Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (28)

Пета част
Луната на костите

Не е добре да живееш прекалено дълго, много малко хора го понасят добре, но независимо от това, ето ме. Оттеглил се, но все още в играта, така да се каже. Ако бях умрял по средата на пътя си, по̀ би ми отивало, отколкото да продължавам да живея в смразяващата стара възраст. Никога не съм искал смъртта, на която Федърстоун се надяваше: да пролива кръв до последния си дъх, пистолетни изстрели да осветяват пътя му към Страната на нощта. Аз исках само да съм постоянно зает с нещо, да се движа напред през света, като не му позволявам да ме забие в мочурището, като устоявам на притеглянето както Беър, до самия край.

В тези дни старият въпрос на Беър — Ако трябва да умреш утре, как ще прекараш времето — като възхваляваш Сътворението или проклинаш Бога? — изглеждаше много по-малко теоретичен, отколкото тогава в зимната къща.

В стари времена, според спомените на Баба Катерица, преди пристигането на испанците с техните метални шапки, да живееш дълго беше различно. Малко неща се променяха през периода на живота ти, от раждането до смъртта. Отделни хора, разбира се, идваха и си отиваха, но такава беше за съжаление естествената преходност на човешката природа. Физическият свят, който те заобикаляше, обаче си оставаше почти същият от началото до края. Поради липса на пълен апокалипсис, пейзажът оставаше един и същ през краткия човешки живот. Безсмислените новости в стиловете на шапките още не бяха се появили. Всичко, което си научил в детството си, най-често оставаше в сила за цял живот. Когато остарееш и се приближиш към смъртта, не оставяш един непознат свят, защото тогава още не се бяхме научили как да го разбиваме. Тогава почти всичко, което се променяше по времето ти на земята, беше, че някои големи дървета биваха повалени и на тяхно място израстваха много нови. Всъщност ставаше въпрос само за диаметъра на стъблата на дърветата. Дали го мериш с палец и показалец или го обгръщаш с ръце.

Всичко това може или не може да намали тъгата ти, като напускаш този свят. Дали непреодолимата промяна, отричането на всичко, което знаеш, създава силна памет, която иначе не би съществувала? Когато всичко, което знаеш се загуби и изчезне завинаги, по-леко ли ти става в съзнанието? Дали ти се иска да се освободиш от него или да го задържиш даже още по-здраво?

Мога да кажа единствено, че е грешка да се задълбаваме толкова навътре в дебрите на история, в която нещата, които старите мъже и жени знаят, са станали толкова безполезни, че не си струва да се препредават на внуците.

Едно по-взискателно чувство за справедливост би сметнало за уместно да живея в бедност, а не в удобна къща и с прекрасната Мей, която се грижи за мен. Но кога справедливостта е управлявала живота ни? Най-добре е да не пресмятаме прекалено много кой какво е заслужил и какво е получил. Това може да доведе до свръхусложнена интерпретация на личните качества на Бог.

Справедливо или не, аз натрупах второ състояние, по-малко от първото, но достатъчно. При това се сдобих с него по лесен начин. Няколко години след като загубих всичко, железопътната линия започна да си пробива път през планината. С динамит се прокопаваха тунели през една скала, която отклоняваше пътя, дълбоките клисури бяха оплетени с високи подпори. Обичайната скучна строителна работа стана епична, поради най-високите планини и най-стръмните наклони на изток от Рокис. Сигурен съм, че сме имали нашия собствен Джон Хенри^[1], възпят в блуса за трагичната съдба на стрелочника. Също и наша версия на отличната песен за боровите дървета и главата, заплела се в колелото и падналото тяло на линията, като разказвачът се молеше да узнае къде е спала жена му предната нощ. Не може да прекарваш железопътно трасе през страна като нашата без на релсите да се пролее много кръв. Как тогава да си обясним пресните истории за обезглавения инженер, който скита нощем из Суенаноа, размахва фенер и търси това, което е загубил. Някакъв дух витаеше по релсовия път, а в същото време релсовият път преследваше него.

