Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (4)

1

Един следобед в ранна пролет, едно сираче на дванайсет години яздеше нагоре по тясна пътека през планинската пустош. То беше само, а дъждът шибаше от едната му страна. Носеше дълъг нож на колана си и крачеше с панталони, затъкнати в кончовите на ботушите, което му придаваше вид на сезонен пътешественик, отправил се по открития път към далечна и несигурна дестинация. Това сираче знаеше истории, разкази за подобно на него момче на име Джак. Като дете той много пъти слушал приказките на един стар разказвач, народен разказвач, някакъв сивобрад дядо от стопанството в долния край на пътя, който повтарял историята на Джак с лаконична изразителност пред група малки дечица, насядали около огъня. Момчето все още си спомняше части от разказите и ги рецитираше на глас на заобикалящия го пейзаж, като че ли бяха стихотворение или молитва, защото фактът, че Джак също пътешествал, му действаше успокоително.

Торбица малка сложи той на гръб

и се отправи, тръгна сам на път.

Изминаха се дни,

изминаха се нощи,

и седмици и месеци, а още

по пътя си върви ли той, върви.

Младият глас потъна в зелените гори, без да получи отговор, нито ехо дори.

 

 

Момчето, за което говоря, е мое копие, ранна, незавършена версия. Все още имам някои от зъбите му, и двамата имаме един и същ белег от три сантиметра рана — дълбок разрез от пирон за конска подкова — точно под кокалчето на десния глезен.

Пътят пред мен се разклоняваше и предлагаше лесен избор. Наляво или надясно? По онова време нещата бяха прости. Но дори и тогава знаех, че поемайки в една посока не значи непременно, че ще стигнеш някъде. Живееш в планината като част от някакъв пъзел от непревземаеми сини хребети и непроходими черни дефилета. За да пътуваш през това място, трябва да знаеш не само къде искаш да отидеш, но и да намериш пътя, често единствения, който ще те изведе до там.

Размишлявах за избора. Всяко пътуване има две възможности, две посоки. Към живота. Към смъртта. За мен беше така или поне така ми изглеждаше тогава.

Пуснах юздите на младото конче, което наскоро бях нарекъл Уейвърли, в чест на любимия ми роман от Уолтър Скот, то спря, без да му давам команда за това, копитата му бяха затънали в калта. От двете страни, близо до пътя, растяха рододендрони, мокрите им лъскави листа почти се сливаха над главата ми. Като погледнах нагоре, от периферията на шапката ми се стече вода отзад във врата ми и по огромното, не по мярка вълнено палто, което вуйчо ми ми беше дал. Извадих от джоба на палтото карта, разгънах я върху гърба на Уейвърли и започнах отблизо да разглеждам маркираните места. Дъждовни капки падаха върху картата и аз се наведох, за да предпазя хартията. Прекарах показалец по пътя, който смятах, че съм изминал, и спрях на мястото, до което мислех, че съм стигнал. Картата беше истинска, купена от печатарски магазин, изработена на базата на проучване от своего рода правителство, което имаше претенции за суверенитет по тези места. Любимото ми нещо на картата беше малко квадратче в един от ъглите, наречено ЛЕГЕНДА, където нещата и тяхното предназначение бяха указани с картинки като символи. През последните три дни бях отварял и затварял картата толкова много пъти под дъжда, че тя започваше да се разпада по прегъвките, аз гладех с пръсти разкъсаните места, като че ли с някакво магическо докосване можех да ги възстановя.

Земята, която вече бях прекосил, беше показана с фини детайли що се отнася до линиите, очертаващи щати, области и градове, бариери по пътищата и трасетата, планини и реки. На запад обаче от едно място нататък, предполагам, че беше мястото, където се намирах, картата изведнъж ставаше празна и единственото, което географските специалисти бяха поели риска да напишат, бяха думите ИНДИАНСКА ТЕРИТОРИЯ с доста по-големи букви. Не че картата беше избеляла или разчертанията изтънели. Всичко изведнъж застина на едно място. Значи поуката от картата беше, че познанието има строги граници и отвъд тях самият свят може да стане неопределен и условен. Според мен място, представено по този начин, не може да влезе в нито един щат, нито може да съдържа в себе си области или градове. Планините и реките, които влизаха в географията, няма да имат официални имена, а ще се наричат с имената, които хората, намиращи се близо до тях им дават от ден за ден. Кафява река, когато я минеш за първи път, Зелена река, следващия. Или просто й даваш своето име, река Уил. Сложи свой отпечатък върху земята и виж колко дълго можеш да я насилиш да остане с името, което си решил да й дадеш. Бялото поле пред мен явно беше отворено за доста предложения.

