Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thirteen Moons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2020 г.)

Издание:

Автор: Чарлс Фрейзър

Заглавие: Тринайсет луни

Преводач: Маргарита Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Intense

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-061-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10623

История

  1. — Добавяне

5

Мисля си, може би създавам впечатление, че през тези години след Клеър съм живял като монах. Че все още съм я очаквал, обречен на безбрачие като някоя страдаща героиня в роман. За такъв начин на живот въобще не ми е минавало през ум, отчасти защото знаех, че е безполезно, Федърстоун можеше да живее дълго, колкото Баба Катерица. С годините не знаех дали Клеър ме обича или мрази, или още по-лошо, не се сеща за мен изобщо. Ако Клеър беше изцяло моя, след като я бях спечелил като момче, щях да прекарам целия си живот в пълна вярност. Нямах никакво съмнение за това. Дори и така, както се обърнаха нещата, честно е да кажа, че в известен смисъл аз й останах завинаги верен. Доказателство номер едно за това беше, че аз така и не се ожених. И второ, никога не се задържах с една жена за дълго. И нито едно от тези доказателства не беше по мой избор. Нито бях отказвал някога на жена. Така че тук ще спра за малко да направя няколко кратки коментари относно разрушителните любовни истории в средната ми възраст.

В продължение на много години хранех надежда, че ще срещна жена, която да стане моя и да навлезе в живота ми по-надълбоко дори и от Клеър. Истинска жена. Жената. И не бях съгласен да чакам съдбата да подхвърли такава една жена на пътя ми. Аз бих се хвърлил на нейния път. Във Вашингтон отново открих как стръмните нанадолнища на галериите към камарата на Сената създават възможности за запознанства с дами от определено естество. С което искам да кажа, високоинтелигентни, от класа, и независимо от това, донякъде отчаяно търсещи мъжка компания; иначе защо им трябва сами да се наказват с речите в сената? И ако се случеше да мога да ги поканя да ме придружат на събиране в посолството или на прием в Белия дом, толкова по-добре. Нито една от тях не беше идеална, но много бяха добра компания за известно време. Спомням си една доста обикновена жена, около двайсетгодишна, която седеше с мен на поляната пред Белия дом на пикника в Деня на независимостта, светлата й лятна рокля падаше около нея като глазура на торта в малкото останала светлина от дългия летен ден. Фойерверки се разпръскваха по небето и осветяваха обърнатото й нагоре лице и изведнъж тя стана красива. Зрителите правеха спонтанни възклицания „ох“ и „ах“. Към края на шоуто огнени кълбета с размера на луната започнаха да падат на земята и убиха двама или трима от посетителите, а ние и двамата бяхме потресени и това ни накара да се почувстваме по-близки. Краткостта на живота и така нататък. Бяхме донякъде интимни по пътя към хотела й под покрива на каретата ми. Спомням си, че нанизът й от перли се скъса, перлите се разпиляха по седалката и се затъркаляха по пода на каретата.

Имаше и други жени, разпръснати по протежението на пътя при обичайните ми пътувания. Една чудесна жена живееше в малък град с два магазина, разположен точно в основата на голяма сгърбена планина на един ден път с кон на север от най-близката железопътна гара от Уейя. Обичах я много. Няколко години правех дългата отбивка по време на пътуването си към или на връщане от политическия ми бизнес в Нацията във Вашингтон. Беше учителка, стара мома, и много по-висока, отколкото на мъжете обикновено им се иска да са пораснали жените. Единственото, което ми беше казала за възрастта си беше, че е малко над трийсет. Имаше красива мека коса с цвят като на гушката на гълъб, зелени очи и бели като крем дълги крака, които долу свършваха за съжаление в дълги тесни стъпала, но пък имаше задник с извивки, които можеха да разбият сърцето ти. Поне моето го разбиха. Случваше се понякога да яздя сто мили, отклонявайки се от пътя си, за да имам едничка нощ с нея. Беше прекарала предишните десет години, грижейки се за баща си, който ослепял, докато тя била малка. Бил ритнат от кон, докато му слагал чула в заграждението в една снежна буря. Така че, когато я посещавах, беше сравнително лесно да бъдем заедно както пожелаем, стига да сме съвсем тихи. Известно време бях много близо до въпроса дали тя е тази жена или не е. И досега не знам. Така и нямах възможност да доустановя. Баща й внезапно почина от удар и скоро след това тя започна да умира от туберкулоза, бавна смърт с цялата прозрачна красота на болестта. И накрая с всичката блестяща кръв.

На обратната страна на някаква скала, в която не се вписвам съвсем, бяха всичките радващи сърцето проститутки в дома на Уелч. Аз ги събирам в една голяма категория, заедно с дамите в сената. Не ги дискриминирах и бих взел за жена всяка от тях, ако сърцето ми беше заповядало да го сторя. Но по свои мистериозни причини, то не ми заповяда нищо. Една хубава, застаряваща проститутка измежду тях обаче се беше запечатала в паметта ми през всичкото време до днес — когато за първи път бях с нея, тя грабна готовия ми член в ръката си и каза: „Където и да отида, след като умра, надявам се да не видя никой от тези копелета отново през цялата вечност“. Това не предвещаваше нищо добро за остатъка от вечерта. Но тя продължи да работи и ме яхаше, сякаш страстта й не знаеше граници. Четири пъти тази нощ, според стария ми тефтер.

