена, черен дим се издигнал до ниските облаци, преди да е направила втория завой по пътеката. Но на нея й било все едно, не се обърнала назад.

След такива дни Смит каза, че си лягал с горчив вкус, като че ли в устата му имало сгурия.

По някое време обаче каза, че това е просто работа. И както при всяка работа, свикваш с нея. Шест дни в седмицата ставаш преди разсъмване, излизаш, претърсваш храстите, ловиш хора, вземаш им всичко, което имат, и ги подкарваш към загражденията. Нито Смит, нито момчетата от Ирландия, Филаделфия или Чарлстън са били жестоки някога. Не са подкарвали никого с щика на пушката в задника му. И какво значение имаха подпалените къщи и закланите животни, питаше Смит. Всичко със стойност беше отбелязано в тефтера му. Можеш да направиш изчисленията със затворени очи, защото всички домакинства бяха еднакви от материална гледна точка. Една колиба с набит под и комин от пръти и кал, един напукан сандък с царевица, едно-две легла, маса, няколко стола с папурени седалки. Разни домакински прибори, легени, лъжици и черпаци. Мотика за плевели, рало, брадва с къса дръжка. Халка и скоба, нашийник и клещи за хамут. Американското правителство ще им плати за това, което са загубили, като стигнат на запад.

До този момент в нощта всички други офицери вече се бяха прибрали долу под хълма. Лейтенант Смит беше останал и седеше с един пръст Моет във висока тясна винена чаша. Имаше нужда да му кажа нещо, да му дам опрощение вероятно. Но аз не съм свещеник. Опрощението беше извън обхвата на моите таланти и отговорности.

Значи, казах аз, основното в разказа ти е, че се притесняваш колко пъти по време на набезите си ще гледаш издълбаните с нож чертички в дървените рамки на вратите, с които са отбелязвали височината на децата през различните периоди от детството им, и все ще се тормозиш.

— Нещо такова — каза Смит.

— Отивай си вкъщи, лейтенанте — казах аз, — или поне обратно в палатката си. За тази вечер приключих с бизнеса.

 

 

Сновях насам-натам, все на кон. Оставях постоянното движение да запълни липсата на реално постигнато нещо, всичко вършех половинчато както в бизнеса, така и в сърдечните работи. Яздех напред-назад между Речната долина и Уейя, което отнемаше един цял ден. Пътищата бяха пълни с федерални войници и силно въоръжени търгаши от Тенеси, облечени като бандити, които бяха наети от правителството само за през лятото да ловят индианци и да ги измъкват от къщите им. Тенджерите им висяха отзад на седлата и от тръскането по пътищата дрънчаха като спукани камбани. Раменете и гърдите им бяха целите опасани с рогове барут и торби с патрони.

Хукнах бързо към Краншоу, след като разбрах, че Федърстоун е заминал и заварих Клеър нещастна сред безпорядъка от сандъци за опаковане, робите се мотаеха без посока, нивите пустееха, спореж до коленете беше поникнал сред царевицата, прасета бяха нападнали доматите, тиквите, тиквичките, а пъпешите бяха пораснали бледи и малки колкото бебешки юмручета в сянката на изправените над тях бурени. Какво друго да й кажа, освен „Обичай ме, обичай ме. Не тръгвай. Остани при мен“.

Тя даже не ми позволи да я прегърна в преддверието, стоеше цялата скована, гледаше настрани към реката, а ръцете й бяха вкопчени една в друга зад гърба й.

В укреплението нарастващият брой затворници, много от които познавах от момчешките си години, седяха по земята в заграждението и пиеха алкохол, закупен от количка, която един от моите служители обслужваше от вътрешната страна на портата. Хората пиеха жадно, за да намерят временна забрава. И защо не? Кой бях аз да ги лиша от успокоението? За лишаването армията беше насреща. Ако не можеш да се напиеш, когато светът се срива в краката ти, защо тогава Бог е създал алкохола?

А после като излязох от Нацията и се върнах в Уейя, заварих Беър, който беше будувал дълги нощи в градската къща, обмисляйки организирането на един нов миниатюрен свят по модела на огромния стар свят. Малки управления, не по-големи от основния брой хора в един залив, носещи имената на изчезналите кланове. И даже не всичките, само Дългата Коса, Боята, Вълка и Сърната. Беър беше още замислен и тъжен заради неспокойния си брак със Сара и ужасните й сестри, двете грижи, едната свързана с политиката, другата с любовта, бяха част една от друга и двете необходими, за да възстанови равновесието на света, който му се изплъзваше, и да си възвърне живота отново.