Аз бях инвестирал малко пари в една железопътна компания в неясното минало преди войната, някъде по времето след като бях ходил с Калхун да оглеждаме подходящо място за прекарване на релси през планината. Бях забравил за тази инвестиция и тя не фигурираше в банкрута. Но си спомням колко приятно беше пътуването ни. Беше платено с пари за железницата, така че пътувахме първа класа. Никакви биваци покрай пътя за сенатор Калхун, само най-добрите странноприемници. Той беше интересна компания, мъдър, страхлив и откачен. Научих много от него. И ако ме накарате, мога да ви кажа какво е било времето всеки ден от пътуването и точните заглавия на песните, които цигуларят свиреше в хана една вечер на брега на река Салуда. Но това не би имало връзка с историята. Историята беше, че изведнъж някакъв стар вестник, набутан в чекмеджето, се превърна в просяка от приказките за Джак. С паница, която по команда винаги се пълни с храна. Пълни се, паничко, пълни се. Парите започнаха пак да валят, достатъчно, за да продължа да живея доста спокойно и даже да ме изпратят на един модерен гранд тур из Европа. Сега обаче имам железопътни релси, които минават между предната ми веранда и реката. Няма обезглавени инженери по тази отсечка, но има много други духове.

Телефонните обаждания продължават почти всяка седмица. Отивам долу до хола, вдигам черната слушалка на плетения шнур и слушам съскането и пукота на статичното електричество по жицата, което напомня пукота на далечна стрелба. Глас, който може да е само дух, изговаря и повтаря непрекъснато една-единствена сричка. Може би името ми.

— Уил? Уил?

Изговорена не по-силно от въздишка.

— Тук — казвам аз. — Тук съм все още.

После питам:

— Клеър? Клеър?

Дали дори е жива? Шансовете тук не са на наша страна. Почти всички, които знам, са мъртви.

— Моля, говори по-силно — казвам аз. — Моля те, говори.

Нищо, само шум, все едно, че пържиш шунка.

Телефонните обаждания на Клеър са пресни рани в паметта ми, болезнени, но не много.

След всяко обаждане се изкачвам нагоре по хълма до пейката под дряновото дърво и посещавам за кратко Уейвърли. С малко усилие повиквам представата за лицето на Клеър на дванайсет, седемнайсет, двайсет и три, трийсет, петдесет и две години. Може спомените ми да са точни, а може да са просто плод на въображението. Нямам с какво да изпробвам дали са едното или другото, защото не вярвам, че Клеър някога се е снимала. За Беър знам, че не беше.

Чух, че Лудият Кон^[2], известен съвременен сиукс, успешно избегнал намаляващото вторачване с лупата. Мъдър ход от негова страна. Крокет би одобрил. Да изчезнеш от сцената на историята и да оставиш една движеща се мишена. Мистерия.

Когато бях млад, фотографията беше само слаб проблясък. Даже много по-късно, както живеехме отдалечено, нямахме възможност за портрети. Аз имам памет обаче и физически доказателства в подкрепа, които не мога да обясня. Спомням си много ясно, години преди преместването, когато бях само едно сираче, че един пътуващ фотограф премина с каруца, покрита с чергило, влачейки със себе си миризма на химикали. Той беше донякъде и артист, с много дълга коса, опъната назад от веждите и екстравагантните му бакенбарди и мустаци. Той и малкият му асистент, китаец, злочесто се бяха загубили при пътуване от Чарлстън до Вашингтон. Спряха до пункта, за да ги упътя и попитаха дали може да упражняват търговията си отвън в двора за ден-два, колкото да изкарат малко пари за път. Носеха едно препарирано пони под извитото като арка покривало на голямата каруца.

Артистът ми каза, че в големите градове понито винаги, без изключение, привличало малките деца и майките им. Аз споменах, че ние имаме достатъчен брой живи понита в околността, но той настоя, че мъртвото пони има специална сила да привлича клиенти. Помощникът му го извади от безпорядъка в каруцата и го изправи в двора, а то изглеждаше толкова старо, сякаш беше дошло от времето на финикийците. Имаше глупави стъклени очи, черни и празни като капки от смазка за брадви, а червената му козина беше сресана назад по сухата кожа, която беше на петна около муцуната и по краката. Фотографите останаха само два дъждовни дни. Вечер влизаха вътре и пиеха кафе в пункта, фотографът заспиваше, а асистентът му и аз разговаряхме за книги до късно през нощта. Въпреки че ги бях поканил да останат вътре или поне да се устроят на верандата, те се оттегляха в леглото си в каруцата. Тръгнаха си преди изгрев-слънце на третия ден, без дори да си приготвят закуска. Спомням си факта, че Клеър не дойде да се увековечи с понито, защото беше в Речната долина, и аз бях единственият клиент. Платих един долар за портрета. Един долар. Спомням си го ясно като бял ден.

