Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thirteen Moons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2020 г.)

Издание:

Автор: Чарлс Фрейзър

Заглавие: Тринайсет луни

Преводач: Маргарита Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Intense

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-061-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10623

История

  1. — Добавяне

5

Никога не бях ходил на техните танци, никога не бяха ме канили. Често бях чувал слабия звук на тимпаните да се носи нагоре по планината и да продължава до зори. Това бяха самотни нощи, когато изданието на Смолет на Дон Кихот беше особено добра компания и действията на героите не даваха на ума ми да се върти насам-натам до зори в болезнени мисли за любов и загубата на моята мъртва майка, момичето със сребърните гривни или също толкова болезнената омраза към леля ми и чичо ми.

Моята първа танцова забава беше в общата сграда, така всички разбираха, че Беър я дава. Някои от жените донесоха пушено месо от патица и печено еленово месо, и малки грапави цилиндрични хлебчета, увити в царевична шума и пропити от парата, по които при развиването на шумата можеха да се видят отпечатъците от длани, получени при оформянето на тестото, докато е било сочно и меко. Барабанистите спряха да бият различните по размер барабани и изсипаха в тях вода, за да намокрят кожата. Огънят по средата на пода гореше високо и ярко и хвърляше искри до тавана и към обсипаното със звезди небе отвъд дупката за дима, като преселение на светулки. Той хвърляше кехлибарена светлина, а по стените се открояваха сенките на танцьорите.

Очаквах, че може би Беър ще направи някакво съобщение за нашето споразумение, но той не каза нищо. Всички като че ли вече знаеха и имаха някаква нагласа за мен в мислите си.

Тук трябва да спра и да кажа нещо за самата обща къща. Пътувал бях в Европа, бил съм в Шартр, Монт Сен Мишел, Нотр Дам и други подобни места. С други думи, видял съм доста архитектура, предназначена да огради с линии дадено място на земята, да издигне свод над него и да го обяви за свято. Всичките тези конструкции успяват в опита си да всеят страхопочитание, поне до най-далечната степен на човешките способности, колкото и ограничени да са те. Така че може да изглежда нелепо да прибавим към този списък тази нащърбена планинска обща къща с глинен под и колове, покрита с измазан с кал плет и провиснал ниско, с дълбока стряха покрив, направен от парчета сива дървесна кора.

В старите времена общата къща се намирала на върха на пресечена пирамида, на покрита с трева земя и трябва да е била очевидно малко по-величествена. Геометричните линии на изострените кулички по покривите на общите къщи се очертавали до съвършенство. Но хората отдавна са загубили способността или желанието да строят нови пирамиди, и останките от миналото бързо губеха своите ъгли. Вятърът и водата са ги превърнали в ниски заоблени могили.

Независимо от това, къщата на Беър, която не беше построена на високо място, беше един истински подвиг на архитектурата. Входът беше толкова ниско под стряхата, че трябваше да се приведеш, за да влезеш — едно принудително почитание, реверанс — в малък хлътнал вестибюл и объркан коридор. Нямаше прозорци. Появяваш се в стая с неопределени размери, тъмна, ако не се брои светлината от огъня и малкият отвор за отдушник в покрития с брезент покрив. На дневна светлина един лъч, като стълбата на Яков, падаше в плътен цилиндър през отвора на отдушника и се разпространяваше в стаята в зависимост от дъговидното движение на слънцето в небето. Въздухът беше тежък, изпълнен с миризмата на дърво — дъб, кестен, кедър, орех, ела. Като се адаптират очите ти, пред теб се разкрива едно разширение на сводестото пространство, което насочва мислите ти нагоре. Разбира се, ако влезеш през нощта, ще видиш само огъня, жълтата светлина, която ту расте, ту се смалява, излиза навън и се връща обратно, като докосва замазаните с кал стени и най-малкия радиус, описан от сенките на подпорните стълбове. Имаше енергия в това място. Пръстеният под, кръгът на огъня, квадратът, образуван от стените, ориентирани към четирите основни посоки на света, движението на светлината и мрака, четирите края на покрития с кори покрив, който се извисяваше в скосяващи се ъгли към малката кръгла шпионка на фона на безкрайното небе. Във всеки случай, на мен ми подейства така, както по-късно ми бяха подействали стълбището към параклиса на Медичите и куполът на Пантеона. Реакция на духа, толкова непринудена и инстинктивна, както когато доктор те удари с гумено чукче под коляното. Или може би защото ние така по навик не обръщаме внимание, но когато някаква рядка геометрична форма ни сграбчи за раменете и ни разтърси до просветление, наричаме реакцията си свята.