 

 

Върнах се пак в Краншоу, чувствайки се безнадеждно и глупаво в отчаяното си намерение да направя още един опит да стигна до нея. Без да очаквам нищо. Едва бях завързал поводите на Уейвърли в стълба, когато тя се появи, тичайки надолу по входните стълби и се хвърли в ръцете ми. Дори за секунда не се замислих какво може да означава това и как се чувствам. Аз просто я държах здраво и се оставих на щастието, без никакви надежди, освободен от всякакви други желания, в случай че това можеше да ни е за последно и завинаги.

Останах в Краншоу три дни, които бяха като сгъстен вид на двете лета в зелената ни младост, само дето Федърстоун го нямаше и къщата беше цялата разпиляна. Сандъци бяха струпани в изпразнените стаи, чиито стени бяха оголени, без картини.

Опитах се да бъда дискретен пред прислугата, но Клеър не се интересуваше какви разкази ще отнесат със себе си слугите на запад. Първия ден по време на вечеря тя ме възседна както бях на стола, роклята й се спускаше около нас. Една жена влезе с поднос свински рибици, печени млади картофи и малки салатки, напръскани с мазнина от бекон. Клеър дори не повдигна лицето си от там, където го беше притиснала, мястото между врата и рамото ми. След тази случка престанах да се притеснявам и оставих желанието да ни направлява.

По обяд се изтягахме на широките скали покрай реката, а слънцето изгаряше задниците ни като в дните от предишните години. Пиехме прекалено много от най-хубавото вино на Федърстоун. Карахме каретата с висока скорост по пътищата на долината от зори до полунощ, по всяко време, когато ни се приискаше. Клеър беше красива, много красива. Всяка частица от нея.

Една нощ накладохме огън на двора в стария черен кръг. Аз й рецитирах по памет старата си поема „На К…“, като се погрижих да спомена, че е била поместена в Аркейдиън. През цялото време след всеки ред се смеехме като идиоти, особено на заключението за устните като гранат. И двамата очертавахме контура на устните й и повтаряхме гранат, като че ли това беше най-смешната дума в целия английски речник.

На третата нощ заспахме напълно облечени, изтощени. Събудих се по тъмно. Клеър я нямаше. Нищо, освен вдлъбнатина във възглавницата и отметнатите чаршафи. Тръгнах да я търся. Минах по дългите тъмни холове на горния етаж, като се ориентирах, докосвайки с пръсти гипсовите стени. После надолу по широките стълби, водещи към приемната. Бях стигнал до средата им, когато я видях да пресича тъмната стая без свещ. Плъзгайки се тихо, краката й се движеха близо до корнизите на пода, за да не се препъне в нещо. Ръцете й, протегнати на височината на кръста с длани, обърнати напред, за да може да докосва рамките на вратите, ъглите на масата, облегалките на столовете, опакования порцелан, сандъците с дрехи. Всичко разместено, непознато и чуждо.

Вертикалните колони, които разделяха крилата на прозорците в приемната, бяха сиви. Дебел отрязък от Луната на зрялата царевица беше застанал като в рамка над западния хоризонт. Достатъчно светлина, за да очертае хребетите на фона на небето, достатъчно, за да се види, че макар планините да не са неизменни, те са постоянни в присъствието си. Клеър стигна до входната врата, прекоси верандата, тръгна надолу по поляната към брега на реката. Бавната Вода се движеше почти без никакъв шум.

Застанах на входа и я гледах как се съблича на лунната светлина.

Дори посред лято пълното облекло на една млада модерна дама се състоеше от толкова много сложни слоеве облекло от надиплени, набрани и нагънати платове, сякаш вадиш нещо много малко и ценно, някакъв предмет на изкуството от ред красиви предпазващи го кутийки и торбички. Нещо, което буди удивление, но можеш да му се наслаждаваш само за много кратко време, после трябва много внимателно да го върнеш обратно. Клеър най-после излезе от слоевете дрехи и остана само по летен корсет от еленова кожа, лек като второ тяло, с телесен цвят, обшит със зелен сатен. Тя го остави на пенестата купчина от бледа коприна, вълнена материя и лен и застана, бяла и стройна на лунната светлина. Отправи се към реката. Приближи към водата.

