Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (13)

Глава XIII

Към края на увеселението в семейство Карпентър мисис Оливър се приближи до Еркюл Поаро с чаша в ръка. До този момент и двамата бяха центърът на вниманието. Увеселението вървеше добре и след като беше изпито голямо количество джин, обикновените познати започнаха да се сприятеляват и да разнищват местни клюки. Най-сетне на Мисис Оливър и Еркюл Поаро, единствените външни лица, се предостави възможност да поговорят насаме.

— Да излезем на терасата — предложи мисис Оливър, шепнейки поверително.

В същото време тя пъхна в ръката му парченце хартия.

Излязоха през френския прозорец и започнаха да се разхождат по терасата. Поаро разгърна листчето.

— Д-р Рендъл — прочете той.

Поаро въпросително погледна мисис Оливър. Тя енергично кимна и голям кичур сива коса падна върху лицето й — така ставаше винаги, когато кимаше.

— Той е убиецът — каза мисис Оливър.

— Мислите ли? Защо?

— Просто го знам — отвърна мисис Оливър. — Той е от този тип. Сърдечен, добродушен и прочие.

— Може би.

Гласът на Поаро не звучеше убедително.

— А какво ще кажете за мотива му?

— Непрофесионално поведение — заключи мисис Оливър. — И мисис МакГинти го е знаела. Но каквато и да е причината, можете да сте сигурен, че е бил той. Огледах всички останали и се спрях на него.

В отговор Поаро добави:

— Миналата нощ някой се опита да ме блъсне върху релсите на гарата в Килчестър.

— Боже мой! Искал е да ви убие!

— Няма никакво съмнение, че това е било желанието му.

— А д-р Рендъл е бил извикан по спешност, зная го със сигурност.

— И аз зная, че д-р Рендъл е бил извикан по спешност.

— Тогава нещата съвпадат — каза мисис Оливър със задоволство.

— Не съвсем — отвърна Поаро. — И мисис Карпентър, и мистър Карпентър са били в Килчестър миналата нощ и са се върнали поотделно. Мисис Рендъл може да си е стояла цялата вечер вкъщи и да е слушала радио, а може и да не е било така — никой не може да каже със сигурност. Мис Хендерсън често е ходела на кино в Килчестър.

— Но не и миналата нощ. Била си е вкъщи. Така ми каза.

— Не бива да вярвате на всичко, което ви се казва — прекъсна я Поаро с укор. — Членовете на едно семейство се подкрепят един друг. От друга страна прислужницата чужденка Фрида е била на кино миналата вечер, така че едва ли знае кой си е бил вкъщи и кой — не! Виждате, че не е толкова лесно да се уточнят нещата!

— Аз мога почти със сигурност да гарантирам за моите домакини — каза мисис Оливър. — По кое време казвате стана това?

— Точно в девет и тридесет и пет.

— В такъв случай домът Лабърнъмс има солидно алиби. От осем до десет и тридесет Робин, майка му и аз играхме покер.

— А аз мислех, че вие двамата с Робин сте се затворили някъде, за да се посветите на съвместната си работа.

— И да оставим маминка да скочи на някой мотоциклет, скрит в храсталака? — мисис Оливър се засмя. — Не, маминка ни беше под око. — Тя въздъхна, тъй като по-тъжни мисли нахлуха в главата й. — Съвместна работа — горчиво изрече тя. — Това е кошмар! Как бихте се почувствали вие, ако видите големи черни мустаци, прикрепени на лицето на старши полицейския инспектор Батъл, и започнат да ви уверяват, че това сте вие!

Поаро премигна.

— Подобно предложените просто кошмарно!

— Значи разбирате страданието ми.

