Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (7)

Глава VII

I

Домът, в който бе живяла мисис МакГинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.

Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше неподредена и мръсна.

— Престани, Ърни — каза тя.

— Няма — сопна се Ърни и продължи.

Поаро се запъти към ъгъла на къщата.

— Деца. Какво да ги правиш?

Поаро си помисли, че определено би могло да се направи нещо, но се въздържа да отговори.

Жената му махна да приближи.

— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?

Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.

— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.

Поаро едва забележимо премигна.

— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?

— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро. Той сияеше. — Да, наистина, мисис… — Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем, нали, жилищната криза? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?

Чувствайки се като турист, развеждан от екскурзовод да разгледа забележителностите, Поаро прие.

Мисис Кидъл го въведе в малка стая, претрупана от тежки мебели. За разлика от останалата част на къщата, не личеше стаята да е обитавана.

— Била долу на пода, а отзад на главата си имала ей такава дупка. Намерила я мисис Елиът — тя и Ларкин, дето носи хляба. А пък парите били откраднати от горния етаж. Елате с мен и ще ви покажа откъде.

Мисис Кидъл го поведе нагоре по стълбите и след това към спалня, в която имаше тежка ракла с чекмеджета, голямо легло от месинг, няколко стола и красиви бебешки дрешки — едни мокри, други сухи.

— Ето тука — каза гордо мисис Кидъл.

Поаро се огледа. Трудно му беше да си представи, че тази разхвърляна крепост на немирната и постоянно множаща се челяд на мисис Кидъл някога е била добре поддържаното царство на една застаряваща жена, гордееща се с дома си. Тук бе живяла и спала мисис МакГинти.

— Предполагам, че това не са нейни мебели?

— О, не. Племенницата й от Кълавон ги взе всичките.

Тук нямаше нищо, което да е било собственост на мисис МакГинти. Семейство Кидъл бяха дошли и завладели пространството. Животът е по-силен от смъртта.

Отдолу долетя неудържим детски плач.

— Бебето се е събудило — каза мисис Кидъл.

Тя се втурна по стълбите и Поаро я последва.

Тук нямаше нищо за него.

Той се отправи към съседите.

II

— Да, сър, аз я намерих.

Мисис Елиът звучеше драматично. Домът й бе подреден, чист и спретнат. Единственото драматично нещо в него бе самата мисис Елиът, която беше висока и изпита, чернокоса жена, която в момента си припомняше този може би единствен вълнуващ миг от живота си.

— Ларкин, хлебарят, дойде и почука на вратата. „Като че ли мисис МакГинти — каза той — нещо не ме чува. Може да й е прилошало.“ Помислих, че наистина е станало така. Тя вече не беше млада и имаше сърцебиене. Рекох си дали не е получила удар? Хукнах натам и видях, че двамата мъже никога няма да влязат сами в спалнята й.

Поаро прие този изблик на благоприличие с одобрително мърморене.

— Хукнах нагоре по стълбите. Той беше на площадката, бял като платно. Не че това веднага ми направи впечатление — е, разбира се, тогава все още не знаех какво е станало. Силно почуках на вратата, но не получих отговор, така че натиснах бравата и влязох. Цялата стая бе разхвърляна, дъската на пода бе изкъртена. Казах: „Това е грабеж. Но къде е горката жена? Къде е самата мисис МакГинти?“ Тогава решихме да надникнем в дневната. И тя беше там… Лежеше на пода, а бедната й глава беше разцепена. Убийство! Веднага разбрах всичко — убийство! Нищо друго не можеше да бъде! Грабеж и убийство! Тук, в Бродхини. Че като писнах! Бая работа им отворих. На всичкото отгоре и припаднах. Трябваше да ми донесат бренди от „Трите патици“. Дори и след това не спрях да треперя часове наред. „Не го взимайте толкова присърце — ми каза сержантът, когато дойде. — Не го преживявайте толкова. Вървете си вкъщи и си направете една хубава чаша чай.“ Така и сторих. А когато Елиът се прибра, ми каза, като ме гледаше втренчено: „Защо, какво толкоз се е случило?“ А пък аз цялата се тресях. От дете съм си много чувствителна.

