Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (5)

2

— Търся едно кафяво конче, — казах аз. — Ръбът на подковата от вътрешната страна на предния му десен крак е отчупен. Търся го от известно време, но не го намирам. — Посочих към пътя. — Виждала ли си да минават мъже с много коне?

— Може и да съм — рече момиченцето. — Преди ден-два. Може и да съм ги видяла да отиват нагоре към реката, където винаги карат конете си.

Тя беше клекнала на пътя и с една остра пръчка рисуваше картинки, оръфаната рокличка се беше набрала долу в краката й. Момичето дори не си направи труда да ме погледне, така че единственото, което можех да видя, беше тъмната й коса, разделена с права пътека по средата, падаща от двете страни на лицето й. Надраскани в пръстта около нея бяха глави на коне, развяващите им се гриви, огнени ноздри и извити като дъга вратове, изпълнени с въжета от мускули.

— Аз не бива да ходя там — каза тя. — Трябва сам да си намериш пътя.

— Не искам да ме водиш — обявих аз. — Само ми покажи посоката.

— Боклуците на пони клуба са там.

Всеки на изток от Нацията ненавиждаше пони клубовете, които съществуваха от времето малко след революцията. Това се превърна в занимание на младите индианци, когато войната повече не им даваше възможност да се конкурират. Те крадяха коне на изток от граничната линия, прекарваха ги през Нацията, където важаха техните собствени закони, а после ги продаваха в Тенеси, Алабама или покрай Мисисипи, на бели хора, които нямаха навика да задават прекалено много въпроси за произхода на прекрасните коне, предложени за продан на изгодна цена. През това време членовете на клуба успяваха да откраднат нови коне и да ги отведат в обратната посока.

— Как да стигна до това място? — попитах аз.

— На три пресечки от тук е. Завиваш наляво при разклона на пътя, след това надясно при завоя на реката. После се оглеждай за стар път, който започва при елата и продължава нагоре по хълма.

 

 

Къщата беше цялата оградена със замазани с кал пънове. Разположена красиво на върха на скала, тя беше обърната с лице към средно голямата река и далечните била на планините. Не беше нещо особено, неизмазана постройка с една стая, покрита с виещи се сиви пукнатини. От едната страна, започващ чак от реката, се издигаше комин от гладки камъни. Пред къщата отвън някакъв мъж копаеше дупка. Той явно беше работил от доста време, защото беше толкова дълбоко в дупката, че се виждаше само темето на оплешивялата му глава. През ритмични интервали металният край на лопатата изхвърляше червена пръст, която се натрупваше в конусовидна купчина. От вътрешността на къщата се чуваха силни гласове и смях.

Приближих се до дупката и погледнах надолу към мъжа. Вътре при него имаше стълба от обелени колове, завързани с ивици от необработена кожа.

— Хей, господине — извиках аз.

Мъжът спря да копае и се извърна към мен, но не каза нищо. Лицето му беше кръгло и бяло, надничащо от тази тъмна дупка.

— Търся едно младо конче, което ми избяга — казах аз. — Кафяво, казва се Уейвърли. Може ли някой тук да ми помогне?

— Има едно младо конче отзад — рече мъжът. — Но не си спомням точно как каза, че му е името.

Обиколих къщата и видях заграждението с една дузина зле подбрани коне, които бяха потънали до ставите в черна кал. Нямаше никаква следа от фураж, а конете като че ли бяха престанали да се надяват да получат нещо. Уейвърли стоеше там, главата му беше клюмнала над най-горната летва и ме гледаше. Отидох до него и започнах да го чеша по ушите, но той ги опъна назад и не даде никакви признаци, че ме познава. Стоях известно време, чудейки се какво да правя, очите ми шареха наоколо, поглеждаха към къщата над потока зад заграждението на конете, после отново се насочваха през долината към планината. Отново обиколих къщата и се върнах отпред.