— И аз страдам — каза Поаро. — Готвенето на мисис Самърхейс е под всякаква критика. Тя въобще не умее да готви. Ами течението, студеният вятър, разстроените стомаси на котките, дългите косми на кучетата, счупените крака на столовете, отвратителното легло, на което спя… — Той затвори очи при спомена за злата си участ… — блудкавата вода в банята, дупките по пътеката на стълбите и кафето — нямам думи да ви опиша течността, която се сервира вместо кафе. Това е оскърбление за стомаха.

— Божичко — каза мисис Оливър. — И все пак, знаете, тя изглежда много симпатична.

— Мисис Самърхейс, ли? Тя е очарователна. Направо е чаровна и това доста усложнява нещата.

— Ето я и нея — каза мисис Оливър.

Морийн Самърхейс приближаваше към тях.

Луничавото й лице грееше. В ръката си държеше чаша. Усмихна се пленително и на двамата.

— Леко съм замаяна — обяви тя. — Чудесен джин и то в голямо количество. Обожавам забавите. А ние не ги устройваме често в Бродхини. Увеселението е във ваша чест, вие сте такива знаменитости! Де да можех аз да пиша книги! Лошото при мен е, че нищо не правя както трябва.

— Вие сте добра съпруга и майка, мадам — изрече важно Поаро.

Очите на Морийн се разшириха. Това бяха привлекателни очи с цвят на лешник, насред дребно личице, обсипано с лунички. Мисис Оливър се запита на колко ли години е. На не повече от тридесет, опита се да познае тя.

— Така ли мислите? — каза Морийн. — Не знам. Страхотно ги обичам всичките, но дали това е достатъчно?

Поаро се покашля.

— Ще ви кажа нещо, мадам, но ви умолявам да не ме разберете погрешно. Една съпруга, която истински обича мъжа си, би трябвало много да се грижи за корема му. Коремът е важно нещо.

Морийн изглеждаше леко засегната.

— Джони има чудесен корем — каза тя възмутено. — Съвършено плосък. В действителност той въобще няма корем.

— Аз имах предвид какво се слага вътре в него.

— Имате предвид готвенето ми? — каза Морийн. — Мисля, че няма никакво значение какво яде човек.

Поаро тежко пое въздух.

— Или пък с какво се облича — продължи замислено Морийн. — Или какво прави. Не мисля, че нещата имат някакво значение.

Тя замълча за секунда-две. Очите й бяха потънали в алкохолна мъгла, загледани сякаш някъде много надалеч.

— Някаква жена писала до един от вестниците онзи ден — изрече тя внезапно. — Страшно глупаво писмо. Питаше кое е по-доброто — да дадеш детето си за осиновяване на някого, който да му осигури всичко — всичко — точно така се беше изразила тя — като е имала предвид добро образование, дрехи и подходяща среда — или да го задържиш, даже ако не можеш да му предоставиш тези неща. Според мен това е глупаво, толкова глупаво! Важното е да можеш да изхраниш детето си!

Тя впери поглед в празната си чаша.

— Аз зная отговора — каза тя. — Аз съм осиновено дете. Майка ми ме е дала на други хора и аз имам всичките тези предимства, както ги наричат. Но ме е боляло, винаги ме е боляло при мисълта, че не си желан, че майка ти те е оставила на чужди хора.

— Сигурно е било за ваше добро — каза Поаро.

Очите й срещнаха неговите.

— Не мисля, че сте прав. Човек говори така само за да се оправдае. Всичко се свежда до това, че те могат, наистина могат и без мен… От това ме боли. Не бих се отказала от моите деца, ако ще и заради всичките тези предимства!

— Мисля, че имате известно право — каза мисис Оливър.

— И аз съм съгласен с вас — добави Поаро.

— Тогава всичко е наред — весело възкликна Морийн. — За какво спорим тогава?

Робин, който се бе приближил откъм терасата, за да се присъедини към тях, каза:

— Да, за какво спорите?

— За осиновяване — отговори Морийн. — Не ми харесва да съм осиновена. А на вас?

— Е, много по-добре е, отколкото да си сирак, не мислите ли, скъпа? Трябва вече да си тръгваме, нали, Ариадни?

