Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (13)

1

Огънят в центъра на общинската къща се беше смалил, изгорял почти до жаравата, сини и жълти пламъчета се надигаха леко и внезапно от кръстосаните и почти изгорели орехови и кестенови дърва. Плетените пейки, наредени покрай стените, бяха препълнени с хора, а децата седяха или лежаха на претъпкания глинен под. Те почти не се виждаха в тъмното, като се изключат неясните им размазани лица, бледите движения на ръцете. Беър стоеше и се разхождаше около огъня, като се възползваше от светлината — като актьор, който се движи ту вътре, ту вън от светлината на рампата — показвайки нещо, оттегляйки се след това.

Той започна съветът с изповед. От дългия си и донякъде предразположен към грешки живот, най-голямото му съжаление беше, че преди много време беше позволил една стара омраза да го ръководи и да го вкара по погрешка във война на страната на Джаксън по време на войната с племето крийки. Съжаляваше, че се беше бил срещу други индианци, въпреки че крийките бяха врагове на чероките много преди първият бял човек да се беше появил на този свят. Нещо повече, той дълбоко в сърцето си желаеше да не беше прахосал възможността да убие Джаксън тогава, когато стоели на една ръка разстояние един от друг на няколко пъти и било добре известно, че Беър се отличава с бързина при ползването на ножа. По онова време той станал свидетел как Джаксън заповядал да застрелят едно младо войниче за неподчинение. Нарушението се състояло в това, че момчето не изпълнило командата да събере някакви пилешки кости, разпилени по пода. Момчето не се подчинило веднага, а чак след като си изяло вечерята. По необходимост наказателният взвод застрелял момчето седнало на един пън, тъй като било прекалено уплашено, за да стои право. От друга страна, след битката при Хорсшу Бенд войниците на Джаксън си правели юзди от кожите на гърбовете на войници от племето крийки и събирали носовете им като доказателство за броя на убитите. При тези действия, в противовес на пилешките кости, Джаксън нямаше никакъв коментар, ни добър, ни лош.

Джаксън от дълго време беше обявил намерението си да изтика всички индианци на запад. Беше определена дата за това и макар да имаше още много сезони до тогава, тя се приближаваше. Някои от шотландските индианци в Нацията почти не обръщаха внимание. Те вярваха в своята способност да се пазарят. Беър обаче беше виждал Джаксън в действие. Старият Опосум беше неумолим и възнамеряваше да се разправи с индианците.

— Крайните срокове са много сложно нещо.

Той се отмести от светлината и се плъзна към тъмния ъгъл, където гласът му щеше да звучи по-дълбоко поради кръстосаните стени и щеше да се отразява в сводестото драматично пространство. Той припомни на хората за кометата от преди много години, много преди голяма част от аудиторията му да е започнала да има спомени. Опашката й се проточила през половината небе и седмици наред падала към земята. И така продължило повече от два месеца, когато накрая старата и умираща земя се ударила в нея и една от стените на общата къща паднала съвсем, а покривът се срутил. В земята се отворили дупки и се напълнили с мръсна вода. Кокошките били съборени от прътите, върху които спели, и изпопадали в калта, а върховете на дърветата се люлеели, въпреки че нямало никакъв вятър.

Наскоро след това някакъв старец разказвал, че един следобед както си стоял край огъня в двора пред колибата, от гората излязъл висок мъж. Дрехите му били направени от зелени листа, големи черничеви и тополови листа, съединени така, че да се застъпват едно друго като люспи на змия, а главата му била покрита с широка шапка от восъчни лаврови листа. Носел едно дете в сгънатата си в лакътя ръка и казал, че детето е Бог и че Бог се готви скоро да унищожи земята, ако хората не се върнат към старите си обичаи и не се откажат от дрехите от тъкан плат и от пушките и плуговете и почти всичко метално, и спрат да отглеждат жълта царевица и се върнат към истинското зърно — старите петнисти класове, и спрат да мелят зърното между камъните на водениците и започнат пак да го чукат на ръка в дървени хавани, и възстановят старите градове, и построят наново общите къщи по върховете на могилите, и започнат отново да съблюдават старите свещени празници и танци по площадите в полите на хълмовете. Зеленият човек поставил всичките тези условия, а Бог не добавил свое мнение, само ритнал с голо краче във въздуха, дръпнал листата от туниката на мъжа и се огледал наоколо като че ли вижда всичко, което е сътворил, за първи път, и реакцията му била изненада и задоволство.

Скоро пророк на име Дал Хо се появил със свое виждане. Дал Хо бил мъж, който не само посещавал света на духовете, но пребивавал там почти през цялото време и възприемал този свят само като неясен, тревожен сън. По време на едно самотно пътуване през планината, бил видял черни ездачи да пресичат небето на конете си и светлина, която се спряла на високия връх, Таскит Балд, да бъда по-точен. Водачът им биел барабан и целият свят вибрирал от припряния ритъм. Като спрял да бие барабана, той започнал да говори и думите му съвпадали с историята на Зеления човек и Бог. Спрете да следвате обичаите на белите, не чупете костите на царевицата в грозните и жестоки машини, избягвайте всичко метално, носете кожи, не плат, внимавайте с колелото във всичките му форми, гледайте на плуга като на враг, танцувайте старите танци. Или умрете. Защото скоро ще настане страхотна буря, с градушка, едра колкото парчета царевична каша, която ще се изсипе от черното небе и ще убие всички бели и всеки друг, който не се е скрил във високите планини. Светът ще бъде пометен. После изчезналите сърни и елени, и бизони ще се върнат от там, където са отишли, а хората ще могат да заживеят отново, както са живели преди, пълнокръвно и с всичката красота на възродените стари нрави.

Не след дълго вярванията в тези пророчества се разпространили широко, а пътищата, които водели от низините нагоре към планината, започнали да се пълнят с поклонници. Те се изкачвали до високите сечища, лагерували във високата трева и чакали. Нямало посочена точна дата за този апокалипсис, както Джаксън беше определил за сегашния. Скоро беше всичко, което Зеленият човек, Бог и Черният ездач били казали.

Когато хората прекарали по върховете на планината толкова дълго, че според изчисленията на някои, скоро отдавна било преминало без никакъв знак за опустошителна буря, завихряща се на хоризонта, те тръгнали обратно към същия безнадежден свят, който били напуснали.

Беър, който тогава, както и сега, живеел в планината и вече се придържал предимно към старите обичаи, не тръгнал с поклонниците, но с отчаяние наблюдавал какво става. Това, което вярвал тогава, било, че Зеленият човек и Бог няма да спасят него и народа му. И сега вярваше същото. Няма начин да се върне загубеното. Свят, който веднъж си е отишъл, си е отишъл завинаги.

И войната не би ги спасила. Крийките се бяха били с Джаксън и загубиха половината от хората си. Чоктавите и те бяха посечени по същия начин. Така че борбата се изключваше.

