Серия
Еркюл Поаро (28)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs. McGinty’S Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Смъртта на мисис МакГинти

Преводач: Милена Грозева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Ямбол

Редактор: Васил Антонов

ISBN: 954-8371-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13816


Глава I

Еркюл Поаро излезе от ресторант „Vieille Grand’mère“ в Сохо. Той вдигна яката на палтото си по-скоро по навик, отколкото от необходимост, тъй като нощта не беше студена. „На моята възраст човек не бива да рискува“ — сякаш се оправдаваше Поаро.

Очите му изразяваха сънливо удоволствие. Охлювите а ла Vieille Grand’mère бяха много вкусни. Това позанемарено ресторантче беше истинска находка. Потънал в размисъл Еркюл Поаро се облиза като добре заситено куче. Изваждайки носна кърпичка от джоба си, той леко докосна разкошните си мустаци.

Да, беше вечерял добре. А сега какво?

Едно такси мина покрай него и забави подканващо своя ход. Поаро се поколеба за секунда, но не му даде знак. Защо му е такси? И без това щеше да пристигне вкъщи твърде рано за лягане.

„Жалко — мърмореше Поаро през мустаци, — че човек може да яде само три пъти дневно…“

Следобедният чай бе ритуал, към който той никога не успя да се приспособи. „Ако човек участва в подобни събирания в пет часа — обясняваше той, — не сяда на вечеря с необходимото количество стомашни сокове. А вечерята, нека не забравяме, е най-важното удоволствие през деня!“

Кафето късно сутрин също не бе по вкуса му. Не, шоколад и кроасани за закуска, обяд по възможност в дванайсет и половина, но определено не по-късно от един часа, и най-накрая кулминацията: вечерята!

Това бяха върховите моменти от деня на Еркюл Поаро. Като човек, който винаги бе отделял завидно внимание на стомаха си, сега на старини той жънеше плодовете на тези грижи. Яденето за него бе не само физическо удоволствие, но и интелектуално изследване. Защото между яденетата си той прекарваше много време в изнамиране и отхвърляне на всевъзможни източници на нова и вкусна храна. „La Vieille Grand’mère“ бе резултатът на едно такова търсене и заведението току-що се бе сдобило с печата на гастрономическото одобрение на Еркюл Поаро.

Но сега за нещастие трябваше да се примири с една скучна вечер. Еркюл Поаро въздъхна. „Само ако приятелят Хейстингс беше наблизо…“ — помисли си той.

Той с удоволствие се задълбочи в спомените си за своя стар приятел. „Първият ми приятел в тази страна — и все още най-добрият, когото имам. Вярно, че той много често ме вбесява. Но нима сега си струва да си спомням за това? Не. Помня само невероятното му изумление пред моя талант и как го оценяваше със зинала уста. Как лесно го подвеждах, без да промълвя и една невярна дума, а след това неговото стъписване и глуповато удивление, когато най-накрая проумяваше истината, отдавна известна на мен. Моят скъп приятел! Моя слабост е да се самоизтъквам, а това Хейстингс никога не можа да разбере. Но наистина е необходимо личност с моите способности да се възхищава от себе си — и затова човек има нужда от външен подтик. Аз не мога, наистина не съм в състояние да седна на един стол и по цял ден да размишлявам колко възхитителен съм в действителност. Всеки има нужда от човешко отношение, нуждае се, както в днешно време се казва, да огледа в някого своето величие“.

Еркюл Поаро въздъхна и сви по Шафтсбъри Авеню.

Дали да не го пресече, да продължи до Лестър Скуеър и да отиде на кино? Той начумерено поклати глава. Киното най-често го вбесяваше с разводнените си сюжети и с липсата на логическа последователност във фабулата. Дори операторската работа, възхвалявана от някои, за Еркюл Поаро не представляваше нищо повече от обикновено портретиране на сцени и предмети с едничката цел да изглеждат съвсем различни, отколкото са в действителност.

Всичко е твърде артистично в днешно време, заключи Еркюл Поаро. Навсякъде липсва любов към реда и методичността, които той самият толкова високо ценеше. Рядко се срещаше и изтънчеността. На мода са сцените на насилие и жестока бруталност, а като бивш офицер от полицията Поаро се отегчаваше от бруталността. Тя се бе превърнала по-скоро в правило, отколкото в изключение. Той я намираше досадна и неинтелигентна.

