Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (21)

4

Обратно в стопанството установих, че през дългото ми отсъствие къщата беше окупирана от увеличилото се племе дългоглави, на сини петна, кучета птичари. Изкачих предните стълби и две от тях, заспали на огрения от слънцето ъгъл на верандата, изръмжаха срещу мен, без да си направят труда да вдигнат глави. Мъхът от козината на предните им крака и този, израснал по кожата на ушите им се беше усукал на възли, беше събрал бодили и въшки. Вътре в къщата друга двойка кучета се бяха разположили на кафявия кожен диван в приемната и той целият беше надран от режещите нокти на краката им, същото се беше случило и с тъмно боядисаните чамови дъски на пода. Въздушни кълбета от сребристосини кучешки косми с размера на мишки се стелеха по пода, събираха се в ъглите и се увиваха около краката на мебелите, като образуваха бледа мъглявина върху покривката на масата, по глобусите на лампите и по турските килими. На горния етаж още кучета се бяха излегнали по леглата. В цялата къща долните рамки на прозорците бяха станали матови от множеството отпечатъци на кучешки носове.

Кучетата смятаха, че някой трябва да отговаря и щом като нямаше никой, който да желае да поеме работата, те просто бяха нахлули вътре и сами си бяха станали господари. Прислугата започнала да се плаши от глутницата и избягвала конфликт с членовете й. Майките се въздържали да пускат децата си да се разхождат след залез-слънце. Започнали да оставят входната врата отворена през целия ден и при всякакви климатични условия, така че кучетата бяха свикнали да влизат и излизат според настроението си. Кучетата птичари с времето постепенно бяха забравили всичко, което някога знаеха на английски и като им се кажеше нещо, го игнорираха, все едно че беше само шум на течащата река. Отдавна бяха престанали да ловуват. Думата легни не означаваше нищо за тях. Преди, и при най-тихото й изговаряне, те биха се хвърлили на пода с муцуна между лапите, с опашки, които тупат по пода в очакване на следващата команда. Сега гледаха с празни бунтарски очи на целия човешки свят.

Възстанових стария режим. Отидох до купа дърва, взех пръчка от подпалките и с нея в едната ръка и револвера в другата изгоних кучетата от къщата. Те се повъртяха в кръг на двора и накрая се оттеглиха под верандата. Обявих на всички обитатели на стопанството, че ще спя на бивак край реката, ще си напаля огън и сам ще си приготвя вечерята и закуската от храната в пътните ми торби. Но до обяд на следващия ден исках къщата да бъде почистена, а във фурната да се пекат курабийки.

През следващите дни запознах кучетата отново с човешкия език. Когато се разсейваха или още по-лошо, ръмжаха срещу мене — хващах ги с две ръце за кожата на врата им и ги разтърсвах яко, както е правела майка им, когато са били малки кутрета. Едно младо женско куче се осмели да се извърти и да ме ухапе по ръката, отвърнах му, като го ударих много силно. Когато кучетата отстъпваха и имах пълна власт над тях, ги възнаграждавах с пуешки дроб и парчета свински вътрешности. Разхождах се около новопридобитата си къща и се чудех от кого ли ще бъде окупирана в далечното бъдеще, когато и сините кучета и аз ще сме под земята.

Възвърнах си къщата и земята, заявих мястото си в света. Макар и със силна, парализираща тъга, защото сега знаех, че Клеър наистина си беше отишла, а Уейвърли беше умрял по време на моето отсъствие. Единственото, което можех да направя, беше да поставя пейка под дряна до гроба на Уейвърли, да ходя там следобедите и да чета. Така става в един момент от живота. Неизбежната последователност. Много неща започват да се разпадат.