Как да оцелеят? Как да спасят изпотрошените парчета от света? Това бяха парливите въпроси. В Нацията някои от хората бяха решили, че спасението е да заприличат колкото може повече на белите. Вашингтон и Джеферсън им бяха казали това за оцеляването, това били единствените условия. И белите индианци от Нацията се бяха насочили към това така, както го разбираха. Сега те имаха свои собствени закони и вожд, законодателство с две камари, помещаващо се в общинската къща, върховен съд и даже национална академия и музей, в който беше показана дългата културна история на народа. Излизаше и вестник Финикс, печатан на слоговата азбука. Всички се пренесли в столицата Нова Екота, която все още била само скицирана и в процес на изграждане. И всичко това било добре за хората от Нацията, но то не променяло ни най-малко намеренията на Опосума.

В Уейя Беър не вярваше, че хората му ще се превърнат в бели, колкото и сериозни опити да правят. Но той и не искаше да опитват. Питаше се дали може да се считаш за оцелял, ако накрая не си в състояние да разпознаеш нито себе си, нито новия си живот, нито родината си. Дали да се размесиш като капка кръв във ведро с мляко или да устояваш като малко камъче в буйна река?

Една от възможностите, които стояха пред тях, беше да заминат на запад, както Джаксън им беше заповядал. Но ако териториите на запад бяха толкова добри, колкото ги изкарваха, белите хора не след дълго ще дойдат и ще им вземат и тази земя, защото беше в природата на белите хора винаги да искат още.

Както Беър виждаше нещата, неговият народ имаше само две предимства в своя полза. Първото беше тяхната земя. Тя беше толкова трудна и красива, че никой, освен тях, не я искаше. По-голямата част от нея беше разположена отвесно и неудобно. Беше трудна за обработване. Човек не би могъл да прокара дори път за каруци и в най-лесните й части, без да срещне огромни трудности. Нямаше злато. Климатът беше влажен, с мъгли и дъждове през повечето време от годината. Но независимо от това, тя беше тяхна, по наследство и по закон, почти хиляда акра от нея във всеки случай, което, Беър признаваше, не беше чак толкова много. Но тя имаше предимството, че не принадлежеше нито на Нацията, нито на някой бял човек. На хартия тя беше на негово име. Според него те имаха нужда от много още такава земя.

После разказа друга история. За пътуването си до Чарлстън и откритието му как действа законът и как той открил начин да го използва в своя полза, като брадва, на която държиш острието обърнато настрани от себе си и желанията си. Блосъм, момичето, което той беше освободил от робство, присъстваше сред хората, събрани в градската къща. Сега тя беше яка жена на средна възраст с половин дузина деца, повечето от които големи. Косата й беше разделена на път по средата и беше прошарена с бели нишки. Тя взе думата и разказа колко величествен и страховит бил съдът и как, въпреки това, Беър и неговият адвокат помели всички наоколо и я освободили.

Беър погледна към тълпата и изчака мълчаливо достатъчно дълго, за да ги накара да се чувстват неудобно. После каза: „И сега, второто нещо, което имаме, е нашият собствен адвокат, който е един от нас. Аз и Уил можем да спасим всички.“

Всички погледнаха към мен.

Исках да избягам далече от битката, която Беър предлагаше, но всъщност се изправих, застанах до него в светлината на огъня и казах, че поне ще се опитам. Ще отида във Вашингтон и ще видя какво мога да направя в наша полза.

 

 

Дни на кон пътуване на изток до най-близкия град със спирка и обслужване. Дни, докато стигна до железопътната гара. После летях с влака два дни с главозамайваща скорост, която понякога стигаше двайсет мили^[1] в час, по посока към щатската столица. И след като свърших там някои дела, последва пътуване по плавателна река. После настъпиха лениви дни плаване с кораб към океанското пристанище, след което плавах с голям кораб нагоре по Атлантическия океан покрай Кейп Хенри и Чесапийк, после пак на речен кораб за последната отсечка нагоре по течението на река Потомак.

По време на това първо пътуване много се вълнувах, първите петдесет мили от пътуването с влака, след като напуснахме гарата, прекарах отпред в локомотива, разговарях с машиниста и огняря и им помагах да хвърлят дърва в пещта. За благодарност те поделиха обяда си с мен, дебели, направени с мая хлебчета и тънки говежди пържоли, с много стрит черен и червен пипер и суха постна храна в метална тенджерка с дълга дръжка, която се загряваше почти до червено на огъня.

Бях възхитен от разнообразието на градовете, покрай които минавахме, независимо дали оставах да нощувам в тях или слизах за час, за да си почина и да си купя нещо за ядене. Спомням си, че останах да нощувам в една странноприемница в хълмисто място, където носталгични ирландски цигулари, гайдари и барабанисти свиреха ирландска музика почти до изгрев-слънце. Имаше градове, известни с готвенето на свинско, там изкопаваха дупки в земята, наклаждаха огън в тях и оставяха дървата да горят, докато се превърнат в червена жар, после пускат вътре прасето, заравят огъня и го замазват с червена глина. Като се изрови на следващия ден, прасето се нарязва или разкъсва на парчета, подправя се с оцет и лют пипер и се сервира със солени питки от царевично брашно, запържени в мас. Готварството във всеки град се различаваше от това на следващия. На едно място, пълно с ниски набити холандци, имаха най-прекрасните наденици, които някога съм ял, приготвени върху жарава от орехови дърва и сервирани с кисело зеле и кафява бира, която изсипваха от кафяви гледжосани глинени съдове, изстудени в потока. Друг един град имаше кръчма, в която хората твърдяха, че са измислили Т-образния бифтек, макар да не разбирах как това би било възможно, тъй като всички говеда бяха изчезнали с тази си Т-образна част в тях от доста дълго време.

Надолу по крайбрежието всичко миришеше на риба и солена вода. Прекарах една нощ в град, в който дивите прасета идваха на откритите кални места след отлива на водата и ядяха малки бледи рачета и ги хрускаха като мекотели. Много по-приятно, в Уилмингтън открих място близо до брега, където се гордееха с мидите си, прясно извадени от морето и подредени на масата все още мърдащи в отворените си черупки, консумираха ги с чаши френско вино, с цвят на слама. Първият път като опитах миди, ентусиазмът ми накара сътрапезниците ми да се чувстват неловко. Изсмуках и погълнах бързо една след друга две дузини миди, и макар след това да не можех да ям повече, от време на време поднасях към носа си някоя празна половинка от черупка и помирисвах перлената чашка между глътките вино, за да си припомня за съществуването на тази удивителна и напълно неочаквана храна.

Бях новак за тази страна с пъстроцветно равнинно поле, разположено около брега. Така че когато за първи път в живота си се качих на речен кораб — лодка с лост за управление, бедствено нуждаеща се от изстъргване и боядисване, някакво отчаяно водно превозно средство, разочароващо и неотговарящо на представата ми за грандиозни плаващи палати по Мисисипи — исках да мина за млад мъж с положение, който пътува със стил.