 

 

Тази нощ започна с общи танци, огънят гореше високо и ярко. Стари мъже станаха и изтанцуваха танца на Гизард, като обикаляха огъня и въртяха кльощавите си задници под ритъма на музиката от барабаните и дрънкала, направени от кратуни и черупки на костенурки. Хората бяха насядали на пейки, наредени покрай стените, и ядяха между танците. По-късно някои от жените изтанцуваха танца Събиране в гората, а към края му няколко мъже станаха и излязоха навън.

Огънят беше оставен да загасне и стаята стана тъмна и пълна със сенки. Хората, според обичая, се държаха, сякаш не знаеха какво става.

Някои от жените започнаха да разтръскват дрънкалата, а барабанистите забиха барабаните в бърз неравен ритъм. След това една група от костюмирани танцьори на буги се изсипаха откъм входа. Духове и чудовища. Те носеха роби и маски, за да изобразят карикатури на чуждоземци с различен цвят на кожата, кафяв, бял и черен. Бугерският танц изобразяваше страха, който хората изпитват от появата на тези опасни пришълци. Бугерите бяха символи на заплахата и на носителите на отчаяние, но танцът ги правеше смешни. Те се хвърляха напосоки и с ожесточение обикаляха огнището и крещяха в дисонанс някакво неразбираемо бръщолевене, което трябваше да покаже смесицата от езици в Европа. Но най-вече се движеха в транс, като насън, сякаш обхванати от някаква лингвистична истерия, при която се чуваше предимно трептенето на гласните.

Дълбоко осъзнавах, въпреки скорошното ми осиновяване, кръвната ми принадлежност към племето на бугерите. Един от тях имитираше англичанин и маската му беше направена от дърво на конски кестен, боядисано в тебеширеносиво, с яркочервен нос и червени бузи, с оранжева свинска четина за вежди и мустаци и ивица кожа с дълги косми по средата на главата му. Дупките за очите бяха изрязани с наклон, така че да изразяват учудване, а устата беше пълна с огромни тъпи криви зъби. Един германец с маска от кратуна говореше, сякаш се опитваше да освободи дробовете си от някакво къркорещо препятствие. Един с маска на стар негър, боядисана с въглен, имаше брада и коса, направена с туфи от семена на магарешки бодил. Испанецът носеше едно от най-ценните притежания на Беър, ръждясал, плитък, обрамчен метален шлем с гребен отгоре по продължението му, който наподобяваше гребен на петел. Обикновено испанската шапка биваше изложена на върха на един стълб в ъгъла. Беър твърдеше, че е останала от стари времена и беше всъщност шапката на мъжа, на чието име беше наречен дълбокият вир няколко мили нагоре по потока, място, наречено Където удавихме испанеца.

Народът на Беър се противопоставяше на други народности от доста време, като се започне с Де Сото и Пардо[1] и други подобни убийци. Като още един спомен от испанското entrada[2]. Беър имаше и една кукла — фигурка, наподобяваща човешките форми, колкото разклонен корен на женшен, а беше и със същия мръсен цвят — която, каза той, била направена от парчета от вълненото бельо на удавения испанец, голяма новост за онова време по места, където овцете, човек дори не можел да си ги представи. Въпреки че, да кажем истината, техният собствен плат, изтъкан от черничева кора и коноп бил много по-фин, черницата имала предимството, че на нея могат да се рисуват картини. Когато Беър най-напред ми показа останките от удавения испанец, аз изчислих наум датите и казах, че убийството трябва да е станало преди повече от двеста години. Беър каза, че тогава нямало точни календари, но наистина испанецът умрял в потока доста отдавна в миналото, макар Баба Катерица да твърдеше, че присъствала на него и че го помни така ясно, като че ли е било вчера и че знае къде е бил погребан удавникът и чии ръце са го държали под водата, докато той изпускал мехурчета. Но никога не би издала името на убиеца, защото се страхувала, че белите хора все още може да намерят начин да отмъстят за тази от векове стара смърт, колкото и справедлива да била, тъй като поведението на испанците било зверско.