Имам и доказателство. Отворете сандъчето с пантите и ще видите даже и сега в избледнял кадифен портфейл неясна „сребърна“ фотография на момче от старото време. Лицето му е изпълнено с надежда и сериозност, гледа право напред, директно във фотоапарата. Ръката му е преметната през врата на изтърканото мъртво пони, което стои вдървено, малко наклонено на една страна и гледа втренчено с черните си очи малко косо в безкрайността. Момчето е прегърнало понито и го е придърпало към себе си. Не се усмихва, но лицето му казва: „Да“ на всичко, което можеше да се появи пред него.

Проблемът е в хронологията. Историята на фотографията. Цифрите не могат да се съберат точно. Ако паметта ми е вярна и на снимката съм аз, дагеротипите още не са съществували. Ако не съм аз, кое е това много познато момче, горящо от желание да се впусне в този свят?

Имало ли ги е наистина този артист с пригладени коси и неговият гениален асистент няколко години преди Дагер и останалия свят, със свое изобретение, с което са се опитвали да изкарат един долар с фотоапарат и мъртво пони в затънтените краища, снимайки индианци и селяни? Съмнявам се. Но кой може да каже?

Пазя тази снимка, а момчето на нея страшно прилича на мен.

Общо взето, радвам се, че нямам такива конкретни спомени от Клеър на тази възраст. Ами ако снимката й беше направена на лошо осветление, което да остави загрозяващи сенки, ако я изкарваше с кривогледи очи, с уста, сякаш разрязана с брадва? И цялата й красота да намалее заради механизми и химикали? Предпочитам да нямам нищо, което да противоречи на паметта ми, която по отношение на нея е скъпоценен камък с хиляди шлифовани страни. Като забравя една, винаги мога да си измисля друга, с която да я заместя.

Същото важи и за Беър. Никакви снимки, сигурен съм. Дори да го налагаш с пръчка, не беше възможно да го накараш да застане пред камерата и да се подложи на мъртвото око на циклопа. По-младият му брат обаче се беше фотографирал в по-късните години. В профил. А между двамата има доста сходни черти и снимката му може да служи като адекватен спомен. Изпъкнали скули и закривен нос, гъста коса, подстригана равно до раменете. Това ми стига. Паметта ми работи добре без друго напомняне.

Радвам се, като си помисля, че и Беър, и Клеър успяха да избегнат фотоапарата. Гледам на тяхното постижение като на завидно противопоставяне на модерния век. Когато всичко е леснодостъпно и репродуктивно до безкрайност, то няма стойност. Как така ли? Колко пъти красотата, разбитото сърце или любовта могат да се повторят и да запазят силата си? Това е като да прекарваш душата под преса за щамповане. Репродукцията ражда неща, които не струват нищо. Клеър и Беър остават единствени.

Вярвам горещо в това, което току-що казах. Но, разбира се, точно в този момент бих платил огромна сума пари за малък дагеротип на всеки от тях, кутийка с филигран, покрита с корички от корозиралия прах, лицето размазано и не по-голямо от върха на най-малкия ми пръст.

Имам копие на една снимка, направена някога на Федърстоун. От по-късните години. Не се различава от Стария Опосум. Взрив от бяла коса, хищни очи, които гледат студено и свирепо на света.

Що се отнася до мен, аз съм позирал на фотографи много пъти, от зряла до преклонна възраст, и резултатите бяха широко умножени във вестници и периодични списания.

Надписи под тях ме определяха като белия вожд, сенатора, полковника, всякакви неща от този род, че и отгоре. Снимки от периода, когато успехът ми беше широко тачен, а също и от периода, когато ме съдеха от всички страни. По мое мнение тези портрети малко се различават от снимките на поставени в ковчези мъртъвци, умрели от холера, и образите на убити при престрелка престъпници, поместени във вестниците на Дивия запад.

