Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (8)

Глава VIII

I

— Писмо ли? — Беси Бърч поклати глава. — Не, не съм получавала никакво писмо от леля. И за какво ли би могла да ми пише?

Поаро предположи:

— Може би е искала да ви каже нещо?

— Леля не беше от хората, които обичат да пишат. Както знаете, тя наближаваше седемдесетте, а на младини не беше ходила много на училище.

— Но все пак можеше да чете и да пише, нали?

— О, да, разбира се. Не беше и от хората, дето си падат по четенето, въпреки че обичаше Нюз ъв дъ уърлд и Санди Комет. Но да пише — не. Ако имаше нещо да ми казва, като например да отклони нашето посещение или пък че тя не може да дойде у нас, обикновено се обаждаше на мистър Бенсън, съседа от аптеката и той ни предаваше съобщението. Винаги беше много любезен. Вижте, ние живеем наблизо, така че това струва само два пенса. В пощата в Бродхини има телефонна кабина.

Поаро кимна. Той оценяваше факта, че два пенса е по-малко от два пенса и половина пени плюс мастилото. Вече си беше създал мнение за мисис МакГинти като за пестелива и икономична жена. Тя трябва да е била — мислеше си той — доста привързана към парите.

Той деликатно продължи с въпросите си:

— Но предполагам, че от време навреме леля ви е писала писма?

— Е, да, разменяхме си честитки за Коледа.

— Вероятно е имала приятели в други части в Англия, на които би могла да пише?

— Не се наемам да кажа. Имаше зълва, която почина преди две години, а също и някаква мисис Бърдлип, но и тя вече е покойница.

— Значи ако е писала на някого, най-вероятно това е бил отговор на писмо, което е получила?

Мисис Бърч отново погледна недоверчиво.

— Не знам кой би могъл да й пише… Но, разбира се — лицето й се оживи, — винаги съществува вероятността да й пишат от управата на банката, в която си държеше парите.

Поаро беше съгласен, но връзката между това, което Беси неопределено беше нарекла управа на банката и вложителите, бе по-скоро правило, отколкото изключение.

— Обикновено е голяма играчка — каза мисис Бърч, — формуляри, които трябва да се попълват и все такива нахални въпроси, които не би трябвало да се задават на порядъчни хора.

— Значи мисис МакГинти може да е получила някакво съобщение от управата на банката, на което е трябвало да отговори?

— Ако е имало такова нещо, тя щеше да го донесе на Джо, за да й помогне да се оправи. Тези неща я объркваха и тя винаги ги носеше на Джо.

— Можете ли да си спомните дали имаше писма във вещите й?

— Не мога да ви кажа в момента. Май не си спомням такова нещо. Но полицията ги разгледа първа. Трябваше доста да почакам, докато ми разрешат да опаковам вещите й и да си ги взема.

— Къде са те сега?

— Онази ракла ей там е нейна — цялата е от махагон. Има и гардероб на горния етаж и някои кухненски принадлежности. Останалото продадохме, защото нямаше къде да го сложим.

— Имах предвид личните й вещи — поясни Поаро, после добави: — Такива неща като четки и гребени, снимки, тоалетни принадлежности, дрехи…

— О, за това ли става въпрос? Честно да ви кажа, опаковах ги в един куфар, който все още е тук, горе. Не знаех какво да правя с тях. Мислех да предложа дрехите на коледна разпродажба, но забравих. Не ми изглежда много редно да ги дам на някого от онези противни хора, дето търгуват със стари дрехи.

— Бих ли могъл да видя съдържанието на този куфар?

— Разбира се. Въпреки че сигурно няма да намерите нещо, което да ви е от полза. Полицията вече прерови всичко.

— О, да, зная, но все пак…

Мисис Бърч пъргаво го поведе към малка спалня в задната част на къщата. Тя извади някакъв куфар изпод леглото и каза:

— Ето го. Ще ме извините, но трябва да нагледам яденето.