Бугерите се въртяха и ревяха, а сред тях имаше една слаба фигура, увита като дух в бял плат за чаршаф. Носеше маска на главата, направена от огромно гнездо на оси, като само последните най-горни слоеве бяха облепени със сива хартия. Който беше изработил маската, беше забол отгоре на гнездото две чаталести клончета, които стояха като еленови рога над челото. В края на крушовидното гнездо бяха изрязани дълбоки черни дупки за очи, а малкият отвор на фуниевидната долна част, откъдето осите влизат и излизат, беше оставен за уста. Маската беше оформена като лице и все пак не беше лице. То единствено напомняше на изражения, както човешки, така и животински. Бледият слой хартия беше набръчкан, сух и повехнал като кожата на мъртвец от древността. В резултат на това маската беше страшна, странна маска, безизразна, неразгадаема и мистериозна. Замъгляваше очите, сякаш я гледаш през вода.

Барабанистите подхванаха бързо темпо, краткотрайните завършеци на звука ту подскачаха нагоре, ту пропадаха. Танцьорите тичаха из стаята, бръщолевейки на своите езици и размахвайки робите си. Те налитаха агресивно на хората, като че ли искаха да ги блъснат и намушкат, макар че в последния момент винаги се обръщаха в странна посока, постояваха минута и подскачаха към следващия. Барабаните и дрънкалата биеха в силен ритъм. Осата Дух се завъртя на едно място с протегнати ръце, с китки, които усукваха и надипляха падащия свободно плат. После се освободи и се отправи към пейките, надничайки в лицата на публиката, като че ли осъждаше или търсеше нещо. Като стигна до мен, тя се втренчи продължително и сурово, после се завъртя с чаршафите си, които се понесоха след нея към най-отдалечения от огъня край на стаята.

Беър като домакин, им викаше: „Кои сте вие? Какво правите тук? Какво искате?“

Страховитата Вода, мъжът, костюмиран като испанец, известен със способността си да прави вятър по свое желание, на всеки от въпросите на Беър издаваше лай в отговор, което жените и децата, насядали по пейките, намираха за много смешно. Англичанинът непрекъснато отваряше наметката си, за да покаже огромен, горд мъжки член, направен от извитата опашка на кратуна, края на която беше боядисана в червено със сок от мечо грозде. Всеки път, като го покажеше, той изпъчваше напред хълбоци и го разклащаше, при което жените пищяха ужасени, а след това правеха весели оценки и коментари.

След доста време на хаос бугерите започнаха да се успокояват, като разбъркана течност, която се уталожва. Накрая, като спряха да се въртят, се събраха и седнаха, сгушени един до друг на една пейка.

Беър отиде при тях и отново зададе въпросите си.

Той говореше високо със сценичен глас, за да го чуят в цялата стая: „Кои сте вие? Какво искате, вие гости?“

Сега изведнъж след всичките им крясъци, танцьорите заговориха с мърморене под носа. Скупчиха глави и зашепнаха помежду си нещо неразбираемо, след което англичанинът, очевидно водачът им, даде знак на Беър с ръце да се приближи до тях. Беър отиде и се приведе над маските, всички ние в стаята притихнахме, но чувахме само шепот.

Когато маските престанаха да говорят в ухото му, Беър се изправи и извика с преправено тревожен глас: „Те казаха, че са дошли тук, за да чукат и да се бият!“

Жените и момичетата запищяха при намека. По-младите мъже станаха на крака и заеха войнствени пози.

Беър направи едно потупващо движение с ръце, сякаш за да ги успокои.