По някое време, доста след като бях прехвърлил средната възраст, ухажвах много красивата млада дъщеря от чудесното семейство на един областен заседател. Дядо й беше един от основателите на града веднага след революцията. Когато, според договора, граничната линия между Америка и старата Нация се беше изместила една бразда по̀ на запад, той се хвърлил да завземе възможно най-добрата новоосвободена земя и по този начин станал знатен. Хубавото момиче беше наполовината на годините ми и с доста неотстъпчив характер, но беше привлечена от романтиката на индианците и доброто, което си мислеше, че може да стори за тях. Тя и скърбящата й овдовяла леля дойдоха да ме посетят в Уейя, да попътуват из района и да видят всичките ми предприятия — пощата, ковачницата, мелницата, магазините за ръкоделия, училището и църквата, стопанството с робите и платените работници индианци, пътищата за коли, които бяхме построили. Денят приличаше на водене на разговори с банкери за заем със значителен размер. Возехме се, тримата седнали на втората седалка, в най-хубавата ми карета, скърбящата леля седеше като черна сянка в средата. Тя беше горе-долу на моята възраст, няколко години повече или по-малко и за мен този факт беше много потискащ.

Където и да отидехме, хора идваха до каретата и молеха за услуги, оплакваха се от съседите си, описваха с подробности конфликти, които нямаха нищо общо с мен. Те всички очакваха аз да отсъдя. Хубавото момиче почти не говореше. Гледаше встрани в далечината. Около три часа следобед след дългия ден обикаляне, лелята каза: „Е, Уил, ти си крал тук, така ли?“ Аз казах: „Не, мадам. Тук няма крале. Не и в днешно време“.

Това хубаво момиче и аз се движехме толкова по посока на явното съпружество, че най-големият вестник в столицата пусна съобщението: слуховете за брак между сенатора, мъж в доста напреднала възраст и красивата млада мис Еймър, трябва да дадат надежда на старите ергени навсякъде по света.

После, много неочаквано, тя се омъжи за един армейски лейтенант. Много набързо, бих добавил. Така бързо, че по-късно появяването на първото им дете би могло да попадне в рамките на един общоприет период от време — своего рода социален гратисен период — при който раждането трябва да се възприеме меко казано като възможно най-ужасното преждевременно раждане. От всичко това ми остана само едно обляно в сълзи писмо.

През цялото време ги имаше и кратките страсти от планинските курорти. Летните залитания. С годините жените, които привличах, се трансформираха от отегчени, почти пораснали дъщери, които все още придружаваха родителите си, в младеещи лели и стари моми. После в повехнали вдовици и бледи нещастни съпруги, а от време на време и в отчаяни гувернантки.

Към последната категория веднъж бях тласнат от непреодолимото желание да си проправя път, много след полунощ, до етажа на прислугата под стрехите на хотел Топлите извори за уговорена среща с красивата, с тъжни очи бавачка на три нещастни деца, огромни по размер, с безизразни лица, принадлежащи на собственик на плантация, някъде близо до Чероу. Силно бях привлечен от нея заради миловидността на тънките й устни и, защото, когато най-напред я видях на поляната близо до реката, тя носеше копие на Младия Вертер, въпреки че дори нямаше възможност да го чете, тъй като вниманието й бе заето да пази идиотските, тъпи деца да не паднат във водата и да бъдат отнесени чак до Тенеси.

Флиртувах безочливо.

После, две нощи по-късно, мислейки си до какви странни места те довежда любовта, крачех внимателно по тесния коридор под стрехите. Беше тъмно, като се изключи малкото кръгче светлина, която вдигнатата ми нагоре свещ хвърляше по покритите с мазнина дъски на пода и нагоре по жълтите стени. Врата по врата проследих намаляващите, изписани с боя номера. На двайсет и три почуках с кокалчето на пръста си и тя отвори вратата на стая едва ли по-дълга от леглото и широка колкото да остави около метър открит под, за да може човек да се облече. Леглото беше на два етажа като в купе на влак с опушени ленени завеси, нанизани на халки върху един корниз.

Имаше съквартирантка. Когато се качих на горното легло и се строполих на тънкия дюшек до моята гувернантка, отдолу се чу кикот.

— Не мисля, че мога тук — прошепнах аз. — Ела долу в моята стая.

Но тя не пожела. Независимо колко я молих.

Това беше деклариране на идентичност. Ако я исках, трябваше да я приема такава, каквато е, с цялата липса на възможност за уединение, която нейният свят предлагаше. Запретнах се на работа и направих каквото можах, толкова тихо, колкото ми беше възможно. Тя се вкопчи в мен с ръце и крака, като че ли аз бях последното нещо, предложено й от живота, стискаше ме със сила, по-голяма от тази, която можех да си представя, че има в тези тънки крайници. На следващия ден тялото ме болеше. На масата, като седнах да закусвам, тайно опипах гръдния си кош, но не открих доказателства за счупвания.