Гостите излязоха вкупом. Д-р Рендъл имаше задължения и трябваше да бърза. Всички заедно повървяха надолу по хълма, като весело бъбреха в особено приповдигнато настроение, предизвикано от изпитите коктейли.

Когато стигнаха градинската врата на Лабърнъмс, Робин настоя да влязат.

— Само да разкажем на Мадре за забавата. Горката, толкова й е досадно, че не може да ходи заради крака, който й погажда номера. Но тя мрази да бъде изолирана от събитията около нея.

Те весело нахълтаха в къщата и мисис Апуърд изглеждаше доволна да ги види.

— Кой още беше там? — попита тя. — Семейство Уедърби?

— Не, мисис Уедърби не се чувствала добре, а онова навъсено момиче Хендерсън не би дошло без нея.

— Тази Хендерсън има доста окаян вид, нали? — попита Шийла Рендъл.

— Направо патологичен случай — каза Робин.

— Работата е в майка й — прекъсна го Морийн. — Някои майки сякаш са готови да изядат децата си, не мислите ли?

Тя внезапно се изчерви, срещайки насмешливия поглед на мисис Апуърд.

— Смяташ ли, че аз ще те изям, Робин? — попита мисис Апуърд.

— Мадре! Разбира се, че не!

За да прикрие смущението си, Морийн се впусна да разказва различни случки с ирландските си хрътки. Разговорът се изпълни с подробности за кучешкия живот.

Мисис Апуърд решително заяви:

— Никой не може да избяга от своята наследственост. Това важи както за кучетата, така и за хората.

Шийла Рендъл промърмори:

— Не мислите ли, че и средата е от значение?

Мисис Апуърд я сряза.

— Не, мила, не мисля. Обкръжението може да повлияе само външно, но заложбите са си заложби.

Погледът на Еркюл Поаро с любопитство се спря върху порозовялото лице на Шийла Рендъл. Тя изрече малко пресилено:

— Но това е жестоко, несправедливо.

Мисис Апуърд отвърна:

— Животът е несправедлив.

В разговора се включи ленивият глас на Джони Самърхейс.

— Съгласен съм с мисис Апуърд. Наследствеността си казва думата. Винаги съм си го мислил.

Мисис Оливър попита:

— Искате да кажете, че всичко се предава от поколение на поколение? До трето или четвърто коляно…

Мориин Самърхейс внезапно се намеси със своя сладък, тъничък гласец:

— Но, вярвам, не сте забравили какво е казано — „Бъди милостив към всички!“

Присъстващите я изгледаха малко смутени, вероятно поради сериозната нотка, която се бе прокраднала в разговора.

За разнообразие те насочиха вниманието си към Поаро.

— Разкажете ни нещо за мисис МакГинти, мосю Поаро. Защо, според вас, не я е убил нейният скучен наемател?

— Нали знаете, че си говореше сам — рече Робин. — Често съм го срещал да се шляе по улиците. Казвам ви, наистина изглеждаше невероятно странно.

— Трябва да имате все пак някаква причина, за да мислите, че той не е убиецът, мосю Поаро. Защо не ни кажете?

Поаро им се усмихна и засука мустака си.

— Ако не е той, тогава кой е убиецът?

— Да, наистина, кой?

Мисис Апуърд сухо каза:

— Не притеснявайте човека. Той вероятно подозира някого от нас.

— Някого от нас ли? О-о-о!

В бъркотията, която настъпи, очите на Поаро срещнаха очите на мисис Апуърд. Те бяха развеселени… и още нещо… предизвикателни?

— Той подозира един от нас! — Робин изглеждаше доволен. — А сега, Морийн, кажете ни — Робин си придаде надутостта на адвокат, — къде бяхте през нощта на — коя нощ беше това?

— Нощта на 22 ноември — каза Поаро.