Поаро умело прекъсна вълнуващата й изповед.

— Да, да, разбирам. А кога за последен път видяхте бедната мисис МакГинти?

— Трябва да е било предния ден, когато беше в градината си отзад да набере малко мента. Точно тогава хранех кокошките.

— Тя заговори ли ви?

— Каза само „Добър ден“ и попита дали кокошките снасят.

— И това беше последният път, когато я видяхте жива? Не сте ли я срещали в деня, когато е умряла?

— Не. Обаче видях него. — Мисис Елиът понижи глас. — Беше около единадесет сутринта. Просто си вървеше по пътя. Както винаги тътрузеше краката си.

Поаро изчака, но изглежда нямаше нищо повече за казване.

Той попита:

— Изненадахте ли се, когато полицията го арестува?

— Ами, и да, и не. Пак ви казвам, че открай време съм го смятала за малко нещо откачен. Няма никакво съмнение, че на тези откачени понякога им става нещо. Чичо ми имаше слабоумно момче, което от време навреме го прихващаха — така беше, докато растеше. Да, този Бентли е доста откачен и не бих се изненадала, ако вместо да го обесят, го изпратят в някоя лудница. Погледнете само мястото, дето е скрил парите. Никой не би ги оставил на такова място, освен ако не иска да бъдат намерени. Прост и глупав, такъв беше той.

— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?

— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.

III

Еркюл Поаро се отправи към пощата.

Убиецът бе пожелал да бъдат намерени парите, но не и оръжието. Защото парите насочваха следствието към Джеймс Бентли, а оръжието водеше към… кого?

Поаро поклати глава. Бе посетил и други две къщи. Хората в тях бяха по-малко словоохотливи от мисис Кидъл и по-малко драматични от мисис Елиът. По един или друг начин бяха споменали, че мисис МакГинти е била уважавана жена, макар и затворена в себе си, че е имала племенница в Кълавон и че те не познават човек, който да я мрази или да й има зъб за нещо. Интересуваха се вярно ли е, че има петиция за обжалване присъдата на Джеймс Бентли и ще трябва ли и те да я подпишат.

— Доникъде не стигнах, доникъде — каза Еркюл Поаро. — Нищо, дори и слаба искрица. Добре разбирам отчаянието на Спенс. Но за мен трябва да е различно. Спенс е добър и съвестен полицай, но аз съм Еркюл Поаро. Трябва да се появи някаква искрица — за мен!

Кракът му, обут в лачена обувка, цопна в локва и Поаро направи гримаса.

Той беше великият, единственият Еркюл Поаро, но бе също така един доста възрастен човек, а и обувките му го стягаха.

Поаро влезе в пощата.

Дясната й половина бе предназначена за пощенски услуги. В лявата половина беше изложен богат асортимент от разнообразни стоки, включително сладкиши, играчки, железария, книжарски стоки, картички за рождени дни, прежда и детско бельо.

Поаро бавно се насочи към гишето, където продаваха марки.

Жената, която изскочи да го обслужи, бе на средна възраст, с остър, умен поглед.

„Несъмнено — помисли си Поаро — тук е мозъкът на селцето Бродхини.“ И името й беше интересно — мисис Суийтимън.

— И още дванадесет пенса — каза мисис Суийтимън, докато сръчно изваждаше марките от голяма книга. — Всичко прави четири шилинга и два пенса. Нещо друго да желаете, сър?

Тя прикова нетърпелив поглед в него. Иззад вратата се показа главата на момиче, което жадно слушаше. Беше с мръсна коса и с хрема.

— Не съм тукашен — рече Поаро тържествено.

— Така е, сър, — съгласи се мисис Суийтимън. — От Лондон сте, нали?

