Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (15)

3

Яздих обратно до Уейя през мрачното дефиле с чувството, че целият свят се разцепва. С пристигането ми ме потърси Бил Ейкс. Той беше наполовина индианец по кръв и живееше в покрайнините на нашата земя. Спешно имаше нужда да ми разкаже за посещението, което му направили една малка група скитащи индианци. Седнахме до огъня в търговския пункт и аз изслушах разказа му.

Пристигнали в дома на Ейкс преди стъмване, носели мириса на пътя в дрехите, косите и кожите си — миризми от сутрешна роса, която стои по листата като мъниста, прах от пътя, животинска тор и дим от огън. Дошли от потока Нантейял, където бил домът им, вървели, следвайки реката през тясната черна клисура, където водата тече бяла между огромните гладки обли камъни, а стените са толкова високи и близко една до друга, че слънцето огрява там само по обяд. Пристигнали откъм долния край на дефилето, влезли в откритата долина, откъдето се виждали големите планини, сини на север като стена, която маркира крайните граници на света. Някъде по пътя си на изток пресекли граничната линия и напуснали Нацията, влезли в Америка и станали бежанци.

Били около дузина, мъже, жени, и деца — три поколения от рода на Чарли. Най-малкото, кръстено Васетон, в чест на първия президент, водело малко, с дребни кости товарно конче, на чийто гръб били натоварени обемисти вързопи с храна, тенджери и одеяла.

Екипировка за пребиваване във високите планини за доста време напред. Едно женско куче бягало с дълги скокове успоредно с тях, куче от толкова стара порода, че би могло да мине за наскоро преродено от глутницата на червените вълци, изтребени почти до един от белите хора, които не можеха да ги оставят да съществуват, а също и от индианци, които напоследък забравяха клетвата си никога да не убиват вълци, тъй като има кръвна връзка между вълка и човека. Триъгълната глава на кучето била отпусната, почти докосвала земята, а носът му често го отвеждал в гората към някоя омайваща миризма.

Колибата на Бил Ейкс се намирала на едно сечище, заобиколено от магнолии над северния бряг на реката. Огън от червени кедрови дърва горял на двора пред къщата, а димът миришел на тамян. Полегатата светлина от следобеда падала в начупени лъчи през жълтите листа и правите стъбла на дърветата. Ейкс бил заспал, седнал в стол с облегалка до огъня, ръцете му били сгънати в скута, а брадичката му се опирала в гърдите. Всички, с изключение на Чарли, стоели сред дърветата и чакали. Чарли отишъл до сечището, като се движел с усилие с подвити крака като някой стар ездач, въпреки че много рядко бил яздил.

Чарли докоснал Ейкс по рамото с два пръста, след което се отдръпнал.

Ейкс погледнал и потъркал лицето си с ръце, за да се съвземе от събуждането. Чарли бил с цвят на полирано черешово дърво. Лицето му било набраздено от дълбоки бръчки, минаващи хоризонтално по челото и вертикално по бузите и врата му, а те били достатъчно дълбоки, за да загубиш в гънките цяла шепа речни перли. Бил нисък, но с широки рамене, як в целия обем на тялото си, с кръгла глава и големи ръце. Носел червена бандана, синя памучна риза, кафяви ленени панталони и мръсни мокасини от еленова кожа, без мъниста или други орнаменти. Косата му била посивяла и той я носел подстригана равно под ушите, а жена му, Нанси, я подравнявала всеки месец като хващала с юмрук израслата коса, събирала я отзад на врата му и отрязвала излишъка с едно замахване на ножа за дране на кожи. Той бил само на около шейсет години, но изглеждал като на осемдесет и вече няколко пъти бил станал дядо.

Ейкс казал: „Движите се в грешна посока. Войниците обикалят на коне нагоре-надолу по реката и търсят бегълци“.

— Няма да отида — казал Чарли, — аз се придържам към старите очертания.

— Те са заличени вече. Няма граници. Няма и Нация.

— Няма да отида.

— Човек не може да живее в горите. Те са празни. Всичко си е отишло. Елените, мечките и пуйките са се запътили натам, където изчезнаха бизоните и лосовете. Далече, далече. За където и ти си тръгнал.

Ейкс обяснил, че тези части от планинската верига, всички южни склонове, деретата, през които минават потоците, за да се влеят долу в реките, сухите била, които се извисяват нагоре като ребра по дългия гребен на гръбначния стълб, са всъщност един огромен спираловиден терен. Но не безкраен. И човек не може да пропълзи под една скала и да изчезне. Още по-малко семейство, три поколения, като се почне от Чарли и се стигне до членове на семейството, които още сучат и не могат да стоят на краката си. Нито може такава група да се превърне в бандити и разбойници, които се крият из храстите.

Чарли казал отново: „Няма да отида“.

По време на дневната разходка момчето Васетон простреляло няколко катерици от кестеновите дървета със стрелички, изстреляни от бамбукова тръба, по-дълга от ръста му. Момчето казало, че може да подушва катерици, особено във влажни дни. От десет стъпки разстояние, само с едно-единствено духване, Васетон изстрелял дългите, гладки, направени от орехово дърво стрелички през черепите им.

Някои от жените одрали кожите и изчистили катериците така сръчно, като че ли лющели кочани от царевица, наболи ги от главата до дупето на брезови шишове и ги сложили да се пекат на жарта. Нанси намачкала шарен боб, смесила го с царевично брашно и пепелива вода и омесила с длани малки хлебчета, увила ги в попарена царевична шума, събрала ги и ги завързала заедно с тънки лентички, отцепени от шумата, като направила малки възли. Сложила ги да се варят в една черна метална тенджера. Жената на Ейкс изнесла парчета жълта тиква и ги пекла в края на огъня, докато омекнат.

Като се опекли, катериците изглеждали ужасно малки без козината и кожата, но цвъртели покафенели и блестели от мазнината.

Изкривените им в гримаса усти били пълни с искрящи дълги жълти зъби.

Хората на Чарли седнали край огъня с Ейкс и жена му и яли от дървени подноси с прибори, направени от бамбукови стебла. Чарли имал специален начин за ядене на катерици. Както си била на шиша, той я ядял отзад напред, като първо изяждал бутчетата, едно по едно, а после продължавал по тялото, изяждал месото по ребрата, както се ядат царевични зърна от кочан. Като стигнел накрая до главата, я откъсвал, слагал я в устата си и я въртял вътре доста дълго, все едно че дъвчел тютюн. А като свършел, бръквал с пръст, изваждал изчистения мъничък череп, слагал го на дланта си и го показвал, сякаш това било някакво изящно постижение, негово собствено творение, достойно за похвали.

Никой не говорел много, докато се хранели. По-късно обаче, когато хората на Чарли си направили лагер в сечището и легнали да спят, Ейкс и жена му си говорили тихо в тъмното как най-благоприлично да се отърват от тези опасни гости.

След като Ейкс свърши разказа си, аз също започнах да се питам какви беди може да ни стовари Чарли, когато армията дойде и започне да претърсва. Познавах Чарли малко от момчешкото си време и се чувствах объркан в свят, в който един фермер, който се бори за едната прехрана и семейството му, могат да се превърнат в опасни бегълци.

 

 

По различни канали продължаваха да ми попадат копия на откъси от кореспонденция.

От лейтенант Х. С. Смит до полковник Хейдън

 

Писмото Ви от 24-ти от текущия месец август, включващо Вашите заповеди за откриване и „привеждане в действие“ решение срещу бегълци в индианската територия, за които се твърди, че все още обитават региона, беше получено навреме и аз направих всичко, за да придвижа напред Вашите искания. Боя се обаче, че резултатът от моите усилия не е много голям.

Вие споменавате, че няколко лоши бели хора, разпръснати из планините, непрекъснато оказват помощ на бегълците, но до този момент аз не съм открил каквото и да е доказателство за такава помощ. Във всяко бяло селище с дървени колиби с размер пет кучешки крачки и барака за църква, жителите се събират и ни съобщават за големи маси индианци, които се крият високо в планините. Те се страхуват от тях и отправят горещи искания да ги прогоним. Но ние не можем да потвърдим тези разкази и вярваме, че са само разкази.