Мъжът продължаваше да копае, аз застанах над отвора на трапа и казах: „Той е. С кого трябва да говоря?“

Мъжът спря да копае и излезе от дупката, и докато се катереше, видях, че част от единия му крак липсва. Стъпалото и пищяла ги нямаше. Ходеше с дървено чуканче, което беше закрепено към останалия му крак с кожена подложка и връзки от сурова кожа. Здравият му крак беше изцапан с кал до над глезените, а протезата беше кална още по-нагоре. Той беше с панталони, навити до коленете, нямаше риза, хлътналият му гръден кош и горната част на ръцете му бяха бели като свинска сланина, а ръцете от лактите надолу и горната част на китките бяха кестеновокафяви. Въпреки общата му слабоватост, мъжът имаше корем с формата на пъпеш, който провисваше над колана на панталоните му. Стоеше и ме гледаше, подпрян на дръжката на лопатата.

— Вътре — каза той. — Трябва да говориш с Федърстоун. Но се обзалагам, че в света има доста голям брой кафяви кончета, които изобщо не са твои.

— Има ли нещо за вечеря вътре? — попитах аз. — Аз трябва да поема търговския пункт в село на име Уейя и цял ден не съм ял.

— Ние отдавна ядохме — каза мъжът. — Не знам дали е останало нещо.

Той хвърли лопатата и започна да търка ръцете си една в друга, за да ги изчисти.

— Не искам подаяние — рекох. — Готов съм да платя за вечерята си.

— О, ще платиш, значи — каза мъжът.

Погледнах долу в дупката. Червена вода се събираше на дъното. Геран ли, гроб ли, какво ли копаеше? — чудех се аз.

Заобиколихме и стигнахме до кухненската врата отзад. Мъжът спря и посочи надолу.

— Погледни — каза той. — Едно полезно нещо.

Огледах входа, и преди бях виждал такива изобретения. Някакъв вид часовник, доста по-примитивен от слънчевия. Едно място, отбелязано с вдлъбнатина върху бъчва, вградена в пода. Когато чертата от слънцето и сянката от рамката на вратата паднеха върху вдлъбнатината, беше обяд. Всички останали часове бяха обект на гадаене. „Още не е станало обяд“, беше всичката информация, която часовникът предлагаше. Трудно можех да си представя как такъв уред би могъл да се нарече полезен, защото информация с подобна точност за напредъка на деня човек можеше да получи само с едно поглеждане нагоре.

Мъжът прекрачи прага, дървеният му крак удряше като чукче по пода. Изчезна в тъмнината.

Застанах на вратата на стаята и чаках очите ми да се адаптират, когато един глас попита: „За какво стоиш там?“

Отговорих: „Чакам очите ми да се адаптират.“

Друг глас със силен акцент, който не можех да определя, каза: „Какво значи «адаптират»?“

 

Реших, че това е реторичен въпрос и запазих спокойствие, после започнах да различавам половин дузина мъже, които играеха на карти около една кръгла маса. Две жени с басмени рокли и с разпуснати коси се излежаваха с преплетени ръце и крака на един сламеник до огъня, прелистваха една книга с меки страници и се смееха на съдържанието й. Еднокракият мъж клекна отстрани до сламеника, където бяха жените.

Не можех да определя кой какъв е. Африканец. Индианец. Бял. Испанец. Почти всички бяха с мокасини, но никой не изглеждаше точно като индианец по чертите на лицето или цвета на кожата, въпреки че повечето бяха мургави и някои от тях имаха прави черни коси, други имаха черни къдрави. Почти всички бяха с ловни ризи и кожени наколенници, а на двама от тях меките краища на ушите бяха разрязани. Някои говореха на английски, други на някакъв индиански диалект, а един като загуби на карти, започна да псува с думи, които трябва да бяха от Западна Африка, защото веднъж чух един белокос мъж да ругае по подобен начин и именно Западна Африка беше мястото, от където го бяха откраднали като момче. Един от мъжете с кожа, бяла като моята, имаше особена прическа с широка ивица обръсната до кожата коса над ушите, а косата отгоре беше израснала дълга и мазна и стърчеше на остри връхчета като печени разбити белтъци със захар, и повечето коса беше сива, с изключение на един гребен, който беше все още червеникав като козината на гърба на глиган, тръгваше от челото му и завършваше в къса сплетена опашка на тила му. Голяма халка от ковано сребро минаваше през едното му ухо.