От предната си веранда можех да гледам отвъд лъскавите железопътни релси, през реката и нагоре към големите сини планини, изправени срещу небето като олицетворение на истините, като съвършени същества без страхове и желания. Днес те са просто оскъдна сянка, по-тъмна от небето. Работници са направили такелажи от кабели, по-дебели от човешка ръка, от един висок син хребет до следващия, пресичайки голямото разстояние на дълбок зелен залив, издълбан от буен поток, който някога беше чист като стъкло, а сега има цвят на изпражнения. Парна машина върти колела и провисналите кабели се изпъват, а дърветата с най-дебели стъбла — стари гигантски тополи, ели, кестени и дъбове, някои от които с дебелина три-четири метра, остатъци от друг по-млад и по-добър свят — се издигат бавно от дълбините на залива. Летят във въздуха.

Но на такова разстояние, даже и с очила не мога да видя кабелите, така че осветените в гръб цилиндри на старите мъртви дървета се издигат в небето като възнесени, великолепни и изпълнени с грация. Нагоре от тези заливи към най-високите хребети е мястото, където Чарли и неговите хора избягаха и бяха хванати. Планинските скривалища. Старите летящи дървета стигат до едно разклонение на железопътната линия близо до реката, за да бъдат натоварени във вагони.

Всеки ден пътническият влак се изнизва покрай мен, между десет и четирийсет и осем и десет и петдесет и пет сутринта. След закуска чакам на верандата. Седя, килнал назад правия си стол, чета Лукреций за втори път тази година. Поглеждам часовника си. Дванайсеткалибровият ми Паркър стои подпрян на перилата на верандата, която на тази късна дата се е слегнала и стои под лек наклон, смъквайки се от входната врата към стъпалата, които водят към двора. Като концесия пред възрастта съм сложил на Паркъра гумена подложка в ръкав от кожа, завързан стегнато към приклада. Чувството за естетика ми доставя удоволствие. Тъмна лъсната кожа, износено орехово дърво, метал, на който синьото се е изтъркало от много употреба. Дръжката пасва на ръката ми точно под ъгъла на диагоналната сребърна резка от изгореното на дланта ми.

Имам железницата, която някога толкова много исках.

И какво донесе тя? Опустошения, нанесени от туристи и от сечене и извозване на дървени трупи.

А какво взе от нас? Всичко останало.

Всеки следобед влакът, превозващ дървените трупи, се изтъркулва на изток, дърветата са така скоро отсечени, че когато преминават, миришат като ароматизатор във въздуха. Мога да кажа дали са предимно дъбове, кестени, орехи, ели или тополи и по това познавам кои части от планината са били оголени наскоро. Черните и ужасни локомотиви бълват въглищен дим, изхвърлят сажди и разтърсват земята. Това са разрушителни, шумни машини, нямащи никакво отношение към зеления свят, нито към миналото изобщо.

Не мога да се накарам да стрелям по мъртви дървета, затова стрелям по туристи. Разстоянието, от което ги чувам да се приближават, е различно всеки път. В безветрени сутрини като тази, когато мъглата все още се стеле над реката, предупреждението стига най-бързо. Десет и трийсет. Чета и чакам.

Това, на което винаги съм се възхищавал на древните хора, е тяхната способност да изясняват очевидното, като първите топографи, влизащи в току-що открита страна. Лукреций дава разумно и очевидно мнение, че без пространството нищо не би могло да се случи, защото няма да има място за движение сред безпорядъка. Всичко ще се трупа едно върху друго и ще се смачква до пълно затлачване. Пример за това, таванът на моята къща. Той е препълнен с всички ценни предмети от моя живот. Сандъци със стари тетрадки и документи от бизнеса ми, томове литературни списания с пожълтели страници, сандък с помътнели чаши за шампанско Мурано, от една от които Дейви Крокет пи веднъж Моет. Също една малка дървена кутия, в която моя милост като млад пазеше своите предмети на изкуството. Перфектен статив за птици от обсидиан с увиснали краища, остри като счупено стъкло, няколко малки каменни кръстчета с шлифовани страни, които природата — или художниците на някакъв древен народ, живял тук преди потопа на Ной — са оставили, осолени от стоене в земята, за да ги намерим ние и да бъдем поразени от удивление, праисторическа глинена лула с чашка, направена във формата на мъж и жена, които са се вкопчили един в друг в такава спирала, че единственото, което виждаш, са задници, лакти и интимни части. И тънък кичур коса от Клеър, която тя ми сплете за спомен в един друг свят. Аз я носих до кожата си, докато почти започна да се разпада. В този слой дали се намираха още една парцалива карта, ръждясал ключ и проядено от молци вълнено палто, с лек мирис на лавандула може би, останал в него, ако вдишаш достатъчно дълбоко?