Поаро на драго сърце я извини и чу трополенето надолу по стълбите. Той придърпа куфара към себе си и го отвори.

Рояк молци изскочиха, за да го приветстват.

С тъга в сърцето той извади едно по едно нещата от куфара, които така красноречиво говореха за покойницата. Доста износено дълго черно палто. Две вълнени блузи. Сако и пола. Чорапи. Нямаше бельо (вероятно Беси Бърч го беше взела за себе си). Два чифта обувки, завити във вестник. Четка и гребен, захабени, но чисти. Старо, поочукано огледало със сребърен гръб. Снимка в кожена рамка на младоженци, облечени по модата отпреди тридесет години — вероятно снимка на мисис МакГинти и съпруга й. Две цветни картички от Маргейт. Порцеланово куче. Рецепта за сладко от тиквички, откъсната от вестник. Още една изрезка от вестник, където със сензационен тон пишеше за „летящи чинии“. Трета изрезка разказваше за предсказанията на майка Шиптън. Имаше също Библия и молитвеник.

Нямаше чанта или ръкавици. Беси Бърч вероятно ги беше взела за себе си или ги беше дала на някого. Поаро прецени, че дрехите биха били твърде малки за едрата Беси. Мисис МакГинти беше с дребна фигура.

Той разви единия чифт обувки. Те бяха от добро качество и не много износени. Определено щяха да бъдат малки за мисис Бърч.

Тъкмо се готвеше отново да ги завие, когато едно заглавие от парчето вестник грабна вниманието му.

Беше Сонди Комет от деветнадесети ноември.

Мисис МакГинти беше убита на двадесет и втори ноември.

Следователно този беше вестникът, който си бе купила в неделята преди смъртта си. Бил е в стаята й и Беси Бърч го бе използвала, за да увие нещата на леля си.

Неделя, деветнадесети ноември. А в понеделник мисис МакГинти отива в пощата и си купува шишенце с мастило… Дали имаше връзка с нещо, което е прочела в неделния вестник?

Поаро отви другия чифт обувки. Те бяха загънати във вестник Нюз ъв дъ уърлд от същата дата.

Той приглади с ръка двата вестника и седна на стола да ги прочете. Изведнъж направи откритие — нещо беше изрязано от първата страница на Сонди Комет. Липсваше квадратно парче от средната част на страницата. Дупката беше твърде голяма, за която и да е от намерените досега изрезки.

Той прегледа и двата вестника, но нищо повече не го заинтересува. Отново зави обувките и прилежно ги постави в куфара.

След това слезе по стълбите.

Мисис Бърч се беше отдала на кухненските си задължения.

— Намерихте ли нещо? — попита тя.

— Уви, не — отвърна Поаро, а после добави небрежно: — Случайно да си спомняте имало ли е изрезка от вестник в портмонето или в чантата на леля ви?

— Не, не си спомням. Може би полицията я е взела.

Само че полицията не я бе взела. Поаро знаеше това от бележките на Спенс. Съдържанието в чантата на мъртвата жена беше описано, но не се споменаваше за никаква изрезка от вестник.

„Eh bien — каза си Еркюл Поаро. — Следващата стъпка е лесна. Или пълен провал, или, най-сетне, известен напредък“.

II

Заобиколен от прашните папки с вестници, Поаро седеше неподвижно и си мислеше, че шишенцето с мастило, на което бе обърнал внимание, ще се окаже от голямо значение за разследването.

Вестник Санди Комет разказваше по леко драматичен и доста романтичен начин за вече отшумели събития. Броят, който Поаро разглеждаше, беше от неделя, деветнадесети ноември. Най-отгоре на първата страница с едър шрифт бяха изписани думите:

ЖЕНИ, ЖЕРТВИ НА ОТМИНАЛИ ТРАГЕДИИ.

КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

Под заглавието бяха поместени четири доста неясни снимки, очевидно правени преди много години.

Жените на тях съвсем не изглеждаха трагично. Всъщност те бяха доста смешни, тъй като почти всичките бяха облечени старомодно, а няма нищо по-смешно от отминалата вече мода. Нищо чудно след тридесетина години тяхното очарование да бъде възстановено, ако не в цялото си великолепие, то поне отчасти.

Под всяка снимка имаше име:

Ева Кейн, „другата жена“ в прочутия случай Крейг.

Джанис Кортлънд, „трагичната съпруга“, чийто мъж бил дявол в човешки образ.

Малката Лили Гамбъл, нещастното дете, плод на нашата пренаселена епоха.

Вера Блейк, нищо неподозиращата съпруга на убиец.

И след това, с получерен шрифт, отново беше изписан въпросът:

КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

Поаро премигна и започна старателно да чете доста сълзливия материал, който разказваше за живота на тези безплътни героини.

Името на Ева Кейн му беше познато, тъй като случаят „Крейг“ беше много известен. Алфред Крейг беше общински чиновник в Парминстър, съвестен, незабележим човечец, почтен и с добри обноски. Той имал нещастието да се ожени за скучна, но темпераментна жена. Мисис Крейг го вкарала в дългове, мамела го, била много придирчива към него и страдала от нервни заболявания, за които неучтиви приятели казвали, че са изцяло плод на въображението й. Ева Кейн била младата гувернантка в дома им. Тя била деветнадесетгодишна, хубава, безпомощна и доста простовата. Отчаяно се влюбила в Крейг и той в нея. Един ден съседите научили, че на мисис Крейг й било „препоръчано да замине за чужбина“ по здравословни причини. Това било измислица на Крейг. Късно една вечер той уж я закарал до Лондон, „първата спирка в пътуването“ и я „изпратил“ в Южна Франция. После се върнал в Парминстър и от време навреме споменавал как, според писмата на жена му, здравето й не се подобрявало. Ева Кейн останала да се грижи за домакинството и за него и не след дълго езиците започнали да злословят. Най-накрая Крейг получил известие за смъртта на жена си в чужбина. Той заминал и седмица по-късно се върнал, разказвайки за погребението.

В известно отношение Крейг бил прост човек. Той допуснал грешка, като споменал къде била починала жена му — в един сравнително добре известен курорт на френската Ривиера. Достатъчно било само някой да напише на свои близки или приятели там, за да се открие, че не е имало никаква смърт или погребение на жена с това име. След известен период на какви ли не клюки със случая се заела полицията.

Последвалите събития могат да се обобщят накратко:

Мисис Крейг не била заминала за Ривиерата. Тя била нарязана на парчета и погребана в мазето на Крейг. Аутопсията на останките показала отравяне с растителен алкалоид.

Крейг бил арестуван и изправен пред съда. Ева Кейн първоначално била обвинена в съучастие, но обвинението било оттеглено, тъй като се оказало, че през цялото време тя е била в неведение относно случилото се. Накрая Крейг направил пълно признание, бил признат за виновен и бил екзекутиран.

Ева Кейн, която очаквала дете, напуснала Парминстър и по думите на Санди Комет: Благоразположени близки в Новия свят й предложили подслон. Като сменила името си, горкото младо доверчиво момиче, прелъстено от хладнокръвен убиец, напуснало тези места, за да започне нов живот и завинаги да запази, заключено в сърцето си и скрито от дъщеря си, името на баща й.

„Дъщеря ми ще расте щастлива и невинна. Нейният живот няма да бъде опетнен от жестокото минало. Заклевам се в това! Трагичните спомени ще си останат само мои.“

Бедната, доверчива Ева Кейн! Толкова млада да изпита измамата и жестокостта на мъжете! Къде ли е тя сега?! Дали в някой град на Средния Запад живее възрастна жена с тъжни очи, тиха и уважавана от съседите си?… И дали младо момиче, весело и щастливо, с деца, вероятно нейни собствени, я посещава от време навреме, казвайки й „мамо!“ и споделя с нея ежедневните си грижи?… Без да има и най-малка представа за страданията, които майка й е преживяла преди години.