Порази ме, че тези хора нито знаеха, нито ги интересуваше към коя раса принадлежат. Реших, че на това място количеството от дадена кръв се приемаше по-леко, отколкото във външния свят, и прецених, че да си бял тук може и да не е чак такова голямо предимство каквото обикновено смятах, че е.

Еднокракият мъж ме погледна, поклати глава към масата и каза: „Този там е Федърстоун“.

Имаше предвид техния явен лидер, този с прическата. Той беше на средна възраст, започнал да наедрява в гръдния кош. Имаше набити, покрити с лунички ръце с ореол от ръждиви косми, груби китки с изпъкнали кокалчета, които подчертаваха късите му пръсти. Всички линии на лицето му — от веждите до очите, от очите до скулите, от скулите до устата, се спускаха надолу. Имаше фин нос и високо чело, а бузата му беше издута от бучка тютюн. На къси интервали плюеше тютюневия сок направо на пода. Дрехите му не издаваха много. Беше облечен с бяла ленена ловна риза без яка, закопчана до шията, ръкавите й бяха подгънати до лактите. Червена кърпа и гердан от извити черни мечи нокти проблясваха на гърдите му.

— Трябва да говоря с някого за кончето си, което е в обора ви — изрекох.

Никой дори не вдигна поглед от ръцете си. Всички бяха заети с раздаването на картите, теглеха, подреждаха ги в стегнати артистични ветрила, а лицата им бяха непроницаеми, за да не се четат мислите им.

Пак казах: „Онова кафяво конче Уейвърли е мое. Отзад в заграждението.“

Зачаках и чак след като ръката свърши, Федърстоун сложи картите си на масата и каза: „Синко, да докажеш собственост на кон е трудна работа навсякъде. А тук то е просто невъзможно. Освен това никой от нас сега не говори за коне. С този бизнес приключихме за деня. Сега играем карти.“

Аз попитах: „Кога можем да говорим за коне?“

Федърстоун отговори: „В приемните часове“.

Един друг мъж каза: „Това е между 12 и един следобед, вътре влиза времето за обяд. Но ще сме много доволни, ако седнеш при нас на масата, стига да имаш пари, които да ти вземем“.

Двама-трима се разсмяха. После единият от тях размеси картите с преднамерена прецизност. Започна да раздава нова ръка, картите хвърчаха бързо и последователно, обикаляйки масата, като всяка карта падаше абсолютно точно подравнена с картите на предходния играч, докато накрая пред всеки имаше дискретна купчинка карти. Това раздаване отне по-малко време, отколкото на мен ми трябваше да го разкажа.

Приближих се, за да видя как играят. Играеха игра, наречена лантурлу^[1], но скоро стигнаха до извода, че удвояването на залозите при всяко раздаване води до по-бърза загуба на пари, което вече не беше забавно, а Федърстоун заяви, че цялата тази сложна глупост с брояча от слонова кост е женска работа.

И преминаха към залагания, при които всичко започна да се върши бавно и концентрирано.

След като погледах известно време, се обърнах към цялата стая най-общо с въпроса: „Има ли нещо за ядене? Боб? Студен царевичен хляб, или каквото и да е?“

Едната от жените на сламеника вдигна поглед от книгата и отговори: „Виж в долапа за сладкиши.“

Отидох до него, отворих надупчената ламаринена врата и открих купа с нещо сиво, мазно и студено. Беше се втвърдило. Една бъркалка с правоъгълна дръжка стоеше изправена нагоре. Погледнах към жените и ги попитах: „Какво е това?“

Мислех, че Федърстоун обръща внимание само на картите, той обаче каза: „Свинско със зеле, с краве мляко и сос от свинско печено, сгъстено с брашно и пюре от мозъка на свинята.“

Опитах се да разбъркам яденето с дървената лъжица, но то се въртеше вътре в купата, сякаш беше едно парче.

— Нещо друго няма ли?

— Сложи паницата близо до огъня, след малко ще се отпусне — каза Федърстоун.