На палубата ме посрещна дребен и слаб домакин, по-млад дори от мене.

— Бих искал най-добрата ви каюта — казах аз.

— В какъв смисъл най-добра? — попита стюардът.

— Най-голямата, най-красивата, най-чистата, най-светлата. От този род неща. Най-добрата, която имате.

— Те всичките са еднакви.

— Със сигурност някои от тях имат по-добри качества. Например, по-добър изглед от другите?

— С прозорци?

— Да — казах аз.

— Никоя няма прозорци. Влизат буболечки. Всички кабини тук са — влизаш вътре, затваряш вратата и все едно че си си затворил очите. Ако аз трябваше да избирам обаче заради движението на въздуха, бих казал, че отпред е по-добре, отколкото отзад. По-малко усещаш миризмата от гърнетата сутрин. Достатъчно лоша е сутрин миризмата на бекона, така както готвачът го пържи.

— Запази ми кабина отпред тогава.

— Няма да съжалявате.

 

 

Независимо, че беше така очукан, нямаше почти нищо в този движещ се с витло кораб и в цялото пътуване на изток по посока на Атлантическия океан, което да не ми хареса. Плаването надолу по широките кафяви реки на крайбрежната низина, завързването му нощем в дърветата, слизането на сушата с факли, които горяха като жълти кълба на фона на тъмната нощ, терпентиновите варели и балите с памук, струпани високо на дока и робите, които работеха без ризи, потяха се и пееха гръмогласни ритмични песни, докато товареха стоката на кораба. Слънцето, което изгряваше жълто през мъглата, надвиснала толкова гъста над водата, че едва можех да виждам зелената джунгла, през която минавахме. Или големите изчистени ниви, засети с индиго и памук, браздите им, от които ти се завива свят, гъсти линии, проточили се чак до хоризонта, различни от всичко, което бях виждал до този момент. Почти не можех да спя от страх да не пропусна нещо. Прострелвайки се надолу по реката, през тази крайбрежна зона с борови савани и кипарисови блата, прорязани от коловози и потоци, които съвсем не изглеждаха като потоците там, откъдето идвах, а представляваха канавки, изпълнени с черна кал и миризлива солена вода от приливите, но въпреки това изглеждаха екзотични и подобни на местата, за които пътеписци сътворяваха разкази в тримесечните списания, които толкова обичах.

Каютите на речния кораб едва ли бяха по-големи от външни тоалетни, а и не миришеха много по-различно, тъй като дюшеците за спане бяха целите в петна от всички възможни течности, които човешкото тяло беше в състояние да произведе, от неизпразнените нощни гърнета и лошата вентилация. И бяха толкова близо една до друга и горещи през лятото, че няколко нощи, когато нямаше много комари, предпочетох да спя на палубата, като се усуках в един хамак и наблюдавах как лунната светлина пада върху реката, и как тъмните гори се движат горе по ръбовете на стръмните пясъчни брегове.

Обратно на преценката на стюарда, храната ми се стори чудесна, макар че вечерята не беше нещо не по-сложно от хубава рибена супа с малки жълти кръгчета масло, плуващи на повърхността на лекия млечен бульон, придружена от фини царевични хлебчета и малки краставички, струпани на яркозелена купчинка върху бяла чиния, на дъното на която се виждаха петна от оцет.

Списъкът на пътниците се обновяваше на всяка спирка надолу по реката, тъй като хората се качваха и слизаха, за да отидат от един град в друг. В тази част на щата всички мъже говореха по особен начин, като издаваха напред устни и ги свиваха пред лицето си по начин, който ми напомняше кудкудякането на кокошки, след като снесат яйце. Всички, без изключение, бяха луди по залаганията и стояха по цяла нощ в малкия салон, за да играят карти и да си разменят парите. Аз рядко играех и то внимателно и спирах навреме, защото не исках да загубя много. Но обикалях салоните до късно, след като открих, че дамите на борда ме намират за екзотичен. На масата за вечеря една висока около трийсетгодишна жена, омъжена за по-млад дребен посредник в търговията с индиго, изслуша много краткия и неохотен разказ за живота ми и каза: „Представете си, от далечните планини. Сирак, осиновен от индиански вожд. Познавач на природата. И в добавка адвокат и бизнесмен, а сега самият той индиански вожд. И на път за Вашингтон, за да лобира пред конгреса и администрацията на Джаксън от името на своя народ.“

Аз казах: „Е, нося обувки като техните и мога да броя до двайсет заедно с тях и всичко останало, но вождовете са много. Не е като да си президент. По-скоро е нещо като кмет. А и аз съм вожд само когато става въпрос за бизнес и законодателство. Моят баща Беър е истинският вожд.“

Късно същата нощ, докато мъжът й още играеше карти, жената на посредника почука на вратата на кабината ми с кокалчетата на ръката си, след което предпочетохме една сесия боричкане така както бяхме напълно облечени, вместо да легнем напълно на мизерния дюшек. След това тя оправи дрехите си, усмихна се, целуна ме сияеща по скулата. Каза: „Трябва да оставяш хората да си мислят това, което си представят за теб, без да ги поправяш. Ще имаш повече полза“. После излезе през вратата. Цялото нещо трая само три минути. Но оттогава нататък разказвах за живота си малко по-романтично и с повече подробности на разговорите по време на вечеря и ако някой искаше да ме нарече вожд, беше добре дошъл, нямах нищо против.

 

 

Вашингтон Сити беше построен в местност, незабележима с нищо, плоска и кална, покрай река, която едва стигаше морското равнище, на нейните брегове израстваше среден по големина южняшки град, в който като отличителна добавка имаше няколко разпилени полуоформени класически храма в огромен мащаб и така недовършени, че на пръв поглед беше трудно да кажеш дали се строят или се срутват. Прасета търчаха на свобода в покрайнините. Недоизмайстореният нов град не представляваше кой знае какво. И може би това беше целта. Всеки вид на завършеност би означавал, че градът няма перспектива за по-нататъшно развитие. На такова място белият купол на Капитола би лумнал високо като Монблан от калните речни брегове, а хората, които го населяват, биха сметнали себе си за Голиати.

Конгресът се намираше в града, така че центърът на Вашингтон беше много натоварено място. Повечето главни улици бяха павирани с едри заоблени камъни и през цялото време се чуваше непрекъснатият шум от тракането на подковани копита и колела на дилижанси по тях, а нощем подковите на конете образуваха искри при съприкосновението. Непавираният път нагоре по хълма към Капитола беше като виеща се вада от черна кал, стигаща до осите на колелата тиня, поради което повечето кочияши предпочитаха да зарежат този път и да пресекат направо по стръмнината на хълма, който изглеждаше като току-що изорана ивица земя с вървящи паралелно следи от колела и отпечатъци от копита на коне и мулета, стигащи чак до стълбите на Капитола.