Той се обърна към всички танцьори: „Как се казвате?“

Чу се мърморене сред групата, а после испанецът, който стоеше в края на пейката, избръщолеви нещо, Беър се приближи до него, за да го чуе по-добре и много тържествено обяви: „Той каза, че името му е Огромна Пишка“.

Жените започнаха да се смеят, а някои изсумтяха с недоверие, а една от по-възрастните жени каза: „По-скоро пишка на невестулка“. Беър, без да се смути, продължи надолу по редицата на танцьорите, питайки ги за имената им. Имената трябваше да са свързани с интимните части, и всяко беше по-мръснишко от предходното, и не се ограничаваха с пола. Трябваше да се състои от две думи, съществително и прилагателно, така че всеки си измисляше. Комбинациите не бяха безкрайни.

Но когато Беър стигна до Осата Дух, той задържа ухото си до сивото страшно лице, после се изправи и каза две съскави думи, които нито аз, нито някой друг можеше да преведе. Всички изглеждаха озадачени и зашушукаха помежду си и с нежеланието си да се разсмеят дадоха да се разбере, че името не струва и беше провал на въображението. Последният мъж, англичанинът, спаси положението, като каза име с такава зашеметяваща циничност, че аз не се осмелявам да го произнеса дори в това недодялано време. Той взриви къщата.

Барабаните и дрънкалата подхванаха бърз, вълнуващ ритъм, а певците дойдоха вътре с рев и текст, който очевидно повтаряше името на английския танцьор във всеки ред. Всички танцьори станаха и започнаха друг танц, навеждаха се сковано и се влачеха след музиката по начин, по който невежите чуждоземци зле имитират един истински танц. Всичко беше непохватно — стъпките им, ъгъла, под който държаха ръцете си, килването на главите им. Всички се смееха, смеех се и аз. Но си мислех само за едно, ако ме накараха и аз да изпълня нещо, моят танц не би бил по-добър от този на глупавите бугери, будещо смях подражание.

Щом смехът затихна и спря, барабаните заудряха в темпо като сърцебиене, стигащо границата на възможно най-бързото, а танцьорите се разбягаха около огъня, после се приближиха до жените на пейките и насядалите по пода, като издаваха напред хълбоци и ги хващаха за гърдите и задниците, после се отдалечаваха прегърбени като разгонени диви прасета, но по комичен начин. Осата Дух обаче се движеше като под друга музика, по-бавно. Той надничаше в лицата на хората и правеше знаци с малките си ръце, които биха имали смисъл за някоя съвсем друга раса хора. Междувременно англичанинът се прояви със страхотно изобретение за червения си кратунен пенис. Вътре в него имаше свински пикочен мехур, той можеше да го стиска и през една дупка в края на кратунената дръжка да пръска с вода жените, макар че в повечето случаи улучваше стените и тавана. Жените пищяха и се смееха, а една от тях за миг забрави, че трябва да се прави, че не знае кой е зад маската и високо извика, че истинският кратунен пенис на Червената Катерица, макар и много по-малък, също пръскал само вода и това била причината да няма деца.

Първата ми мисъл в този момент беше да извадя тетрадка и шише мастило от чантата си, едно подострено перо от джоба на палтото си и да запиша събитието на хартия. Всичките подробности и моите впечатления от тях. И удоволствието, и неудобството. Разнообразните карикатури с маски от дърво и кратуна. Замъглената страховитост на Осата Дух. Цветът на светлината от огъня, падаща по стените.

Но изведнъж си представих чичо си и другите бели мъже, които познавах в детството си, и които се държаха по същия груб начин като тези, изобразени от танцьорите, пърдящи, раздразнителни, грабещи всичко, до което ръцете им се докопат и много още. Помислих си за всичките бели хора на територията, които въпреки че имаха малки незаконни деца, отчасти индианчета, припкащи наоколо, демонстрираха огромно превъзходство спрямо индианците, единствено поради правото, което кръвта им даваше.

Започнах да се смея като всички останали, смеех се толкова силно, че се килнах назад и паднах от пейката и бях задържан от измазания с кал плет на стената на къщата зад мене.