— Няма ли нещо друго? — пак попитах аз.

— Има пиене в онази кофа — каза еднокракият мъж.

Това по-скоро беше вана, до средата пълна със зеленикаво царевично уиски. Един метален черпак със завита в края дръжка висеше от вътрешната страна. До този имаше кафяв глинен съд с вода за пиене. Досещах се, че водата е за разреждане на уискито, но глиненият съд беше пълен догоре и създаваше впечатление, че дълго не е бил използван.

— Колко често се налага да пълните този съд? — попитах аз.

Никой дори не повдигна глава. Федърстоун изви ъгъла на устните си нагоре. Нито една друга част от лицето му не помръдна. Според мен това леко движение трябваше да замести усмивка. Потопих черпака в царевичното уиски и опитах първата си глътка алкохол, усещането беше за горящи въглени в чаша.

Попитах жената на сламеника какво чете, тя отговори, че книгата не е нейна, а на Федърстоун. Разбирала само няколко думи от нея. Подхвърли я към мен и първите редове, които се набиха в очите ми, се отнасяха до бяла жлъчка и черна жлъчка и други подобни течности, а като разгърнах, за да видя заглавната страница, пишеше Анатомия на меланхолията^[2]. Оставих книгата на пода и се върнах при масата с картите. Един мъж с тюрбан, черен редингот и наколенници от еленова кожа с ресни, стана от стола си и каза: „Хей, момче, те могат за нула време и твоите пари да вземат, както взеха моите“.

Седнах на масата, а един играч с гръб към западния прозорец — така че от него не се виждаше нищо друго, освен силует, сякаш изрязан от черна хартия, каза с равен глас: „Ти нямаш намерение да залагаш на кредит, нали?“

Единственото особено, което можех да видя от него, беше, че лявата му ръка липсваше. От ръкава на сакото му стърчеше само някакво чуканче. Мислех си, намирам се в страната на сакатите.

Но казах само: „Не, господине. Имам пари в брой. На какво ще играем?“

— Минаваме на „Удвои мизата“.

Тази игра я знаех и я обичах, бях натрупал голям брой захарни пръчици от нея. Федърстоун, с най-старата ръка, хвърли залог на сляпо, преди да са раздадени картите. Извади една малка монета от валута, и деноминация, които не ми бяха известни. Тя имаше много ъгълчета, а на предната й страна беше изрисувано нещо като детската идея за слънце. После дилърът разбърка картите и започна да ги раздава, а аз се озовах на кръглата маса с доста добри, покрити с мазнина карти, които бях разперил и стиснал в юмрук.

Двойните залагания, които последваха, изискваха много разговори и сложни споразумения за размяна на валутите, тъй като парите бяха няколко разновидности от злато и сребро от различни страни и националности. Имаше стари испански монети, гвинеи, стари френски монети, пистарини, флорентински и английски шилинги, дукати, датски долари, португалски монети от по три пенса, долари от Перу, и даже една стара изтъркана златна византийска монета. Монетите от толкова различни националности се събираха в този намиращ се на границата игрален дом по някаква невъобразима, но мощна търговска сила, която изминаваше дълъг и криволичещ път. Много от златните монети бяха с липсващи от тях сегменти и това предизвикваше спорове за стойността на липсващите части. Правеха се залагания и с такива парченца, тогава спорът беше дали отрязъците са по-близо до осминки или четвъртинки от монетата. Федърстоун беше крайният арбитър по размяна на валутите и никой не оспорваше неговите изчисления, независимо колко крещящо несправедливи и в негова полза да изглеждаха.

Когато дойде мой ред да залагам, нямах представа каква сума би била уместна. Бръкнах в кесията с парите и отделих банкнотите от Джорджия от листчето с рецептата за пиле. Сложих на масата два от хартиените долари и някой се изсмя, а други двама или трима измърмориха и направиха критичен коментар. Мъжът, от който се виждаше само силуетът, каза, че всички знаят как парите от Джорджия са станали еталон за липса на стойност и че аз съм дотук в играта, ако съм се опитал да играя на кредит. Прибрах хартиените долари, раздрънках лелините пет сребърни монети в кесията и всички се успокоиха. Заложих една от монетите и един от мъжете възрази, но Федърстоун я взе, разгледа я, хвърли я обратно в гърнето и тя иззвъня при допира с другите си братчета.