Мисля, че това беше последната година, през която Беър и аз използвахме зимната къща и то само за няколко носталгични дни с най-потискащите, яростни виелици. Беър ставаше много крехък като чаша за шампанско и кестеновият му цвят беше постепенно избелял до цвят сепия. Не беше загубил обаче и косъм от косата си, в нея все още имаше доста черни нишки, примесени със сребро, и той все още носеше част от нея вързана на опашка на гърба, а другата част оставяше да пада по раменете му. Говореше много за няколкото нови становища, до които беше стигнал в мое отсъствие, едно от които беше, че с възрастта и западането си започваме да ценим есента повече от останалите сезони на годината. Докато си млад е лесно да ставаш емоционален при поразителното символично есенно повяхване на прасковите и почервеняването на пълните със сок рожкови. По-късно в живота обаче сезоните стават по-реални, не сантиментални, просто тъжно истински. Ето защо есента беше станала много по-любим сезон на Беър и беше изместила ранното лято от сърцето му. Той изпитваше болезнено удоволствие, ново за него, през многото етапи на есента, от бавното, ежедневно оцветяване на нежния кучи дрян, на трепетликата и дивия рожков през късното лято, след тях кедърът и тополата, после внезапното падане на първата слана и посърването на бурените за една-единствена нощ и накрая героичната устойчивост на дъба, на който мъртвите, но упорити листа висят по клоните през цялата зима, докато не бъдат избутани накрая на земята от растежа на младите през пролетта. И над всичко това нарастванията и намаляванията на луната — означаващи край на плодовете и ядките, прибиране на реколтата, ловуване — предизвикваха най-дълбок интерес у Беър. Различните начини, по които луните се издигаха и падаха в небето и преминаваха от една в друга, от млечна и огромна през късното лято в малка като върха на пръста, гравирана като офорт от горящ фосфор сред миниатюрните звезди през студената ранна зима.

И малки или големи, какъвто и да беше сезонът, луните бяха започнали да описват черта през графитената купа на небето с по-бързи стъпки през последните години. Тревожно, наистина, как всички колела на света — дните и нощите, тринайсетте луни, четирите сезона и великата единствена обиколка на самата година — започваха да се въртят по-бързо, колкото повече се приближаваме до Страната на нощта. Ние сме призвани за нея и тя ни притегля. И колкото по-слаби ставаме, толкова по-силно и по-бързо ни притегля.

Като доказателство за ускорението на времето, Беър разказа как, когато бил момче имал една чапла, която се била пригодила към живота в селото, ядяла царевични зърна от шепата му и дори не отлитала на юг през зимата, ами се разхождала по снега покрай брега на реката, като оставяла отпечатъци като от вилица, където стъпвала, а цветът й хармонирал със синята светлина на облачен снежен ден. Била висока почти колкото човек и била толкова привързана към Беър и така го следвала навсякъде в дневните му обиколки, че когато Беър ловял риба с лък и стрела, чаплата също ловяла риба с острата си сива човка. Смисълът на историята беше, че времената тогава били други. Дните си вървели един след друг спокойно, а не отминавали като светкавица както сега.

Аз разказвах безкрайни съдбоносни истории от пътуването. Как се простира земята на запад, за странните животни и хора, за лошото време, за голямата Мисисипи и Клеър. Беър обаче нямаше много за разказване относно любовта тази зима, освен че почти зарязал сексуалните мераци. Той просто обичал Сара, без да се надява на нещо. В резултат, всичко се подобрило между тях. Сара започнала да го уважава в известна степен, дори го заобичала малко. Отнасяла се с него донякъде като с баща, който току-що се е завърнал от дълго пребиваване в далечна страна и който тя за първи път виждала. Беър каза, че са си създали нова основа, на която могат да бъдат заедно в нова светлина. Хапещото червенокосо бебе станало момче, а Беър се отнасяше с него като с внук. Беър каза, че всичко било много спокойно със Сара, стига да можел да забрави многото блажени нощи, прекарани заедно с нея в леглото.