 

 

Страхувах се от тази част на пътуването си от първия път, когато зърнах картата, преди пет дни. Цял месец преди това имах предчувствието, че нещо ужасно е на път да се случи.

Леля ми беше започнала да се държи някак хладно към мен. А чичо ми, брат на починалия ми баща, беше започнал без никакви задръжки да псува в мое присъствие, като че ли изведнъж се бях превърнал в голям мъж. Бяха купили едно доста хубаво младо конче, неоседлавано. Беше кафяво, имаше красива тясна издължена глава и големи живи очи. Когато пристъпваше, беше грациозно, имаше прекрасно забавяне на хода, а краката му почти не се прегъваха в коленете, но седлото беше толкова ново за него, че често забравяше добрите си маниери и започваше да върви встрани, като че ли пред очите му внезапно се изпречваше лист или птица, излетяла от дървото. Конят си имаше свое собствено мнение и не обръщаше внимание на това, което му се казва, по-специално на ездача си. Оборудването, с което дойде, беше мизерно. Седлото беше изсъхнало и напукано и не по-голямо или по-удобно от черупката на голяма костенурка. Имаше също чифт папурени кошове и малка кожена торба, като че ли някой се приготвяше за път.

После в един необичайно топъл за сезона ден на посещение дойде човек, когото не познавах, пристигна на каруца с два коня. Той седна в дневната и двамата с чичо ми дълго разговаряха. След някое време излезе и дойде до мястото, където седях аз, под напъпилото ябълково дърво, и се опитвах да чета една книга на латински, по-точно Вергилий, бях стигнал до едно особено приятно описание как слънцето се накланя надолу и настъпва зимата. Човекът имаше доста години зад гърба си. Изглеждаше като че ли се е сражавал в Кралската планина по време на революцията и все още носеше дрехи в този стар стил, поне що се отнася до панталоните му, стигащи до коленете, и опърпаните му чорапи. Разбира се, не носеше напудрена перука, беше със собствената си оредяла бяла коса, а шапката му не беше триъгълна, а с широка периферия и беше обут просто в най-обикновени ниски ботуши, вместо с отрупани с катарами и с носове като лопати обувки, каквито могат да се видят в илюстрациите за родоначалниците, въпреки това обаче от него силно лъхаше на онези стари дни от времето на Вашингтон^[1] и Франклин^[2].

Мъжът протегна ръка и се здрависа с мен, сякаш бях голям. Започна да ме разпитва за училището, бил чул, че бързо схващам езиците.

Аз само отговорих: „Да, господине“. Нямаше смисъл да отричам.

После, изневиделица, той каза: „Някои хора, ако видят индианец в гората, много биха се изплашили“.

Отвърнах: „Не и аз“.

Тогава, без някаква по-специална връзка, той започна да говори за страната на индианците. Страната на чероките, където те все още управлявали. Нещо като дупка в Америка, по-голяма от повечето щати, но малка в сравнение със старите им родни земи.

После мъжът каза: „Там има всякакви видове индианци. Най-изолираната, изостанала и невежа част от тях са предимно чистокръвните, кожата им е тъмна като кората на конски кестен. Не могат да различат английски от къркоренето на пуйка, а дори и да можеха, не биха се унижили да ти говорят на него. Поддържат старите си танци, правят стари магии и се държат така, сякаш все още светът е техен. Като настъпи мъртвият зимен сезон, пропълзяват в малките си, направени от кал колиби, не по-високи от пещ, а като дойде пролетта, излизат от леговищата си, чак когато мечките излязат от техните. Исус не значи нищо за тях, а жените вършат всичко, освен ловуването. Единственият им закон е око за око. Толкова са небрежни в регулирането на репродукцията, че единственото родителство, за което някой може да претендира, се свежда до очевидната истина коя е майката. Те дори не знаят, че има седем дни в седмицата и дванайсет месеца в годината. За тях сега не било март месец, а проклетата Луна на вятъра.“

Освен това, каза античният джентълмен, тези старомодни индианци варират във всякаква степен, за да се стигне до тези, които не се отличават от белите хора. В някои от тях има по девет десети шотландска кръв, те понякога носят карирани полички и пищят с големите си гайди. Този вид индианци притежават роби и плантации, обличат се с фракове, хранят се в китайски порцелан, ползват сребърни прибори и имат огромни кристални свещници, висящи над махагонените им маси. Тези богаташи говорят английски както всеки от нас, че и по-добре от болшинството от нас. Някои от тях дори не говорят родния си език.