Претърсихме от двете страни на Малкия Тенеси и на около десет мили нагоре до Такасиджи, вървяхме по цели дни, но изминавахме малки разстояния, като проследявахме всеки слух и известие, продадено ни в околностите. Земята е невъобразимо труднопроходима и е потънала в лаврови гъсталаци, в които от хиляда души петстотин могат да се укрият, в район изключително малък по размер, в който не намерихме нищо. Изкачихме се до Натахала и оттам претърсихме Сноубърд, Бъфало, Хенгинг дог и Бийвър дам, с дни пътувахме по терен, на който конете не намираха къде да стъпят и често трябваше да ги водим, а в резултат на всичко това открихме само една стара ловна хижа със сламен покрив и един индианец, който беше толкова сляп, че не би могъл да пътува, а през всичкото това време от тъмното небе валеше проливен дъжд, есенните листа, жълти и червени още по дърветата или хлъзгави, нападали по земята. Има много ядки, предимно кестени, но малко или почти никакъв дивеч не се вижда, тъй като е бил избит почти напълно, бизоните и лосовете са изчезнали преди трийсет години, а елените изчезват бързо, и много вечери трябваше да караме само със собствените си сухи провизии. Не виждам как това място би могло да изхрани човек в пустошта, да не говорим за голям брой бегълци.

Войниците са в лошо настроение и лошо здраве. Кашлят, а дрехите и завивките им са постоянно мокри, докато лагеруваме, ги окачат на рамки от пръчки около огъня да съхнат, но сутрешната роса, мъглите и дъждът измокрят отново. По пътя мъжете се плашат от опасности фантоми, които си въобразяват, че са скрити в гората. Не се вижда на повече от десет крачки от пътя и те си въобразяват засади при всяко падане на клон или зов на птица и аз трябваше да ги заплаша, че ще накажа жестоко всеки, който стреля безразборно.

Откровено казано, Сър, не мога да разбера продължаващите ни опасения за тези земи и техните обитатели, били те бели или червени. Индианците са невежи извън всякаква представа, също и белите, повечето от тях боклуци от Шотландия и Ирландия, избягали тук поради липса на алтернатива. Страната не се отличава от джунгла от неизползваеми планини, прорязани от тесни заливчета и дълбоки клисури, повечето предимно скали над пропасти, които се спускат отвесно към реки, по които не може да се плава. Отвъд долините на реките, малката равнинна земя е обрасла с гъсталаци от азалии и лаврови храсти, които са почти непроходими, освен за сърна или някой индианец, като и те трябва да лазят на колене. Белите заселници биха могли да използват този район единствено за отглеждане на добитък и прасета, но за да станат годни дори и за това, земите трябва да се заселят още и ако междувременно малкият брой индиански бегълци, които се предполага, че в момента ги обитават, бъдат оставени необезпокоявани, най-голямата вреда, която белите в областта биха претърпели от тяхното постоянно присъствие, би била загубата на няколко прасета и малко царевица, които те, трябва да изтъкна, така или иначе купуват от същите тези индианци.

 

 

Дворът на заграждението беше препълнен с хора, интернирани. Прекалено много хора на прекалено малко пространство. Семейства бяха заградили напразната си заявка за място на земята с разстлани одеяла. Хора седяха на малки групи и разговаряха. Някои лежаха свити на кравай, с колене опрени в гърдите, и се опитваха да спят. Деца обикаляха наоколо, безцелно и безсмислено. Лични вещи и дрехи бяха разпилени навсякъде. Гледка като след катастрофа на влак. От миризмата, носеща се откъм тоалетните ями очите се насълзяваха. По-нагоре до една ограда един пастор седеше върху сандък, в който някога е имало бутилки с вино. Стъписаният израз на лицето му подсказваше, че затварянето му е било голяма изненада за него. Той беше като повечето от тях, от Нацията; мислеше си, че ако си станал като белите, както той беше станал, това би го предпазило. Да изглеждаш като бял, да се обличаш като бял, да се държиш като бял, да си бял. Той имаше черни роби, а няколко индианци християни се бяха ентусиазирали, стояха около него и слушаха сказанията за Бог по въпроса какво трябва да е поведението на хората. Заповедите бяха както винаги особено любими на владетелите. Кожата на проповедника беше бяла като тънката хартия на Библията, разгъната в скута му. Беше облечен в прашно черно палто и бяла риза и минаваше за местно светило, тъй като имаше степен по богословие от колежа в Принстън. Единственото индианско в него беше половината индианска кръв на баба му, но това беше достатъчно. Ако беше негър, щеше да бъде окторун, човек с една осма негърска кръв.

Думите за определяне дробта в състава на кръвта стигаха и до още по-малки цифри, чак до една трийсет и втора част черна кръв, която в някои щати все още те дисквалифицираше от правата на белите. На първо място обаче пасторът беше гражданин на Нацията, а не американец, така че трябваше да замине.

Като си проправях път през двора, дочувайки малко от проповедта, си помислих, че робите трябва да са двойно по-стъписани, виждайки индианските си господари, лишени от почти всякаква лична собственост, съхранили само себе си.

Денят беше ясен и син, но в отдалечения край на заграждението ме въведоха в стая със спуснати сенници, която беше задимена и тъмна, сякаш беше вечер. Полковник Хейдън беше като голямо прасе, в бакенбардите му имаше трохи от бисквити, а по ризата му петна от сос. Въпреки че наближаваше обяд, той седеше на маса с мръсни чинии от закуска. Бели чинии, зацапани с тъмно жълто, където жълтъците на рохко изпържените яйца се бяха стекли и втвърдили. Изстинало кафе със сметана беше хванало коричка в една чаша. Едно смалено кръгло парче топло краве масло се плъзгаше в чинията. По безразборен начин полковникът диктуваше писмо на млад писар, който седеше на ъгъла на масата и драскаше ожесточено върху лист хартия, опитвайки се да улови бързия поток от думи.

Стоях и чаках, а след минута полковникът се загуби в собствените си мисли и замълча. Той изглеждаше, сякаш има нужда от сън или питие. Надигна чашата с кафе, завъртя съдържанието и я сложи обратно на масата. Писарят използва паузата, за да коригира една грешка в написаното в началото на страницата. Той издраска думите с джобно ножче, после посипа прах от пемза на сбърканото място, разтри го с ахат и написа отново точните думи на полковника. Междувременно полковникът беше загубил интерес към писмото и беше започнал да пали лулата си.

Той вдигна поглед от пуфкащата лула, погледна към мен и каза: „Ти ли си адвокатът?“

— Понякога.

— Е, дали това е моментът или не, но искам да чуеш нещо и след това да видя какво ще кажеш в отговор.

Зарови в разпилените документи, извади лист хартия, който самия той изучава един момент, а после го подаде на писаря.

— Предай накратко съответните раздели, моля.

Писарят изчете мълчаливо няколкото страници на писмото. Гледа известно време през прозореца в дълбок размисъл, след което на един бърз дъх каза: „По време на задържането този Купър е продавал на индианците домашно направен алкохол, на цени, на които бял човек може да купи марково уиски Тенеси. Младите му служители търгуват до самата ограда, докато не било заповядано да се конфискува количката, от която продавали. След това продължили да продават алкохол чрез свои хора от джобове на палта и чанти. За него се казва, че е човек, който може да проповядва въздържание с устата си, докато в същото време рови из джобовете си за дребни пари за една бутилка, без да вижда противоречието между двете действия. Тези индианци са потиснати до крайност. Независимо от това, той им продава алкохол във всякакво количество, което те поискат и могат да си позволят, с дамаджани и канички. И под това влияние те се напиват като пънове и много от тях прекарват половината ден в смях, а другата половина седнали, облегнати на оградата с одеяла върху главите или в безсъзнание, или потънали в плач. Отново му беше заповядано да спре да продава, но той не само продължи, ами надигна братоубийствен глас срещу правото да му се поставят условия. Беше му забранено да влиза в загражденията до първото отпътуване. За съжаление този Купър е също умен адвокат и от дълго време е под магията на един стар вожд по тези места, те двамата държат в подчинение своя фракция индианци от доста време. И когато не е тук, пощръклял за долари, владеещ напълно индианския език и обичаи, чак до там, че да играе техния убийствено жесток футбол, той е във Вашингтон Сити, танцува по модерни балове и лиже ботушите на всеки, притежаващ карета и на близки приятели в правителството, поради което една група индианци си остават в домовете необезпокоявани, докато всички останали са подгонени извън горите като прасета през есента. Той е писал голям брой адвокатски писма до приятелите си във Вашингтон Сити, с оплаквания, че нямаме право да го лишаваме от законния му бизнес и още, че му дължим значително обезщетение за неясно описани разходи, някои отнасящи се до храна и други провизии, които казва, че давал на индианците, след като ние не сме успявали да посрещнем нуждите им. В заключение, какво да правим с него?“

Когато писарят замълча, полковникът извади лулата от устата си и изпусна дима. Взе писмото от писаря и го хвърли обратно в купчината.

