Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (6)

3

С дни скитах из планината, като следвах всяка пътечка, водеща на запад и се опитвах да си спомня инструкциите на чичо си. Вървях по конски дири, по пътеки, утъпкани от хора, следвах еленови следи и дори остатъците от проправен от бизони път, чиито следи бяха едва различими като следите, които духове оставят, след като преминат през нощния въздух. Като не знаех точно къде отивам, изгубих надеждата, че ще успея да изчисля кога точно ще пристигна.

Окайвах се, оплаквах загубата на момичето, на коня и парите. Не спях добре и получих спазми в стомаха, някаква болест, която често ме пращаше да клеча в гората, да се облекчавам и да се възхищавам на пейзажа. До третия ден бях като изцеден, изстискан до нула. Мислех, че съм безнадеждно изгубен, въпреки че продължавах да се движа по пътека през гората, обрасла с драки, толкова вяли, че можеха да минат за въображаеми. Пътеката водеше нагоре към един буен поток, пълен със зелени заоблени камъни и бяла вода. Едно куче с много свиреп вид се появи откъм гората, пресече потока и се втренчи в мен, сякаш очакваше нещо. Предположих, че е ирландско куче, вълча или някаква друга подобна порода. С козина като тел, с дълги крака и с опушен сив цвят. То стоеше, дишайки тежко, на врата му висеше нашийник от старо конопено въже, което подсказваше, че невинаги е било диво. Казах му: „Това е път на всички. Върви, накъдето си искаш.“

Кучето ме гледаше, все едно че не бях казал нищо, а аз си помислих, че сигурно е индианско и не разбира английски. Като тръгнах, ме последва, сякаш бяхме спътници.

Два дни по-късно не се налагаше да питам дали съм стигнал целта си. Човек не можеше да отмине мястото. Сградата беше от другата страна на главния път. И имаше табела, сива дървена плоча, закована на дънера на едно дърво, на която с нахвърляни под произволен ъгъл дебели големи букви, изписани с избеляла червена боя, се указваше МАГАЗИН. Което предполагаше съществуването на клиенти. Тук наблизо явно имаше някаква общност, но от това, което виждах, трудно можеше да се каже. Беше просто най-близкото нещо до търговски пункт, място за търговия в пустошта.

Търговският пункт се намираше на малка земна площ, от едната му страна стръмно надолу течеше буйно поточе, а от другата растяха големи тъмни ели, които се извисяваха спокойно и меланхолично навсякъде около къщата. Магазинът беше спрял да работи малко след Коледа и дървените капаци на прозорците бяха затворени, а един катинар, голям колкото говежди език, висеше ръждясал от халките на ключалката. Първите стръкчета спореж бяха поникнали върху утъпканата пръст пред трите стъпала, водещи към верандата.

Все пак, въпреки всичките явни признаци на запустяване, двама стари мъже седяха на верандата на обикновени столове, като че ли очакваха бизнесът да продължи всеки момент. Единият изглеждаше като пълнокръвен чероки, беше наклонил стола си назад, подпрян само на задните два крака, с облегалка, опряна на дървената стена, един от дългите му крака беше изпънат напред върху дъсчения под, а петата на другия беше закачена в долния обръч на стола. Той гледаше право в мен и това беше първият път, когато видях Беър. Другият мъж беше бял и дремеше с брада, опряна в гърдите, а полегатото следобедно слънце осветяваше голото му теме. Беше облечен в сиво вълнено палто, сбито като чул на кон, което се оказа моето. Мъжът дремеше като куче, простенваше и ръмжеше, очите му се движеха под клепачите, а единият му крак потропваше по дъските на пода.

Уейвърли беше отстрани на къщата в един неизползван обор с навес, закрепен на стълб. Той беше навел глава и пасеше младата трева, а аз стоях изумен и се чудех как ли е намерил пътя до тук преди мене.

Беър ме погледна, без да променя позата си или по някакъв друг начин да разкрие мислите си, сякаш покрай тази веранда всеки ден минаваха по двайсетина изгубени момчета и едно повече не заслужаваше даже и присмехулно изражение. Косата на Беър беше дълга, отрязана равно до раменете, беше наполовина сива тогава, но гъста около слепоочията. Беше облечен с ловни дрехи. Дълга ленена риза и наколенници от еленова кожа. Мокасините му бяха избродирани с конски косми, а в малките дупчици по тях бяха втъкнати пера. Имаше гривни от мъниста и големи халки в ушите. Пушка, торбичка с патрони и рог с барут бяха подредени на парапета на верандата.