Сега, когато се изкачвам по стръмните стълби на тъмния таван, не мога да намеря карта, ключ и палто. Аз даже не мога да си проправя път на пет крачки през натрупаните вещи, които съм събирал през почти едновековния си живот. Само материя и никакво пространство, за да мога да се движа напред.

Според Лукреций и времето действа по същия начин. Без него всичко би се случвало едновременно. Красиви и ужасни експлозии от едновременно случващи се събития, миг на страхотно безумие, после до края черно нищо. Така че, разбира се, времето е необходимо. Но независимо от това дяволски болезнено, защото то трансформира всички съставки на живота ти — радост и скръб, младост и остаряване, любов и омраза, страх и блаженство — превръща ги от огън в дим, който се издига във въздуха и се разрежда в лекия вятър.

Всички ние, докато сме млади, си мислим, че ще живеем вечно. После по някое време се примиряваме с мисълта, че ще живеем много дълго. Но след като стигнем и до това последно обозначение, оцеляването в най-добрия случай се превръща в неудобно. Всички и всичко, което си обичал, си отива. Твоят жребий обаче е да останеш. Осъзнаваш, че си в изгнание в един преобразен свят, населен с непознати. Губиш се на места, които са ти били така близки като опакото на ръката ти. Вечното течение на реката и очертанията на хребетите стават единствените ти приятели. Тук е точката, от която, ако продължиш да живееш още, или става смешно и забавно, или отпадаш и тръгваш по пътя на всички създания, за да преминеш през портите на смъртта към Страната на нощта.

Оставаш само с настроенията и спомените си. Състрадателни и мощни оръжия.

Надигам глава и надавам ухо към първия нисък тътен откъм горната част на реката. Оставям книгата и вземам Паркъра.

По това време във влака стюардите в пулмановите вагони, облечени в бели сака, вървят по коридорите, преди влакът да е стигнал дългите тунели, минаващи през сърцето на планината. За тунелите носачите усилват жълтите пламъци на свещите, за да стигнат до обгорелите фитили на керосиновите фенери, люлеещи се от тавана, и предупреждават пътниците да не се плашат от внезапната тъмнина. Като наближат моята къща, носачите минават през купетата и смъкват прозорците от страната, която гледа към верандата ми и казват на туристите, че шумът от изстрели на пушка не трябва изобщо да ги притеснява.

Бях сключил сделка. Обещах да използвам сачми, не по-големи от тези за птици, и администрацията на железниците и местният шериф обещаха да ме оставят на мира.

Надигам се, изправям се и отнасям Паркъра до перилата на верандата. Когато локомотивът приближава, машинистът надува свирката и маха с ръка. Арматурата на релсите тупти неумолимо.

Поставям подплатената вдлъбнатина на приклада на пушката на рамото си и стрелям доста напосоки. Дръпвам спусъка веднъж. Прикладът ме блъсва назад. Изправям се и изстрелвам втория пълнител.

Самотното ехо почти се изгубва в тракането на влака. И ако сачмите за птици стигаха поне до релсите, те разтърсваха прозорците на вагоните, както биха ги разтърсили първите тежки капки дъжд, предхождащи гръмотевична буря. Това отчасти е моят път, а и леките сачми за птици не могат да увредят метала и стъклото. Свирката надава два кратки приятелски сигнала, локомотивът влиза в завоя и повлича влака след себе си. Накрая се чува само затихващият тътен, който се носи от долния край на реката, а черният пушек остава да се наслоява върху всичко, което планината, окастрена, наранена и вечна по-късно ще създаде отново.