— Някакви предположения за автора на писмото?

— Явно не е от доброжелателите ми — казах аз. — Може би е някой млад лейтенант, който не е запознат с фактите.

— Майор Котън — обясни той. После отново взе писмото, заразглежда подписа и каза отново. — Майор Котън.

— Шокиран съм, че човек от такъв ранг е толкова неинформиран — изрекох аз.

Полковникът почака малко, потънал в транс от дима на лулата.

Безупречно преценяваше времето си. Накрая каза, че няма намерение да се заяжда. И при никакви обстоятелства не би се съгласил с моите възмутителни искания за осребряване на разходи. Но имаше контрапредложение. Сделка за услуги на гид и преводач, каквито само аз бях в състояние да предложа.

— Ние смятаме да ни помагаш да докарваме бегълците — каза полковникът.

 

 

На следващата сутрин гледах от хълма как укреплението се изпразва в тъжен парад. Войници на коне, каруци, натоварени с провизии под брезентовите чергила, индианци и техните роби вървят след тях пеша, децата вървят, а бебетата се носят на ръце. Всичко беше в нюанс на кафяво, конете, каруците, че даже и самият кален път.

И това не беше единственото място. Имаше и други укрепления, разпилени из старата Нация, всяко организирало своя собствена процесия, отправена на запад. Цяла една страна отхвърли хората си само за едно лято.

 

 

Два дни по-късно, обратно в Уейя, седях с Беър в градската къща в мъгливото обедно време.

— Ти си говорил с този полковник? — попита Беър.

— Хейдън е отвратителен стар шопар. Носът му толкова дълго е бил заврян в задника на Джаксън, че не би могъл да усети мириса на карамфилови коренчета, даже да му сложиш цяла шепа. Трябва да бъде изкормен и почти бях решил да го направя. Чак до гръбнака с нож боуи, който виси на хълбока ми.

Лицето на Беър не се промени по никакъв начин.

— Не заслужава ли? — попитах аз.

— Тези неща повече няма да ти се разминават.

Каза го тъжно, като че ли светът се беше смалил безвъзвратно.

— Полковникът иска нашата помощ — казах аз. — Той при никакви обстоятелства не би имал куража да дойде до тук на три дни път. Прекалено трудно и опасно е и никой от тях не познава страната добре. Аз трябва да им бъда водач. Сключих сделка.

— Срещу какво?

— Срещу някои съображения, свързани със ситуацията ни. Той ме увери, че ще ни остави на мира, актовете ни за собственост ще се уважат и всички съмнения относно гражданството ни ще бъдат игнорирани.

 

 

Тази година почти нямаше есен. В края на сухото лято една след друга черни бури разцепваха билата и до края на септември дърветата се бяха почти оголили, а реките бяха изпълнили бреговете си с червена вода. Луната на ядките почти не се появи през този облачен месец. Ясната есен, обикновено най-сухия месец в годината, беше като някакъв нов неприятен сезон, вмъкнат в годишния цикъл, топъл и влажен и въпреки това клоните на дърветата бяха вкочанени като раздробено стъкло на фона на сивото небе, а златникът, димитровчето и сврачия бурен, всичките разстлани като покафенял боклук на земята. Нищо цветно изобщо, освен няколкото ненаедрели тикви, все още просветващи в нивите и няколко упорити червени ябълки, които висяха по приличащите на скелети овощни дървета. Луната на реколтата се появи, сякаш смяташе всичко да си бъде както обикновено.

През цялото това променливо време яздех с лейтенант Смит и войниците му, профучавахме край заливите да търсим бегълци. Войниците бяха десет момчета от големите градове. Нито едно от тях, освен Смит, не беше още прескочил двайсет години. Никой от тях не беше стрелял с оръжие, освен по време на обучение, за развлечение или в много аматьорски опит за ловуване. Те бяха объркани и изплашени от тези мокри тъмни гори и планини, които продължаваха, без да свършват и с повече завои, падини и опасности, отколкото лабиринта на Минотавъра. Освен индианци из тези гори все още бродеха мечки, вълци и пантери. Фактът, че войниците не бяха срещнали животно, по-голямо от глиган, не можеше да успокои съзнанието им. В нощите, когато небето беше закрито от облаци, а гласовете от потока, шумовете и странните звуци в гората, биха могли да означават смърт, те спяха лошо. Повечето сутрини се будеха в зори, мокри и неотпочинали. По цял ден претърсваха заслоните и заливите за бегълци, като вървяха нагоре-надолу покрай спираловидни реки, ръкави и потоци с имена, трудни за произнасяне и толкова невероятно съпротивляващи се на всякаква артикулация, че лейтенантът седеше до пламъка на свещта нощем, пишеше доклада си и псуваше на глас всеки път, когато трябваше да съобщи за някое индианско речно корито с фонетика, приближаваща се до английския.

И през това неспирно търсене, цели две седмици, единственото, което намерихме, беше един старец, почти сляп, който живееше сам и който каза, че името му е Свинско Месо, и че е почти на сто години. Повярваха му, защото изглеждаше точно на толкова, а аз потвърдих неговата безобидност и слабост. Той стоеше на входа на колибата си, като с една ръка придържаше еленовата кожа, която служеше за врата, а с другата беше направил козирка над мъглявите си очи, гледайки в посоката, където седяхме на конете си в дъжда. Лейтенантът дори не си направи труда да слезе от коня, само каза: „Този старец няма да преживее зимата. Може би трябва да го оставим и да му дадем малко царевично брашно“. Така че се разтърсихме из торбите, дадохме му храна и оставихме Свинско Месо да живее. Като се отдалечавахме от къщата, си мислех, че човек е в много лошо положение, щом хора, по-млади от внуците му, трябва да решават как да протече животът му от даден момент нататък.

По-късно една сутрин се натъкнахме неочаквано на шест бегълци, които си бяха устроили бивак на открито край реката, явно без намерение да се укриват. Старци, жени и деца. Бяха гладни, нямаха друго оръжие, освен една ръждясала пушка без патрони, лък само с три стрели и тръба за духане с шепа дълги стрелички, издялкани от конски кестен с туфички магарешки бодил накрая. Те изобщо не възнамеряваха да се съпротивляват. Ирландският войник взе лъка и стрелите от мъжа, у когото бяха, перата на стрелите бяха намачкани и проскубани като пера на мокро пиле. Момчето от Филаделфия счупи тръбата за духане на стрелички на три парчета и ги хвърли в огъня. След като бяха нахранени с малко боб и студени царевични хлебчета, пленниците казаха мястото, където се укриват още една дузина бегълци, близо до разклона на реката на два-три дни път от тук. Така че лейтенантът реши да раздели войниците си, като изпрати една част от тях обратно в укреплението заедно със затворниците, а останалите пет от нас трябваше да намерим хората на Чарли и да ги заловим.

 

 

Бяхме се разположили до един буйно течащ поток, пълен с камъни, покрити с мъх. Високи тъмни гори се извисяваха от всички страни. Окуцелите коне бяха изяли овеса си, потриваха се и потропваха нервно в тъмнината извън обсега на светлината от огъня. Аз и трите момчета се излежавахме край малкия огън, който пропъждаше мрака само на една ръка разстояние. Лейтенантът седеше настрани до фенера със свещта и пишеше отчета си за деня.

Момчетата сготвиха вечеря от картофи, бекон и зеле, сива каша, която започваше да завира в тенджерата, окачена на триъгълна стойка над огъня. Купчина кестени се печаха накрая върху въглените. Момчетата се бяха изтегнали с униформите и шинелите си върху земята на непромокаеми постилки. Седлата им и навитите на рула вълнени одеяла служеха за облегалки. Мокри набръчкани ботуши лежаха с отворения край към огъня в безнадеждни опити да бъдат изсушени, макар и за малко, така че сутринта да не трябва да започват деня със студени прогизнали ботуши на краката. Стъпалата им, обути във вълнени чорапи, бяха близко до огъня, от пръстите им се вдигаха изпарения.

— А бе, мамка му на всичкото — каза ирландчето. Името му беше Пери.

Беше бръкнал в торбата на седлото си, порови и извади от там дървена тръбица на лула и парчета от пожълтяла глинена чаша за тютюн, държеше ги в шепата си.

— Свършил съм всичко, мамка му — каза той, — тази е била последната.