Барабаните и дрънкалките достигнаха кресчендо. Танцьорите изреваха последния си рев и се втурнаха през вратата навън в нощта. Цялата къща сякаш си пое дълбоко дъх и притихна.

Доволен, че се е отървал от тях, Беър изнесе една дамаджана с домашно уиски и подхвана последния тур на пиенето, това ставаше много преди да даде клетвите си за въздържание. Последваха още танци, но те всичките бледнееха без оттеглилите се бугери. Танцът на бобъра, танцът на мечката и танци в кръг, в които всички участваха, даже и такива съвсем без дарба като мене. Аз бях на възраст, когато човек прекалено много се страхува да не се изложи физически, затова се опитвах просто да седя и да наблюдавам, но една от по-възрастните жени ме измъкна и ме вкара в тълпата. Правех каквото можех, което, много странно, и благодарение на тяхната снизходителност, се оказа достатъчно.

Когато бяха минали не повече от час или два, след като сивата светлина се беше показала през отдушника, стана време за танца на бизона и за разотиване по домовете. Те танцуваха този танц, независимо че последният бизон беше убит преди трийсет години и неговият масивен тебеширенобял череп с излъскани кафяви рога, втъкнати като кътни зъби в отверстията, висеше в плевника на една стара вдовица, горе край потока на Висящото Куче, а прашната му кожа покриваше леглото на Беър.

Даже още преди да беше свършил танцът на бизона, Беър се уви в одеяло и заспа на една пейка. Забавата свърши. Нощта беше студена и ясна, а когато всички излязохме навън, сгорещени от танците и се канехме да си кажем лека нощ, от нас излизаше пара, от всички ни като от един човек, а лунната светлина образуваше ореол около нас. Облякох вълненото си палто, пешовете на което вече не се влачеха по земята, а стигаха малко под коленете ми.

Всички се запътиха надолу покрай потока по посока към селото, а аз поех по коларския път за към къщи. Пълната луна се изтъркулваше ниско на запад, а черните сенки на дърветата се простираха издължени по бледата земя на пътя. Не бях изминал много след първия завой, когато духът с маска на оса изскочи иззад няколко тополови дървета със стъбла като бледи колони на лунната светлина. Крушовидното лице ме гледаше безизразно, черни очи и сива хартия като кожа на мъртвец.

Преди да се овладея, трябва да съм отстъпил крачка или две назад, готов да се обърна и да си плюя на петите.

Духът се засмя и това беше сладкият и непринуден смях на момиче.

— Хубава стъпка — каза тя, — май не си се натанцувал.

— Коя си ти и какво искаш? — попитах аз.

Бях полуизплашен, полуядосан и въобще нямах намерение да повтарям шаблонния въпрос на Беър към танцьорите. Но те съдържаха в себе си основните неща, които искаш да знаеш за същества, внезапно появили се в твоя свят, всявайки страх.

Тя отново се засмя и каза: „Ние идваме, за да чукаме и да се бием“.

Приведе се напред, свали маската и я сложи на земята. Дългата коса закриваше лицето й, докато не се изправи и не я отметна назад с ръка.

Момичето със сребърните гривни.

Разбира се, че бях стъписан, но светът тогава не беше така пренаселен. Натъкваш се на хора. Много земя, малко хора. Обратното на това, което преобладава сега. Аз исках да кажа много неща едновременно, последното обаче, което исках да кажа, беше: „Спечелих те на карти“.

— Помниш ли ме? — казах аз. — Срещали сме се.

— Не бързай с въпросите. Нека караме по-предпазливо.

— Играхме на карти — казах аз, — залагане на сляпо.

— Шшшт — каза тя.

— Имах добра ръка.

— Нито дума повече по този въпрос. Говоря сериозно.

— Тогава как се казваш? — попитах аз.

— Клеър.

— Къде беше през това време?

— Вкъщи през лятото. На училище през зимата.

— На училище къде?

— В Савана през последната година. Преди това в Чарлстън. В Чарлстън се появи малък проблем.