— Мисля, че не по-зле от мен самия знаете по каква работа съм тук — отвърна Поаро с едва забележима усмивка.

— О, не, сър, наистина нямам понятие — каза мисис Суийтимън някак между другото.

— Мисис МакГинти — натърти Поаро.

Мисис Суийтимън поклати глава.

— Тъжна история… Истински шок.

— Вероятно добре сте познавали мисис МакГинти?

— О, разбира се. Както и всички в Бродхини. Тя винаги се отбиваше при мен, когато идваше насам по някаква работа. Наистина, ужасна трагедия. Чувам, че цялата работа още не е приключила.

— Има определени съмнения относно вината на Джеймс Бентли.

— Е — рече мисис Суийтимън, — няма да е за първи път полицията да пипне друг вместо виновника. Макар специално за този случай да не мога да кажа същото. Не че съм го допускала за него преди. Бентли беше срамежлив, непохватен човечец, но изглеждаше безопасен. Човек обаче никога не може да е сигурен, нали?

Поаро поиска хартия за писма.

— Разбира се, сър, заповядайте от другата страна.

Мисис Суийтимън си проправи път сред многото вещи, за да заеме мястото зад лявото гише.

— Ако не е мистър Бентли, тогава ще е много трудно да се каже кой друг може да е убиецът — отбеляза тя, като протегна ръка към най-горната полица с хартия за писма и пощенски пликове. — Понякога насам се навъртат досадни просяци и е напълно възможно някой от тях да е намерил открехнат прозорец, през който да влезе. Но той не би оставил парите на местопрестъплението, нали така? Не и след като е извършил убийство, за да се докопа до тях. Заповядайте, сър, това е чудесна синя хартия за писма и подходящи пликове.

Поаро направи покупката си.

— Споменавала ли е някога мисис МакГинти, че се страхува от някого? — попита той.

— Поне на мен не. Тя не беше нервна жена. Понякога оставаше до по-късно у семейство Карпентър, дето живеят на върха на хълма. При тях често се отбиват хора и остават за вечеря. Мисис МакГинти закъсняваше понякога, за да помага при миенето на съдовете, и по тъмно се спускаше надолу по склона. Аз не бих го правила на нейно място. Много е тъмно, за да върви човек сам по хълма.

— Познавате ли племенницата й, мисис Бърч?

— Дотолкова, доколкото един-два пъти съм разговаряла с нея. Тя и мъжът й понякога се отбиват насам.

— Те наследиха известно количество пари, когато мисис МакГинти почина.

Проницателните й тъмни очи го гледаха остро.

— Е, това е нещо естествено, нали сър? Човек не може да ги отнесе в гроба си и е напълно справедливо някой от собствената ти плът и кръв да ги наследи.

— О, да, разбира се, напълно съм съгласен с вас. Беше ли мисис МакГинти привързана към племенницата си?

— Според мен, да. При това доста, но без да го натрапва.

— А към съпруга на племенницата си?

Мисис Суийтимън отговори уклончиво:

— Това е, което знам.

— Кога видяхте за последен път мисис МакГинти?

Мисис Суийтимън се замисли, като прехвърляше дните през ума си.

— Момент, да помисля. Кога беше това, Една? — Една, която стоеше на вратата, безпомощно подсмръкна. — Дали не беше в деня, в който тя умря? Не, беше предният ден, или може би два дни преди смъртта й. Да, беше в понеделник. Точно така, тя беше убита в сряда. Значи в понеделник. Тя влезе и купи шишенце с мастило.

— Купила е шишенце с мастило?

— Предполагам, че е искала да напише писмо — каза живо мисис Суийтимън.

— Възможно е. И се държеше съвсем естествено, така ли? Не беше ли малко по-различна от друг път?

— Н-не, не мисля.

Подсмърчащата Една затътрузи крака навътре в магазина и внезапно се включи в разговора:

— Да, беше различна — настоя тя. — Беше доволна от нещо. Е, може би не точно доволна, а развълнувана от нещо.