Той отсъди, че монетата става и играта продължи.

Към края на играта четири от моите пет безспорни долара бяха на масата и аз мислех, че съм на път да приключа със залаганията за деня. Но като си показахме картите, аз взех цялото гърне, а те всички се разсмяха.

Уроците на учителя Менксмън ме поставяха в добра позиция при играта на карти, аз продължих да печеля през целия следобед и скоро всички престанаха да се смеят. Федърстоун и едноръкия бяха най-честите пораженци. Купищата монети с объркващи стойности растяха пред мен и аз започнах да се притеснявам, че другите играчи може да решат да ме убият, да ми вземат печалбата и да изхвърлят тялото ми от отвесния бряг на реката за храна на рибите. Затова реших да си мълча. Не се поддавах на провокации и не ги търсех. Когато купчините пари станаха неприлично големи, започнах да пъхам монети в джобовете си, за да не се набивам прекалено много на очи с големия си късмет.

В стаята започна да се спуска здрач и стана толкова тъмно, че не можехме да виждаме боята на картите. Първите пролетни комари пееха близо до ушите ни. Накрая една от жените стана от сламеника на пода, загреба горещи въглени от огнището, изсипа ги в една метална тенджера и я сложи под масата, а върху жарта накамари изгнили дървета, за да стане дим. След това се захвана със задачата да осигури светлина. Тя втъкна една дълга пръчка в процепите между дъските на пода и я наклони към масата, после взе ивици свинска сланина, уви ги с парцали от рядко изтъкан ленен плат и ги привърза към края на пръчката. Раздуха въглените в огнището, запали една клечка от метлата и я използва, за да пренесе огъня до ивиците свинска сланина. Замириса на закуска. Въздухът около масата беше гъст, изпълнен с обилен черен дим от задушаващите огъня гнили дървета, а малкият пламък от свинския фенер хвърляше ореол около себе си. Всички предмети в димните сенки бяха просто в здрач. Положила всички усилия, жената беше успяла да създаде баланс между светлината и мрака. Аз все още трудно можех да кажа кои са черните и кои червени карти, но поне комарите бяха прогонени обратно в нощта.

 

 

Масата до този момент се състоеше от мен, едноръкия, трима рибари и Федърстоун. Рибарите се бяха довлекли точно преди стъмване, връхлетяха през вратата, изпълнени с веселие, дишайки тежко от изкачването на хълма. Панталоните на бедрата им бяха тъмни и мазни, а около тях се носеше миризма на риба и застояла вода. Мъжът с единия крак и една от жените седяха в обикновени столове до огъня, пиеха и се кикотеха. Другата жена все още лежеше на сламеника и спеше, лицето й беше обърнато към стената, а мръсните пети на краката й висяха от едната страна на сламеника.

С напредването на играта забелязах, че по различни причини, породени от лични истории или поради местния обичай, другите мъже се отнасяха към Федърстоун с почтителност, която ми се стори дразнеща. По-голямата част от тази почтителност беше физически страх, защото ако имаше известна истина в разказите, обикалящи масата, Федърстоун беше оставял кървави пътеки след себе си още от ранните си години. Те се държаха с него така, както чичо ми се държеше с двама-трима богаташи в нашата област. Картоиграчите го наричаха „господарю“, „шефе Федърстоун“ и „вожде Федърстоун“. Аз обаче не виждах съответствие между тяхното почтително отношение и обкръжаващата обстановка.

— Това твоя къща ли е? — попитах аз Федърстоун.

Федърстоун не отговори, но едноръкият изпръхтя и каза: „Те неговите са три или четири. Това е просто ловната му хижа. Идва тук, за да се прави на индианец. Създал е плантация в Нацията, която може да се мери с плантациите на всеки бял в Джорджия. Голяма къща, и роби, и ниви с реколта за пазара, и всичко.“

Не мисля, че отговорът успя да задоволи любопитството ми, но продължих да играя, без да говоря.