„Oh la la!“ — възкликна Еркюл Поаро и премина към следващата „трагична жертва“.

Джанис Кортлънд, „трагичната съпруга“, положително е била нещастна със съпруга си. Тя страдала в продължение на осем години от странните му привички, за които предпазливо и умишлено мъгляво се споменаваше в статията, а това неудържимо привличаше любопитството на читателя. Осем години мъченичество, твърдеше Санди Комет. После Джанис си намерила приятел. Човек идеалист, откъснат от света. Ужасен от разигралата се между съпруга и съпругата сцена, на която случайно бил свидетел, той с такова ожесточение се нахвърлил върху съпруга, че последният разбил черепа си в острия мраморен ръб на камината. Според съдебните заседатели обвиняемият бил силно провокиран, въпреки че младият идеалист не е имал намерение да убива. Присъдата била пет години затвор за непредумишлено убийство.

Страдащата Джанис, потисната от публичността, която личността й придобила в резултат на делото, заминала за чужбина, „за да забрави“.

„А дали е успяла да забрави? — питаше Санди Комет. — Надяваме се. Някъде може би живее щастлива съпруга и майка, на която тези кошмарни години мълчаливо страдание изглеждат само един сън…“

„Виж ти!“ — каза Еркюл Поаро и се прехвърли на случая с Лили Гамбъл, трагичното дете, резултат на пренаселената епоха.

Изглежда Лили Гамбъл била отделена от многолюдния си дом. Някаква нейна леля поела отговорността за отглеждането й. Веднъж Лили поискала да отиде на кино, но леля й казала „не“. Тогава Лили Гамбъл взела брадвата за месо, която лежала на масата и се прицелила в главата на леля си. Въпреки че била властна жена, лелята била дребна и крехка. Ударът я убил. Лили била добре развито, силно за своите дванадесет години дете. Била изпратена в изправително училище за малолетни престъпници, след което сякаш изчезнала от белия свят.

„Сега вече тя е станала жена, отново свободна да заеме мястото си в обществото. По време на всичките години в изправителния дом поведението й било отлично. Не показва ли това, че не детето, а системата трябва да бъде обвинявана? Израснала в невежество, малката Лили беше жертва на своята среда.

Когато вече е изкупила трагичната си грешка, ние се надяваме, че тя живее някъде щастливо като добра гражданка, майка и съпруга. Бедната малка Лили Гамбъл!“

Поаро поклати глава. Според него едно дванадесетгодишно момиче, посегнало на леля си с брадва за месо и ударило я толкова силно, че да я убие, не може да бъде добро дете. В този случай симпатиите му бяха на страната на лелята.

Еркюл Поаро насочи вниманието си към случая на Вера Блейк.

Вера Блейк съвсем очевидно бе от онзи тип жени, на които всичко им върви наопаки. Първо си намерила приятел, който се оказал гангстер, търсен от полицията за убийство на банков пазач. След това се омъжила за уважаван търговски посредник, който се оказал прекупвач на крадени стоки. По същия начин и двете й деца не след дълго привлекли вниманието на полицията. Когато ходели с майка си в универсални магазини, те винаги задигали по нещо. Най-накрая един „добър“ човек се появил на сцената на живота й. Той предложил на трагичната Вера дом в чужбина. Тя и децата й трябвало да напуснат тази страна.