Извърших това тъмно и блажено пътешествие много пъти през дъждовния и буреносен август. После, без предупреждение, тя и работодателите й тръгнаха на дълго пътуване обратно надолу към горещите земи. Стоях на верандата и гледах как каретата се изтъркулва и те отпътуват с нея, последвани от каруца, накамарена с куфарите и чантите им. Тя не погледна към мен. Децата се въртяха глупаво и досадно около нея на задната седалка.

През всичките есенни месеци и малко от зимата й пишех пламенни писма и си представях как я спасявам от живота й, като се оженвам за нея. Дори сега не се съмнявам, че и с най-малкото насърчение бих могъл да го сторя. Да се обвържа с женитба.

Изпращах й пакети с книги, парфюм, копринени шалове, сребърни гривни. Безсрамен израз на желание. До Коледа обаче, когато тя пропусна да ми пише само веднъж, аз се признах за победен и се предадох.

Пазех една дървена кутия за спомени, моят музей на загубена любов. Перла от скъсан наниз. Носна кърпичка, изцапана с кръв. Банкнота от един долар, излязла от обращение. Писмо, с размазано синьо мастило на три места по кремавата хартия. Едно осмо издание на Младия Вертер.

 

 

Нуждаех се от помощ. Животът ми беше в безпорядък. Опитвах се да свърша всичко, да ръководя всичко. Да поддържам счетоводството на работилницата за щавене на кожи, на коларите, на обущарницата, ковачницата и всички магазини, пръснати из четири области. Всичко това плюс задълженията ми в Сената.

И признавам, някои елементи от бизнеса ми бяха занемарени. Например тефтерите ми често изпълняваха двойната роля и на лични дневници. Понякога вниманието ми към последните беше по-голямо от това към първите. Обичах празните тетрадки. Техните физически характеристики. Грапавостта на хартията, черните паралелни линии, пресичащи страниците им. От много години купувах тези елегантни, подвързани с кожа томчета от един книжар във Вашингтон. Те бяха с размер, перфектно пасващ на моите пътни чанти, тъй като живеех предимно на кон и в движение. Бях доста педантичен по отношение на счетоводството, но ми липсваше система. На всяка страница можеха да се видят неподхождащи си записки, всичко, което ми е минало през ума през дадения ден. Разчертана на ръка таблица с дългове, събрани и несъбрани. Суми, получени или изплатени от и за разни сделки. Покупки и продажби на земя. Списъци на кредитори и длъжници. И после всичко това, смесено с наблюдения върху появяването на луната или как мъглата се е вдигнала от залива в планината, или впечатления относно поведението и облеклото на другите адвокати в съда. Накрая, закодирано, бележка за жената, в която за кратко се бях влюбил в някой от пансионите по пътя.

Телънт ги изучаваше страница по страница. По лицето му разбирах, че смята всичко за много объркано. Каза:

— Ако искаш да го добавиш към задълженията ми, мога да оправя това тук, но някои неща трябва да се променят.

— Как? — попитах аз.

— От този род неща — каза той, като обърна на една страница, започна да я изучава, а след това прочете на глас:

Рожденият ми ден. Ставам на 40 години. Празнувах без торта. Пълен еклипс на Луната на узрялото зърно. Яздих до дома в Уелч, почти по тъмно. Е… х Х. Д. 2 п.

— Да? — казах аз — Проблем ли има?

— Имам предвид, кой мислиш, че няма да схване последната ти бележка? И има ли изобщо полза от нея?

Така че дадох на Телънт картбланш да сложи нещата в ред.

Той каза: „Благодаря ти“ и изрази искреното си мнение, че воденето на счетоводство в бизнеса трябва да се отнася само до парите, а не да включва записки за жени и за фазите на луната.

— Това е добре като начало — рекох аз. — Така че започвай и знай, че ще водя два дневника вместо само един.

 

 

Беър почина през Луната на засаждането, по време на растежа й. Нищо драматично не предхождаше смъртта му. Нямаше сблъсък с природата или някакво внезапно разкритие на конфликт, насочен срещу него. Той просто беше стар и изморен. Трупаше юргани и кожи около себе си в градската къща и поддържаше силен огън, защото се смръзваше през цялото време.

Беър винаги се отнасяше много добре с хора, които бяха на умиране. Държеше ръцете им, гледаше ги в лицето и не ги лъжеше. Казваше: „Зле изглеждаш. Много зле. Не се чувстваш много добре, нали?“ И това ги успокояваше. Те гледаха на него, сякаш беше единственият, който поне малко знаеше какво преживяват. Аз, обратно, бях съвсем безполезен в такива моменти. Стоях с ръце в джобовете и почти нямах какво да кажа от страх, че ще направя някакво леко признание за сянката на смъртта, помрачаваща стаята. Като че ли някой от нас можеше да се отърве от нея, ако не изговаря някое от ужасните й имена.