Мъжете не преставаха да го наричат вожде, шефе или господарю, а по-късно вечерта един от рибарите го нарече крал Федърстоун. Засмях се, но като се огледах около масата, беше очевидно, че никой друг не смята титлата за смешна.

Значи той е крал тук, помислих си аз. И колкото повече мислех за едрия мъж, толкова повече помръквах, защото по-възрастните мъже, които познавах, се бяха били жестоко, за да отхвърлят сянката на кралете завинаги. И те бяха много убедителни в своето мнение, че ако в Англия искаха да отсекат главата на своя крал, а след това се изметнат и доведат кралете отново на власт, то ще е много жалко за тях. Ние тук никога не сме одобрявали кралете и дай Боже, никога да не го сторим.

Аз бях само едно момче, но като гледах масата, Федърстоун и аз бяхме главните фигури. Рибарите и едноръкият бяха просто нищо. Тук мога да добавя, че аз бях стигнал до дъното на моето изгнаничество и отчаяние и от време на време бърках с черпака в зеленото уиски, а то някак оформяше вижданията ми по своя воля.

 

 

Всички останали също загребваха от уискито и страдаха от същото замъгляване на мисълта. Федърстоун беше пиян до такава степен, че по едно време изпадна във вцепенение, но го преодоля и се върна към необикновено проясняване. И като му просветна, започна да търси с кого да се скара. Това поне беше очевидно от предизвикателния начин, по който гледаше другите играчи и начина, по който раздаваше картите и ги подхвърляше, сякаш искаше да ги запрати в лицата на противниците си. Доста голямо доказателство беше и затъкнатият в колана му пистолет, украсен със сребърна спирала, с красива резба на дръжката, износена до бяло на някои места от употреба, и мазнокафява на други от мръсотията по ръцете му. Красив пистолет беше, но красивото оръжие убива също както и грозното. Той отдели много време, демонстрирайки как го намества до слабините си.

По едно време каза, че може би е пречукал с десет или петнайсет души повече от който и да е от нас. Един отгоре нямаше никакво значение.

После, късно през нощта, един от рибарите заспа, подпрял глава на ръката си, като все още стискаше картите в нея. Федърстоун прерови тестето, извади от него четири попа и една тройка и ги сложи в ръката на заспалия мъж, а за себе си взе четири аса и джокер. След това ритна мъжа под масата, събуди го и каза: „Или играй, или излез от играта.“

Мъжът се надигна малко, почеса се по главата и погледна картите си. Изведнъж се оживи. Заложи много, а всички други останаха пас, с изключение на Федърстоун. Залогът между двамата стана доста голям и накрая, разбира се, Федърстоун спечели.

Мъжът постоя замислен около минута, после извади пистолет и каза: „Това са всичките пари, които имам и без тях съм мъртъв. Не искам да го правя, но ще те убия, ако не ми ги върнеш.“

Федърстоун каза: „Успокой се. Няма причини за стрелба само защото съдбата не те обича. Но аз ще направя нещо за теб. При следващата ръка аз ще заложа всичко, което спечелих от теб, срещу този твой стар пищов“.

— По дяволите, звучи ми повече от честно.

Те започнаха да си раздават картите, Федърстоун остави своя залог, купчина метални пари, които пробляскваха в мъглявата светлина.

Мъжът седеше зашеметен, не беше наясно какво да прави. Федърстоун каза: „Е, сложи и ти своя залог в гърнето.“

Мъжът сложи пистолета си върху смесицата от валути и в момента, в който взе пак картите в ръка, Федърстоун грабна пистолета, насочи го срещу него и му каза или да изчезва, или ще го застреля.

Мъжът отговори: „Да, господине. И се извинявам за поведението си“, после се изниза през вратата.

 

 

Играхме до късно през нощта. Жените спяха като две кученца на сламеника в ъгъла. На масата парите сменяха собственика си отново и отново, но аз печелех твърдо, а Федърстоун губеше. С напредването на играта възбудата му растеше. Той се надигна веднъж и удари с пистолета си един от рибарите, защото беше спечелил много спорна ръка.