Кучето отиде право на верандата и се просна до стола на Беър. Беър само леко го докосна между ушите и то започна да върти твърдата си опашка и да я удря в пода, сякаш биеше барабан. Другият мъж се събуди, разтръска глава и известно време гръмко говори на келтски, викайки нещо, което звучеше като ругатни и заплахи, докато накрая капки слюнка увиснаха в жълтите бакенбарди на брадата му. Слушал съм този стар език през целия си живот, защото областта беше пълна с преселени шотландци, които все още го говореха, а някои дори мислеха на него. Такъв голям брой хора получаваха писма от отвъд океана, че едно от изискванията за пощальоните беше да знаят да четат поне малко келтски, за да могат да доставят пощата.

Сметнах за нелюбезно да прекъсвам такава пламенна тирада, така че само кимнах за поздрав към едрия индианец, а след това седнах на средното стъпало пред верандата и реших да си мълча, първо да слушам, а после да се представям.

Шотландецът превключи от своя език на английски и започна да разказва за Кълоден^[1], една история, която цял живот бях слушал в най-различни варианти. Гласът му изпадна в тържествен миньорен тон, сякаш разказът му беше мит за зараждането на света, обяснение за това как се е озовал, където е, както по-късно чувах чероките да разказват как Водният бръмбар, целият в кал, се появил от дъното на океана, за да създаде земята и как Гръмотевицата пръв запалил огън в хралупата на една черница. Мъжът изброяваше с големи подробности клановете, разположени в полетата на Кълоден и за цветовете, които носели, като описа какви точно са били каретата на първата родова линия от високопланинци, Камерън, Стюарт и Фрейзър. Той пискаше и хъхреше, за да наподоби магарешкия рев на шотландските гайди, казваше заглавията на песните, които са се пеели тогава и описваше смелите мъже, малко на брой, една шепа хора, но подивели за бой и надаващи силни бойни викове. После каза как нахлупвали шапките си ниско над веждите и се нахвърляли срещу англичаните и саксонците, като казвали, че точно така правели келтите в битките си срещу римляните при Теламон преди две хиляди години. И със същия резултат. Безброй герои били убити от страхливи чужди саби, а в края на деня, главите им били набодени на колове. През следващите години, когато културата била много объркана, хората били тласнати към скитничества, по-дълги от това на Мойсей и неговите израилтяни. Мъжът говореше неуверено, даже започна съвсем да заглъхва към края. Като че ли езикът на враговете му оказваше съпротива, както когато правиш преграда на река и в същото време се опитваш да задържиш напора на водата.

Беър седеше и гледаше в далечината изгледа, открил се през един прорез между слоевете на планините, които се разгъваха долу в подножието на тясна синя котловина. Кимна с глава, като че ли одобряваше разказа за битките и загубите, но не каза нито дума. Шотландецът потърка лицето си с две ръце, след което отново заспа. Аз казах, че това конче е мое, просто за да не остане някой с грешно впечатление. И палтото също.

Този беше един от малкото моменти, когато си спомням Беър да е говорил английски, макар по-късно той да заяви, че трябва да съм се объркал. Аз обаче си спомням ясно като бял ден как той каза: „Е, това куче пък е мое“.

Отговорих: „Нямам нищо против“.

Зарових в торбичката си и намерих ключа със сърцата накрая. Сложих другия край в ключалката и го превъртях. Последва чисто механично изщракване при превъртането и ключалката се отвори, сякаш беше нещо живо. Измъкнах халката и отворих вратата.