Новото отношение на Сара обаче ни най-малко не повлияло на другите жени в семейството. Те все още се отнасяли към Беър с весело презрение. Най-старата от тях, сгърбената и непрекъснато смаляваща се вдовица на Обесения Моу, поне на сто години, все още била жива, въпреки че се смалявала видимо с всяка година и все и все повече заприличвала на дъбов пън с груба кора, отрязан на височината на кръста. Баба Моу все още прекопавала плевелите от царевичните редове на върха на лятото, но всяка година се налагало да реже дръжката на мотиката и да я прави по-къса, тъй като все повече се приближавала към земята. Беър каза, че почти не го забелязвала, когато минавали всеки ден покрай него, само ръмжала срещу него с невъзмутимо предупреждение: „Махни се от пътя ми“.

Моята работа с правителството — по-специално с военния отдел — продължаваше безкрайно и ставаше все по-смешна. След няколко години спорове, те най-после донякъде отстъпиха на една от моите бурни атаки и изпратиха някакъв заместник, секретар или някакъв друг такъв служител, за да извърши преброяване на чероките, да ги класифицира за евентуално заплащане във връзка с транспортирането и храната при преместването в новата Нация, което, разбира се, ние не бяхме направили. Те нямаха намерение да платят цялата сума, която твърдях, че ни дължат, а само шест процента годишна лихва върху магически упоритата цифра от 53,33 долара за човек. Странно как някакво незначително четирицифрено число с десетична точка по средата може да придобие свой собствен живот. Не звучи много, но беше със стара дата от преди няколко години и с обещание за още много години напред, като се има предвид скоростта, с която се движеха нещата във Вашингтон и факта, че ние не възнамерявахме да се местим някога в новата Нация. Разбира се, тъй като заплащането се изчисляваше на глава, уголемяването на сумата зависеше от това на колко ще се умножат тези 53,33 долара, преди да им се изчислят шестте процента. Така че справедливо е да кажа, бяхме заинтересовани да изкараме броя на индианците колкото може по-голям — и все пак да отговаря на критерия за точност, разбира се.

С идентичността обаче е трудно да си играеш, особено по време на постоянно движение. Как да различиш шпаньол от ретрийвър, като всичките кучета са станали кафяви и с един среден размер? Трябваше ли да съдим по количеството в кръвта, при което половината кръв те прави индианец, а четирийсет и девет процента те правят нещо друго? Сигурно е, че четирийсет и девет процента не те правят бял човек, във всеки случай не според законите, действащи в нашия щат, че и в повечето други. Или трябва да ползваме старите начини, по родове и по майки и да пратим по дяволите съотношението в кръвта? Или да се съди по езика, на който хората сънуват, молят се и псуват? Или според това дали месят хляб от боб и царевица и все още разказват историите за Спиър Фингър и Уктена край зимния огън и ходят при реката, за да ги лекува, когато са болни? И какво става, ако правят всичките тези неща, но са руси и с глави на скандинавци? Или просто доближаваме едно изсъхнало дъбово листо до лицето им и преценяваме дали е по-тъмно или по-светло от него?

И в чисто личен план, броят ли се осиновените?

Така всъщност всичко се свеждаше до следните два основни въпроса: Кой е индианец и кой не е? И как да увеличим числото на първата категория колкото може повече?