Пери изхвърли парчетата в тъмнината и прибра тръбичката в джоба си за момента, когато ще може да си купи нов тютюн или поне попадне на царевичен кочан, който да издълбае и пригоди. Другите двама мъже пушеха много концентрирано, загледани в огъня.

— Някой да може да ми заеме? — попита Пери.

Никой не отговори.

Пери се облегна на навитите на руло завивки. Мъжът до него му подаде лулата си, Пери избърса края с опакото на китката си, всмукна дълбоко два пъти и подаде лулата обратно. Мъжът я хвана за главичката погледна към дръжката, после я размаха театрално над огъня, за да я почисти.

— Чух, че като свършим тук, ни чака Флорида — рече Пери.

— Аз чух Канада. Границата, във всеки случай — каза момчето от Филаделфия.

— Или едното, или другото. Но аз съм за Флорида — каза Пери. — Казват, че там е топло през цялата зима и има много риба за пържене.

— Сега точно искам да съм в Чарлстън и да се разхождам по Докстрийт — каза момчето от Чарлстън. А после момчето от Филаделфия каза, че би искало да се разхожда по Саутстрийт. Когато беше ред на Пери, той каза Голуей, да се разхожда по крайбрежната улица по залез-слънце и да гледа как светлината пада от Инишмор^[1] върху водата. Той не беше виждал залива на Голуей от деветгодишен и не очакваше да го види някога отново, преди да легне в гроба.

На отразената светлина от свещите четях книгата на Уошингтън Ървинг за западните прерии^[2].

Смит свърши доклада си, дойде при нас и каза: „Може би някой от вас ще разбърка тази тенджера“. Смит беше почти на една възраст с момчетата, но се стараеше да действа по-уверено, отколкото годините и опита му предполагаха. Имаше навика да употребява може би в почти всяка заповед, която даваше. „Може би, редник Пери, да натрупаш по-голям куп дърва, преди да се е стъмнило“. Това беше маниер, който не беше научил във военната академия, но лично си беше създал или в опита си да изглежда галантен, или за да притъпи остротата на командата и да стане по-харесван от подчинените си, като създаваше впечатление, че действието, което изисква, може да е изцяло по желание. Забелязах, че момчетата бяха възприели тази дума в речника си и я използваха често и не без ирония, когато лейтенантът не можеше да ги чуе. „Пери, може би ще се опиташ да не прегаряш този бекон до сажди“, „Може би следващия път да отидеш да сереш малко по-далече от лагера.“

Пери зарови лъжицата в сивата каша и обърна загорялото дъно, черно като въглен.

Момчетата не бяха готвачи. Много често идеята им за вечеря беше няколко лентички бекон, увити около зелена пръчка, държаха бекона над огъня и се опитваха да го изпекат до кафяво, без да се подпали. Аз, от своя страна, обичах готвенето по време на скитане и даже пътувах с кафемелачка и зелени кафени зърна, изпичах ги в суха тенджерка, докато почернеят и заблестят от мазнината по тях. Тази нощ казах на момчетата да изхвърлят изгорялото зеле. Сготвих най-вкусните пъдпъдъци, който някой от тях някога беше опитвал. Извадих късмет, че бях застрелял четири, които излетяха внезапно от една стара, обрасла с бурени царевична нива. Сложих парчета ябълка и лук вътре в птиците, нарязах бекон на ситни парченца и ги пъхнах между кожата и гърдите. Стрих с длани смес от градински чай, сол и червен пипер и оставих праха да се посипе по оскубаната кожа. После пекох пъдпъдъците бавно и търпеливо на шишове над огъня, който беше догорял до червена жарава. И не ми стигаха само пъдпъдъците. Нарязах картофи на тънки кръгчета и ги подредих под формата на детска въртележка в метална тенджерка с дръжка, поръсих ги отгоре с масло и малко парченца от бекона, покрих ги с капака и ги оставих да се задушават бавно върху посивялата жар. Щом станаха готови, ги нарязах като сладкиш и обърнах парчетата с долната страна отгоре в чиниите им, коричката беше кафява и хрупкава, а вътрешността мека и почти се топеше в устата. Искаше ми се да бях застрелял по една птица на човек, но и това беше почти достатъчно.

Войниците ядяха в пълно мълчание, докато чиниите им се изпразниха и в тях останаха само разпилени оглозгани кости и по няколко оловни сачми, после Пери избърса уста с ръкава си и каза „Велики Боже“, а останалите напълно се съгласиха.

Пери каза: „Всеки път, като се опитам да сготвя пиле, краката изгарят до въглен, бутчетата кървят сурови, а месото едва ли може да се нарече добре опечено“.

Аз казах: „Трябва да видиш на какво съм способен с говеждо филе.“

 

 

Следващия следобед направихме лагер под дъжда.

— Дъждовен ден — каза Смит.

Беше валяло от зазоряване, бял дъжд се изсипваше върху дърветата.

— Известни сме с влагата по нашите места — заявих аз.

Смит и момчетата се чувстваха ужасно. Аз обаче бях прекарал достатъчно години в тези влажни гори и знаех как да се справям. Пазех кат чисти сухи дрехи в една импрегнирана, водонепромокаема торба. След всяко пътуване в края на деня събличах мокрите дрехи, изпирах ги в потока и обличах сухите за през нощта. На сутринта обличах пак дрехите за път, мокри и студени, докато се затоплят от температурата на тялото ми, но това беше за предпочитане пред възможността да съм мокър през всичкото време. Друго нещо, което правех и което хората възприемаха като ексцентричност, беше, че носех чадър в гората за особено дъждовните дни. Ако вървях пеша, втъквах дръжката на чадъра между раницата и гърба си, като по този начин ръцете ми оставаха свободни, но предполагам, този ми вид би се сторил малко странен на хората, които ме срещнат по пътя. Пери беше съблякъл всичките си мокри дрехи и стоеше гол под сивото вълнено одеяло, което беше закачулил на главата си с краища, увиснали до белите му пищяли. Той се приближи и застана близко до огъня, обърнат с гръб към останалите мъже. Разтвори одеялото, за да се попече известно време.

— Ще смятам, че си ми направил услуга, ако загърнеш това одеяло, преди да се обърнеш — каза момчето от Чарлстън.

Би ми изглеждало странно, че тези злочести момчета трябва да плащат с живота си, за да осъществяват безумията на националната политика, ако не се бях движил между хората, които водеха тази политика.

Отидох да видя какво прави Смит, който си беше напалил свой собствен огън. Седеше по бельо с кръстосани крака върху едно одеяло, палтото си беше наметнал на раменете като пелерина, а ботушите му стояха развързани и разтворени на краката му.

Спря да пуши и изтръска чашката на лулата върху тока на ботуша си. Мокрите му дрехи висяха отпуснато на триъгълник от пръчки близо до огъня. Беше свалил шапката си, русата му коса стърчеше на клечки и той от време на време прекарваше пръсти през нея, като че ли да я заглади. Малките му мустаци, едва забележими и в най-ясен ден, бяха съвсем невидими край огъня. Изглеждаше изгубен в тези гори и в този мрак. Бях донесъл една бутилка хубаво шотландско уиски и в духа на доброто общуване му предложих да си го поделим.

— Силна работа — каза Смит, след като отпи една глътка.

— С особен вкус на дим. На торф, който, доколкото знам, е някакво блатно растение, което шотландците и ирландците събират, сушат и палят с него огън, както заселниците в прериите горят говеждата тор. За тези хора наръч нацепени сухи орехови дърва би било абсолютно чудо. Но да си дойдем пак на думата, уискито е изключително пивко.

Смит се пресегна към манерката си, но аз не исках и да чуя за това. Някъде трябваше да се тегли чертата.

— Или го пий както е, или недей — казах аз. — Ако ще го разреждаш, все едно да пиеш пикнята, дето уелсците продават по кръчмите.

Смит се съгласи с моята преценка и започна да пие уискито бавно и предпазливо. Нещо в кафявия цвят и дъха на плесен докарваше тръпката на спомена и след две чаши Смит започна да прави рекапитулация на живота си — поне на момчешките и младежките си години, защото това беше всичко, което имаше зад гърба си. Баща му, стар ветеран от войната през 1812, майка му доста по-млада, но вече мъртва, един ужасен промеждутък във военното училище. А после, след четвъртата чашка, каза, че всеки ден в тези непроходими гори и планини го ужасява. Нищо не знаел за тях и дори не искал да знае. Искаше да си ходи вкъщи. Най-голямото му желание беше да има магазин за дрехи, мъжки и дамски, по последна мода.