В тъмния час преди разсъмване Федърстоун сложи една голяма златна гвинея върху купчината испански и френски сребърни монети. Каза: „Който вземе тази гвинея, ще му изкарам навън проклетия мозък и ще го просна на земята“. Извади артистичния си пистолет и го постави на масата пред себе си, сложи пръста си на върха на спусъка и го завъртя така, че дулото и дръжката смениха позицията си една дузина пъти.

— Кой иска да предизвика колелото на съдбата? — каза той.

Атмосферата натежа и цялата стая изведнъж притихна. Всички, включително и Федърстоун, седяха и гледаха пистолета, като че ли беше с магическа сила, по-голяма даже от тоягата в приказката, на която можеш да кажеш „Бий, пръчко, бий“, след което тя ще помете враговете ти и ще ги накара да паднат на колене.

— Много е пиян, но това няма да му попречи наистина да го направи — каза едноръкият. Той остави картите си, стана от масата, отиде до бъчвата с уиски и си сипа един черпак.

Рибарите на масата се спогледаха, после и те оставиха картите и станаха. Мисълта им беше да оставят гърнето за Федърстоун и така да дадат своята лепта. Според мен това беше известен трик на Федърстоун, когато губеше. Останахме само двамата с него. Другите стояха и гледаха.

— Продължаваш ли? — попита Федърстоун.

Знаех, че един разумен човек би се оттеглил. Но аз бях полупиян за първи път в живота си и изморен, а и имах три дами, поп и двойка. Бях напълно сигурен, че тази комбинация е добра ръка при почти всякакви обстоятелства. А и знаех номерата на Федърстоун. Нещо ме накара да хвърля двойката и да изтегля карта от тестето.

— Що за глупак си? — каза Федърстоун.

Бях изтеглил втори поп. Открих картите си на масата. Изражението на лицата на всички наоколо се промени.

— Сега ти трябва да си покажеш картите — казах аз.

Федърстоун разстла картите си. Чифт четворки.

Погледна към своите карти, после към моите. Започна да се смее.

— Огън от ада — каза той. — Ти си първият сред тези кокошки, който е поискал да си разкрия картите.

Загребах с ръка разнородните монети. Това наистина беше една жива и лъскава купчина.

— По правилата на играта трябва да ми дадеш реванш — каза Федърстоун.

— Добре — казах аз.

— Бихме могли да играем така, ако аз спечеля, те убивам, ако спечелиш ти, ти убиваш мене.

— Мисля, че това играхме току-що. И ако правилно разбирам играта, целта е да спечелиш нещо, което искаш. Аз не желая да те убивам.

— Добре. Какво ще кажеш тогава, ако аз спечеля, ти губиш всичко, което имаш. Това, което си спечелил, коня дето казваш, че е твой, дрехите на гърба ти, ако реша да ги взема. А ако спечелиш ти, едно мое момиче става твое. То ми е в повече. Намира се вън в къщата над извора, защото не обича да се показва пред тези боклуци.

— Така да е — казах аз.

 

 

Един час по-късно вървях към къщата над извора. Тясната правоъгълна къща беше разположена над извора и първите три метра от потока. Тя беше построена от летви с процепи между тях, през които да може да минава въздух. През процепите се процеждаше жълта светлина от свещ, до момента, в който бях достатъчно близо, че вътре да се чуят стъпките ми. После свещта беше угасена и само луната остана да свети. Отворих вратата и влязох. На едната стена имаше лавици с кафяви глинени съдове. Кани с мляко бяха потопени до дръжките в студена вода. Изворът се надигаше изпод дълбините си и миришеше на мокра пръст и на камъните, които бяха центърът на света. Каквато и да е вярата ти, на който и бог да се молиш, мястото, от което чиста вода блика от земята, е някак свещено.