Той направи пауза и попита: „Разбираш ли това, което ти говоря?“

Аз отговорих „Да, господине“. Макар че изобщо нищо не разбирах.

Казвайки това, той явно беше приключил с описанието на чероките, погледна към предния двор и заградената полянка до плевника, където беше новият млад кон.

— Този кон твой ли е? — попита мъжът.

— Не, господине. Не, доколкото знам. Те току-що го купиха.

— На колко години е?

— На три или четири.

— Кое от двете?

— Три, мисля.

— И не е скопяван?

— Не, господине.

— Значи още е малко конче.

— Да, господине. Ако четири години е възрастта.

— На четири ще стане жребец. И може би хубав, така както изглежда.

Погледнахме заедно към кончето, след което той каза нещо странно. Каза: „Уил, като се стигне до там, малко мъже могат да си позволят да противоречат на жената, с която спят. Не и ако искат да живеят в мир. Надявам се, че няма да мислиш прекалено лоши неща за чичо си.“

Помислих малко върху коментара му, после просто отговорих: „Да, господине“. Защото още тогава знаех, че често пъти е добре да изчакаш събитията сами да ти се разкрият.

Той се върна на верандата, където леля ми и чичо ми седяха, полюшкваха се и гледаха във всички посоки, само не към мен и въобще не говореха помежду си. Опитах се да се върна към Вергилий, но не можех да се съсредоточа. Наблюдавах античния човек, докато пресичаше двора и с усилие се изкачваше по стъпалата към верандата, където си взе стол. Извади свитък документи от вътрешния джоб на сакото си. Говореше, а те слушаха. Прехвърли документите лист по лист и с пръст посочваше разни важни места. След това всички станаха и влязоха вътре, предположих, че за перо и мастило, за да узаконят сделката и като с теглене на жребий да предопределят живота ми.

Същата вечер леля ми и чичо ми ме помолиха да остана на масата след вечеря и отпратиха децата си да спят. Моите братовчеди бяха своенравни, невежи малки същества, едно тригодишно момче с кафява коса, което още не беше произнесло нито една дума на човешки език и едно малко по-голямо момиче, едва ли по-склонно към разговори. Аз обикновено им обръщах толкова внимание, колкото на пилетата в двора.

Когато се изнесоха по тесните стълби нагоре към леглата си, леля ми сложи пред мен чиния с царевичен хляб, чаша маслено мляко и купичка със захар, нещо като десерт. Надробих хляба в млякото, поръсих ги със захар, разбърках попарата с лъжица и започнах да ям. И тримата стояхме така известно време в полутъмната кухня, без да говорим, чуваше се само шумът от потракването на моята лъжица в стъклената чаша. Пламъците на огъня за готвене догоряха, а жарта въздишаше и потъваше в леглото от пепел и камъни на огнището. Кълбо от молци и еднодневки вибрираха около пламъчетата на двете свещи на масата. Бутнах чашата напред с един пръст и гледах лицето ми да е спокойно, а умът прояснен.

Ето къде определят живота ми, помислих си аз.

— Едва понасям това — каза леля ми. — Твърде малък е, да го отпратим просто така.

Тя попиваше сухите си очи с една плътно стисната кърпичка.

— Той е на дванайсет — рече чичо ми.

Тя помисли за момент, след което добави: „И кара тринайсет“. Като че ли тази по-голяма цифра имаше допълнителна сила, за да реши въпроса.

Чичо ми бутна стола си от масата, отиде в дневната, донесе един голям железен ключ, сложи го пред мен и разви на масата географска карта.

— Това ще те пусне вътре — каза той, като докосваше ключа. — А с това ще стигнеш до там.

Той приглади картата с две ръце върху масата и сложи глинени свещници във всеки ъгъл, за да не се навива хартията.