— Тогава си върви. И го направи.

— Това тук трябва да стане животът ми и трябва да напредна. Да направя кариера.

— Кой те кара?

— Баща ми. Всички от града.

Обвързано момче, помислих си аз. И проклет да съм, ако не го изстрелям веднага и не го кажа на глас.

Смит започна да изправя гърба си, после размисли. И каза:

— Трябва да се прибера вкъщи някой ден с отличия. Но не се очертава да ги спечеля тук. Щяхме да се чувстваме по-леко с всичко това, ако се налагаше да се бием. А то какво беше, те плачеха. В лагерите някои жени се самоубиха. Няма отличия за това тук.

— Те вече са им прекършили желанието за бой от доста време.

— А добри ли бяха?

— В битките ли?

— Да.

— От време на време. Били са свиреп народ някога, но отдавна са се изтощили да губят.

— Би ли казал това на момчетата? — попита Смит. Той беше изморен и уискито го хвана бързо.

Аз се качих горе и казах:

— Момчета, това не е вашата страна и предполагам не се чувствате удобно в нея. Но тя е моята страна. Полковник Хейдън обича да нарича хората, които се крият в тези планини, войни-бегълци. Но Чарли не е воин. Познавам го. Той е земеделец. Стар човек. Утре всичко ще е наред. Няма причина да будувате и да се тормозите. Наспете се добре и сънувайте любимите си.

На следващата сутрин около огъня, докато се вареше кафето и месото се пържеше встрани, Смит дойде спретнат и педантичен и каза:

— Грешка беше, че изпаднах в откровения снощи, повече, отколкото трябваше.

Искаше ми се да го зашлевя леко с думи и остроумия. Да използвам граматиката и речника от думи като оръжие. Но що за свят би бил това, ако се възползвахме от всяка предоставена ни възможност да обидим по-слабия? Рекох:

— Беше в духа на вечерта и шотландското уиски. Не мисли повече за това.

А Смит поне имаше благоразумието да каже:

— Благодаря ти.

 

 

Оставихме конете, вързани на половин миля долу до реката, и се придвижихме нагоре колкото беше възможно по-тихо по дебелия пласт замръзнали листа върху земята. Смит залегна зад стъблото на едно съборено орехово дърво и заоглежда лагера с бинокъл. Другите три момчета бяха останали по-назад в гората, седнали с пушки до себе си. Двама от тях започнаха да пълнят лулите си, като натъпкваха тютюна с палци, както се затъпква дупка около стълб. Погледнах към последните няколко листа, останали по дърветата, за да разбера в каква посока се движи вятърът, а после погледнах към Смит, който държеше бинокъла пред очите си и не направи никакъв опит да спре момчетата да не палят лулите си, така че отидох при тях, направих знак с ръце, все едно че затискам нещо надолу към земята и те спряха.

Чарли и хората му си бяха направили лагер на парче земя, където двете реки се събираха в една. Това беше месторазположение, което открай време е привличало чероките и хората преди тях. В стари времена те обикновено строели могилите и селищата си на такива места, както от практични съображения за отбрана и добро земеделие, така и за да използват равната площ за танци и футбол и защото реките имаха религиозно значение за тях. Винаги съм смятал, че е израз на тяхната щедрост да смятат водата за духовна, след като живееха в страна толкова влажна, че водата по-често биваше неудобство, вместо нещо друго.

Една стара ела растеше на най-високото място на това парче земя. Здравото й стъбло беше все още около два метра, цял човешки ръст, а почвата под него сигурно беше мека, след като стотици години игличките се бяха наслоявали и разлагали в черната рохкава пръст. Хората на Чарли бяха построили един малък заслон под дървото, временен навес, подпрян на кол, и един вал, и двете свързани с лозници и покрити с шубраци, листа и борови клони. Временна конструкция, която би се разпаднала и претопила в почвата за няколко сезона. Замиращ огън изпращаше бял дим от леглото на пепелта, а Смит каза, че виждал пушки, подпрени на стъблото на близката ела. Всички в лагера като че ли още спяха, въпреки че слънцето беше изгряло почти преди час.

Това обезпокои Смит. Той смяташе, че е уловка и започна да шепне за засада и да прави разни планове как да я избегнат, всичките ненужно сложни и неприложими, базирани на предположението, че тези объркани и слаби хора — чиято страна като с някакво заклинание се беше разтворила под тях и се преустройваше наново някъде далеч, на някакви празни територии на запад — ще започнат да се бият. Надигнах се иззад ореховото дърво и тръгнах по посока на лагера, а докато тръгвах, Смит започна да ми говори нещо със съскащ шепот с тон, сякаш мислеше, че издава заповеди. Погледнах назад, силна струйка пара излизаше от устата на Смит.

Продължих да вървя към лагера и се озовах сред хората и техните пушки. Взех двата мускета, остарели, износени, изтъргувани за нещо, подпрени на стъблото на елата. Бяха заредени и готови за стрелба. Извадих капсулите и свалих предпазителите. Отидох и седнах до един от огньовете, като бях оставил пушките на земята до мен. Имаше куп дърва, стъкмих огъня и дадох знак на Смит и момчетата да се приближат.

С дрънчене и трополене те си проправиха път към лагера, а хората в двата заслона се събудиха и станаха напълно облечени. Чарли извървя половината път до огъня и спря.

— Хей, Чарли — казах аз, — седни тук на топло.

Чарли погледна към пушките на земята, ухили се и каза: „Здрасти, Уил“. Дойде и седна.

— Не очаквам да има някакви проблеми тук днес — казах аз.

— Никакви проблеми.

Войниците стояха на разстояние. Държаха пушките си насочени основно към скупчената група хора. Не знаех имената на всички. Само на Чарли и Нанси, и на по-големите им момчета, Нантейейл Джейк и Лоуън. На момчето Васетон, на женената им дъщеря Анчи и още някои други жени. Имаше няколко деца, всички току-що се бяха събудили, бяха гладни и плачеха. Жените събраха децата на едно място, по-малките стояха зад тях и се накланяха, за да надникнат иззад бариерата на басмени поли, изтънели и избелели от дългото носене. Смит отиде да огледа навесите за оръжие, но не намери нищо. Излезе, върна се и изпрати две от момчетата да доведат конете.

Не видях съпруга на Анчи и казах на Чарли.

Чарли отговори: „Джордж е на лов. От два дни“.

— Има ли с него още някой?

— Може да има, може и да е сам.

Предадох на Смит това, което Чарли ми каза, а Смит отговори: „Ще почакаме известно време да видим дали ще дойдат още“.

— Няма вероятност да дойдат, ако видят, че сме тук — казах аз.

— Или ще дойдат, или няма да дойдат. Ние днес ще останем тук и ще ги поведем утре сутринта. И между другото, повече никога не пренебрегвай заповедите ми.

Бях доста ядосан от високомерното му поведение и предположението му за реда на старшинство в малката ни група. Беше ми на устата да кажа на Смит, че не съм под негово командване и не получавам нито цент от правителството, ще постъпвам както реша за уместно и ще следвам своите лични команди. Успях да си сдържа езика зад зъбите, но вътре в себе си реших, че беше достатъчна само една още дума от Смит, ще се метна на коня, ще си отида, а те да си търсят пътя в планини като лабиринт и да размахват ръце във въздуха, за да комуникират с пленниците си.

Но Смит изглеждаше изтощен, очите му бяха побелели от умора и нервно напрежение от тази горска задача, която за него беше объркана и го плашеше. Умората му го правеше да изглежда точно толкова млад, колкото си беше, може и още по-млад и аз си спомних, че беше току-що излязъл от училището, все още можеше да чете малко на гръцки. Помислих си за предходните седмици на пътуване и лагеруване, как Смит не можеше да спи добре в планината и скачаше при всеки шум от падащо листо или от опосум, който си събира храна. Всяка сутрин се будеше, увит в одеялата си, по-изморен от вечерта, когато си е легнал. Аз самият съм се чувствал така веднъж. Като момче сам на света, спях най-добре след първото сиво зазоряване, което разпръскваше страховете, насъбрани в тъмното. Сега за мен горите бяха като наркотик. Колкото по-тъмно и с повече шумове, толкова по-добре. Старите уроци на Беър по безстрашие и моите лични експерименти по време на нощните ми разходки бяха допринесли за тази промяна.

Реших да покажа известна симпатия към нервността на Смит и казах: „Един ден готвене, ядене и почивка около огъня няма да навреди на никой от нас“. А после с небрежния тон на човек, който пожелава добро утро на непознат, когото среща по пътя, казах: „Не се плаши от вселената, млади лейтенанте“.