 

 

Пристигнах зелен като цял казан юнски ябълки. Тъй като бях дошъл да представлявам чероките, облякох се подходящо за ролята си. Идеята ми за това как трябва да е облечен един посредник на индианците, член на клана и шеф на бизнес, за срещи с официални представители на правителството се осъществи напълно само при един от случаите, при първото ми посещение в кабинета на военния секретар, където започваше и в повечето случаи приключваше всеки повдигнат индиански въпрос. Носех копринен тюрбан, според наскоро възприетата мода от много живеещи на изток индианци, за случаи от особена значимост. Моят беше тъмновиолетов на жълти ананаси. Бях облечен с обикновения си черен редингот, но жилетката ми подхождаше по цвят на тюрбана, както и вратовръзката, която поддържаше яката на бялата ми риза. Бях обут с мокасини от еленова кожа, украсени с мъниста, овързани под коленете и с ресни по външните шевове. Това беше разкошна комбинация. Докато вървях от хотела до военния отдел, хората по улиците се заглеждаха в странното ми облекло, тъй като градът беше пълен с всякакви чужденци, всякакви, като се почне от гърци и се свърши с турци.

Когато пристигнах в офиса, секретарят Кас не ми предложи стол, остана прав и ме гледа доста продължително, преди да каже: „Сър, не искам да отнемам никак от времето Ви, точно сега, когато толкова явно имате часове при шапкарите и обущарите. Може би ще уредим нова среща, след като изпълните тези си задължения.“

Аз казах: „Не, господин Кас, имам предостатъчно време точно сега.“

Кас отново ме погледна, без да промълви нищо няколко дълги неловки секунди. Накрая каза: „Нека се изясня тогава. Опитвах се да избегна да кажа, че изглеждате като глупак. Вие не сте първият млад мъж, който постъпва така. Върнете се, когато не изглеждате така и аз с радост ще се срещна с Вас и ще изслушам проблема Ви.“

Пламнах до корена на косите си, станах, направих едва забележимо кимване с глава и си тръгнах.

 

 

Носят ги с по-широки периферии и с по-заоблени дъна напоследък. Оставих модела с тясна периферия и с чупка на дъното обратно на поставката.

— Една от този нов модел тогава — казах аз.

— Ще е готова след седмица — отговори шапкарят. Той уви един сантиметър около главата ми и каза: „Чудесно“. А аз се чудех, но не попитах, как размерът на главата ми може да е достоен за такъв суперлатив. Това сложи началото на периода от време, когато отказвах да нося каквото и да е облекло, на което шапката не подхождаше.

Първо бях наел стая в един пансион, който беше евтин, мрачен, с лошо разположение и беше известен само на най-младите и най-малко влиятелни помощници в Конгреса и други незначителни пътници. Не след дълго се преместих в прочутия Индиан Куин, въпреки че всъщност не можех да си позволя дълъг престой в него. Но той беше известен сред младите мъже със светли перспективи, както и сред различните представители на крийките, чероките и семинолите, които идваха във Вашингтон, за да преговарят по разни договори. Сам Хюстън^[2] бил редовен посетител, преди да се измести в Тексас, а управата на хотела още говореше за него с носталгия. Нищо никога нямаше да може да се сравнява с времето, когато Хюстън отсядал в Куин и забавлявал компании до късно нощем във фоайето, често до първия проблясък на зората, защото не можел да спи добре на тъмно и обичал да прекарва нощта в пиене, разговори и слушане на музиката от цигулките. Лягал си едва когато дневната светлина започвала да се появява, а после по обяд целият подпухнал и със зачервен нос, ставал, изяждал един обилен обяд с говеждо и започвал да крои планове. Всички камериерки и чиновници бяха на мнение, че това са били най-добрите дни за хотела, всичко започнало да запада оттогава.

 

 

Върнах се в офиса на военния секретар веднага щом неловката ситуация от първото ми появяване в политиката можеше да бъде изгладена. След като бях посетил изискани шивачи и обущари в града и се бях сдобил с целия гардероб, който можех да си позволя. Според всички стандарти изглеждах безупречно.

Мислех си, че моят аргумент е прост и неопровержим. Народът на Беър беше толкова малък и толкова отдалечен, не можеше да бъде от интерес за Америка. А имах и актовете, които Беър и аз държахме за земята, на която живеехме. Нашата земя не беше в Нацията, тя беше в Америка. Частното владеене на земя трябваше да значи нещо в тази страна. Истинската собственост беше връзка, силна като кръвта. Разпадането на Нацията и прокуждането на хората на запад нямаше нищо общо с нашата ситуация, защото ние по право бяхме собственици на земята.

— Всичките ли са индианци? — попита секретарят.

— Да.

— Според някои само този факт има значение.

— Моят аргумент е за собствеността на земята, а не за кръвна принадлежност.

— Колко индианци представляваш? — попита секретарят.

— Никога не сме били повече от хиляда души. Малко село, наречено Уейя, което съществува независимо и извън Нацията от много години.

— Но всички са индианци, така ли?

— Да. Всички. Повечето пълнокръвни.

Кас седеше и ме оглеждаше, по тена на кожата ми, видима извън дрехите — лицето, врата, ръцете ми — преценяваше кръвната степен. А той беше експерт, защото всякакви смесици индианци бяха минавали през офиса му.

— Ти си бял — рече секретарят, без да го поставя изобщо под въпрос.

— Да — казах аз. — Осиновен съм.

— И само хиляда индианци?

— Е, с няколко по-малко.

— Колко точно тогава?

— Петстотин, приблизително. Или малко по-малко.

— Да речем четиристотин индианци. И нито един от тях с право на гласуване.

— Аз гласувам.

— Значи целият брой електорат възлиза на един? Защо да си правя труда тогава?

 

 

След една седмица, въоръжен само с няколко препоръчителни писма, можех да се срещна с всеки от политическо или социално значение, чак до президента. Обиколих всички офиси. Говорих с членове на различни департаменти и агенции. Срещнах се с много млади представители и даже с една двойка стари величествени сенатори, единият от тях известният заядливец Джон К. Калхун^[3]. И скоро разбрах как се върши бизнес, но си дадох сметка, че нямам необходимите пари, за да си върша добре работата. Канех влиятелни хора на вечери и питиета, но не можех да им предложа нищо повече като стимул. Повече означаваше, каквото изисква ситуацията. Аз разполагах само с логиката на моя аргумент за святост на собствеността. А във Вашингтон това нямаше никаква стойност.