Ключът беше ръчно изработен и завършваше в единия край с формата на две преплетени сърца. Другият край обаче беше грубоват и имаше два нареза, с които да се превърти езичето на ключалката, а всеки можеше, било с нокът или пила, дори да е с половин мозък, да отвори каквато и да е брава само за няколко секунди. Загледах се в ключа, защото той като че ли щеше да играе някаква важна роля в живота ми. Но не го взех. Нито попитах къде може да е ключалката.

Седях, потънал в себе си, в очакване да чуя условията на моето изгнание.

Докато чичо ми обясняваше за пътя, пръстът му очертаваше линия върху картата, която пресичаше виещи се реки и се изкачваше по, както той каза, дълбоки долини, и преминаваше по тесни планински процепи. Той обясняваше знаците и описваше местата, където трябва да се завива. Наляво на еди-кое си място, надясно на друго.

Имаше много такива места. Което явно означаваше също, че ме очакват и много грешни завои. Започнаха да ми се объркват.

А там, където картата ставаше бяла, той продължи да говори, но вече не показваше с пръст. Погледнах празното място и детето в мен за миг си помисли, че пътуването през територия, описана по този начин, би било като да се движиш в гъста мъгла, където близките предмети нямат ясна форма или цвят, а далечните все едно не съществуват изобщо. После обаче осъзнах, че бялото петно е само заместител на реалния свят, индикатор, че тези, които са изработили картата, просто не са стигнали до там с мислите си. Все пак смятах, че мястото е нещо като неоткрита страна и че каквито и колкото и хора да живееха там, те бяха сами сред животните и безразличните форми, които земята придобиваше.

Като свърши с обясненията, чичо ми погледна жена си и направи почти незабележим жест с ръце, като че ли му беше забранено да продължи.

Леля ми ме погледна и каза: „Е?“

— Имам няколко въпроса — промълвих аз.

— Питай — каза тя.

— Сега вече обвързан ли съм?

— Не бих го нарекъл така — рече чичо ми.

— Но има документи — каза леля ми. — Ние подписахме документите.

— Това са само седем години — каза чичо ми. — И ще ти се плаща за работата.

Така стигнахме до следващия въпрос. Ставаше дума за един много красив пистолет, мускет, който беше на баща ми. Майка ми обичаше да го взема и да ми го показва на прозореца, като отключваше дървената кутия, повдигаше капака бавно, сякаш вътре имаше съкровище. Светлината падаше върху едно красиво произведение на изкуството, положено в синьо кадифе. Предпазителят на спусъка имаше стар ръкописен надпис, а мястото за палеца към чукчето ми изглеждаше голямо като листо от кучи дрян. Щом трябваше да напусна и да пътувам сам по света, единствената реликва от мъртвото семейство, този пистолет, затъкнат на кръста ми със своята красива прелестна извивка на дръжката от слонова кост, показваща се на хълбока ми, би ми служил отлично като паспорт.

Попитах: „Може ли да взема оръжие за из път? Пистолета на баща ми?“

Леля ми ме погледна, сякаш бях глупак. Тя изрази мнение, че този пистолет по-скоро би ми навлякъл неприятности, отколкото да ме избави от тях.

— Ти ще ставаш магазинер — каза тя. — Не разбойник по пътищата.

На дванайсет години кой иска да чуе това? Магазинер.

Лицето ми беше безизразно като плочата на печката, но умът ми си представяше дълги десетилетия, проточили се пред мен, а аз стоя зад една каса с пари и писалка в ръка чак до смъртта си.

— А нож? — попитах аз.

— Е, разбира се — каза чичо ми. — Това е по-подходящо. Аз още пазя от баща ти един голям нож с дебело острие. Можеш да го вземеш.

Нямах особени спомени за баща си, освен за вещите му. Понякога ми се струваше, че си спомням някакво тъмно присъствие, част от нещо, надвесено над мен, без черти на лицето, само намек за странното накланяне на главата, въплътено в силует. Майка ми ми беше разказвала много пъти как като съм бил малко момченце, стигал съм едва до коленете на големите, баща ми ме разнасял на раменете си из цялата ферма. И точно толкова съм бил на ръст, когато се удавил. Един ден пресичал Гълъбовата река с каруца, когато цялата конструкция се обърнала и го затиснала в буйната вода, заклещила го между гладките речни камъни на дъното на реката, удавили се и конете, повлечени от каруцата.

