Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (28)

Епилог

Еркюл Поаро и полицейският началник Спенс празнуваха в „La vieille Grand mére“.

След като сервираха кафето, Спенс се облегна на стола и изпусна дълбокомислена въздишка.

— Храната тук никак не е лоша — каза той одобрително. — Малко пофренчена наистина, но къде ли пък може да намери човек прилична пържола и пържени картофи в днешно време.

— Вечерта, когато дойдохте за пръв път при мен, вече бях вечерял на същото място — каза Поаро, потапяйки се в спомени.

— Оттогава изтече много вода. Трябва да призная, мосю Поаро, че вие чудесно се справихте с тази заплетена история. — Слаба усмивка поразчупи иначе вдървената му физиономия. — За щастие този млад мъж така и не разбра с колко малко доказателства разполагахме. Един хитър адвокат би го измъкнал. Но Робин напълно си бе изгубил ума и сам влезе в капана. Каруцата се обърна и той затъна до шия. Какъв късмет имахме!

— Не беше въпрос само на късмет — поучително каза Поаро. — Аз го изиграх така, както се изиграват големите риби! Той си мислеше, че аз съвсем сериозно приемам уликите срещу мисис Самърхейс. Но когато се оказа обратното, загуби самообладание и рухна. Освен всичко друго, той е и страхливец. Когато замахнах срещу него с чукчето за захар, той наистина помисли, че искам да го ударя. Силният страх винаги изкарва истината наяве.

— Имахте късмет, че майор Самърхейс не ви стори нищо — ухили се Спенс. — Май е твърде сприхав и при това — импулсивен. Едва успях да ви разтърва навреме. Той прости ли ви вече?

— О, да, сега сме отлични приятели. Аз подарих на мисис Самърхейс готварска книга и лично я научих да прави омлет. Bon Dieu, какво ли не изстрадах в този дом!

Той притвори очи.

— Доста объркана работа беше — размишляваше на глас Спенс, безразличен към апокалиптичните спомени на Поаро. — Това само показва колко вярна е старата приказка, че всеки, си има какво да крие. Мисис Карпентър едва отърва ареста за убийство. Ако някой някога се е държал гузно, това бе тя и знаете ли защо?

— Eh bien, защо? — полюбопитства Поаро.

— Обикновена проява на не съвсем почтено минало. Била е танцьорка, а е имала и доста приятели мъже. Не била вдовица от войната, когато дошла и се заселила в Бродхини, а това, което хората в днешно време наричат „неофициална съпруга“. Добре, но всичко това не би минало пред такъв пуяк като Гай Карпентър. Затова тя му изпяла съвсем друга песничка. Така че Ив се бе побъркала да не би цялата й история да излезе на бял свят, щом започнахме да ровим в миналото на хората.

Той отпи от кафето си и самодоволно се изкиска.

— Да вземем семейство Уедърби. Зловещ дом. Злоба и омраза. Непохватно уплашено момиче. И какво се крие зад всичко това? Нищо зловещо. Само пари. Пари! Най-обикновени лири.

— Толкова просто!

— Момичето има пари и то доста. Наследство от леля й. Затова майка й я държи така изкъсо — да не би да се омъжи за някой нехранимайко. Вторият й баща я ненавижда, защото тя е паралийката и тя плаща сметките. Доколкото разбирам, той самият е неудачник, който проваля всичко, с което се захване. А що се отнася до мисис Уедърби, тя е истинска отрова, разтворена в захар.

— Съгласен съм с вас — поклати Поаро глава със задоволство. — Цяло щастие е, че момичето има пари. Това ще улесни много брака й с Джеймс Бентли.

Полицейският началник Спенс зяпна от изненада.

— Ще се омъжва за Джеймс Бентли? Дирдри Хендерсън? Кой казва това?

— Аз го казвам — отвърна Поаро. — Аз съм се заел с тази работа. Сега, когато нашият малък проблем е приключен, разполагам с достатъчно време. Ще се постарая да ускоря този брак. Засега и двете страни си нямат представа за това, но те се привличат. Ако оставим нещата на тях, нищо няма да излезе. Но ще си имат работа с Еркюл Поаро. Ще видите! Работата ще потръгне.