— Нощта на 22 ноември ли?

— Боже мой, не знам! — отвърна Морийн.

— Никой не може да помни какво е правил толкова отдавна — заяви мисис Рендъл.

— Ами, аз мога — намеси се Робин. — Тази нощ говорех по радиото. Ходих в Колпорт, за да изнеса лекция на тема „Някои аспекти на театъра“. Между другото, надълго и нашироко говорих за прислужницата от пиесата на Голсуърти „Сребърната кутия“, а на следващия ден мисис МакГинти беше убита и аз се питах дали прислужницата от пиесата прилича на нея.

— Точно така — внезапно каза Шийла Рендъл. — Отлично си спомням думите ви, че майка ви трябвало да остане съвсем сама, защото това бил почивният ден на Джанет. Затова аз дойдох след вечеря да й правя компания. За съжаление тя не ме чу, когато звъних на вратата.

— Нека помисля — каза мисис Апуърд. — Но да, разбира се! Легнах си с главоболие, а представяте ли си, спалнята ми гледа към задната градина.

— А на следващия ден — каза Шийла — когато разбрах, че мисис МакГинти е била убита, си помислих: „О! Може би в тъмното съм минала покрай убиеца!“, защото всички ние първо решихме, че този, който е влязъл с взлом в къщата, трябва да е бил някой просяк.

— А аз все още не мога да си спомня какво съм правила тогава — прекъсна я Морийн. — Но пък си спомням, че на другата сутрин хлебарят ми съобщи за случилото се: „Пречукаха старата мисис МакГинти“. А пък аз се чудех защо още не беше дошла.

Морийн потръпна.

— Всичко това е ужасно, нали? — каза тя.

Мисис Апуърд продължи да наблюдава Поаро. Той си помисли: „Тя е много интелигентна и безжалостна жена. И егоист. Каквото и да извърши, няма предразсъдъци и угризения на съвестта…“

В това време се обади един настоятелен и малко жаловит глас:

— Не разполагате ли с някакви улики, мосю Поаро?

Беше гласът на Шийла Рендъл.

Издълженото смугло лице на Джони Самърхейс грейна въодушевено.

— Уликите — каза той. — Това именно харесвам в криминалните истории. Уликите са всичко за един детектив. Не можете ли да ни предоставите поне една улика, мосю Поаро?

Засмените им, умоляващи лица се обърнаха към него. За тях всичко бе игра (освен може би за един от тях?). Но убийствата не са игра; убийствата са нещо опасно. При тях човек никога не знае накъде ще се обърнат нещата.

С внезапно движение Поаро извади четири снимки от джоба си.

— Улики ли искате? — извика той. И с театрален жест ги хвърли на масата.

Всички се скупчиха около тях, надзъртаха един през друг и възклицаваха:

— Виж!

— Какви старомодни кокони!

— Само погледнете розите!

— Боже мой, ами тази шапка?

— Какво дете — плашило!

— Но кои са те?

— Не е ли смешна модата?

— Тази жена сигурно е била красива на младини.

— Защо тези снимки да са улики?

— Кои са тези?

Поаро бавно огледа кръга от лица. Той не видя нещо по-различно от очакваното.

— Никого ли не разпознавате?

— Да разпознаваме ли?

— Ще се изразя по друг начин — никога ли преди това не сте виждали тези снимки? Мисис Апуърд? Не ви ли говорят нещо?

Мисис Апуърд се поколеба.

— Мисля, че да…

— Коя от всички тях?

Показалецът й се спря върху детското очилато лице на Лили Гамбъл.

— Значи сте виждали тази снимка? Кога?

— Съвсем наскоро… Но къде… не, не мога да си спомня. Сигурна съм обаче, че съм виждала снимка точно като тази.

Тя седеше с начумерено изражение, свъсила вежди. Но когато мисис Рендъл приближи, излезе от размисъла, в който бе потънала.