Ходех от офис на офис, а мъжете, които ги обитаваха, седяха и слушаха, но аз виждах как зад очите им се превъртат колела и зъбчатки, които се зацепваха и движеха механизма. Те скоро преставаха да ме слушат и започваха да се питат как, ако се съгласяха с мен, биха облагодетелствали някой, който е от значение. В частност себе си. Всеки, с който разговарях, стигаше до същото заключение, до което стигна военният секретар. Защо да си правят труда? Аз ги моля да ме подкрепят, а те ме гледат в очите и отминават, говорейки по някакъв друг приятен въпрос, с искреността на умиращ, който се обръща към Бога. Бяха майстори на подвеждането, както панаирджия, който мести трите чашки и те кара да познаеш под коя се крие спаруженото грахово зърно.

Калхун поне видя някакво бъдеще в мен или някакъв елемент на забавление. Сенаторът поръча кафе, оставихме бизнеса настрани и разговаряхме най-общо като по-възрастен с по-млад. По някое време, докато разказвах своята история, споменах, че съм изучавал френски само с граматика и речник, защото имаше много книги на този език, които копнеех да прочета, особено Размислите на самотния скитник от Русо и Манон Леско от абат Прево, всяка от които, между другото, бих считал за напълно заслужаваща си усилието, и по този начин получавах Волтер все едно безплатно. Когато пристигнах във Вашингтон и чух езика на живо за първи път, бях много разочарован от откритието, че не разбирам и думичка. Нито някой от младите френски дипломати разбираха нещо, когато аз се опитвах да говоря. Накратко, това, което искам да кажа е, че френският съвсем не звучеше така, както си бях представял. Калхун каза, че това без съмнение е най-гадно звучащият език, говорен от някой народ на земното кълбо, и че той самият знаел много малко от него, само това, което можел да си спомни от часовете в Йейл от преди много години. Но ще ме научи на един трик, който знаел: няма да сбъркам много, ако произнасям всяка отделна дума от този език като детски евфемизъм за интимни части.

 

 

Отидох в Белия дом с препоръчително писмо от Калхун, който ме предупреди, че то може да има и обратен ефект, преди, след като спечелили изборите през 28-ма и Калхун станал вицепрезидент, препоръчителните писма били практика между него и Джаксън, по-късно обаче Калхун напуснал поради скандал, свързан с анулирането, тъй като нямало по-голям поддръжник по правата на щата от него.

Не можеше да се каже, че Джаксън не е бил предупреден за темперамента на втория човек след него, тъй като Калхун се бил провалил по подобен начин, когато бил вицепрезидент на Куинси Адамс^[4]. Природата на Калхун изисквала той да се опъва срещу всеки, който е над него, но така и не му се удало до сега да стигне чак до върха. Повече от ясно било за всеки във Вашингтон, че Калхун и Джаксън, макар и двамата на възраст, все още вътре в себе си били настървени един срещу друг като биещи се петли и силно желаели да се убият взаимно. Поради това за мен беше чудо, че все още не са се появили някоя ранна сутрин около мъгливия Потомак, застанали в пози за дуел с пищови. И жалко, че не са го направили, защото щяха да засенчат Бър и Хамилтън^[5] и щяха да станат част от историята.

С писмото на Калхун в джоба вървях към Белия дом, отминах заграденото за конете място, където конят на Джаксън пропъждаше мухите и дремеше, и стигнах до входната врата. Оглеждах се по дългите коридори за някого, на който бих могъл да представя писмото. Накрая отворих една врата и намерих самия стар убиец в офиса му да ораторства пред цяла група приятели, повечето от които млади мъже на моята възраст. Джаксън се беше изтегнал в един стол, като ту говореше, ту смучеше бонбон. Надиплената кожа около устата му се разгъваше и свиваше ритмично като мех. Въпреки ласкателните портрети, Джаксън изглеждаше по-стар, отколкото беше, на шейсет и четири или там някъде. Имаше издължено лице, малки безизразни очи и остри хищни зъби на опосум. Той примигна с малките си тъмни, зли очи изпод надвиснала лъскава бяла коса и почти не прояви интерес към мен, ако се изключи преценката колко ли труден бих бил за убиване в официален дуел с пистолети или в някое внезапно сбиване с ножове в кръчма, тъй като той успешно се беше справял и с двете в младежката си и средна възраст.

Като представих препоръчителното писмо и обясних проблема си — давайки набързо подробностите за гражданството и собствеността на земята — погледът на Джаксън показваше, че все още е в състояние да извърши някое и друго убийство. Но само направи знак с вдигане на ръката, жест, който ме отпращаше да си вървя по пътя, след което, превъртайки бонбона в устата си, започна да говори за новите си ботуши. Размърда краката си под стола, за да ги покаже. Според него новите ботуши се приближавали до най-фините, които някога е носил. При това присъстващите млади мъже се изредиха да хвалебстват и да коментират със суперлативи всяко тяхно качество, от токовете до връзките. По мое мнение токовете бяха прекалено високи, да бъда съвсем точен, за мъж, но запазих мнението за себе си и докато траеше изреждането на хвалбите от страна на компанията, се заех да разглеждам главата на Джаксън и си помислих, че двамата, и Джаксън, и Калхун притежават най-застрашителната грива коса, която бях виждал на бял човек. Направих преценката си точно по този начин, защото като малко момче познавах няколко стари индиански воини, които още носеха прическите от младите си години, стил, отдавна останал в миналия век, който изискваше изскубване на косата от половината глава, което те извършваха с пинсети, направени от мидени черупки, а останалата я повдигаха като стърчащи шипове с помощта на меча мас. В състезанието за екстравагантна коса между белите хора обаче Джаксън и Калхун биха си поделили наградата. Те се мразеха един друг и въпреки това продължаваха да поддържат една и съща високо вдигната прическа, която изглеждаше сякаш бяха поставили на главите си по един настръхнал опосум. Те, разбира се, бяха от Южна Каролина, поради което им подхождаше да поддържат този странен ентусиазъм.

 

 

Когато вождовете на чероките, командващият Рос^[6] и майор Ридж^[7] дойдоха във Вашингтон, за да лобират срещу преместването, те дълбоко смутиха расистките разбирания на тези във властта. Командващият Рос, главата на цялата Нация, беше бял, колкото всеки конгресмен. А майор Ридж, макар и с тъмна кожа, беше облечен някак по-добре от всички сенатори, като изключим най-богатите, и се държеше с арогантност, която будеше подозрение в превъзходството на неговата интелигентност. И двамата мъже бяха заможни собственици на плантации и с почти еднаква власт в Нацията, която беше новосъздадена и несигурна страна, сформирана вътре в Америка, като отражение в несъвършено огледало. Бил съм в Нова Екота много пъти и никога не съм бил сигурен дали тя представлява грандиозен експеримент или е резултат от патетично и нелепо ограбване чрез злоупотреба с доверието.

Командващият Рос имаше преобладаваща шотландска кръв — седем осми от нея всъщност. Беше нисък човек, който говореше езика на чероките толкова зле, че не се осмеляваше да го говори пред хора, нито някога се беше научил да чете на слоговата азбука. Но беше хитър и потаен в бизнеса и политиката и горд дребен мъж, който разделяше косата си на път точно над лявото ухо и премяташе дългата част от нея настрани до другото ухо, опитвайки се да покрие безплодната част на плешивото си теме. Използваше ароматизирана помада, а чертите от гребена пресичаха скалпа му, прави като редове на фасул.