„Истината е — размишляваше Поаро, отправяйки се към къщи, — че не съм в крак със съвременния свят. И че съм, макар и в по-висш смисъл, роб като всички останали. Превърнал съм се в роб на работата си така, както и другите. Когато настъпи часът на отмората, те просто не знаят с какво да го запълнят. Пенсионираният финансист се захваща с голф, дребният търговец завинтва крушки в градината си, а аз — аз ям. Ето че отново стигам до това. И все пак човек се храни само три пъти дневно. А от едното ядене до другото има толкова време.“

Той мина покрай един вестникопродавец и хвърли бегъл поглед на заглавията.

„Резултат от процеса МакГинти. Присъдата.“

Това не събуди интереса му. Той смътно си припомни един малък абзац от вестниците. Това убийство не го заинтригува. Някаква окаяна стара женица била ударена по главата заради няколко лири. Още едно проявление на днешната безчувствена бруталност.

Поаро зави към вътрешния двор на сградата, в която живееше. Както винаги сърцето му се изпълни с одобрение. Гордееше се с дома си. Това бе една чудесна симетрична сграда. Асансьорът го изкачи на третия етаж, където се намираше големият му луксозен апартамент с безупречно хромирани кранчета в кухнята и банята, с квадратни фотьойли и строго правоъгълни орнаменти. Наистина можеше да се каже, че в апартамента му няма нищо излишно.

След като отключи вратата си и влезе в правоъгълното бяло преддверие, Джордж, неговият прислужник, пристъпи към него.

— Добър вечер, сър. Тук е… един джентълмен, който желае да ви види.

Той сръчно пое палтото на Поаро.

— Така ли? — Поаро бе усетил едва забележимата пауза преди думата „джентълмен“. Като един истински сноб, Джордж беше експерт в оценките си за хората.

— Как се казва?

— Някой си мистър Спенс.

— Спенс. — Отначало името не му подсказа нищо, макар…

Спирайки за секунда пред огледалото, за да приглади до съвършенство мустаците си, Поаро отвори вратата на дневната и влезе. Човекът, седнал в един от големите квадратни фотьойли, се изправи.

— Здравейте, мосю Поаро. Надявам се, че ме помните. Измина доста време… Полицейски началник Спенс.

— Ама разбира се. — Поаро дружелюбно разтърси ръката му.

Полицейски началник Спенс от Килчестър. Един много интересен случай, който беше… както Спенс се бе изразил, много, много отдавна…

Поаро предложи на госта си изобилие от освежителни напитки. Мента? Бенедиктин? Какао?

В този момент Джордж влезе с поднос, върху който имаше бутилка уиски и сифон.

— Или бира, ако я предпочитате, сър? — промърмори той към посетителя.

Широкото червендалесто лице на Спенс светна.

— За мен бира — каза той.

Още веднъж Поаро се удиви от способностите на Джордж. Самият Поаро нямаше никаква представа, че в апартамента му се намира бира, и му се видя съвсем непонятно, че тя може да бъде предпочитана пред сладкия ликьор.

Когато пенливата халба бе вече при Спенс, Поаро си сипа от тясна стъкленица искрящо зелена мента.

— Очарователно е от ваша страна, че идвате да ме видите — каза той. — Очарователно. Откъде идвате?

— От Килчестър. Ще се пенсионирам след шест месеца. Всъщност трябваше да бъда пенсиониран преди година и половина, но ме помолиха да остана.

— Много умно — отвърна Поаро прочувствено. — Постъпили сте много умно…

— Наистина ли? Чудя се. Не съм сигурен.

— Да, да, много умно — повтори Поаро. — Нямате си понятие от дългите часове на скуката.

— О, доста работа ще имам, след като се пенсионирам. Миналата година се преместихме в нова къща и си имахме грижи. Голяма градина и при това безсрамно запусната. Така и не можах да се заема с нея както трябва.

— Значи обичате да се занимавате с градини. И аз опитах веднъж — отидох в провинцията и реших да отглеждам тиквички, но нищо не излезе. Нямам нужната нагласа.