Майка ми живяла известно време след него, почти десет години. И през повечето време просто си останала момиче. Аз направих сметка и така излезе, че тя е била до мен, когато съм бил малък. Момиче, тъжно и самотно, отнесено, вдовица, зависима, живееща с роднините на съпруга си. От майка си си спомням основно дългите провлачени дни, в които излизахме и прекарвахме навън от сутрин до вечер, изпълнявайки безумни и безсмислени поръчки. Изминавахме целия път до града, за да купим вестник, прекосявахме половината област, за да купим торта за някого, когото тя едва познаваше, някой със смъртен случай в семейството. Но се случваха понякога дълги периоди, когато изобщо не излизаше от къщи, бих казал по няколко тримесечия в годината. Носех пълни шепи с бели цветчета от тополи в стаята й, после дебели зелени тополови листа и накрая жълти и кафяви, събрани от поляната, за да й покажа как времето отминава. Тя умря от някаква разяждаща я болест. Спомням си един продължителен период от загубено време, приглушени гласове и затъмнени стаи, звука на раздираща кашлица, който се спускаше надолу по стълбите, черния котел, в който се изваряваха окървавени парцали в ръждива на цвят вода, отвън, близо до къщата за пушене.

Веднага след като майка ми почина, някакъв въпрос от финансово естество, който беше извън моите познания, позволи на леля ми и чичо ми да прибавят граничещата с тях наша ферма към тяхната собствена и така аз се оказах изведнъж сирак, лишен от собственост. През почти трите години, предхождащи моето прокуждане, те продължаваха да ме пращат — от чувство за вина, предполагам — на училище, училището в града, което майка ми беше избрала. Там преподаваше един начетен и весел Менксмън, който наричаше школото академия. Твърде претенциозно име за едната стая в къщата му. Беше провъзгласено за академия най-вероятно заради бюста на Хораций, поставен над камината, и големия латински речник, отворен върху един буков статив. Благодарение на обучението на Менксмън, аз скоро можех да чета всичко, което сложеха пред мен, и го правех с голямо удоволствие. Граматичните правила, както на английски, така и на латински, имаха смисъл за мен и аз можех да правя синтактични разбори на почти всичко, даже на прочутите дълги реторични изречения от миналия век. Четях пожълтели и покрити с кафяви петна копия на Спектейтър^[3], като че ли те съдържаха най-актуалната и жизненоважна информация. Можех и да смятам, знаех факти от историята и знаех митовете на Гърция, Рим и Англия, повечето от които в обобщение показваха колко често кралете са действали убийствено и налудничаво. Всичко това ми се удаваше много лесно. Учителят започна да ми преподава латински през втората година, а аз вече схващах смисъла на стиховете на същия този Хораций. Още си спомням стихотворението за един, който нощем хвърлял камъни по прозореца на любимата си.

Ако ние, няколкото малки ученика, се готвехме добре и се държахме възпитано през по-голямата част от деня, следобеда Менксмън изваждаше тесте карти за игра и започвахме да наддаваме срещу него за ментови пръчици на ивички. Той ни учеше на правилата, нормите и логиката на всички популярни игри със залагания със същата сериозност, с която ни преподаваше подробностите от латинската граматика.

Но сега, мога да кажа само, че Академията беше обявена за прекалено скъпа, за да продължа в нея, и на дванайсет, почти тринайсет — бях изведнъж провъзгласен за възрастен. Бях оставен сам на себе си. Леля ми и чичо ми бяха уредили да ме обвържат с античния господин. От мен се очакваше да въртя търговски пункт на границата с Нацията. Чиновникът, който работел там, просто си събрал чукалата и изчезнал. Запрашил към Луизиана или някъде другаде на запад. Дивия Тексас, може би. Така че трябваше нов чиновник, незабавно. Всички, с изключение на мен, считаха живота ми за уреден.

На сутринта, когато възседнах коня, за да тръгна към изгнанието си, леля ми стоеше до главата на кончето и се опитваше да заплаче. Слънцето още не се беше показало иззад хребета и светът изглеждаше сив и мъглив. Тя ми даде пет долара на сребърни монети и десет банкноти от Джорджия, една малка метална тенджерка и сгънат лист хартия, на който беше написала рецепти за пържено пиле и малки хлебчета.

Последните думи, които ми каза, бяха следните: „Не забравяй да четеш Библията и да се молиш, да обичаш Исус и да не се поддаваш на безбожниците“.