— Май имаш право — каза мисис Суийтимън. — Тогава не го забелязах, но сега, когато го казваш, се сещам, че тя беше в приповдигнато настроение.

— Спомняте ли си какво говореше мисис МакГинти през този ден?

— Не помня точно. Но след като беше убита и полицията ни разпита и прочие, това направи нещата да изглеждат по-особени, по-впечатляващи. Не спомена нищо за Джеймс Бентли, в това съм сигурна. Спомена нещо за семейство Карпентър и мисис Апуърд, все хора, при които ходеше на работа.

— О, да. Тъкмо щях да ви питам при кого точно работеше?

Мисис Суийтимън с готовност отвърна:

— Понеделник и четвъртък ходеше у мисис Самърхейс в Лонг Медоус. Вие там сте отседнали, нали?

— Да — въздъхна Поаро. — Предполагам, че няма къде другаде да се отседне.

— Не, в самото Бродхини няма. Не се чувствате много удобно в Лонг Медоус, така ли? Мисис Самърхейс е чудесна жена, но не знае как да поддържа къщата си. Всички те, които се връщат от далечни страни, не го умеят. Мисис МакГинти винаги казваше, че когато почиствала къщата на мисис Самърхейс, било нещо ужасно. Да, в понеделник следобед и в четвъртък сутрин тя ходеше при мисис Самърхейс. Вторник сутрин — при доктор Рендъл, а следобедите — при мисис Апуърд в Лабърнъмс. Всяка сряда ходеше при мисис Уедърби в „Хънтърс Клоуз“, а петъците — при мисис Селкърк, която сега се казва мисис Карпентър. Мисис Апуърд е възрастна жена, която живее със сина си. Имат прислужница, но тя тепърва се учи и затова мисис МакГинти обикновено ходеше там един път седмично, за да оправя домакинските работи. При мисис и мистър Уедърби не се задържат прислужници — тя е почти инвалид. Мистър и мисис Карпентър имат чудесен дом и устройват много увеселения. Те са много добри хора.

След тази преценка за част от живеещите в Бродхини Поаро излезе на улицата.

Той бавно пое по хълма нагоре към Лонг Медоус. Искрено се надяваше, че съдържанието на издутата консерва и опръсканият с кръв боб са били изядени на обяд и че не са му ги запазили за вечерта. Въпреки че по всяка вероятност щяха да се намерят и други съмнителни консерви. Животът в Лонг Медоус положително криеше опасности.

Като цяло този ден беше разочароващ.

Какво беше научил?

Че Джеймс Бентли все пак не беше съвсем без приятели. Че нито той, нито мисис МакГинти са имали врагове. Че мисис МакГинти била развълнувана от нещо два дни преди смъртта си и че е купила шишенце мастило…

Поаро застина… Това, в края на краищата, не беше ли факт, макар и мъничък?

Той небрежно беше попитал за какво би потрябвало на мисис МакГинти шишенцето с мастило и мисис Суийтимън съвсем сериозно му беше отговорила, че според нея мисис МакГинти се е канила да напише писмо.

В това се криеше някакъв смисъл — смисъл, който за малко не му убягна. Защото за него, както и за повечето хора, писането на писма е нещо обикновено.

Но не и за мисис МакГинти. За нея писането на писмо е било нещо толкова необикновено и рядко, че ако е искала да го стори, тя е трябвало специално да излезе и да си купи шишенце с мастило.

Следователно мисис МакГинти почти никога не е писала писма. Този факт беше напълно известен на мисис Суийтимън, която работеше в пощата. Мисис МакГинти беше написала писмо два дни преди смъртта си. На кого беше писала и защо?

Това можеше да се окаже от значение. Може би е писала до племенницата си или до някоя приятелка? Абсурдно беше да се поставя специално ударение на нещо толкова обикновено, като шишенцето с мастило.

Но това беше всичко, до което се бе добрал Поаро и той нямаше да го остави така.

Шишенце с мастило…