— Довиждане, мисис Апуърд. Заповядайте на чаша чай, когато пожелаете.

— Благодаря ви, мила. Стига Робин да ме избута нагоре по хълма.

— Разбира се, Мадре. Развил съм страхотни мускули от бутане на инвалидната количка. Спомняш ли си деня, когато отивахме у семейство Уедърби и беше толкова кално, че…

— А! — извика мисис Апуърд внезапно.

— Какво има, Мадре?

— Нищо. Продължавай.

— Когато те бутах нагоре по хълма. Първо се подхлъзна инвалидната количка, а след това и аз. Мислех, че никога няма да се доберем до къщата.

Смеейки се, те си взеха сбогом и вкупом се отдалечиха.

Алкохолът, мислеше си Поаро, положително развързва езика.

Глупаво или умно бе от негова страна да покаже тези снимки? Дали и това не бе резултат от алкохола?

Не беше сигурен.

Мърморейки нещо за извинение, той се върна обратно и се отправи към къщата. През отворения прозорец вляво до него достигнаха гласовете на двама души. Това бяха гласовете на Робин и мисис Оливър. Тихичкият бе на мисис Оливър, а много по-силният на Робин.

Поаро отвори вратата и влезе в стаята, която бе напуснал преди малко. Мисис Апуърд седеше до камината. Лицето й изглеждаше доста зловещо. Тя бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че влизането на Поаро я стресна.

Той предупредително се изкашля. Сепната, тя го изгледа остро.

— О, вие ли сте! Уплашихте ме.

— Съжалявам, мадам. За друг ли ме взехте? За кого, ако може да попитам?

Тя не отговори, просто каза:

— Забравихте ли нещо?

— Страхувам се, че това, което съм забравил тук, е опасността.

— Опасността?

— Опасност за вас, може би. Защото преди малко разпознахте една от онези снимки.

— Не бих казала, че съм я разпознала. Всички стари снимки изглеждат толкова еднакви.

— Чуйте ме, госпожо. Мисис МакГинти също, или поне аз така мисля, е разпознала една от снимките. И мисис МакГинти е мъртва.

В неочакван изблик на хумор в погледа мисис Апуърд отвъдна:

— Мисис МакГинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен. Това ли имате предвид?

— Да. Ако знаете нещо, каквото и да е то, кажете ми го сега. За вас ще бъде по-безопасно.

— Драги мой, не е толкова просто, колкото си мислите. Съвсем не съм сигурна дали въобще зная нещо положително, нищо определено, за да бъде то наречено факт. Неясните спомени могат да подведат човека. Трябва да имам поне някаква представа за „как“, „къде“ и „кога“, ако разбирате какво искам да кажа.

— Струва ми се, че вие имате представа.

— И още нещо. Трябва да се вземат под внимание най-различни фактори. Не е хубаво да ме пришпорвате, мосю Поаро. Аз не съм от този тип хора, които прибързват с решенията си. Имам свой собствен мозък и го използвам, като обмислям всичко на спокойствие. Когато стигна до някакво решение, аз действам, но никога, преди да съм се подготвила.

— В много отношения вие сте потайна жена, мадам.

— Може би — до известна степен. Знанието е сила. А силата трябва да се използва за справедливи цели. Ще ме извините, че ви го казвам, но вие вероятно не харесвате начина на живот в провинциална Англия.

— С други думи вие ми казвате: „Вие сте само един проклет чужденец“.

Мисис Апуърд леко се усмихна.

— Не бих се изразила толкова грубо.

— Ако не искате да разговаряте с мен, можете да се обърнете към полицейския началник Спенс.

— Скъпи мосю Поаро, да не замесваме полицията. Поне не на този етап.

Поаро вдигна рамене.

— Исках само да ви предупредя — отвърна той.

Поаро беше сигурен, че сега вече мисис Апуърд съвсем добре си спомня кога и къде е видяла снимката на Лили Гамбъл.