През тези последни дни Беър не говореше много, но често държеше ръцете си протегнати към светлината на огъня, разглеждаше ги, от горната и долната страна, обръщаше ги, разтваряше пръстите си и ги свиваше във възлести юмруци. Тогава се чудех за какво си мисли, искаше нещо да улови ли? Дръжка на нож или приклад на пушка, или гладки гърди? Може би това беше жест, който изразява едно последно желание за притежание. Да улови нещо.

Сега изобщо не се чудя. Знам, че е гледал подутите си кокалчета, вените, дебели, изпъкнали като нощни гъсеници под набръчканата кожа на китките на ръцете му, ноктите, широки и лъскави като вътрешната страна на мидена черупка, излъсканата кожа на дланите му, набраздена дълбоко с пресичащи се линии като реки, пътища и граници върху картата на непозната територия. Беър мислеше, че общо взето ръцете му изглеждаха точно като ръцете на баща му.

Сега аз вдигам ръцете си нагоре към светлината на електрическата крушка и си мисля за същите тези неща. Ярката нова светлина, неизвестна за цялата минала история, не ме прави по-хубав. Никак даже. Блести безмилостно. Зениците на очите ти се свиват от нея. Бъдещето няма да е на страната на възрастните. На нас ни трябват сенки. Светлина от свещи, лунни лъчи, жарава.

Странно, в дните след смъртта на Беър, злите жени от семейството на Сара бяха в траур като за велик човек и обичан съпруг. Те всички плакаха горчиво, без никаква ирония. Даже старата баба Моу непрекъснато повтаряше, със сълзи, които се стичаха по дълбоките канали на лицето й, че Беър бил може би най-добрият човек, когото е познавала в целия си дълъг живот. Изключвайки, разбира се, несравнимия Обесен Моу, който беше живял в различен свят, преди белите хора да бяха започнали така всеобхватно да вземат превес в този по-млад свят, в който може би беше по-лесно да се постигне високо положение. Всички жени от няколко поколения не спираха да плачат, а аз и до този ден вярвам, че всяка сълза беше истинска.

Повече от веднъж и то в писмена форма се твърдеше, че тялото на Беър е погребано на тайно място. Не е вярно. Просто гробът вече не съществува. Беър беше избрал едно заслонено място до реката, където да бъде погребан. Аз помогнах да се натрупат гладки камъни върху тялото, увито в одеяло. Гробът се запази само няколко години, водите на реката преляха, разбиха го, отнесоха издатината на скалата и оголиха земята. Камъните бяха разпилени, а костите му отмити и отнесени. Така сега той изцяло е изчезнал от физическия свят, който толкова силно обичаше.

Няма да продължавам с тази тема. Скръбта не е нещо, което убедително можеш да поделиш с аудиторията. Най-силната ни болка се крие в собствената ни кожа. Ще кажа само това в заключение. С Беър умря цял период от време на земята, надявам се да е намерил покоя в Страната на нощта, както той, така и Дивият Коноп.

 

 

Наскоро, след като Беър умря, американското правителство изведнъж стана много припряно и непреклонно в неспиращите си опити да бъдат убедени останалите чероки да се изселят на запад, да се присъединят към братята си на голите индиански територии и да приключат с нас веднъж завинаги, моментът изглеждаше удобен.

Нямах никаква увереност, че ще можем да задържим нещата без Беър, но реших да опитам, защото в момента бях единственият вожд, с който разполагахме.

Един представител на име Хиндмън беше изпратен да пътува от общност на общност, до всяко селище с градска къща, за да провежда събрания и да убеждава хората да разпродадат каквото имат и да напуснат. Хиндмън, разбира се, не знаеше нито „да“, нито „не“ на езика, нито имаше капка доверие в мен, за да превеждам, така че поиска независим посредник. Дори не си спомням как го уредих или каква глупост извърших, като направих така, че правителството да назначи Телънт за арбитър по отношение на езиците между Хиндмън, хората и мен. Независимо че Телънт беше мой служител и приятел от много години и въпреки дългото му съжителство с индианците, граматическите времена на няколко от техните основни глагола си останаха неразгадаема мистерия за него. Да бъда откровен, езикът разделя времената на объркващи малки фракции, условности и определения. В официалния документ Телънт беше вписан като виден предприемач със смесена кръв, макар че всяка капка негова кръв, доколкото знаех, беше шотландска, и той дори знаеше какъв цвят са били каретата на поличките в неговия клан по време на бой.

Да започнем за пътешествието с Хиндмън. Запознахме се с него след сутрешното кафе на главната улица в недостроения нов град на запад от Речната долина. Беше първият ден от един много суров декември, а ние тръгвахме да се блъскаме по замръзналите коловози по цял ден, а на няколко пъти се налагаше да устройваме биваци през нощта в навяващия сняг или ледения дъжд. Ръкувах се с Хиндмън както бях на коня, никой от двама ни не пожела да слезе пръв от уважение към другия. Той беше адвокат във Филаделфия и му личеше, това е всичко, което имам да кажа относно външния му вид. Разменихме някои безобидни наблюдения за състоянието на пътищата и времето. Копитата на конете ни потъваха и излизаха от калта, когато променяха положението си. Хиндмън направи голямо шоу, когато заповядваше на Телънт да не добавя и да не пропуска нищо в превода си, по какъвто и да е начин. Телънт се закле. С ръка на сърцето.