Имах цял куп въпроси, които чакаха да бъдат зададени. Но тя каза: „Трябва да тръгвам. Те ще се тревожат“.

— Кои са те?

— Роднини, на които съм на гости. Трябва да вървя.

Наведе се, за да вземе маската си.

— Как да те намеря? — попитах аз.

— Утре се прибирам вкъщи. Далече е.

— Къде е?

Тя се пресегна към предния джоб на палтото ми, измъкна едно от пуешките пера и натисна върха му с пръста си.

— Мастило? — попита тя.

Затърсих в чантата на рамото ми, извадих едно малко преносимо шишенце и все още търсех тетрадката си, когато тя ме спря.

Не взе шишето от мене, а разви капачката и потопи перото в тясното гърло. Хвана ръката ми с двете си ръце и я стисна здраво за пръстите, като в същото време рисуваше на китката ми карта с пътя до дома й, раздвоеното перо скрибуцаше и гъделичкаше.

— Това е пътят през гората — каза тя, като свърши.

Вдигнах ръка с опакото към лунната светлина. Там имаше плетеница от линии, кървящи в гладката топография на младата кожа.

— Няма ли адрес? — попитах аз. — Име на път или улица? Аз нямам време да пътувам надалече, но може би ще можем да си пишем.

Тя отново потопи перото, затвори капачката на мастилницата, взе я от мен и я пъхна обратно в чантата ми. На другата ми ръка написа само четири думи — можех да усетя паузите и оставените празни места върху кожата си. Като свърши, пъхна перото в джоба ми, наведе се за маската на духа, която беше в краката й, и я намести на главата си.

— Влюбен ли си вече в мен? — попита тя.

— Сега решавам.

— Това не е нещо, което се решава.

Настъпи дълга пауза, а после тя каза: „Не знаех дали ще се измъкнеш жив.“

— Жив съм — казах аз, — както виждаш. Но не знам какво имаш предвид под „измъкнеш“.

— Трябва да вървя.

Тя се обърна и побягна надолу по пътя.

 

 

Когато стигнах до пункта, запалих огъня и преписах в тетрадката си маркировката от китките на ръцете си, първо картата, а след това адреса, който гласеше, по реда на композицията от началото на китката до кокалчетата на пръстите.

Клеър
Федърстоун
Речната
долина

Още тогава знаех, че тя е нещо фатално, което ще прониже живота ми.

 

 

Известно време пишех на Клеър поне веднъж на два месеца. Или, за да съм по-точен, в продължение на малко повече от две безконечни години. Обемистите ми писма трябва да са били невероятно глупави, излияния на младежки чувства. Гордостта ми ни най-малко не страдаше от това, че Клеър ги изхвърляше. Всъщност съм доста доволен, че те отдавна са престанали да съществуват. Представям си ги смачкани в шепата й как разпалват боровите подпалки на огъня в камината през февруари. Аз, разбира се, пазя всичките й шест отговора, написани по на една страница, и до ден-днешен в една кутия. Тя ми отговаряше веднъж на четири месеца и писмата й бяха съвсем неутрални, почти само бегли описания на времето в момента, цветовете на есенните листа или дълбочината на снега или колко студени за юли месец са вечерите. Тя почти не присъстваше в тях, а аз въобще не бях споменаван, освен понякога в някой бегъл ред в края на писмото, изразяващ надежда, че съм в добро здраве.

Чудех се кога изобщо ще ми се удаде случай да я видя отново. Тя не беше особено впечатлена от това, че я желая, факт, който се опитвах да скрия в писмата си, но не можех. Смятах, както от четенето на романи, така и от трепетите в собственото ми сърце, че жените много залагат на това мъжете да ги желаят. И въпреки това моето желание явно беше обявено за желание със съмнителна стойност. Нямаше основание, на което да ми се отчете дори и най-малката степен на заслуга.

Бележки

[1] Ернандо де Сото и Хуан Пардо, конкистадори, първите европейци, описали срещите си с племето чероки — средата на 16 век. — Бел.ред.

[2] Entrada (исп.) — влизане. — Бел.ред.