По отношение на двата въпроса намерих съюзник в лицето на един заместник-секретар, който дойде от Вашингтон. Казваше се Джон Мали и се беше довлякъл до Уейя в напреднал стадий на туберкулоза във влошаващо се състояние. Дългото пътуване не беше допринесло за здравето му. Очите му бяха черни, потънали в главата му, а кожата му беше безцветна като бяло месо и покрита с капките пот на смъртта. Другият му проблем беше, че принадлежеше към демократическата партия. Във Вашингтон като че ли вигите имаха сигурен победител в лицето на Закари Тейлър^[1] и следващия ноември щяха да елиминират демократите. Мали се задържаше на поста си по чисто покровителство и, ако партиите в президентството се сменяха, неговата работа щеше да премине в ръцете на вигите без никакво съмнение, веднага след встъпването в длъжност на новия президент. Линията, по която можех да работя, беше следната: Бях се запознал със Закари Тейлър на едно от ранните си пътувания до Вашингтон, когато той беше млад, а аз по-млад, и установихме, че е много вероятно да сме роднини по бащина линия. Едно от тези родства, които всеки проучва и приема, че е трети братовчед по линия на втория съпруг на бабата на някой от двамата. Но независимо от това, ние се признахме за роднини, а точно то имаше значение. Не дадох някакви особени обещания на Мали, но и не запазих в тайна, че ако изборите минат, както се очаква, аз скоро ще съм в позиция да му помогна да запази работата си. При обстоятелства и условия, които нямаше нужда да уточнявам.

Не искам обаче това да звучи студено и меркантилно. Започнах доста да харесвам Мали, към него ме привличаше желанието да го закрилям. Беше дошъл тук, на юг, като се надяваше, че надморската височина и планинският въздух могат по някакво чудо да излекуват болните му дробове, защото вече беше стигнал стадия на отчаянието, когато тайно плюеш в носната си кърпа и се опитваш да я сгънеш бързо, така че да скриеш червените петна от тези около теб и от самия себе си. А аз вярвах, че мога да направя нещо за неговата болест. Трябваше малко веселост. И чист въздух, и открити пътища. Нищо не можеше да се сравни с пътуване из планината през есента.

За да проведем преброяването, настоях сами да претърсим околността. Всичко друго би било в нарушение. Яздехме, изминахме заедно дълги разстояния. Според отчета за разходите триста шейсет и пет мили. Само ние, двамата, движейки се, като се почне от пътища за карети и се стигне до свинските пътеки. Направих пътуването му много приятно и времето ми помагаше. Луната на прибиране на реколтата нарастваше и се смаляваше, докато бяхме на път. Тази точно есен беше суха и прекрасна, отговаряше на всички надежди. Синьо небе всеки ден, жълти тополи и червени кедри. Ходехме от залив на залив, търсехме индианци, за да ги преброим, а нощем прекарвахме в разни странноприемници, пиехме от най-добрите им френски вина, отивахме в стаите си рано и четяхме романи на свещи. През следващите дни, докато яздехме, преповтаряхме най-забележителните места от прочетеното с големи подробности. Влизахме в стопанства, и двамата полупияни от бутилката уиски, която непрекъснато си подавахме един на друг, и когато хората излезеха пред къщите, аз казвах „Здрасти“, те казваха „Здрасти, Уил“ и после отново се прибираха вътре. Казвах на Мали: „Тези са индианци, няма никакво съмнение“ и Мали ги записваше в тефтера си, без да слиза от коня.

Последните два дни от пътуването ни се натъкнахме на напаст от жълти и оранжеви папагали, цели облаци. Бяха големи като гарвани, долитаха със силен шум, разговаряйки помежду си, нахвърляха се и разкъсваха последните останали ябълки по дърветата, за да изядат семките им. За три дни оголиха всички дървета, после отлетяха някъде другаде. Мали беше така удивен и се радваше като дете на джунглата, пълна с папагали.

Когато пътуването ни приключи, бяхме регистрирали много повече индианци, отколкото някой би предположил, че е възможно. Смайващ брой всъщност. И това въпреки факта, че нито един от заядливите членове на рода на Дългата Коса не беше дори разговарял с Мали, да не говорим за имената им в частност, защото те подозираха, че той всъщност събира информация като подготовка за второ изселване.