Боя се, че сигурно съм измърморил някоя фраза покрай думите Велики Боже и Гадост с малко по-висок глас, отколкото съм възнамерявал.

Така че още в началото на пътуването нещата не тръгнаха добре, аз и не очаквах да тръгнат. Много преди да се бяхме видели на живо, да тръгнем заедно на път и да си предложим да се избием взаимно, Хиндмън и аз хранехме кръвна омраза един към друг просто от кореспонденцията, която водехме. Бяхме се дуелирали с адвокатски писма за повече от година. Разбира се, основен проблем беше фактът, че и двамата бяхме адвокати. Адвокатите трябва винаги да имат някой, с когото да се преборват. Това им е в природата. И аз лично не твърдя, че съм някакво изключение.

Излязохме от града на конете си, следвахме реката нагоре по долината, отправени към първото събрание на съветниците в общността на Дългата Коса. Яздехме през незасети ниви, с нищо по тях, с изключение на туфи от кресон в убито зелено, който растеше в старите бразди, за да предложи някакъв друг цвят, освен кафявото и сивото на пръстта и фуража. Дърветата от двете страни на планината бяха оголени до дънери и клони. Речната долина, излишно е да казвам, беше пейзаж, изпълнен със спомени за мен, едновременно възторжени и мрачни.

Яздех малко намусен, не говорех нищо, на разстояние от края на малката ни колона. Хиндмън не спираше да бърбори, говореше на Телънт за отдалечеността на мястото и изостаналостта на малкото разпилени хора, докато накрая даде да се разбере колко се страхува, че е докаран в най-затънтената част на света. Като стигнахме до средата на селището в Речната долина и не бяхме още навлезли в моята земя, къщата в Краншоу се показа през дърветата, не в развалини, но много западнала, сякаш я гледаш през замъглени очи — всички ръбове на тухлите, бялата боя на рамките на прозорците бяха овехтели.

Хиндмън направи пауза, спря да се оплаква, обърна се, извиси глас до най-голямата височина на янките и ме попита дали не ми е мъчно, че не притежавам всичката земя, която погледите ни обхващат, в добавка към границата, която щяхме да пресечем след няколко часа от пътуването си.

И дума не казах в отговор. Бях се затворил в себе си и чаках.

Той подозираше, че съм крадец и земята беше в сърцевината на неговото подозрение. Беше намерил няколко души във Вашингтон, които вярваха същото. Беше ясно, че нищо друго не би му се понравило така, както да излезе с обвинения срещу мен, с които да ме унищожи. Аз зад решетките беше най-възбуждащата му мечта. Горкият човек, толкова да му липсва въображение. Ако аз бях престъпил правата на индианците, той със сигурност не можеше да разбере как съм го сторил и това го разстройваше. Тогава защо ще му позволявам да прекъсва спомените ми. На открито място в реката, разкъсвайки черния й поток, виждах голямата плоска скала, където веднъж с Клеър се бяхме потопили до кръста и седяхме лице срещу лице с кръстосани крака във влажния юлски въздух след бурята, ядяхме желе от червени чушки върху навлажнени солети и пиехме хубаво бяло италианско вино от избата на Федърстоун. Производителят на виното, не мога да си го спомня, макар че ако спра да се напрягам, може сам да се върне в паметта ми. Спомням си обаче, че се докосвахме един друг доста интимно и дискутирахме слабите рими в някои откъси на Байроновия Дон Жуан.

Хиндмън загуби търпение от мълчанието ми. Няколко тропвания на конските копита и той не можеше да се сдържи да не започне да се джавка отново. Каза:

— Разбирам, че хората от този край на света са свикнали да говорят за твоите имоти в квадратни мили, вместо в акри. И даже така общата цифра е зашеметяваща.

— Едно и също е, независимо дали мериш в мили, акри или с летва на квадрат. Не бих предпочел арпени.

— Арпени? — попита той.

Яздех напред и чаках. Тананиках си наум една стара песен.

След минута той пак попита: „Арпени?“

— Това е мерна единица — казах аз, — с френски произход.

— Френски — повтори той. Имаше ледена нотка в гласа му.

— Само количеството ли те притеснява? — казах аз. — Фактът, че притежавам няколко широки откоса от тази страна?

— Смущава ме начинът, по който си ги придобил.

— За всичко съм платил от джоба си, за по-голямата част. Останалата е собственост на хората на Беър.

— Този стар размирник — каза той. — Ти и твоят вожд от години пречите на доброто на тази страна, като сте трупали огромни парцели планинска земя. И сте изградили малката си империя върху прокъсана мрежа от дългове. Доколкото разбирам, много хора имат документи срещу тебе.