Напуснах фермата и по изгрев-слънце вече минавах по главната улица на града. Усещах миризмата на пържен бекон, идваща от кухнята на хотела и от огъня на ковача, на който той го пържеше, добавяйки дъбови дърва в огъня. Едно младо чернокожо момиче мина с покрито с капак нощно гърне и се отправи към тоалетната на двора. Аз бях на път и бях ужасѐн.

 

 

Сгънах картата, сложих я обратно в правоъгълното й калъфче джобен формат и се опитах да си припомня всички завои, за които чичо ми каза, после се изплюх встрани като юнак, забих пета в хълбока на Уейвърли и дръпнах лявата каишка на поводите, за да завия покрай тополата и да хвана единия от двата пътя пред мен, който ми се струваше по-обещаващ.

Мракът се спусна тежко, когато навлязох в планината. В първите нощи от пътуването ми спях в колиби на хора, познати на античния господин, той ми беше дал писма, с които да се представям, и в които се казваше да ме нахранят и да ме пуснат да спя на каквото място имат, което в повечето случаи означаваше обора или някоя гола таванска стая. Това щеше да е първата нощ, в която щях да съм сам на пътя, страхувах се от тъмнината и се опитвах да не мисля, че тя настъпва толкова бързо.

Спрях следобеда, за да имам достатъчно време да си устроя лагер. Дъждът беше спрял, но дърветата и храстите бяха все още мокри, когато намерих подслон под козирката на една надвиснала скала. Почвата под нея беше суха и фина като брашно. Откъм гората се чуваше шум на течаща вода. Покрай пътя се изправяше малка ивица млада трева, току-що набола след зимата. От другата страна на скалата се откриваше гледка, тъй като едно голямо изкоренено дърво оставяше празно пространство. Седем редици планини се смаляваха и се губеха в синевата на запад. Стоях и гледах мястото, представях си го цялото в катраненочерно и изпитвах страх. После си представих същото със запален огън с пламъци, стигащи до кръста, надявах се, че ще мога да подпра гръб в скалата, да седя така в жълтата светлина и да чакам да съмне.

Имах предимство. Трябваше да го имам.

Разпрегнах Уейвърли, напоих го, нахраних го, сложих му букаи и го оставих на място, където можеше да пасе. След това си направих малка вечеря, като взех зърно от същата торба, от която хранех Уейвърли. Сварени овесени ядки с кафява захар.

Част от екипировката ми беше навито конопено въже, което чичо ми ми подхвърли, придавайки му особена важност, с думите: „Запомни, винаги окачвай храната си на някой клон, за да не ти я вземат животните.“

Тогава времената бяха други. Бизоните и елените бяха наскоро изтребени, но все още се виждаха много повече мечки и пантери, отколкото сега, така че взех под внимание думите на чичо си. Издърпах въжето, застанах под един бор и открих подходящ клон, здрав и хоризонтален, на около четири-пет метра над земята. Държах края на въжето, провесено на ръката ми и се чудех как да го преметна през клона. Първо се опитах да го запратя. Затичах се и хвърлих края, който трябваше да се преметне отгоре върху клона. Но то едва се вдигна до главата ми. Така че се заоглеждах по земята, докато открих едно тънко, плоско парче каменна плоча, голяма колкото чиния за хранене, назъбена по края, с ръбове достатъчно остри, че да одереш кожа с него. Завързах го здраво за края на въжето, отстъпих назад и в стила на дискохвъргачите го метнах силно към клона. Но пропуснах да забележа, че въжето е като примка около крака ми. Преди камъкът да стигне клона, въжето се опъна силно и отскочи назад, а камъкът полетя право срещу мене, пропявайки покрай ухото ми песен със страховит шепот. Камъкът първо се удари в земята и се заби като острие на брадва в мекото дърво. Аз потърках челото си на мястото, където щеше да ме удари, ако беше минал само няколко сантиметра по̀ на юг.

— Явно трябва непрекъснато да си отварям очите на четири — казах си гласно.

Захванах се отново, този път внимавах повече къде стъпвам и много скоро торбичката и кошовете ми вече висяха на клона на три метра от земята. Мечките можеха да мигат срещу тях чак до сутринта, без да могат да се облагодетелстват.