Тъй като кепенците бяха спуснати, мястото беше осветено само в правоъгълника, образуван от светлината, идваща през отворената врата. Стаята пред мен беше мрачна като леговищата на крадци, описани в романтичните разкази. Прашните дъски на пода зееха широко, достатъчно, да могат цели змии да минават през тях безпрепятствено. Стоях и примигвах известно време. После се потътрих навътре, като изпънах ръка с длан обърната напред на нивото на хълбоците ми, за да не се блъсна в нещо. Носеха се миризми на дървесна пепел, готвено месо, прокиснало прясно мляко, оцет за туршии, конопени въжета, плесенясали хамути, зле обработени кожи, които бяха започнали да загниват. Общо взето, помислих си аз, миришеше на смърт. Даже преди очите ми да се бяха пригодили към мрака, изпитах отвращение към мястото, в което бях попаднал. Това не беше магазин, а някакъв интимен разговор между пушалня, кокошарник и склад за храни. Тоалетна също, ако се съдеше по миризмата. Беър влезе с наръч дърва и запали едно жълто пламъче в студеното черно огнище.

Изчезна в тъмнината и го чух да трополи нещо в склада. Появи се в светлината като носеше бутилка тъмнокехлибарено уиски Тенеси и една чашка за мярка. Бръкна в кесията, завързана на кръста му и извади една шепа метални късчета за стрелба и разни монети, между които един фардинг с лика на Джордж II и една медна монета със слон на нея на стойност половин пени от времето на търговията с Каролина. Сложи една от тях на тезгяха и вдигна ръка с разперени пръсти, за да обозначи числото пет. После си наля една мярка от кехлибареното уиски, пълна до ръба, повдигна я срещу светлината на огъня, за да се порадва на цвета, миг преди да я изпие. След като направи това още четири пъти, седна пред жълтия огън и се загледа в него, като че ли там се разиграваше сцена от увлекателна пиеса. При това не комедия, ако се съдеше по изражението на лицето му.

Значи тук съм и барман, помислих си аз.

Беър започна да говори, като че ли заразказва някаква история, но аз естествено не можех да разбера и дума. След като свърши, стана, направи някакъв неясен жест като за довиждане, излезе на верандата, вдигна шотландеца, изхлузи палтото от него и ми го подаде. Събра оръжието си, а шотландският пилигрим сложи багажа си на рамо. Кучето се прозя и се протегна. Тримата тръгнаха надолу по пътя, кучето тичаше напред, все едно че бяха на лов и следваше някаква ясна следа. Аз разтръсках палтото и джобовете издадоха едно слабичко иззвъняване, две монети представляваха остатъка от моите печалби. Бръкнах с ръка в джоба и намерих сгънато листче хартия, бележка, написана с едър почерк и със замах: „Сега сме квит. Федърстоун“.

Не ми отне много време да направя инвентаризация на склада. Целият магазин не беше по-голям от хола в къщата на леля ми. Това, което намерих, беше объркващо, защото бях свикнал на градските магазини, поне частично заредени с произведени стоки, рафтовете и шкафовете бяха пълни с консерви, стъклени бутилки и опаковки в непромокаема восъчна хартия, някои от които бяха от далечни страни като Англия и Франция. Ярки, напечатани етикети обясняваха какво е съдържанието и кой ги е произвел, имаше и бележки за тяхното предимство пред други подобни стоки и малки знаци, всеки от които уникален, така че дори неграмотните можеха да ги разпознаят, като ги видят. Увити в хартия сапуни и свещи, които претендираха, че са същите като тези, които ползва кралската фамилия.

Тук обаче, тъжно трябва да отбележа, открих много малко неща от други краища на света, почти всичко, което имаше, беше доста простичко. Топове евтини памучни и ленени платове, палешници, бутилки мастило, струни за цигулка и куки за въдици, пакети метални шевни игли, барут и кремъци, оловни кюлчета и матрици за отливане на куршуми, металните части на брадви, тетрадки и вълнени одеяла, опиева тинктура, кафе на зърна, пистолети, шапки от палмови листа и конски ланцети. Особено интересни ми бяха очевидните аномалии, типични за такъв пункт в пустошта, лошото, тъжно търговско планиране на предишния магазинер. Един фин порцеланов сервиз и няколко тенекиени кутии със силно ароматизиран чай. Потъмнял меден тромпет, с който можах да произведа само един проточен като пръдня звук. Необяснимо как имаше цяла каса с червено вино, бордо от Шато Латур, което датираше почти от миналия век и което аз съм запомнил само защото по-късно в живота това беше най-любимото ми червено вино. И, изключително добре дошли, малка лавица с книги, които очевидно са били безуспешно предлагани на клиентелата за известно време, по кафявите им кожени подвързии бяха нацъфтели сиви петна от плесен, вследствие на влажния въздух.