Когато водата стигна до глезените й, се спря и размаха ръце. Повърхността на реката пред нея беше черна, бездънна. Но когато стигнеш до момент, в който вече не вярваш в света, ти заживяваш в страх, който никога не свършва. Тя продължаваше да върви несигурно, като се клатушкаше, извивките на стъпалата й следваха формата на кръглите камъни по речното дъно. Когато водата стигна до раменете й, тя погледна нагоре към ивицата небе, която реката прорязваше през дърветата, огледално отражение на формата й.

Звездите се застъпваха една друга в пълен шемет. Тя подгъна колене и потъна под водата.

 

 

Натоварените каруци бяха подредени като влак отвън пред Краншоу, готови да потеглят на запад. Клеър чака дълго, седнала на задната капра на последната каруца, като се навеждаше напред, а косата покриваше лицето й. Синята й пола, набрана около скута, очертаваше бедрата й, като образуваше една засенчена вдлъбнатина между тях. Лъснатите й, стигащи до глезените боти, се люлееха във въздуха. Тя стискаше края на капрата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Пресегнах се и ги погалих. Исках да ги целуна, но когато се опитах да притегля ръката й към себе си, тя я отдръпна.

Клеър се облегна назад и отметна косата от лицето си със загребващо движение на китката и ръката до лакътя. Гледаше право в мен, устните й бяха разтворени. Докосна лицето ми и каза:

— Искам да запомня как изглеждаш, поне за известно време.

— Изпрати мисли насам, за да запълниш това празно място. — Аз сложих длан на гърдите си.

— Какво глупаво нещо каза. Просто се качи.

— Не мога. Необходим съм тук точно сега. От толкова време работя за Беър, за народа ни. Нещата са стигнали до там, че в миг могат да се разпаднат. Имам отговорности.

Клеър обърна длани нагоре, протегна ръце.

— А Федърстоун? — попитах аз.

— Можем да уредим това, като стигнем там. Той може и да не е съвсем такъв, за какъвто го мислиш.

Аз се колебаех. Не се гордея сега като го казвам. Това беше моят момент на Ланселот. Поколебай се да се качиш в каруцата и си загубен. Може би във всеки живот има по един такъв момент, когато всичко е можело да бъде другояче, ако си се качил на каруцата.

Клеър погледна наоколо и каза: „Бих изгорила всичко това, само една дума да кажеш“.

Кочияшът се обърна и я погледна. Тя направи знак с глава да потеглят. На запад. Той свирна силно с уста, за да тръгне редицата от каруци и целият керван залитна напред. Той шибна юздите по гърбовете на катърите и те потеглиха. Съоръжението изскърца и тръгна, тесните колела се измъкнаха от калта с всмукващ звук.

Клеър тръгна, както осъденият тръгва с последната каруца към бесилото. В случая обаче осъденият бях аз.

Мислех си тогава, че ако ме беше погледнала и беше казала само още една дума, бих обърнал гръб на живота си и дома, който си бях създал, на хората, които ме бяха приели, когато бях едно прокудено и обвързано момче, което никой друг в света не искаше, и бих я последвал навсякъде. Но тя наведе глава и косата й се спусна над лицето и това беше краят. Кочияшът започна да свири с уста Момичето, което оставих. Те свърнаха на завоя на пътя и единственото, което ми остана да гледам, бяха успоредните следи на коловоза в калта, водещи към бъдеще, което помете всички ни.

Сега си мисля какво още би могла да добави? И толкова дълго време се мразех, защото не успях да кажа, това, което чувствах. И най-вече, че не постъпих според чувствата си. С такъв избор живееш до смъртта си. Той те гризе, като че ли имаш червей в сърцето, изяжда сърцевината, докато от теб остане само кожа, вътре в която е празно. Балон, пълен с горещ въздух.

Този момент ме преследва цял живот. Как тя седеше на задната капра и тръгваше, как кочияшът изплющя с поводите и как конете потеглиха и изтеглиха дървените части на каруцата, които се търкаха една в друга и скрибуцаха, а колелата се превъртаха в калта. Как Клеър навежда глава и косата й пада върху лицето, като че ли си дръпнал двойните завеси на много голям прозорец. А аз не казах нищо. Не направих нищо. Аз бях млад, но знаех, че по-добрата част от живота ми е свършила.