— Никакъв закон не забранява това. Отнасям се към него с огромно уважение. Всяка страна би се превърнала в стърготини и парчетии без документи. Това е държавата. Документи. Иначе е само земя най-общо, оставена сама на себе си.

Продължихме да спорим така няколко мили. И колкото по-далече стигахме, толкова по-лични ставаха нещата.

В един момент, достатъчно силно, че да няма как да не го чуе, трябва да съм отговорил на някое от мненията на Хиндмън с „Целуни ми задника“.

Хиндмън спря насред пътя. Каза: „Разбирам, може да си мислиш, че имаш причина да негодуваш срещу присъствието ми тук, но ако ще пътуваме заедно през тази изостанала пустош, можем поне да бъдем учтиви един към друг“.

Огледах се. Не бързах. В далечината, недалеч от нас, видях обработени ниви, колиби с дим, който се издигаше от комини, направени от кал и пръчки. Един човек вървеше край реката с брадва с широко острие, метната на рамото му. На мен ми изглеждаше заселено селскостопанско място. Зелено, разделено на парцели и скицирано. Но гледната точка от Филаделфия някак го правеше да изглежда като дива пустош, крещяща като тази, която всеки Смит[1] или Уинтроп[2] са заварили във Вирджиния или Масачузетс в онези ранни дни.

— Пустош? — казах аз.

— Това тук не е нищо друго, освен развъдник на дивашки нрави, който се управлява ретроградно по отношение на цивилизацията, и чието развитие се възпрепятства много от това, че ти притежаваш такива големи парцели от него.

Бях положил всички усилия, но вече не се побирах в кожата си. Недостатък в характера, без съмнение. Изразих предположение, че той обича повече нещата в цивилизованите части на страната, където могат да наемат работници за паянтовите си фабрики — някои от тях още със солта от парахода и бръщолевещи на езици, напълно безполезни, хора толкова невежи, като че ли току-що са се измъкнали зашеметени и примигващи от дванайсетия век — и ги карат да работят до смърт във фабрики, мрачни и жестоки като мините в Боливия. И децата също, вземат ги почти от люлката. Щом проходят и могат да приемат заповеди, ги завъртат в колелото. И това е силната, милосърдна и заслужаваща похвали сила на свободния труд и капитал, за която всяка цивилизация се пени заради хора като него. А мнения като неговото не са дори документи, а просто думи, които падат от устата му като конски фъшкии. Само че с по-малка стойност, защото с тях дори не можеш да си наториш градината.

Хиндмън каза:

— Няма да се оставя един крадец да ми казва какво е тази страна и какво не е.

Подкарах коня бавно към Хиндмън, като преминах всякакво нормално разстояние за водене на разговор, приближавах се, докато стигнах толкова близо до него, че стремената ни се удариха едно в друго, а чайникът, който висеше отзад на седлото ми с всичките сажди по него, се отърка в страната на бледосивия му скопен кон.

Очите ни се впиха едни в други. Никой от двама ни не би отстъпил, а конете се объркваха и танцуваха на място, пръхтяха и от ноздрите им излизаше пара в студения въздух. Имаше прекалено много чапрази по юздите на конете и от двете страни, за да се опитваме да ги задържаме на място, вместо да отстъпим. Конете бавно се завъртяха заедно на пътя, страна до страна, като че ли бяха привързани със спици към някакъв център, който само те разпознаваха и правеха подарък на господаря си.

През цялото време Хиндмън и аз не спряхме да се гледаме. Лицето му беше зачервено с глупава самодоволна усмивка. Това беше от този род ситуации, които много често завършват със стрелба.

Телънт стоеше отзад, но изведнъж се приближи. Каза:

— Какво ще кажете да забавим малко тук?

Но дори докато Телънт говореше, аз посягах под палтото си с дясната ръка, за да извадя нещо оттам с бързо движение. И Хиндмън стреснат вече мислеше, че ще получи куршум.

Това, което извадих обаче беше кожена табакера, поднесох я към Хиндмън и попитах:

— Цигара? — С глас мек и дружелюбен.

Хиндмън направи пауза, през която си спомни, че трябва да си поеме дъх. Каза:

— Едва ли, кучи сине.

Дуелиращи се са изминавали малките разстояния помежду си и са насочвали револвери към сърцата си за много по-малки избухвания, за да запазят честта си, от коментара на Хиндмън. Но като бивш дуелирал се, човек, който познава гравитацията на пролятата кръв, аз оставих отговорността на раменете на благоразумието. Огледах се за Телънт и казах: „Ето ти любезност. Така правят там, откъдето е. Но не можеш да ги виниш. Така са ги учили и те друго не знаят. Дори да го видя, че гори, не бих пресякъл пътя заради него и даже не бих се изпикал върху него, за да го загася.“

С юздите дръпнах коня си леко и едва го докоснах с шпорите. Почти без никакъв преход, той се хвърли напред, от мъртва точка на едно място в галоп. Хиндмън седеше и кипеше, докато ме гледаше как изчезвам нагоре по пътя с голяма скорост, буци пръст от копитата на коня хвърчаха зад мен.