Спенс се захили.

— Май нямате нищо против да си пъхате носа в чуждите работи, нали?

— Mon cher, това не звучи хубаво във вашите уста — каза с укор Поаро.

— Хванахте ме натясно! Но все пак Джеймс Бентли е нещастник.

— Със сигурност е нещастник! В момента положително е огорчен, че няма да бъде обесен.

— Той трябва да ви падне на колене от благодарност — каза Спенс.

— По-скоро пред вас, но очевидно той не мисли така.

— Странен чешит!

— Както кажете, но поне още две жени са се интересували от него. Природата крие големи изненади.

— Мислех, че ще го сватосате за Мод Уилямс.

— Той ще направи избора си сам — каза Поаро. — Той ще… как да се изразя… ще реши на коя да даде ябълката. Но мисля, че ще избере Дирдри Хендерсън. Мод Уилямс е твърде енергична и жизнена. С нея той би се затворил още повече в черупката си.

— Така и не разбрах защо и двете го харесват.

— Неведоми са пътищата божи.

— И все пак ви очакват доста трудности. Първо да го подготвите, а след това да освободите момичето от отровата на майка й — тя ще се бори с вас със зъби и нокти!

— Успехът е на страната на силните.

— Предполагам, че имате предвид — на страната на мустакатите!

Спенс гръмогласно се засмя. Поаро самодоволно приглади мустаците си и предложи по чашка бренди.

— Нямам нищо против, мосю Поаро.

Поаро даде поръчката си.

— А — каза Спенс, — сетих се още нещо! Спомняте ли си семейство Рендъл?

— Естествено.

— Значи като проверявахме Рендъл, на бял свят излезе нещо доста странно. Изглежда, когато първата му жена починала в Лийдс, където той практикувал по това време, тамошната полиция получила някои доста противни анонимни писма срещу него с намек, че той я е отровил. Разбира се, хората говорят какви ли не работи. Затова смъртта на жена му била освидетелствана от външен лекар, човек с репутация, който изглежда приел смъртта й за съвсем естествена. Нямало е нещо, за което да се захванат, освен за факта, че съпрузите взаимно били застраховали живота си, всеки в полза на другия. Но хората често правят такива застраховки… И ние няма за какво да се захванем. Все пак ми е любопитно какво мислите вие?

Поаро си спомни уплашеното изражение на мисис Рендъл, начина, по който спомена за анонимните писма и упорството й, че не вярва на нищо, написано в тях. Той си припомни и убеждението й, че неговото разследване на случая с мисис МакГинти е било само претекст.

Поаро каза:

— Мисля, че не само полицията е получавала анонимни писма.

— И на нея ли са й изпращали?

— Да, струва ми се. Когато се появих в Бродхини, тя си въобразяваше, че съм по следите на мъжа й и че случаят с МакГинти е само претекст. Да, и той така си мислеше… Това е обяснението! Именно доктор Рендъл се е опитал да ме блъсне върху релсите на влака онази нощ!

— Смятате, че ще се опита да очисти и тази жена ли?

— Смятам, че тя би постъпила умно, ако не направи застраховка за живота си в негова полза — сухо отвърна Поаро. — Но ако той знае, че го държим под око, сигурно ще прояви благоразумие.

— Ще направим, каквото можем. Ще държим под око нашия любезен доктор и ще му дадем да разбере това.

Поаро вдигна чашата си с бренди.

— За мисис Оливър!

— Какво ви накара да се сетите за нея така внезапно?

— Женската интуиция — каза Поаро.

За момент настъпи мълчание, после Спенс бавно изрече:

— Робин Апуърд пристига за процеса следващата седмица. Нали знаете, Поаро, не мога да не проявя съмнение…

Поаро го прекъсна ужасен.

— Mon Dieu! Да не искате да кажете, че сега се съмнявате във вината на Робин Апуърд? Само не казвайте, че искате да започнем всичко отначало!

Полицейският началник Спенс се ухили успокоително.

— Боже мой, не. Няма съмнение, че той е убиецът! — И добави: — Ама и вие веднага сте готов да подскочите!