Майор Ридж, който беше получил званието си от Джаксън по време на войната с племето крийки, беше довел момчетата си, и двамата горе-долу моя възраст. Младият Ридж беше единственият му син, другото момче му беше племенник, Елайъс Будино, който беше роден Бък Уейти^[8], но беше решил да вземе име, което повече да му подхожда. Будино и младият Ридж се правеха на мрачни Байронови герои, образ, в който безброй млади мъже — и аз включително — се вживяваха.

Като си спомня първата ми среща с тях в салона на Куин, мислех, че ще се разбираме добре. Поради някакви необясними причини, характерни за младите хора, не стана така. Аз знаех всичко за тях, защото бяха донякъде известни. Майор Ридж ги беше изпратил да учат в Кънектикът и когато знаеха да четат и пишат гладко на латински във всяка стихотворна форма, характерна за английския език, те се върнаха в Нацията, облечени от глава до пети по последна мода, возеха се в отиващи на цвета на дрехите им кабриолети, теглени от съответен по цвят впряг, оженени за подходящи жени, и четиримата невъобразимо млади и изгарящи от нетърпение да направят прогресивни реформи във всеки раздел на живота, който им посочиш, образование, възпитание на децата, управление, литература, журналистика, кухня. С пристигането си в Нацията двете млади американски булки бяха обявени за прекалено бели и стреснати, но готови за новия живот, който бяха избрали чрез блестящите си млади съпрузи.

Хората на Север са с много широки възгледи и много по-напреднали от нас. Единственото, което направили на едно от момичетата, когато станало известно, че възнамерява да се жени за индианец, било да изгорят образа й на главната улица и да бият всички църковни камбани в града на всеки час през цялата нощ. Тя била на шестнайсет или седемнайсет години, някъде там. На следващата сутрин, което било неделя, станала, облякла най-хубавите си дрехи и тръгнала сама направо през града, минала покрай сивата и още димяща пепел от собствената й клада и влязла в църквата, където седнала на първия ред с твърдо изражение на лицето и оставила цялата конгрегация да гледа с омраза задната част на главата й в продължение на един час. Същия следобед отишла да пресрещне Будино някъде наблизо до града, за да се венчаят тайно при един симпатичен свещеник, след което се отправили на юг заедно с младия Ридж и също толкова стреснатата му булка.

Отнело им почти два месеца, за да се върнат отново в Нацията, защото спирали по пътя в Ню Йорк Сити, за да видят няколко нови постановки и във Вашингтон, за да ходят по забави, посещавани от членовете на двете камари на конгреса.

Не знам какво са очаквали момичетата, когато стигнали до дома на предците на двамата млади джентълмени, може би вигвами и пера в главите. Това, което видели с пристигането си, обаче било стотици акри земя, роби, които работели по огромните ниви, засети с памук и тютюн, и се движели надолу в редици като сянка от буреносни облаци, спускащи се над земята. А вътре в голямата къща, бели покривки, сребърни прибори и порцелан в трапезарията. Начело на масата седял патриарх, набит, с буйна коса, с титла майор, носещ ризи с жабо, жилетки и всичко останало, което белите мъже в Америка носели.

Поради всичко това вождовете Рос и Ридж не били достатъчно индианци за правителството и да се разбират с тях било трудно. Сребърни дрънкулки и разкази за Великия Бял Баща не водели до нищо.

Въпреки че Рос и Ридж имали еднаква цел, оцеляването на Нацията, те се мразели повече, отколкото Калхун и Джаксън. Някъде дълбоко в съзнанието си те си представяли бъдеще, при което Нацията ще стане щат, нова звезда на знамето. Губернатор Рос или губернатор Ридж ще живее в ново, голямо представително жилище.

Когато делегациите им пристигнаха, аз почти бях сигурен, че и Федърстоун ще е с тях, но той не беше. Лобирането трябва да му се е сторило малко в повече извънреден истински труд, макар че аз лесно бих могъл да разсея тези му страхове.

И Ридж, и Рос гледаха на мен с много предпазливост, тъй като аз представлявах индианци, които живееха извън пределите на Нацията. И когато се опитах да предложа да обединим усилията си, и двамата ми дадоха да разбера, че трябва да си действам сам и да не им мътя водата с моите малки проблеми. Независимо от това Ридж и аз пихме заедно няколко вечери в Куин и се разбирахме добре, когато не говорехме по работа. Но аз изнервях Рос, защото говорех езика на чероките до съвършенство, докато той едва можеше да направи коментар за времето, а дори и на тази тема можеше да говори само за настоящия момент, защото разбирането на вожда за езика на народа му беше ограничено до сегашното време.

 

 

Запознах се с Крокет чрез посредничеството на Калхун. Крокет тогава беше на върха на славата си, поне преди посмъртната си. Когато се запознах с него, той се беше превърнал във фолклорен герой; Аламо^[9] го беше издигнал и превърнал в мит.

Беше много по-трудно да си уредя среща с Крокет, отколкото с президента. За да се подготвя, си купих Шегите и странностите на полковник Дейви Крокет, отидох в кафенето и започнах да чета. И колкото повече четях, толкова по-невероятна ставаше историята. После стигнах до това изречение: Тук се скитаха червените горски мъже, свободни като лекия вятър, който развява гарвановочерните им кичури. Зарязах книгата и се опитах да не се поддавам на влиянието й относно човека, защото самият Крокет нямаше нищо общо с това произведение. Писателите могат да напишат всякакви лъжи, които им минат през главата.

Но бях прочел достатъчно, за да науча поне, че Крокет и аз имаме нещо общо в житейския си опит, и двамата сме били обвързани, макар че в случая с Крокет той беше нарушил договора, подписан от баща му, като избягал от новия си господар, търговец на свине, по време на първото им пътуване заедно. Момчето Крокет се беше опълчило срещу двамата мъже — господаря и баща си — които се опитвали да осъществят договора. Отдръпнал се и от двамата. Поне такава беше историята в книгата. А за мене това беше толкова романтично, колкото цялата Байронова поезия, взета заедно.

Първата ни среща беше в офиса му в Капитола, където разговаряхме като равни, въпреки че Крокет беше достатъчно възрастен, за да ми бъде роден баща. Той скоро започна да се отбива в Индиан Куин в късните следобеди, за по едно питие и за да се видим. По това време караше малария. Цветът му беше като пепел от дърво, а очите му бяха тъмни и подути под долния клепач, лицето му лъщеше от пот дори и в хладината на вечерта. Като всички други с добър вкус, когато оставахме да пием до късно през нощта, той предпочиташе шотландско уиски от най-високо качество, ако някой друг го плащаше. Беше трудно да му издържаш на темпото за повече от ден-два, но аз го харесвах и не исках да пропусна хубавото и полезно забавление. Така че правех всичко възможно, което означаваше, че го слушах нощи наред и набавях бутилка Макалан, не повече от веднъж седмично, защото ако го правех по-често щях да изглеждам много нуждаещ се, а и това изцяло би опустошило портфейла ми. Едно полезно нещо, което научих от Крокет през тези нощи, беше да редувам шотландското уиски с чаши студена минерална вода, за предпочитане от планините на Вирджиния.