В края на краищата това беше първокласно свършена работа, пламенно и изпълнено с въображение преброяване, и когато Мали се върна във Вашингтон — изглеждащ в много по-добро здраве, бих добавил, със заруменели бузи, понапълнял и с усмивка на лицето — аз продължих по пощата да добавям към броя, натъквайки се на истински индианци наляво и надясно. И макар някои да оспорваха, че преброяването ни било проведено по начина, по който малките градове понякога при оспорвани избори броят и половината от гробовете, ние държахме на стандарта си, който беше стриктен, но ясен. Приехме, че идентичността ще се определя както от това, което човек заявява, че е, така и по това, за което светът го смята, че е, въпрос, който дискутирахме с Мали всеки ден по време на пътуването. По дефиницията, до която стигнахме, аз например минавах за член на клан. Някои го наричаха нарушение. Но аз бих застанал с револвер в ръка на полето на честта, за да защитя мястото си в това преброяване.

По-късно — през втората и последна година от президентството на моя далечен родственик Закари Тейлър — Мали се върна на юг, все още по чудо запазил работата си. Дойде, за да сложи последни щрихи на нашето преброяване, което беше предизвикало определения като митични и недействителни в два различни вестника.

За съжаление здравето на Мали се беше влошило. На това пътуване той не можеше да язди както на предишното и аз седях наред с него на седалката на каретата. В сянката на брезентовото покривало лицето му беше синкаво като обезмаслено мляко. Няколкото пъти, когато се опита да върви, трябваше да се подпира на два бастуна. И през цялото време, докато бяхме заедно, списъкът от имена ставаше все по-дълъг. В деня, в който се отправи обратно за Вашингтон, той протегна ръка за сбогуване, но аз го сграбчих за раменете и го прегърнах, защото знаех, че повече няма да се видим на този свят.

Със завръщането на Мали беше уточнена цифра — много пъти 53,33 долара с по шест процента лихва — което означаваше, че на хората в списъка правителството дължи общо зашеметяваща сума. Чекът за обезщетението беше написан на мое име. Но дори и това не беше всичко, защото годишната лихва върху тези 53,33 долара щеше да продължава да се трупа години напред, докато ние или наследниците ни отказваме да се преместят в териториите.

Мали почина малко след това. Вестта за смъртта му ме хвърли в тъга, която продължи по-дълго, отколкото мисля, че се полагаше.

Бих искал изобщо да избегна тази тема, но ето я. Бях наел над четири дузини негри за поддръжка на начинанията ми. Ако съм мъничко по-честен, трябва да кажа, че е страшно лесно, когато остарееш толкова, че да не можеш да вършиш нищо, да погледнеш назад към някои свои действия от зрялото си мъжество и да изпиташ далечно и почти безболезнено разкаяние. Като чувство то има цвета на праха, понесен от вятъра. После, когато е прекалено късно да поправиш нещо, изведнъж те завладява мисълта, че може да си сгрешил леко и общо взето по невнимание. Това е сладко меланхолично чувство и лесен път към самоопрощението, но грешен. Може би е неизбежна част от процеса на остаряването, като артрита и отслабването на зрението. Всички стигаме до това, стига да сме живели достатъчно дълго.

Беър не беше изключение от това самопоздравително разкаяние. През последните си години той често мислеше за огромното количество животни, които беше убил. Казваше, че не съжалява за нито едно животно, което е убил от глад, но би му се искало да не беше ловувал, за да търгува. В ранните години на света имало молитви към животните, обитателите на пустошта ги молели да им простят за нуждата да ги убиват за храна и затова че проливат кръвта им, на мечките и елените по-специално. Имали много кръв, чак им ставало неудобно, сякаш убивали човек. Тя се разливала навсякъде. Затова имало правила как да се справят с нея. Захранваш реката с кръвта на мечките и елените, която се стичала във водовъртежите с паднали листа. Като я разлееш и се молиш, подхранваш реката и си на чисто със света. Но това ставало по времето, когато жените се грижели за нивите, а мъжете ловували и взаимно си осигурявали прехраната, нещо, което никой от тях не би могъл да стори сам, признат факт в самата церемония на сключване на брак, която изисквала и един елемент търговия, равностойна размяна между мъжа и жената на зърно срещу животински кожи. Но после, не много отдавна, изведнъж от убиването можело да се спечелят пари, кожата на сърната се превърнала във валута, а разменната стойност на кожата на мъжкия елен била по-често срещана от долара и то със същата стойност. Можеха да се видят мъже да карат дълги кервани товарни коне с преметнати напреко на гърбовете им по двайсет, зле обработени, сбити високи купчини кожи. Много еленови кожи.