Отидох да потърся дърва за огън, като исках да направя цяла клада, за да се защитя от черната нощ. Носех наръч след наръч. Като се пресягах за един последен куп паднали дъбови клечки, една отровна змия, току-що събудена от зимен сън, оцветена в кафяво-бежовите оттенъци на окапали есенни листа, повдигна предната си част от земята и ме удари по ръката. Устата й се отвори, като че ли висеше на панти, сякаш се отваряше кесия с бледорозова сатенена подплата. Движението на змията при удара беше като залитане, по-несръчно, отколкото бих могъл да си представя. Когато видя, че е пропуснала ухапването, змията се обърна, пропълзявайки над себе си и се понесе по горския килим, за да се оттегли.

По някакъв идиотски импулс, без изобщо да мисля, направих нещо, което бях видял веднъж едно по-голямо момче да прави с една черна змия. Хванах змията за опашката и замахнах с нея като с камшик. Главата й полетя във въздуха и се удари в стъблото на един див рожков на шест метра разстояние със звук като чукане по врата с кокалчетата на пръстите. Стоях зашеметен. Докато носех змията към бивака си, хванал я близо до разкървавеното парче на счупения й врат, тялото й все още се усукваше около китката на ръката ми.

Овесените ядки не са кой знае каква вечеря, така че одрах кожата на змията, изкормих я, нанизах я на една зелена пръчка и я оставих над огъня. Дори и тогава в началото на печенето тя продължаваше да се движи, да се гърчи и усуква. Когато се уталожи и изпече, я нарязах на парчета колкото царевични кочани и започнах да ям бялото месо, отделяйки го от гръбнака и острите ребра, като си мислех: „Хората казват, че змията има вкус на пиле, и, по дяволите, вярно е.“

Малко преди съвсем да се стъмни и като захладня така, че се наложи да облека вълненото палто на чичо си, отидох да пикая край едни гъсти боровинкови туфи. Стоях изправен с разкопчан панталон, хванал се с ръка, отпуснат, очите ми не виждаха почти нищо наоколо. Из храстите на около шест метра от мен изневиделица изскочи млада черна мечка. Беше измършавяла от прекараната в сън зима, едва от няколко месеца се беше отделила от майка си и вероятно беше уплашена колкото мене, но се хвърли бързо напред, като се поклащаше, пухтеше и ръмжеше, и изглеждаше много по-голяма от пространството, което всъщност заемаше. Както бях по средата на изпикаването, нищо не можех да направя, само вдигнах лявата си ръка с дланта напред и с много припрян тон казах: „Чакай“.

И странно, мечката зачака. Забави ход, спря и застана неподвижно с объркано изражение като куче, справедливо наказано за лошо поведение. Аз свърших, изтръсках капките и хукнах обратно към бивака, като тичешком се опитвах да закопчая панталона си, а пешовете на палтото ми се влачеха зад мен по земята. Мечката ме гони няколко крачки, после загуби интерес, обърна гръб, върна се обратно в храста и изчезна.

При това положение сънят изглеждаше невъзможен. Предположих, че на фона на този пейзаж разнообразието от заплахи не се изчерпваше само с камък, змия и мечка. Бях заделил малко смляно кафе и едно метално канче от панерите и прекарах по-голямата част от нощта седнал, пиех кафе, стъквах огъня, дебнех дали нещо няма да помръдне в тъмното, ослушвах се за приближаващи крадци или диви животни и за злите свръхестествени сили, които, според много култури, обитават пустошта. В гората имаше всякакви шумове, но аз чувах най-вече кончето, което се въртеше от време на време, поемаше дълбоко дъх и сякаш въздишаше. Подскачах при всяко негово движение в очакване да видя някакво тяло да изскочи от тъмнината, да се изправи и да се приближи към мен, и най-малко застрашителното нещо, което си представях, беше младата мечка. Опитах се да поставя ножа на баща си с оголено острие на земята до мене и се упражнявах като се пресягах към дръжката от еленови рога, без да гледам: по-често сграбчвах шепа пръст. Така че просто взех ножа, стиснах здраво дръжката и насочих закривения връх на острието нагоре към тъмнината.

Магазинер, мислех си аз. И може би го изговорих на глас.

Имаше много умни момчета на моята възраст, които сега спяха по домовете си под цял куп меки завивки, а майките и бащите им спяха близо до тях. Повечето момчета не клечаха сами в мрака, стиснали нож в юмрука си, без един-единствен човек в този свят, когото да го е грижа дали ще оцелея до пукването на зората от изток. Казвах си, че ще забия ножа дълбоко във всичко, което пресече кръга, очертан от светлината на огъня.