Смит нямаше отговор на това и когато момчетата се върнаха, повели конете, аз насочих вниманието си към храната. Смит и момчетата му имаха неизменните картофи и бекон, торба, донякъде пълна с брашно, примесено с малки жълтеникави ларви на брашнени червейчета, и няколко очукани зелки. Аз носех кош с мои собствени провизии и войнишката храна не ме вълнуваше много. Имах консервирана шунка, мас, солено краве масло, бяло царевично брашно, боб, натрошено жито, сушени ябълки и праскови, овесени ядки за каша, тъмна захар, канела, черен чай, зелени зърна кафе и малка ръчна кафемелачка. Имах също кутия бонбони с джинджифил и бутилка хубаво уиски Тенеси. И хавански пури, увити старателно в импрегниран плат.

Взех Пери да помага в готвенето, докато другите двама стояха и наблюдаваха в края на лагера. Смит седеше и гледаше огъня с удивление. Хората на Чарли се върнаха в подслоните си, говорейки помежду си, а после Чарли, Лоуън и Джейк дойдоха и клекнаха до огъня. Аз опекох кафе и дадох напътствия на Пери как да приготви голяма тенджера каша, като забърка вътре нарязани на ситно сушени праскови и как да я ароматизира с голямо количество канела, тъмна захар и краве масло. Децата ядоха от нея, очите на всички се разшириха от учудване при вкуса, а войничетата, включително и лейтенанта, бяха не по-малко благодарни. Аз си взех само малко в едно тенекиено канче, през повечето време седях и си пиех кафето и изпитвах удоволствие да гледам как хората се хранят. В крайна сметка това беше една дружеска закуска. Чарли и аз говорехме, а Смит седеше и слушаше, като че ли очакваше от време на време да улови смисъла на някоя дума.

Чарли каза: „Къде ще ни водите?“

— Там, където отива Нацията — казах аз. — Вие сте жители на Нацията.

Чарли каза: „Аз се ръководя по старите очертания.“

— Трябва да престанеш да мислиш по този начин — казах аз.

— Къде отиваме тогава?

— На запад — казах аз. — Много далече.

Чарли издиша шумно между зъбите и устните, като че ли изговаряше дълга редица от буквата „ф“.

По-късно следобеда войничетата наклякаха на земята и започнаха да залагат пенита на „тик-так“, като разграфяването беше направено на земята с върха на ножа. Пери нямаше много представа за логиката на играта; иначе никакви пари не минаваха от ръка на ръка, защото всяка игра свършваше с теглене. Както се очертаваше, Пери играеше така, сякаш изходът беше случайност, както при хвърлянето на зарове или монета. Разбира се, губеше постоянно и смяташе, че другите двама имат огромен късмет. Приближих се и казах: „Гледай, синко, залагай, където ти кажа“. След няколко игри, докато аз шепнех: „най-горе в ляво, долу в средата“, Пери схвана каква му е била грешката. „По дяволите — каза той. — То не било нищо сложно.“

Момчето от Чарлстън ме погледна, заглади с длан последната черта от квадратчетата и каза: „Отвратително, до сега можех да спечеля пари за тютюн от него, но ти оплеска всичко“.

 

 

Смит естествено искаше да назначи дежурства за през нощта. Казах му обаче ни най-малко да не се тревожи, че някои от хората на Чарли може да създадат проблеми, освен това, аз по-скоро ще рискувам Лоуън или Джордж да ми прережат гърлото, докато спя, отколкото да седя буден от полунощ до разсъмване. Така че Смит определи аз да бъда първа смяна, от залез-слънце до времето за лягане, все едно че това е бил планът му през всичкото време и моето възражение срещу вахтите нямаше нищо общо с него. Смит щеше да поеме последната смяна, от около четири сутринта до изгрев-слънце, при което трите момчета трябваше да будуват по най-лошото време. Смит искаше да дежурят по двама едновременно, като единият можеше да спи и да се редуват така на всеки час.

Вечерята този ден беше боб и бекон, и каша от царевично брашно, запържена до хрупкаво в свинска мас. Повечето хора на Чарли взеха храната и отидоха да я ядат в колибите си и може би беше само от храната, но те бяха неописуемо щастливи. Говореха и се смееха, като че ли по-важните обстоятелства в момента нямаха значение. Бяха доволни, че могат да отложат грижите за по-късно.

Войничетата изядоха вечерята си, а след това се опитаха да поспят час-два, но само се въртяха в одеялата си и мърмореха нещо един на друг. Смит и аз седяхме и наблюдавахме огъня, Смит нямаше почти нищо за казване. Аз го оставих, взех една шепа пури и бутилката уиски от багажа си и отидох при огъня на Чарли.

Те си разказваха истории и аз им кимнах да продължават. По едно време, когато никой не гледаше, Джордж се беше промъкнал и дошъл в лагера, за да сподели съдбата с жена си и децата си. Аз раздадох пури на мъжете, запалихме ги с клонка, подпалена на огъня, и си заподавахме бутилката. Основно говореше Чарли, разказваше ловна история от времето на лосовете и бизоните, които никой от присъстващите, освен него, не беше виждал. В разказа си той ги беше превърнал в епични животни, населявали онзи стар, но по-добър свят, който никога нямаше да се върне отново. После разказа за загубеното си стопанство в Коуи, старото село на хълма, преди някое от многото нещастия да прогонят него и семейството му на запад до Нантейял. В Коуи бил известен с успехите си с ябълковите дървета, които той садял години наред на местата, където се намирали външните тоалетни. Ябълките на неговите дървета ставали толкова огромни като в мечтите. Къщата в Коуи била стара, от времето, когато все още заравяли умрелите близки в земята, но Чарли не можеше да си спомни точно чии любими кости почиваха наблизо под ниската му платформа за спане. После, без никаква връзка, разказа как Нанси му шиела панталоните. Карала го да легне по гръб на някое гладко място чиста земя пред къщи. Вземала една пръчка и очертавала долната част на тялото му, както децата очертават ръцете си. Като свършела с очертаването, Чарли ставал внимателно, а Нанси нанасяла черти, където била талията му и дъното на крачолите. После налагала парчета груб вълнен или ленен плат, който сама тъкала, изрязвала две парчета по очертанията на земята и ги съшивала едно с друго. Според разказа на Чарли това бил удивителен процес, в края на който той изведнъж се оказвал с нови панталони.

После Чарли разказа една нова история от миналия месец, друга ловна история. Бил сам под ниското небе, като се придвижвал нагоре към тесен залив на север от тук в дълбоко затворен пейзаж, издълбан в земята толкова остро, че понякога трябвало да върви в потока, все едно че бил път, защото стените на заслона били стеснени и се изправяли отвесно на плискащата се вода от края на потока. Той носел някаква покрита с капак кошница за фураж или кошница за риба, изплетена от нацепени дъбови ленти на една презрамка през рамо и като стигнал до място, където заливът се разширявал и имало плосък дървен под, за да се разпростре, погледнал надолу към изсъхналите, опърлени от сланата листа на нискорастящите растения. Спрял, коленичил и започнал да копае в черната земя с една пръчка и с върховете на късите си като шпатули пръсти, кокалчетата на които били подути като прешлените на тръстиково стебло. Не използвал ножа с широкото острие, нито томахавката, която висяла в кожена ножница от кръста му, въпреки че с тях работата му щяла да е по-лесна. Те и двете били наточени толкова остро, че можели да обръснат ръката му от китката до лакътя, но той по-скоро би изхабил ръцете си, отколкото инструментите.

Бръкнал до лакти в калта и извадил от там корен, измъквал го, все едно че бил рибар, който с ръце, потопени в калната вода, вади оттам тежка и неподдаваща се морска котка. Уловът му отишъл в кошницата за риба, заедно с други корени, братя по съдба. Чарли затворил капака, като че ли иначе щели да избягат. Някои щели да бъдат за храна. Други за чай. Трети за лекарство.

Спрял по обяд и стъкнал малък огън от борови клонки и дъбови клечки. Кипнал вода от потока в един чайник, свалил го от огъня и потопил вътре няколко кръгли резенчета от женшеновия корен. Когато чаят станал, той го изпил от тенекиеното канче, което винаги държал привързано на въженце за колана с една по-малка халка от въже. Това била вечерята му.