— Трябваше да видите някоя от моите тиквички миналата година — каза Спенс въодушевено. — Бяха страхотни! И розите ми — падам си по розите. Ще имам… — Той се спря. — Само че аз не съм дошъл за това.

— Но, моля ви, дошли сте при стар приятел и това е така мило. Много ви благодаря.

— Страхувам се, че има и друго, мосю Поаро. Ще бъда откровен. Дошъл съм, за да искам нещо от вас.

Поаро деликатно промърмори:

— Вероятно сте ипотекирали дома си? Ако е за заем…

Спенс го прекъсна ужасено.

— О, господи боже, не става дума за пари! Нищо подобно.

Поаро изви ръце в изискан жест на извинение.

— Моля за прошка.

— Ще ви кажа направо, макар да знам, че е много нахално от моя страна. Ако ме отпратите с празни ръце, няма да се разсърдя.

— Как може да говорите така — отвърна Поаро. — Продължете.

— Става дума за случая МакГинти. Може би сте прочели за него?

Поаро поклати глава.

— Да, но просто така, без да му обръщам някакво внимание. Мисис МакГинти — една възрастна жена в магазин или къща. Мъртва. А как умря тя?

Спенс се втренчи в него.

— Господи! — рече той. — Как не съм се сетил досега? Невероятно! Изобщо да не ми дойде наум!

— Моля?

— Нищо. Просто една игра. Детска игра. Преди години сме я играли като деца. Заставахме в редица и един задаваше въпрос, а следващият му отговаряше. „Мисис МакГинти умря!“ „И как умря тя?“ „На едно коляно, също като мен“ И после пак: „Мисис МакГинти умря!“ „И как умря тя?“ „Ръката си напред подаде също като мен“. И всички до един коленичехме с протегнати ръце. Тогава идваше това: „Мисис МакГинти умря!“ „И как умря тя?“ „ЕЙ ТАКА!“ И началото на редицата падаше настрани, ние се разсипвахме като снопче клечки. — Спенс гръмогласно се разсмя при този спомен. — Божичко, кога беше това!

Поаро учтиво изчака. Това бе един от онези мигове, когато, дори и след половин живот, прекаран в тяхната страна, той не можеше да проумее англичаните. Самият той бе играл на подобни неща като дете, но нямаше желание да говори за това или дори да си го спомня.

Когато Спенс отново прие сериозен вид, Поаро повтори с леко отегчение:

— Та как всъщност умря тя?

Смехът изчезна от лицето на Спенс.

— Била е ударена по тила с някакъв остър и тежък предмет. Спестяванията й — около тридесет лири в брой, били взети, след като стаята й била претършувана. Живеела в малка къща, сама, като изключим наемателя. Човек на име Бентли. Джеймс Бентли.

— А, да. Бентли.

— Не е влизано с взлом. Няма следи от каквото и да било насилие върху прозорците или ключалките. Бентли бил без пари, без работа и дължал наем за два месеца. Парите били намерени скрити под един разместен камък зад къщата. По ръкава на палтото на Бентли имало кръв и косми — същата кръвна група и коса като на мисис МакГинти. Според първите му показания той изобщо не се е приближавал до тялото, така че не биха могли да попаднат там случайно.

— Кой я е намерил?

— Него ден наминал хлебарят — било ден за плащане. Джеймс Бентли му отворил вратата и казал, че чукал на спалнята на мисис МакГинти, но никой не се обадил. Хлебарят предположил, че може да й е прилошало, затова повикали съседката да се качи и да я види. Мисис МакГинти не била в спалнята си, леглото й не било докосвано, но стаята й била преобърната и дюшемето било разкъртено. Тогава им хрумнало да погледнат в салона. Тя лежала там на пода. Като я видяла, съседката започнала да пищи като луда. После, разбира се, извикали полицията.

— А впоследствие Бентли беше арестуван и изправен пред съда?

— Да. Делото се гледа вчера и приключи много делово. Съдебните заседатели се забавиха само двадесет минути тази сутрин. Присъда — виновен. Осъдиха го на смърт.

Поаро кимна.

— А след присъдата вие се качихте на влака и пристигнахте в Лондон, за да ме видите. Защо?

Без да отделя поглед от халбата с бира, Спенс бавно прокара пръсти по ръба й.

— Защото мисля — отвърна той, — че Бентли не го е извършил…