 

 

В онези дни беше трудно да те забележат като личност във Вашингтон, както забелязваха Крокет с неговата важна походка, проблясвайки тук и там из града в качеството си на див пограничен жител. Аз много го харесвах, макар че нямах желание да се превърна в негов дубльор, партньор или млад другар. Прекарвах обаче достатъчно време около него и си мисля, че да си Крокет в онези дни трябва да е било доста приятно. Крокет привличаше вниманието на всички. Като влезеше в някоя стая, сякаш свещите започваха да примигват от лекия вятър, който се образуваше, когато всички изведнъж обръщаха глави към него. Дори на много претъпкани с тълпи от хора забави, всички знаеха по всяко време къде се намира Крокет. Ако излезеше навън да се изпикае, слухът се разпространяваше от единия край на балната зала до другия, преди той да е успял да закопчее копчетата на панталона си и да влезе пак вътре. Това, което ме караше наистина да харесвам Крокет, беше тъжното несъответствие между извитата му в усмивка уста и мъртвешката празнота в очите му, която наблюдавах по време на обществени събития. И понеже Крокет знаеше, че това е недостатък в публичния му имидж, за да го прикрие, като излезеше навън, нахлупваше шапката си така, че да закрие чак веждите му, докато в същото време периферията хвърляше дълбока сянка върху носа му.

Един ден, докато пиехме във фоайето на Куин, Крокет отбеляза, че имало убийствена атака срещу него в един от сутрешните вестници. Попитах го дали това го притеснява, защото по онова време мене би ме притеснило страшно много. Крокет каза: „О, аз съм голяма мишена и лесна за уцелване, така че не е кой знае какво. Всеки вестникарски задник с писалка в ръка и половин час на разположение, е длъжен да опита“.

 

 

Скоро научих, че обществените галерии в камарата на Сената са чудесно място за запознанство с дами, както млади, така и младеещи. Това, което исках, беше Клеър, но галериите с дами бяха нещо по-добро от самотното ергенство. По улиците в повечето дни се вторачвах в минаващите непознати с надеждата, че някоя от тях може да се окаже Клеър на посещение в столицата с Федърстоун.

Запознах се с известната актриса г-жа Чапман на малко парти в къщата на един сенатор от горните щати, тантурест, тъмен, нисък мъж почти без коса, само с гъста брада на лицето за компенсация. Тя беше израснала в Чарлстън, беше приемственичка на Фани Кембъл в главната роля на Високо, ниско, Джак…, играта и целият град говореше за нея. Където и да отидеше през деня, целият трафик от пешеходци и превозни средства спираше, за да я гледат като минава. Беше висока, малко ъгловата и много красива, от нея сякаш струеше някаква топла светлина и я следваше, където и да отиде. Но, постоянно и малко неловко, тя се опитваше да излезе от светлинния лъч и правеше едно движение, като че ли иска да се скрие и като че ли все се извинява. Всички мъже и повечето от жените смятаха маниера й да се промъква с рамото напред за изключително чаровен.

Докато партито кипеше в съседната стая, тя и аз обикаляхме неловко една дълга махагонова маса, отрупана с плата, преливащи от различни изискани храни. Орбитите, които описвахме, се дублираха, отразени в едно огромно огледало във вълнообразна рамка на стената. И двамата гледахме към малките специални тестени топченца, пълнени с месо, дебелите торти с ром и тъмните кюфтета. Моето внимание беше привлечено от чинията с пасти, всяка не по-голяма от златен долар. Г-жа Чапман заяви, че ги е правила собственоръчно. Изядох една и изразих любезното мнение, че са особено вкусни.

Били й казали, че публикувам поезия, макар че за съжаление, не беше чела нищо от нея. Спомена, че познава един много известен стар бостънски писател, който й бил казал, че няма мира, докато не напише определен брой стихове за деня. Изпадал в отчаяние.

Тя замълча, тогава аз споменах точното число на меланхолията. Изглеждаше невъобразимо голямо.

Представих си стария посивял мъж, как, седнал зад бюрото си, драска неистово, както фермер потушава пожар в житната си нива с мокър кълчищен чувал, развявайки бели кичури, в момент на експлозия от вдъхновение в ореол от брада и коси, и хвърляйки потъмнелите, гъсто изписани страници през рамо върху купчина хартия, голяма и конусовидна като купа сено. Мисля, че онанистите би трябвало да се чувстват така. Нещастни, ако не могат да упражняват изкуството си ежедневно.

Но на глас казах: „При мен е точно обратното“.

Тя кимна любезно, а лицето й доби израз, сякаш моят коментар беше нещо, върху което си заслужаваше сериозно да се замислиш, а не просто глупашко остроумничене, и с тази си щедрост ми стана още по-мила.

Срещах се с г-жа Чапман и на други партита, в началото бях само любезен с нея, като се има предвид това г-жа, прикачено към името й. Но скоро добих ясното впечатление, че г-н Чапман, който и да е бил, отдавна е преминал в друг свят или поне в някой невъобразимо далечен щат като Охайо или Илинойс. И още, изумително, г-жа Чапман беше на двайсет и две години. Точно на моята възраст.

Когато открих този факт, аз заговорих за него на вечеря. „Ние сме на еднаква възраст“.

В момента, в който коментарът излезе от устата ми, съжалих.

Тя каза: „Много са на същата възраст. Но нека се споразумеем за специален договор по този въпрос.“