Стелещото се свято ухание обаче се конкурираше с миризмата на пресечено мляко и сирене. Лунната светлина падаше върху гредите през процепите на стената и единственото, което можех да видя, беше фигурата на момиче в свободна рокля. Маса и стол, книга и димяща загасена свещ. Всичко беше безцветно, освен синята лунна светлина и черните сенки. Момичето отстъпи крачка назад, а светлината на луната, която минаваше през гредите и мрака, падна върху нея. Видях босите й бледи крака, които се подаваха изпод роклята. После китките на ръцете и самите й ръце, но не виждах лицето й. Главата й беше наведена, а косата й се спускаше отпред.

Не знаех как да се представя. Да кажа: Спечелих те на карти от баща ти, ми се струваше лошо начало.

Светлината, идваща през гредите, освети сребърни гривни около тънките й китки. Единственият шум, който се чуваше, беше от водата, бликаща изпод процепите в земята и от звъна на гривните при докосването им една в друга, когато тя се отдръпна от мен с още една крачка назад.

Не бях високо момче и дългото ми вълнено палто почти метеше пода. То беше топло и здраво с голяма яка и широки ревери, така че като го закопчеех догоре, скриваше лицето ми почти до очите. Все още имаше ланолин във вълната и предпазваше от лек дъжд, но на слънце замирисваше силно на овца.

— Студено ми е — каза тя. Трепереше, а сребърните й гривни леко подрънкваха.

Разкопчах палтото си и широко го разтворих. Спечелените пари прозвъннаха в джобовете ми. Казах: „Ела тук“.

Момичето пристъпи близо до мен и аз загърнах и двама ни в палтото. Обгърнах я, сложих ръце на гърба й, на слабите й рамене и тънката талия, макар че почти нищо не усещах през дебелия вълнен плат. Тя стоеше прилепена към мен, а ръцете й висяха отпуснати от двете й страни. Тя опря твърдото си чело в моето, тъй като бяхме еднакви на ръст. Стояхме един до друг и треперехме. Усещах миризмата й, някакво розово масло или ароматна вода. Лавандула. Държах я в ръце и като че ли пропадах в дълбок кладенец.

Казах: „Исках това от дълго време“.

В момента това изречение просто се отрони от устата ми. Знаех, че е едновременно и глупаво, и вярно, въпреки че едното не беше извинение за другото.

Тя каза очевидното: „Ти току-що ме срещна“.

— Няма значение — рекох аз.

— Няма значение — каза тя.

Аз промълвих: „Ти си моя“.

Разбира се, това момиче беше Клеър. Но аз щях да узная името й чак няколко години по-късно. Можех да стоя така и да я държа в ръцете си завинаги.

Като изключим моята болна майчица, аз нямах никакъв опит с любовта в живота, нито я бях получавал, нито я бях давал. Напоследък, тъй като любовта изглеждаше невъзможна, аз се бях вкаменил за нея. Но сега държах Клеър в ръце и това беше завинаги. Нещо се беше запечатало. Желанието оставаше да живее. То е всичко, което хората имат като изпитание срещу времето. Всичко друго изтлява.

Тя извърна глава настрани и погледна през процепите светещата, кръгла луна. И каза: „Луната на вятъра“.

Отвън се чу шум. Тихи стъпки в тъмнината. Няколко души се промъкваха.

Тя каза: „По-добре бягай“.

Изобщо не бях готов да бягам, но тя се отскубна и ме бутна към ниския край на постройката, откъдето изтичаше водата. Някой се втурна през вратата. Аз се борех с ръце и колене във водата, малки грапави камъчета се пресяваха през пръстите ми, докато прегънат на две се мъчех да мина под ниската подпорна греда.

Една ръка ме сграбчи за яката. Извих се под рамката и сивото ми палто се свлече от мен като кожа от скелет. Тичах на зигзаг, промъквайки се между тъмните, опитващи се да ме докопат фигури, накрая сграбчих торбичката си за дръжките и хукнах с всички сили като ездач, отскубнал се на състезание. Обърканите викове и джавкането, шумът от страховитото преследване, започна да заглъхва зад мен. Повече падах, отколкото тичах по стръмния бряг надолу към реката, кален отвесен склон, прошарен с млади издънки, храсти, плевели и диви цветя. И като стигнах до дъното, съкрушен от несподелена любов, се затичах нагоре към пътя край реката, загърбил сивото зазоряване.