Чарли седял дълго до огъня и си мислел за ядене. Дърветата били почти голи. Бодливите кестенови обвивки били изпопадали, а от самите кестени всичко, което ставало за ядене, било изядено. Сурови, печени на огъня или направени на хляб. Листата на тополите, кедрите и кестените лежали по земята, а нощем голите клони хвърляли назъбени лунни сенки върху скалите и реката. Само дъбовете издържали на студа с няколкото си жълто-кафяви листа, останали да шумолят на вятъра. Васетон бил улучил със стрелички всички катерици на миля около лагера с тръбичката за изстрелване. Техните слаби обгорели кости и мънички черепи се смесвали с бялата пепел, останала от огъня. Плюс дългата колона от гръбначни прешлени и кръгли заострени ребра на голямата гърмяща змия, която Васетон бил улучил точно в меката, долна част на главата, когато тя заела нападателна позиция, а после я довършил като хвърлял по нея камъни, а тя лежала и се усуквала с премазана глава в листата. Като че ли имало няколко пуйки, пъдпъдъци или даже пойни птици, останали в горите. Никакви зайци или ракуни. Конете отдавна били изчезнали — изтъргували ги с Ейкс, първо единия, после и другия — през късното лято и ранната есен. Всичко, което получили от тази сделка, било учудващо малко количество боб и царевично брашно, няколко тикви и зелки. В този точно момент на есента, от началото на определен момент, на огромни облаци се появявали мигриращи гълъби, масата им напомняла тъмна река, която течала на юг и сякаш се спускала от небето, и се установявали в яркоцветните гори по за няколко дена като гъста сива мъгла от птиче месо. В миналото Васетон ги улучвал на дървото със стреличките и дългата бамбукова тръба, докато мускулите на диафрагмата и стомаха му отмалявали от усилието на дълбоките и остри издишвания, а шестте му стрелички от орехово дърво натежавали и потъмнявали от кръв чак до края, където били поставени туфичките от магарешки бодил. Той безотказно можел да прекара стрела през главата на гълъб от почти същото разстояние, от което би могъл да го убие с камък. Но тази година гълъбите дошли по един, по два, а после след няколко дни изведнъж всичките изчезнали. Единственото, което Васетон успял да осигури на групата, било пиршество от птици, опечени върху жар. За децата на всяко по един малък крак, по който месото било колкото капка вода. За всички останали имало по малко месо от гърдите и от кокалестия гръб. После, едва ден по-късно, имало само водниста сива супа от крака, шийки и воденички. Гората им отказвала прехрана. Имало и ден, в който всеки имал за ядене единствено бистра супа, направена от щиглец, толкова рядка, че същия вкус би могъл да получиш, ако си пуснал камък във водата.

Въпреки че Лоуън, Джейк и Джордж ходели на лов всеки ден, повече от месец не успявали да убият сърна. Всичко, което имали, било малко остатъци от еленово месо, крайчета и късчета, които ставали само, за да придадат някакъв аромат на царевичната супа. Чарли си спомняше този последен елен, едър екземпляр. Половината от него изяли на прясно месо, а другата половина нарязали на тънки ивички и ги провесили да съхнат на рамките за сушене в близост до огъня. Чарли напуснал лагера една нощ, отишъл да пикае, а като се върнал, окаченото месо, през което преминавала светлината от огъня, изглеждало като кървава завеса. Преди изгрев-слънце преди три дни Лоуън убил женски опосум с много малки. Те сготвили опосума и опекли малките на остри шишове на огъня, но всяко от тях било колкото една хапка. А с това трябвало да се нахранят една дузина хора. Жените и децата загубили енергията си и едва говорели. Прекарвали по-голямата част от деня в сън под направените от клони навеси или като седели безмълвни край огъня. Зимата ще падне скоро и ще им трябва по-добър подслон. Ако сега бяха толкова гладни, едва след окапването на листата, какво ще стане като дойде Луната на костите? Освен че търсеше пещера, Чарли нямаше никакъв план за зимата. Дните на годината бяха прекалено мимолетни, за да можеш да правиш планове. Те се изнизваха неуловими пред него.

Бъдещето не носеше никаква надежда. И той вече се беше освободил от страха. Можеше единствено да изгражда в себе си отношение на тихо примирение.

Огънят на Чарли можел да се побере в двете му ръце и когато започнал да замира, го посипал с пръст, защото било лошо и смущаващо да гасиш огън с вода. Отдалечил се от потока и започнал да се изкачва по сухото било, за да пресече друг един залив, чийто поток смятал, че тече към реката и лагера. Като вървял, тътрел крака в дълбоката шума само заради компанията на шумоленето. Тополите, оголени, с окапали широки длановидни листа, стоели изправени като ярки вертикални отрязъци на фона на кафявите хълмове. Чарли заобиколил една отсечена скала и се покатерил по гребена на хребета, а после се спуснал надолу по стръмния склон към следващия поток. Имало нещо много приятно в спускането, в това изведнъж да усетиш, че притеглянето на земята действа в съответствие с твоите нужди. Не забелязал, че небето се затваря над него и се превръща в сива влажна преса.

Започнало да вали силно, право надолу, като че ли въздухът се бил превърнал във вода. Успял само да клекне под един рододендронов храст, завил се през глава с одеялото си и зачакал. Известно време дългите лъскави листа отбивали водата от него, но после изведнъж престанали. Водата се стичала като ручей от листата върху тебеширената почва под рододендроновия заслон и образувала локва в краката му. Одеялото и дрехите на Чарли били тежки и прогизнали. После, когато вече бил мокър до кости, дъждът намалял, накрая съвсем спрял и се превърнал в гъста мъгла.

Чарли станал, излязъл изпод рододендрона, изцедил водата от одеялото и се отправил отново надолу по хълма през мъгливата, увиснала гора. Движел се с бърза крачка и не след дълго стигнал до потока и тръгнал по течението му. Това не била родната му територия и не я познавал добре, но смятал, че ще успее да стигне до лагера и до топлината на огъня много преди да се стъмни.

Дълбоките гори се обитават от духове, когато има мъгла. Светлината идва изведнъж от всички страни, а шумовете са приглушени и непредсказуемо силни. Докато вървял, Чарли започнал да усеща присъствието на гората, чувствал, че някой го наблюдава през мъглата. Завъртял се на място и видял размазаната черна форма на нещо, което би могло да бъде мечка, гледана от голямо разстояние. Ако била мечка, тя била здраво стъпила на земята, гледала към него и стояла неподвижно. Възможно е да е било пън на дърво или мокър камък.

Чарли тръгнал отново надолу по хълма, а след влизането му в гората, мъглата ставала все по-гъста. Бил отчасти заслепен. Големите дървета били видими само до средата на стволовете им, а потокът издавал приглушено ромолене от лявата му страна. Не можел да види дори отсрещния бряг, виждал само една лента тъмна вода и покритите с мъх камъни, подаващи се от нея. Всички цветове се били претопили в оттенъците на сивото. Пътеката лежала тясна и хлъзгава под краката му, а най-добрата му мисъл за ориентация била да следва шума на потока от ляво и да не се изкачва по хребетите отдясно. По този начин дори и слепец накрая щял да стигне до реката.

Продължавал да се спуска надолу покрай виещия се поток, минавал покрай бели каскади и дълбоки черни вирове. Но все още го глождела мисълта, че тъкмо в този момент една мечка би била много добра храна. Мечка с жълта тлъстина, дебела три пръста върху червените мускули, направени през дългата есен от тъпченето с кестени, орехи, жълъди и боровинки. С вкус сладък и тъмен, такъв, какъвто гората предлага. Месо, което ще стигне до следващата луна. Мазнина за готвене през цялата зима. Топла кожа, на която децата да спят, като падне снегът. Дълги, завити нокти, с цвят на въглен, в които внучетата да пробиват дупки, за да ги нижат на гердани и да ги пазят като спомен от Чарли, доказателство за неговото съществуване, дълго след като него няма да го има. Представял си как показва ноктите на внуците си и им разказва историята за деня, в който влязъл в лагера, изцапан с кръв чак до лактите, прегърбен от тежестта, която носел на раменете си, огромен мечешки бут в черен вързоп, направен от кожата й. И после как жените ще започнат да готвят месото, а мъжете ще последват Чарли обратно в планината, за да довършат разфасоването, и как после всички ще седят с дни около огнището за готвене и ще ядат, докато ги заболят стомасите.