За по-голямата част от стоките в пункта липсваше всяка надежда да се сдобият с име или емблема. Нещата бяха каквито са и ти или ги познаваш, или не. Папурени кошници с изпокаляни яйца, всичките развалени. Изсъхнал шарен боб. Влажни глинени съдове с размътен оцет, в който, потънали наполовина, плуваха яйца с черупките. Големи пити сирене, посивели от влакънцата мухъл. Мас, лой или някаква друга миризлива мазнина, напълнена в двойки свински пикочни мехури, провесени от наклонените напречни греди. Кошници, накамарени с разклонени корени от магическия женшен. В един от ъглите имаше висока купчина еленови кожи, натрупани една върху друга като тесте карти за игра, издуто, защото е било оставено отвън на дъжда. Всичко имаше сив или кафяв оттенък и почти всичко миришеше. Имах чувството, че някакъв друг стар свят изведнъж се пресичаше с познатия ми.

Потърсих и намерих чувал с овес и излязох навън да нахраня и напоя Уейвърли. Каквито и приключения да беше имал през последните дни, той изобщо не изглеждаше преуморен. Изнесох един куп книги на верандата, изчистих ги с парцал и ги натърках с пчелен восък, така че заизглеждаха по-добре от нови, тъмни като махагон, а златните букви на заглавията светеха като въглени от огъня.

Смъртта на Артур. Тристан и Изолда. Сън в лятна нощ и Бурята в отделни томчета, а в един дебел, гъсто изписан том се съдържаха всички трагедии. Пътуванията на Гъливер. Дон Кихот, адаптиран на английски от мистър Смолет^[2]. И Краткия речник на доктор Джонсън^[3], с притурка, в която в азбучен ред бяха дадени езическите божества.

Като изчистих книгите, ги подредих обратно на лавицата и си помислих, че за известно време това ще е единствената ми компания.

Отделих мухъла от един голям калъп сирене и изядох парченцата от вътрешността, като го смесвах с бучици сладки сушени плодове, които не можех да идентифицирам, но предполагах, че или са били сливи някога, или са много стари праскови. Доста преди да се стъмни, отидох да видя стаята за спане в дъното. Един възрастен мъж можеше да застане в центъра и да докосне с пръстите на ръцете си всяка от стените. Тясното, направено от въжета легло беше покрито с миришещ на вкиснато и с кафяви петна дюшеклък, напълнен с нещо, което издаде тежка животинска миризма, като го натиснах с ръка. Прецених, че не бих могъл и да мигна в тази ужасна дупка. Занесох одеяла и възглавница в предната стая и си направих един самотен сламеник на пода пред огъня. Тъй като свещите от лой и пчелен восък бяха неимоверно скъпи, а огънят в огнището гореше нависоко, реших, че ще използвам само светлината на огнището, за да чета.

Седнах на верандата и наблюдавах как денят се оттегля с боязън, докато почти изчезна в черния мрак. После се излегнах на сламеника и започнах да чета речника, много бавно, оформяйки в съзнанието си всяка дума с всичките й значения, за да я запомня, а също и за да запазя няколкото си книги за несигурното бъдеще. Четях подред, от началото, като че ли от дефинициите и техния строг ред се раждаше някакъв неустоим, макар и неравен, мъчителен разказ. Светлината от огъня падаше приятно златна върху страницата. Нощта беше хладна, а топлината, която се отделяше от камъните на огнището се усещаше добре на фона на влагата и студа на заобиколената от планини и гори къща. Шумът от горящите дърва и от водата в потока, падаща върху скалните камъни, зовът на нощните птици и първите пролетни птички, донякъде успокояваха самотата ми. И наистина каква по-добра компания в тъмната нощ от един умен, мъртъв англичанин от миналото. Трябваше само да внимавам, тъй като огънят гореше ниско, а аз държах книгата все по-близо и по-близо до пламъците, да не се отплесна, да изпусна книгата в жарта и да допусна целия този дар от думи да изчезне през комина под формата на колона от бял дим. Когато първата сива зора пукна, бях стигнал до бандит, а после заспах и не се събудих до късно сутринта.