Телънт реши, че работата му е да стои до Хиндмън и така и направи. По целия път към хребета до селището Хиндмън го напомпваше, за да извлече полезна информация срещу мен. Те яздеха на бавен ход като конспиратори. Когато пресякоха хребета до градската къща, вече се беше стъмнило, а аз бях прекарал там повече от два часа. И нито миг от това време не бях стоял без работа.

Хората бяха много развълнувани. Дългата Коса бяха упорито и опърничаво племе сами по себе си, без моя помощ. Даже костеливите орехи, мисионерите на уелската баптистка вяра не бяха в състояние да ги цивилизоват много. Водачът им се наричаше Джон Бухала, беше се издокарал с тюрбан, панталони и палто като на бял човек и от самата му поза трябваше да стане ясно, че сме си близки като дупе и гащи. Хиндмън нямаше шанс от самото начало.

Когато събранието започна, градската къща беше пълна с хора, разгорещени и опушени от големия огън с орехови дърва, който гореше в средата, това беше единствената светлина в стаята, но тя беше предостатъчно. Мястото миришеше на меча мас и дим от дърва. Хиндмън се изправи и застана близо до огъня, говореше, като се въртеше, за да може да вижда хората, насядали в кръг на пейки покрай стените. Говореше бавно, с внимателен помпозен глас като в съдебна зала, правеше изкуствени паузи на определени интервали, за да даде възможност на Телънт да го следва. А Телънт направи всичко възможно, за да предаде думите му на чероки. Преводът беше много старателен и точен, без уклони или мнения, добавени в моя полза, чак започвах да се безпокоя, че Телънт може да е взел на сериозно глупавата си клетва с ръка на сърцето.

Хиндмън направи хубаво дълго изложение, като изброи многото предимства от това всеки да си събере нещата и да се премести на запад, което значеше да изоставят огнище и дом, всичко, което им е свое и познато заради живот, който дори не можеха да си представят.

Той каза как новата Нация е разположена върху плодородна черна почва, толкова рохка, че можеш да я брануваш с чесало за кон. И никакви такива неудобни планини, с които да се бориш, само приятни хълмове. Продължи и каза, че климатът в Нацията е изключително добър, не като това място, което е като джунгла, пълна с изпарения през лятото и кал и киша през зимата, като сега в този специално ден и през тази луна. Хубав сух климат е там, но не прекалено сух. И главното, което им се предлагаше, ако се преместят на запад беше, че щяха да са със своя народ, а не заобиколени от хора, които им мислят злото, както тук. И ловът там бил все още добър, не всички животни били избити. Имало също училища и църкви, съдилища и други такива неща. Редът преобладавал там на запад. Имали си свой адвокат в Нацията. И на всяка глава от семейство ще се дадат по 53,33 долара, за да покрият разходите по пътуването. За земята, която оставят тук, ще бъдат компенсирани многократно, като стигнат там. Това беше правило в Америка. Усилието трябва да получи справедливо възнаграждение.

Той не спираше да говори, но хората не отронваха и дума, нито можеше да се види някакво изражение по лицата им. Всички гледаха към Джон Бухала и мен, как седим един до друг и си шепнем нещо по време на речта. Хиндмън свърши, като каза много почтителни неща за доверието му в хората и техния вожд, като похвали тяхната мъдрост и здравото ръководство на Бухала.

После каза, че е редно и аз да взема думата, преди да стигнат до решение. Каза го с тон, сякаш ми позволяваше да говоря от чисто негово благоволение. Отиде и застана близо до вратата, а Телънт се промъкна с рамото напред и се изправи до него, за да му предава какво казвам. Предателство беше думата в главата ми, докато гледах как си мърморят и се обръщат един към друг.

Не бях подготвил нищо като аргумент. Смятах го за лош късмет. Същото беше и в съда. Ако си напишех речта предварително, ставах нервен. Ако просто говорех спонтанно, се получаваше по-добре. И не забравих да използвам урока на Беър за светлината и тихото говорене.

Дори не станах от потъналата в сянка пейка, на която бях седнал. Приведох се напред с ръце, подпрени на бедрата, върховете на пръстите ми ги докосваха, така че образуваха клетка от кости. Усещах топлината на огъня върху лицето и ръцете си, като знаех, че това са единствените части от мен, видими за хората, насядали в кръг в сенките на стаята. Не ги виждах изобщо, но се правех, че ги виждам. Гледах в яркия огън и в тъмнината и говорех с тих глас, така че всеки да се напрегне да слуша.

На добър чист чероки казах: „Сега мисля, че хората могат сами да вземат решение без повече празнословни речи. Това, което винаги съм искал, е нашият народ, като всеки друг на този свят, да може да избира къде да е домът му. Живей, където искаш да живееш. Остани или тръгни.“

Облегнах се назад в тъмнината като сигнал, че съм свършил. Лицето и ръцете ми бяха потъмнели.