При наличието на толкова много пари, мъжете правели това, което винаги са правили: загубили добрите си нрави. Молитвите отпаднали, но после не след дълго мечките и елените също изчезнали. И Беър винаги казваше така: „Елените си отидоха“. Или „Сърните изчезнаха.“ Той никога не призна точната истина, че хората убивали всяко ценно животно, което можели да преследват, за пари или за да го изтъргуват за метални канчета и басма в търговския пункт, и никога не призна, че лосовете и бизоните не се бяха преместили някъде другаде и изчезнали от този свят, а бяха до един избити по време на лов. В забележка с непреднамерена ирония, мястото, където е убит последният представител от всеки вид, обикновено било увековечавано като на негово име се назовавал някой поток, залив или хребет. Или най-малкото някоя прогнила и парцалива кожа се заковавала на стената на хамбара.

Беър описваше как се приближил до един зле ранен елен, проснат на земята, прекалено слаб, за да може да се движи, един от задните му крака бил счупен от куршум и бил извит под него, друг куршум бил заседнал в корема му, от кръвта листата около него започнали да почерняват. Цяло парче от единия му рог се било откършило близо до черепа от друг неулучил куршум. Беър си спомняше изражението в окото на животното, което го гледало, докато той отивал да му пререже гърлото, за да продаде кожата му за един долар.

— Няма молитва за това — казваше той.

Беър биваше винаги тъжен, когато разказваше тази история. Чувал я бях дузина пъти. Но там в дните на разменната търговия едва ли е бил тъжен. Сигурно е искал този долар, сигурно е искал да натрупа много такива долари.

Колкото до мене, аз не исках сам да си ора нивите, нито сам да си правя оградите, нито да доя кравите си, така че се оказах накрая собственик на мъже и жени и техните деца. И ако има някакви молитви за това, бих искал някой да ми ги каже.

Беър беше най-честният човек, когото някога съм познавал, честен към себе си и към другите. И въпреки това му доставяше удоволствие да препредава своята собствена версия на миналото. Това беше едно от нещата, които включвах в списъка на неговите уроци, за които сега не съм особено склонен да искам нечие съчувствие или разбиране, нито съм склонен да моля някого за прошка, включително и себе си.

За да съм справедлив, трябва да спомена, че Беър също беше робовладелец. За кратко и еднократно. През една от онези години между изселването и смъртта му, Беър се сдоби с роб на име Куджо, напълно подхождащ му по възраст и немощ, истински стар африканец, доведен тук с един от последните кораби. Така и не разбрах каква беше сделката, освен че беше явно много неизгодна за Беър, на базата на някакъв стар дълг, свързан с женшен и три или четири коня, плюс някакъв елемент на лична неприязън към търговския му опонент.

Макар Беър прекрасно да разбираше робството, той смяташе тази институция за крайно безинтересна, поне за самия него. Веднага след като влезе в притежание, той каза на Куджо, че е добре дошъл да се мотае наоколо, ако иска, но не трябва да го нарича господар и не трябва да очаква от Беър нищо, освен това, което всеки в общността очакваше — по-точно, че ако има храна в тенджерата, всеки е добре дошъл да си напълни купата. Само една купа, между другото. Това бяха местните правила за поведение. И ако не устройваха Куджо, по-добре е да си върви.