„Оттук нататък тях ги очаквал Нов Живот. Най-сетне, след дълги години непрекъснати удари от Съдбата, тревогите на Вера приключили.“

Поаро промърмори скептично: „Питам се дали не е открила, че се е омъжила за измамник, който извършва грабежи по презокеанските кораби!“

Той се облегна и започна да изучава четирите снимки. Ева Кейн, с къдрици над ушите и огромна шапка, държеше букет рози като телефонна слушалка до ухото си. Джанис Кортлънд носеше клоширана шапка, нахлупена над ушите, и беше загърната с шал. Лили Гамбъл беше обикновено дете с глуповато изражение на лицето, с полуотворена уста и дебели стъкла на очилата. Снимката на Вера Блейк беше толкова лоша, че чертите й почти не се различаваха.

Неизвестно защо мисис МакГинти беше откъснала тази статия и снимките. Каква беше причината? Дали само защото историите я бяха заинтригували? Поаро не мислеше така. Мисис МакГинти пазеше много малко неща от целия си шейсет и няколко годишен живот. Поаро знаеше това от полицейските доклади за вещите й.

Тя бе откъснала тази част от вестника в неделя, а в понеделник беше купила шишенцето с мастило. От това следваше, че тя, която рядко е пишела писма, е искала да напише някому. Ако писмото е било служебно, тя вероятно би помолила Джо Бърч да й помогне. Следователно не е ставало въпрос за работа. Тогава на кого е искала да пише? И какво?

Погледът на Поаро още веднъж се спря върху четирите снимки.

„Къде — питаше Санди Комет — са тези жени сега?“

„Може би някоя от тях е била миналия ноември в Бродхини“ — помисли си Поаро.

III

Едва на следващия ден Поаро се намери „tête-à-tête“ с мис Памела Хорсфол.

Не можела да му отдели много време, защото трябвало да бърза за Шефилд, обясни му тя.

Мис Хорсфол беше висока мъжкарана, пиеше и пушеше, и, съдейки по външния й вид, изглеждаше почти невероятно, че именно нейната ръка беше написала такава сантиментална статия в Санди Комет. Независимо от всичко, това беше истината.

— Хайде, изплюйте камъчето — нетърпеливо каза мис Хорсфол. — Нямам много време!

— Става въпрос за вашата статия в Санди Комет миналия ноември. Поредицата „Трагични жени“.

— О, за това ли става въпрос?! Доста гадна поредица, нали?

Поаро не изказа мнение, а само отвърна:

— По-специално искам да ви попитам за статията „Жени, свързани с престъпления“, отпечатана на деветнадесети ноември. Отнася се за Ева Кейн, Вера Блейк, Джанис Кортлънд и Лили Гамбъл.

Мис Хорсфол се ухили.

— Къде са тези трагични жени сега? Да, спомням си.

— Предполагам, че понякога получавате писма след появата на такива статии?

— И още как! Изглежда някои хора си нямат друга работа, освен да пишат писма. Една видяла „убиеца Крейг да се разхожда по улицата“. Други пък имат желание да ми разкажат „историята на живота си, далеч по-трагичен от това, което бих могла да си представя.“

— След появата на вашата статия получавали ли сте писмо от някоя си мисис МакГинти от Бродхини?

— Драги мой, за Бога, откъде да знам? Получавам купчини писма. Защо трябва да си спомням едно-единствено?

— Мислех, че може и да си спомните — каза Поаро, — тъй като няколко дни по-късно мисис МакГинти беше убита.

— А, най-сетне дойдохме на въпроса. — Мис Хорсфол забрави, че бързаше за Шефилд, и възседна един стол. — Мисис МакГинти, мисис МакГинти… наистина си спомням името. Тази, дето беше халосана по главата от наемателя си. От гледна точка на читателите престъплението не беше нещо особено. Липсваше сексуален елемент. Значи казвате, че жената ми е писала писмо?

— Мисля, че е писала до Санди Комет.

— То е същото. Така или иначе, писмото ще дойде при мен. След убийството й и след като името й е попаднало в пресата, положително би трябвало да си го спомням… — тя спря за момент. — Ха, ами да! Само че писмото не беше от Бродхини, а от Бродуей.