Чарли спрял, обърнал се назад и видял неподвижната правоъгълна фигура, черно петно в лъчистата мъгла. Извадил ръчната си брадва и ножа, опитал тежестта им, погледнал остриетата, наточени с плюнка и плосък речен камък. Решил, че тези инструменти може би ще му бъдат достатъчни, за да убие мечката. Мъжете са вършили такива работи и преди, хората разказвали истории за побеждаване на мечка в директна схватка. Всъщност никога не бил виждал това. Но в разказите мъжете винаги първо ранявали животното с лък или пушка, а после го оставяли да кърви известно време, за да изнемощее.

За прочутия Мечка-го-Давила, сега наричан просто Мечка^[3], се разказваше, че получил името си, когато бил още малко момче, защото убил най-голямата мечка на територията, като първо я ранил със стрела в белите дробове, а после я борил с нож в ръката, докато накрая и от двамата струяла кръв. Препирали се по целия път надолу по хълма, после до брега на реката, а оттам нататък и двамата до кръста във водата. Били се вкопчили тромаво един в друг, като никой от двамата не можел да намери място, на което да стъпи по заоблените хлъзгави камъни на дъното на реката. Но момчето забило острието дълбоко в жизненоважните органи на мечката. След което мечката залитнала напред и с цялата си тежест го затиснала под водата. Единственото, което се виждало, било мускулестата гърбица на гърба на мечката, която нарушавала тъмната повърхност на реката. В последния момент обаче, когато Мечка-го-Давила бил на края на силите си, мечката умряла. Тя лежала притихнала, а водата течала, заобикаляйки туловището й, разделена в две гладки извивки. Момчето станало, изтръскало водата от косата си, все още стискайки ножа в юмрук с острие блестящо и чисто, измито от водата.

За мечката се говореше, че имала размери на задника колкото една пълна обиколка с ръце. Дори да извадим от това преувеличенията, натрупвани с десетилетия, все пак мечката си оставала голяма. Дори сега, когато Беър искаше да изпъкне пред децата, той понякога показваше успоредните ръбове, белези по гърба и ребрата му, където ноктите го бяха белязали чак до костите в последната си прегръдка. Беър беше разказвал историята на децата на Чарли преди няколко години, по време на лов, когато беше прекарал една дъждовна нощ в тяхната колиба. Беър се извисявал над тях с големия си ръст и разказал историята, а децата гледали нагоре и слушали зашеметени. После в най-напрегнатия момент Беър се извъртял на три четвърти, издърпал нагоре краищата на ловната си риза, кожата се била сбръчкала и висяла върху костите, но белезите били ярки като въжета от излъскано сребро, реликви от един подвиг, който ще го придружава до гроба, а може би и след него.

Имало леко раздвижване на вятъра откъм потока, което донесло миризма на мокро куче. Чарли тръгнал назад към тъмната фигура. Говорел й с тих глас. Повтарял „Ела при мен. Ела при мен“. После запял ловната песен: „Искам да ги поваля долу на земята, долу на земята“.

Мислел си, че като не е ял нищо през целия ден, освен чаша горчив чай без мед, е също като постите на ловците в миналото. Държал томахавката в дясната си ръка, а ножа в лявата, с острие насочено нагоре за хубаво разрязване, след като го е забил дълбоко в стомаха. Казал отново: „Ела при мен“. А после изрекъл последната молитва преди убиване: „Нека листата се покрият със съсиреци от кръв и нека винаги да е така.“

През мъглата Чарли виждал ушите на мечката и тъмната й муцуна. Тя направила едно отскачащо движение с предната част на тялото си. Чарли помислил, че мечката иска да се бие. Без да мисли много, изтичал две крачки напред и хвърлил томахавката. Хвърлянето било силно, цялата сила на старото му яко тяло се събрала в това летателно движение, изчислено така, че томахавката да направи две завъртания във въздуха преди с огромна сила да забие острието си в мечката.

Чул се шум от силен удар, но не можел да види какво е улучил. Мечката не се нахвърлила в атака, само произнесла някаква преградна съгласна, изпуфтяла. Завъртяла се и се затичала нагоре по хълма с удивителна бързина, прегазила с шум един лавров шубрак и изчезнала в мъглата. Чарли стоял и слушал шума от трошенето на клоните и си представял как се движат задникът и масивните бутове. Големи мускули, от които ще стане добра храна. Сложил ножа в калъфа и отишъл да вземе окървавената томахавка, която лежала на земята, после хукнал да бяга.

Чарли бил като мечката с приведеното си телосложение, всичката му сила била съсредоточена в задните части и бедрата, тичал тромаво, но бързо, а късите му крака били добри за катерене. Известно време се ориентирал за посоката, като спирал и се ослушвал да чуе пред себе си шума от листата, през които мечката минава. Но когато останал без дъх и започнал да върви, мечката бързо взела преднина. Спирал, за да се ослуша, но всичко било тихо, даже когато отварял широко уста, за да чува по-добре. Можел обаче да следва дирята по разбърканите листа, изпотрошените клонки и кръвта, а когато нямало никакъв знак, избрал да върви напред, като само гадаел как би могла да реагира мечката на терена и дали горските растения биха послужили като пречка или прикритие. На известни интервали намирал съсиреци кръв по горското покритие на земята и широки размазани петна по корите на дърветата в подкрепа на въображението му.

Вървял по мечешките дири цял следобед, като се катерел, без да спира. Кръвта го водела, но ставала все по-малко. Или всичката кръв била изтекла, или раната се затворила.

Съсиреците станали капки. Капките ставали редки като гранати в падналите листа. Стъпка по стъпка, отпечатъците от лапите се очертавали все по-леко върху земята, все по-слаби и по-слаби, като че ли мечката постепенно се изпарявала в небето.

Чарли продължил почти бегом, приведен на две, за да търси губещата се следа. Изкачвал се нагоре от заливите, където оцветените листа все още висели по дърветата, минавал през район, в който папратът и поветът били израснали като фонтани през лятото, а сега били меланхолични, умиращи, докъдето окото стига, после минал покрай сухите хребети, а по здрач се изкачвал през една гора от голи дървета, сиви като зимата в злокобните елови гори, надиплени и черни, пресичащи най-високите хребети, свят на сенки и тишина, където всяка стъпка бивала заглушавана от мекото легло стари борови иглички, върху което стъпвали краката. Надявал се, че няма да му се наложи да премине тази граница, защото единствения път, когато го направил, един гигантски бухал с едра глава се плъзнал покрай него в полутъмнината, което всъщност било денят под елите. Главата на бухала била голяма колкото неговата и бледа като луната. Лош знак. Не са това думите, които искаш да чуеш, когато си сам високо в планината.

Чарли продължил нагоре, от капка на капка, докато следата пред него напълно изчезнала. Хвърлил се напред, докато тази посока станала безнадеждна, после се върнал обратно до мястото, където била последната капка кръв и започнал да се върти в кръг, правейки кръговете все по-широки и по-широки без никакъв успех. Погледнал нагоре към дърветата и към небето зад тях, защото изглеждало, като че ли в един момент мечката е разперила крила и излетяла. Тръгнал покрай едно ручейче, не по-широко от ръката му, там откъдето извирало, защото е широко известно, че някои извори предлагат вход към свят отдолу под света, убежище. Но нямало и следа от мечка около ручея. Чарли продължил да търси, докато толкова притъмняло, че не можел да различи един вид паднало листо от друг. Седнал, облегнат с гръб на едно дърво, гледал нагоре през оголените зимни гори към най-високите върхове и отправил молитва към мечката и всичките побратимени животни, като говорел високо, без надежда или отчаяние. Когато се произнасяла тази молитва още в най-ранни времена, животните по собствена воля се принасяли в жертва заради нуждите на хората, предавайки им болката и кръвта си като дар, заедно със сланината и месото. Не спирай сега.

Чакал край дървото до разсъмване за резултат от молитвата си. Зареден с нож и томахавка в ръката, в случай че тъмната фигура се отдели от нощта и дойде при него, предлагайки му живота си.

Когато Чарли се върнал в лагера на следващия ден, не носел нито кървав бут върху рамото си, нито героична история, която да разказва. Носел само кошницата за риба, в която имало повехнали корени. Започнал да ги бели и реже, за да свари тенджера горчив чай с цвят на силна урина.

Чарли завърши ловната си история, като каза, че до тази нощ край огъня с тютюн и кафяво уиски не бил споменавал и дума за загубената си мечка на никой от по-младите, само шепнешком я разказал на Нанси през нощта на завръщането си, докато лежали в леглото от елови клони, а тя го била прегърнала, погалила лицето му с големите изпъкнали кокалчета на пръстите си и му казала, че е опитал, но не е успял и понякога това е цялата победа, отредена ни от съдбата.