Накратко, г-жа Чапман и аз започнахме да се виждаме доста. В неделя често ходехме да яздим, обикновено, за да погледаме каменния механизъм за спускане на подвижния мост от Чесапийк и Канала на Охайо. Или до хълмовете на Джорджтаун, за да гледаме отвъд реката по посока на Александрия и назад към Капитола през разпръснатите къщи и правителствени сгради. Заведох я да види портрети на видни индианци от различните народи, изложени в една стая във военния отдел. Срещахме се на партита, на които музиката и танците продължаваха до след полунощ, а след това се сервираше вечеря. На едно парти в къщата на известен колекционер г-жа Чапман и аз не изтанцувахме и стъпка, а прекарахме времето, обикаляйки от платно на платно. Решихме да не гледаме пейзажи, които обикновено ми бяха любими, и натюрморти, защото тя смяташе, че купите с грозде и ябълки не са много интересни. Тази вечер решихме да разглеждаме само портрети. Повечето лица проблясваха на фона на кафявата тъма, окъпани в нежна жълтеникава светлина, с очи влажни и търсещи. Изучавахме ги една по една и се опитвахме да познаем в коя от двете основни категории попадаха тези личности, на проповедниците или пияниците. На едно друго парти предизвикахме малък скандал, като танцувахме всички танци само един с друг. Това беше бал с маски, на който само на най-възрастните сенатори беше позволено да пристигат en habit de ville^[10] — фраза, която бях чувал Калхун да употребява, когато молеше да бъде извинен от домакинята, че не е успял да си намери подходящ костюм. Тази година маскираните с азиатски привкус преобладаваха и при мъжете, и при жените, макар че изобилстваше и от обичайните пирати и гаучовци, индиански девойки и вождове, така че намерих съвсем неочаквано приложение на моя лилав тюрбан и високите мокасини. Г-жа Чапман живееше сама в една градска къща само с двама или трима слуги и когато партито приключи късно през нощта, я придружих до дома й в нейната карета. Върнах се пеша до Индиан Куин малко преди зазоряване, когато само нощните глутници от полудиви кучета търсеха компания в нощта, а Луната на царевичната свила беше почти пълна.

После с много малко предупреждение постановката беше свалена и г-жа Чапман замина за друг град, а аз, изпаднал в униние, прекарвах с дни по речния бряг, занемарих кореспонденцията си с различните департаменти на правителството и с Телънт, вкъщи. Написах една поема, повече за моята мъка, отколкото за г-жа Чапман, отпечатаха ми я в Чесапийк Ривю.

След като болката утихна, се почувствах много по-уверен в присъствието на конгресмени и лобисти от Бостън и Ню Йорк Сити, които изглеждаха особено рафинирани в смесена компания. Приятно ми беше да забележа, че много малко от тях, а може би и никой от тях, не се бяха натъквали на жени от Чарлстън. А и поканите за партита зачестиха. Излизах на вечери и танци поне пет дни в седмицата. Тази година модерните млади жени — и някои от по-старите — пристягаха гърдите си с пояси по-ниско, като разкриваха огромни бели пространства кожа, изложена на показ поради ниско спускащата се линия на врата. По този начин чудесно можеше да се наслаждаваш на дишането им. Крокет гледаше философски на въпроса. „Нещата се менят“ — каза той. На нищо не можеш да разчиташ. Върни се след две години и бюстовете им ще са повдигнати високо, чак до брадичките.

За един лобист на производителите на ориз, богат, закръглен адвокат на средна възраст от Савана, се говореше, че води много сложен живот. Не знаех какво може да означава това, освен да откриеш, че дадено момиче е омъжено, когато си си мислел, че не е. Но по-късно прекарах известно време с този човек и забелязах, че черният му личен слуга рядко се отделя от него и говори много чист английски с акцент, който показваше, че го е учил на Бермудите. Имаше нещо в начина, по който се гледаха и докосваха пръстите си, когато си подаваха чашата за чай, имаше нещо в тона на гласовете им, когато разговаряха. Сложно.

 

 

Градът изобилстваше от публични домове. Когато Конгресът беше в сесия, тези къщи биваха пълни от здрач до зори. Тези, които можеха да си го позволят, излизаха да развратничат, пияни и похотливи, поне една или две нощи в седмицата. Старите сенатори, повечето дебели като бикове, се изтъркулваха от каретите си още след залез-слънце, а после привършили аламинутно, в обратния ред се изтъркулваха в леглата си вкъщи. Оттук нататък, точно до зазоряване, по-младите представители идваха и си отиваха. Както и всякакви боклуци и грабители, дипломати, посредници и лобисти като мен, привлечени от миризмата на кръв, пари и власт, която градът бълваше.

Една нощ се направих на стар жител на Вашингтон, като развеждах чиновника на един нов сенатор, току-що пристигнал от някакво малко закостеняло баптистко градче в Алабама. За чиновника беше огромно удоволствие, че е отседнал, за негово пълно учудване, в хотел Индиан Куин и не можеше да спре да говори за това, докато вървяхме. Във въздуха се носеше мирисът на реката и калните мочурища. От всеки публичен дом, покрай който минавахме, се разнасяше музика от подрънкващо пиано и всеки издишаше във вечерта своята собствена характерна миризма на парфюм и пот. Погледнах го, чиновникът имаше сълзи на радост в очите, а лицето му излъчваше своего рода екстаз.

— Може би да изберем един и да влезем? — каза чиновникът.

— Бихме могли, може би — казах аз, — но по-нататък.

След като бяхме изминали няколко пресечки, имах удоволствието да въведа чиновника в една цяла стая, изпълнена с прелести, някои млади, някои не. Разбира се, това ставаше по времето, когато мъжете се шегуваха със сифилиса, като че ли беше хрема.

 

 

Още с пристигането си в Уейя, участвах в един тричасов футболен мач, в който носът ми беше разбит от удар с ракета. Да си кажа истината, ракетата беше моя. Клекнал, правех отчаян опит да изровя забилата се в земята топка и някак дългата мрежеста част рикошира от земята. Дръжката й ме удари яко, под прав ъгъл напреки по носната кост. Перде от кръв зашуртя надолу по лицето ми. Отидох до потока, здраво го наплисках със студена вода и продължих да играя. Приех нараняването като раздаване на справедливост. Наказание за времето, прекарано сред вашингтонците.

Беър беше зрител този ден. Седеше на един голям съборен пън, заедно с група стари хрипливи мъже, които пиеха от обща бутилка. Когато играта свърши и моят тим остана на дъното, Беър ме попита дали съм спечелил или загубил в голямата игра с правителството. Единственото, което можех да кажа, беше, че топката е все още в играта.

 

 

Когато посетих Речната долина отново, за да проверя пункта там, още с пристигането ми казаха, че Клеър и Федърстоун са се върнали по време на отсъствието ми. Един час по-късно аз вече стоях на верандата, а юздите на Уейвърли бях преметнал на парапета зад мен. Пълничка тъмнокожа жена от неопределима раса отвори вратата. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих една от визитните си картички, отпечатани разточително скъпо при същия книжар, който сега правеше дневниците ми. „Моля, предайте това на г-жа Федърстоун“ — казах аз. Жената погледна лицевата страна на картичката и прокара пръст по изпъкналите букви, а после я обърна и със същия интерес погледна празната задна страна.

— На кого? — попита тя.

— Г-жа Федърстоун. Клеър.

— О, тя няма нужда от вашето картонче, но ще й кажа, че сте тук.

Върна ми картичката и затвори вратата в лицето ми. По протежение на верандата имаше столове, но аз отидох до стълбите и седнах на тях с гръб към вратата. Денят беше тих и се чуваха гласовете в къщата. Жената се върна до вратата и каза, че Клеър не приема посетители. Попитах по кое време би било удобно да дойда отново, но тя ми отговори: „Няма вероятност да настъпи такова време.“