— Значи все пак си спомняте?

— Не съм много сигурна… Но името… смешно име, нали? МакГинти! Да, ужасен почерк, а и доста неграмотно писмо. Само ако се бях сетила… Но съм сигурна, че писмото беше от Бродуей.

Поаро я прекъсна:

— Самата вие казвате, че почеркът бил грозен, а Бродуей и Бродхини могат да изглеждат доста еднакви.

— Да, може и да е така. В края на краищата не е възможно човек да знае всички тези особени селски имена. Що се отнася до мисис МакГинти, да, определено си спомням за нея. Вероятно убийството ме е накарало да запомня името й.

— Можете ли да се сетите какво ви беше писала?

— Нещо за някаква снимка. Знаела къде има снимка като публикуваната във вестника — дали бихме й платили нещо за това и колко.

— А вие какво й отговорихте?

— Драги мой, не искаме да се занимаваме с подобен род глупости! Изпратихме й стандартен отговор. Учтиви благодарности и нищо повече. Но го изпратихме до Бродуей и предполагам, че тя не го е получила.

„Тя е знаела къде има такава снимка…“

В съзнанието на Поаро оживя спомен. Беше небрежният глас на Морийн Самърхейс, която казваше: „обичаше да си пъха носа в чуждите работи“.

Мисис МакГинти се е ровела в чуждите дела. Била е честна, но обичала да любопитства. А хората пазят какви ли не неща — глупави, безсмислени вехтории от миналото. Пазят ги от сантименталност или просто ги забравят някъде.

Мисис МакГинти бе видяла нейде стара снимка и по-късно я бе разпознала в Санди Комет. Чудела се дали не може да изкара малко пари от тази история…

Поаро живо се изправи.

— Благодаря ви, мис Хорсфол. Простете за въпроса, но писаното от вас по случаите беше ли достоверно? Например аз забелязах, че погрешно е дадена годината, в която се състоя процесът Крейг — в действителност той беше една година по-късно, отколкото твърдите вие. А в случая Кортлънд, доколкото си спомням, името на съпруга беше Хърбърт, не Хюбърт. Лелята на Лили Гамбъл живееше в Бъкингамшир, а не в Бъркшир.

Мис Хорсфол размаха цигарата си:

— Скъпи мой, точността няма значение. Всичко от начало докрай е една романтична фантасмагория. Аз само понагласих фактите, поукрасих ги малко и хоп — готово.

— Това, което се опитвам да кажа е, че дори характерите на вашите героини не съответстват точно на своите прототипове.

Памела изцвили като кон.

— Разбира се, че не съответстват. А вие какво си мислите? Не се и съмнявам, че Ева Кейн е била малка кучка, а съвсем не невинна жертва! Що се отнася до тази Кортлънд — защо тя е страдала мълчаливо в продължение на осем години заради този садистичен перверзен тип? Защото той е бил червив с пари, а романтичният й приятел е нямал и петак.

— А трагичното дете Лили Гамбъл?

— Само да ми падне, ще видите тогава дали ще й позволя да ми размахва топори!

Поаро щракна с пръсти:

— Напуснали са страната. Отишли са в Новия Свят, в чужбина, за да започнат „нов живот“. И нищо не подсказва, че впоследствие те са се върнали отново тук, нали?

— Не, нищо — съгласи се мис Хорсфол. — А сега наистина трябва да бързам…

По-късно същата вечер Поаро позвъни на Спенс.

— Тъкмо се чудех какво става с вас, Поаро! Научихте ли нещо ново, каквото и да било?

— Проведох няколко разговора — мрачно отвърна Поаро.

— Е, и?

— Резултатът от тях е следният: жителите на Бродхини са много добри хора.

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

— Помислете сам, приятелю мой. „Много добри хора“. Имало е случаи, когато това е било мотив за убийство.