Накратко, обаче двамата възрастни мъже страшно се привързаха един към друг. Куджо беше гений в изучаването на езика и дори обезсърчителните, роящи се глаголни времена на езика на чероките, му отнеха нула време да ги научи. Веднага щом започнаха да си говорят, те откриха, че са имали подобно детство. Куджо разказваше една младежка история, свързана с него и един лъв, която направи силно впечатление на Беър. Кръв, чест, кураж и оръжия. Те се хвалеха със старите си белези, следи от животински нокти от по-добрите времена. Бързо се споразумяха да се възприемат като равностойни ловци и воини, представители на древен стил, който никога нямаше да се върне на този свят.

Много скоро започнаха да се шегуват помежду си за сметка на другите. Пред някое неосведомено трето лице — особено, ако лицето беше бяло — Куджо се обръщаше към Беър с „Господарю“. Беър поглеждаше в земята, поклащаше глава, замахваше с един подут показалец и казваше, че да е господар на Куджо е работа, която и за куп сребърни пари не би приел. И за златни пари не би приел. Човек може да направи грешка, ако стане роб на своята собственост. Куджо беше прекалено голяма отговорност, с която да се натовари. И така, не, благодаря за господарството.

Тогава Куджо ще каже: „Независимо от това, старият Беър е моят господар в момента. Има и документ.“

После двамата започваха да се смеят като глупаци.

Беър заплашваше, че ще продаде Куджо на някой озверял тиранин в памучна плантация по Мисисипи — само че за съжаление, Куджо беше толкова стар, че нямаше да струва нищо. Тогава защо да си прави труда да опитва? И Беър си тръгваше.

В по-сериозно настроение, или когато биваха пияни, те се провъзгласяваха за братя, повдигаха едновременно ризите си и обръщаха гърбове, за да покажат старите си белези от нокти, блестящи в пет извити реда, сребърни линии на тъмната им кожа.

През краткото време на тяхното приятелство те живееха заедно като равни в общинската къща, а в хладните нощи на пролетта и есента спяха на една тясна платформа, намираща се най-близко до огъня, макар че и двамата си бяха определили граница и не ползваха общия юрган, всеки имаше отделна завивка.

Куджо умря малко преди Коледа. Той просто се строполил една мразовита сутрин, докато слизал по пътя. Беър се погрижи и Куджо беше погребан, все едно че се е родил в планината и е бил член на клан. Беър се зае лично да натрупа камъни върху гроба, въпреки че като стар човек от далечния минал век, имаше всички права да се освободи от тази работа.

Беър не произнесе голямо надгробно слово, след като камъните бяха струпани. Просто каза: „Никога не знаеш кога някой ще те привика при себе си.“ После покрай потока всички се прибрахме обратно вкъщи.

Това са годините, когато бях много трудоспособен. Не чезнех вече по Клеър, поне не много. Тя просто си беше отишла. Имах няколкото магазина, разпилени по местата, където минаваше източната граница на Нацията, всеки отстоящ на един ден езда от другия. Имах също и адвокатската практика, която изискваше често ходене до съдилищата на половин дузина различни области чак в полите на хълма. И бизнеса в Уейя. С други думи, прекарвах по-голямата част от живота си на кон.

Нищо не ме отминаваше в онези дни. Прострял бях пипала във всички посоки. По едно време легислатурата^[2] излезе с един малко шантав второстепенен закон, съставен, за да насърчи производството на коприна. В нашия щат, в крайна сметка, има изобилие от черничеви дървета, а техните листа са единственото, което копринените буби благоволяват да ядат. Проектозаконът предлагаше всякакъв вид субсидии и законови улеснения, като например лесно инкорпориране, което по онова време не беше нито много популярно, нито особено стимулирано от държавния закон. Навсякъде другаде, в равнинните области стимулите за производство на коприна бяха в повечето случаи пренебрегвани. Аз обаче хвърлих един поглед на държавното предложение и веднага установих каква лесна млекодайна крава беше това. А начина, който намерих, за да направя новият закон да работи в наша полза, не изискваше кой знае колко работа, представях си само как индианците събират пашкулите, навиват на макари копринените нишки и ги продават на пазарите в Чарлстън и Филаделфия.