После беше ред на Бухала. А той имаше друго виждане за представяне. Изправи се, застана близо до огъня и доби дълбоко изражение на лицето. На човек, който мисли дълбоко и се напряга. Разходи се наоколо и направи така, че всички да видят как се бори с мислите си, дълго преди да изговори нещо.

Накрая, с голямо усилие каза следното: „Не знам друго място от това тук. Не знаете и вие. Всеки, който иска да отиде някъде другаде, да излезе през тази врата и да продължи да върви. Да не се обръща назад.“

Настъпи доста голямо раздвижване и се чу приглушен говор от тълпата. Но никой не стана, за да излезе.

След минута Бухала каза на Хиндмън: „Като че ли ще останем тук“. Каза го на английски.

Хората, които присъстваха на събранието, бяха прекалено възпитани, не се вторачиха в Хиндмън, за да преценят реакцията му. Но аз гледах право в него и виждах как кипи от яд.

Той приближи с горделива походка и се изправи срещу мен. Телънт го следваше по петите.

Хиндмън каза: „Никога повече няма да ти позволя да яздиш пред мен. И искам гласуване. Всеки един от тези глупаци трябва да бъде накаран лично да докаже проклетия идиотски избор, който е направил.“

Дума по дума Телънт препредаде тази реч на прекрасен чероки за цялата стая, всеки глагол и съществително бяха употребени перфектно. Нямаше нищо добавено и нищо не липсваше. И тогава изведнъж всички погледнаха към Хиндмън.

Хиндмън обаче гледаше към Телънт. „Ти, задник такъв. Това беше личен разговор.“

Аз също погледнах към Телънт. И се бях ухилил до ушите.

Обърнах се към Бухала и казах: „Дявол го взел, да гласуват, ако изобщо искат да гласуват“.

През всички следващи нощи нещата бяха горе-долу същите. Селище след селище, всяко с къща за събрания. Аз печелех, Хиндмън губеше. Постепенно започна да пада духом. Виждаше се, че не е свикнал да губи. Особено от адвокат в пустошта, който не би могъл да бъде ничий друг защитник, освен на индианци, които нямаха и пени.

Пътуването отиваше към края си както с лошите, така и със сюблимните си моменти. Денят, в който яздехме за последната битка в Уейя, беше по-студен от всички предишни. Изкачихме се на едно високо било, където вятърът носеше със себе си лед, а старият посивял сняг пропукваше дълбоко по пътя. Хиндмън и аз почти не си говорехме, а Телънт като че ли изпитваше облекчение от мълчанието ни. Всички яздехме, забулени в одеяла. Настъпващият ден беше най-късият в годината, а ние тръгнахме късно и се движехме бавно, защото трябваше да си проправяме път през снега. Накратко казано, трябваше да прекараме нощта на студения планински връх. Накладохме огън и разпънахме брезент в тъмното. Вечерята ни беше каша от царевични трици с мазнина от бекон. Телънт я разсипа в металните ни купи все още димяща. После пропълзяхме под всичките палта, одеяла и постелки за седлата, с които разполагахме, и легнахме да спим под потискащото беззвездно небе.

Когато се събудих на следващата сутрин, огънят беше загаснал, брезентът отгоре блестеше от скреж, а конете трепереха с късове лед, които висяха от гривите и опашките им. Хиндмън и той се надигна до мен, близко до гърба ми в поза лъжица. Ние, двамата врагове, лежахме като женена двойка в брачно ложе, докато Телънт накладе хубав огън и кипна кафе, след което се изтъркаляхме от завивките си с коси, щръкнали нагоре, седнахме с кръстосани крака върху одеялата и сериозни като смъртта започнахме да отпиваме от димящите метални канчета, които Телънт ни беше донесъл. Никой не поглеждаше към никого. Нищо не може да изглежда по-зле от мъже на средна възраст на разсъмване.

Оттук нататък бизнесът ни приключи бързо. Събранието на съвета в Уейя премина като останалите. След една пълна Луна на снега, през която пътувахме заедно, единствените хора, които Хиндмън беше убедил да заминат на запад, бяха десет лесно влияещи се недоволни и половин дузина ловци на елени, които се надяваха да намерят земи, по-богати на дивеч, ново място, където лосовете и бизоните не са избити още по времето, когато дядовците им са били млади. Това беше. По-малко от две дузини покръстени след упоритото му проповядване. Телънт и аз яздихме до вкъщи с увереността, че Беър би одобрил работата ни този месец.

Бележки

[1] Капитан Джон Смит (1580–1631) е английски изследовател, прославен участник в завоюването на Вирджиния и един от основателите през 1607 г. на Джеймстаун. Изследва реките, залива Чесапийк и изработва карти. Индианката Покахонтас спасява живота му. През 1614 г. отново пътува — към Масачузетс. След завръщането си пише книги. — Бел.ред.

[2] Джон Уинтроп (1588–1649) е английски пастор, пътешественик, водачът на групата пуритани заселили се в Нова Англия — в Масачузетс и създали своя колония през 1629 г. Уинтроп е преизбиран дванайсет пъти за губернатор на тази общност. — Бел.ред.