— Повече никога няма да ми се налага да викам „Чакай“ — казах аз на нощта.

 

 

Голям дъжд, докаран от силен вятър, се изсипа рано сутринта. Но вятърът духаше от благоприятна посока и издатината на скалата ме запази сух. Спал съм доста часове след първото сутрешно сивкаво зазоряване. Като се размърдах, треперещ под одеялото, видях, че синкавият ден беше вече на път и че Уейвърли го няма, както и кошовете ми. Малката ми торбичка, все още завързана за въжето, лежеше прогизнала на земята, залепнала в окапалите листенца от цветчетата на кучия дрян.

Разтичах се наоколо, обзет от паника, търсех в храстите, очаквайки да намеря или кончето, или някаква кървава купчина, останала след вълче нападение. Но не намерих нищо.

Тогава отидох до пътя да потърся следи, които евентуално да ми разкажат историята на кражбата. Но пак не открих нищо. Всеки отпечатък от копито или мокасина, който би могъл да остане, беше напълно отмит. Спомням си, че изпитвах желание да изрева с колкото ми глас държи.

Помощ, предполагам, би била думата. Но преглътнах импулса си обратно в гърдите и вместо да викам, сложих два пръста в устата си и изсвирих силно и продължително, с надеждата, че кончето ще изцвили откъм долната част на пътя и с тропот ще дотърчи при мене. Повтарях това, докато устните и бузите ми изтръпнаха, след което спрях и седнах върху постелята, с поглед, вперен в бялата пепел от огъня, който все още тлееше и пушеше.

Прекарах така почти целия следобед. Малко поплаках, мислех си, че ако нормалните ми връзки с човешки същества и личните ми припаси продължаваха да изчезват с бързината, с която това ставаше напоследък, скоро няма много да се отличавам от онова малко мече, скитащо само в гората. Стигнах до извода, че съм твърде голям, за да се оставя на милостта на дивите животни и да стана детето вълк. Има период от детството, в който те биха те приели, биха сложили черна цицка в човешката ти уста и биха те отгледали според техните си правила, които биха били прекрасни и брутални в същото време. Но аз отдавна съм прехвърлил тази възраст. Сега вълците биха ме погледнали сурово, биха ми дали възможност да пристъпя, да се обърна и да побегна, след което биха се нахвърлили и биха ме повалили.

Гледах през процепа между дърветата и проучвах гледката на запад. Малки парцалчета мъгла висяха тук-таме над планината. Въздухът беше влажен и свеж. Това беше голям зелен свят, който просветляваше за пролетта. Пред мен се простираше друга страна. Абсолютно непозната.

Разстлах на земята каквото беше останало от оборудването ми за път. Имах малката торбичка, картата и ключа, дългото вълнено палто, постелката за спане, металната тенджерка и почти половин кило смляно кафе, което бях извадил от кошовете предната вечер. Малко овесени ядки и две книги, увити собственоръчно в мушама. Един сборник разкази за Артур и Енеида.

Огледах се, единственото, което можех да добавя още към тази жалка колекция, беше малкото нещастно седло като черупка на костенурка. Отидох до него и го запокитих в храстите, мислейки си, че ако им хареса, таралежите са добре дошли да го изядат заради солта от потта на коня. Това би било идеално време за среща с един от онези вълшебни просяци от приказките на стария Джак. Малки, мъдри мъже, които ако им дадеш едно пени или троха хляб, вместо парцал по главата, ще ти подарят нещо — я кошница, я покривка за маса или дълбока купа — които произвеждат обилна трапеза с храна по твое желание. Например, голям преносим неделен обяд, който никога не свършва. Пълни се, купичко, пълни се. Но никакъв просяк не се появи.

Както вече казах, толкова често се случва в живота да имаш пред себе си само два избора, или поне това е всичко, което често съм бил в състояние да видя. В този точно ден възможностите бяха две: продължавай да вървиш, и се надявай да стигнеш до търговския пункт, преди да си умрял от глад, или се връщай обратно във фермата.

Фермата беше на няколко дни път в обратна посока, след което щях да се появя на предната веранда на леля си. Но не можех да се върна към стария си начин на живот. С това беше свършено. Тя просто отново щеше да ме прогони в гората. Така че прекарах още една нощ под козирката на скалата с върха на ножа, насочен нагоре, а на следващата сутрин сложих на гръб малката торбичка и продължих да вървя на запад, надявайки се да намеря път през гората.