От приличие стигнах дотам да поръчам опаковка от яйца на копринени буби и подадох молба до правителството за чек, с който да ми се заплатят. После се захванах да инкорпорирам индианците. Превърнах всичките в акционери на компанията Чероки. Техният предмет на дейност беше не само добивът на коприна, но обхващаше всички техни общи интереси или поне тези, които аз смятах, че заслужават внимание. По-специално корпорацията имаше интерес в собствеността на земята в огромните граници, които Беър и аз купувахме от години и я задържахме с плюнка и обещания и от време на време с фиктивни полици. Създадохме корпорация с ограничени правомощия, така че всеки акционер да може да притежава индивидуална собственост, но да не може да я продава на странични лица, а само на друг акционер. За каквото и да се мислеха — за народ, общност или племе — си беше тяхна работа. По отношение на държавата, те вече представляваха законна корпорация.

Не бях още привършил работата по документите, когато от малките, тъмни бубени яйца се излюпиха черни, тънки като конец червейчета, които започнаха да пълнеят от черничевите листа, смениха кожата си и избледняха. Тогава обаче, преди някое от тях да беше успяло да направи и два сантиметра нишка за пашкул, всичките се сгърчиха и умряха. Това беше краят на търговията с коприна в планината, което мен ме устройваше. Беър каза, че всяко начинание, чийто успех зависи от малки, гърчещи се червеи, е вредно за душата. Изключение правеше, разбира се, жълтата супа.

Бубите измряха. Но компанията Чероки продължи да съществува.

Някои от моите клеветници твърдяха, че единствената цел на тази сделка с коприната бил моят личен интерес, за да мога по-лесно да продам на индианците моята евтина, стръмна планинска земя. Други казваха, че съм следвал старото желание на Беър да създадем отново родина за индианците и да елиминираме всички усилия на правителството да ги измести и да отвори път за прогреса. Те казваха, че Беър е двигател на подема, може би революционер, отдавна заклел се никога да не сключва мир с белите хора, че ми е направил магия и ме е насочил в грешен път и така заедно сме успели в това, което Текумзе и Оцеола и много други не бяха успели — да се борят за земята си и да устояват срещу правителството. Други от критиците ми казваха, че съм си правел царство в пустошта, в което да господарствам като някой библейски патриарх и с приглушени гласове добавяха, че дали царуването ми ще е добро или деспотично, все още е рано да се каже.

Беше естествено в един момент да се кандидатирам за избори. Първият ми офис беше щатският сенат. Това означаваше просто на всеки две години да изчезвам от живота за по два месеца, да пътувам до столицата и да прекарвам по малко време в дружески напивания, докато траеше изработването на законите. Нуждите на държавата бяха доста ограничени по онова време. От първия си мандат си спомням основно кръглата зала в Капитола, място, което правеше всеки глас да звучи приятно. Под купола й и граченето на врана би звучало като музика. Повечето вечери в понеделник по време на сесия, между вечерята и часа за пиене, някои от членовете на конгреса и сената се събираха там, за да пеят стари сантиментални песни. Една вечер един млад член на конгреса, богат денди, с великолепен прочувствен глас, изпя песента Winterreise^[3]. По-късно на бира в кръчмата на сър Уолтър, той преведе тази специално песен и ми преразказа другите. Песните бяха епизоди от историята на един пътешественик, който тъгува за загубената си любов и в един от текстовете изписва името на любимата си върху леда на замръзнал поток. Бях горд да обявя на масата, че съм правил същия този безполезен жест преди години и че съм агонизирал през по-голямата част от годината върху мислите, които се бяха стопили с размразяването на потока, а водата, която беше оформила буквите от името, беше изтекла далече от мен, преминавайки от едно русло в друго по пътя си към Мисисипи, а после до соления дълбок залив, за да се смеси със световните океани. Така разсъждават хората на тази възраст. Поне някои.