Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (18)

Глава XVIII

I

— Чистичко извършена работа — рече полицейският началник Спенс.

Червендалестото му провинциално лице беше разгневено. Той погледна към мястото, където Еркюл Поаро седеше и слушаше със сериозен вид.

— Чисто и грозно — каза Еркюл Поаро. — Била е удушена — продължи той. — С копринено шалче, едно от собствените й копринени шалчета, с което е била. Обвито около врата й, краищата му се кръстосват и се издърпват. Чисто, бързо, ефикасно. Бандитите в Индия го правели по този начин. Жертвата не се бори и не вика — притиска се сънната артерия…

— Изисква ли се някакво специално умение?

— Може, но по-скоро — не. Ако човек реши да го направи, може да го прочете в някоя книга. На практика никак не е трудно. Особено когато жертвата нищо не подозира, а тя не е подозирала.

Поаро кимна.

— Извършил го е някой, когото тя е познавала.

— Да. Заедно са пили кафе — една чаша за нея и една за госта. Отпечатъците от пръсти много внимателно са били изтрити от чашата на гостенката, но с червилото е по-трудно — останали са следи от него.

— Значи е била жена, така ли?

— И вие очаквахте да е жена, нали?

— Ами да. Натам сочат нещата. — Спенс продължи: — Мисис Апуърд разпозна една от снимките — тази на Лили Гамбъл. Значи има връзка с убийството на мисис МакГинти.

— Да — повтори Поаро след него, — има връзка с убийството на мисис МакГинти.

Той си припомни леко веселото изражение на мисис Апуърд, когато бе казала:

Мисис МакГинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен.

Спенс продължаваше:

— Мисис Апуърд се е възползвала от отличната, според нея, възможност — синът й и мисис Оливър са били на театър. Позвънила е на лицето, което я е интересувало и го е поканила да я посети. Така ли е станало според вас? Мисис Апуърд си е играла на детектив.

— Нещо подобно. Направила го е от любопитство. Пазела е за себе си това, което е знаела, но същевременно е искала да научи повече. Въобще не си е давала сметка, че това, което върши, може да е опасно. — Поаро въздъхна. — Страшно много хора мислят, че убийството е игра. За съжаление, не е така. Предупредих я, но тя не искаше да ме чуе.

— Да, зная. Преди младият Робин да запали и да потегли с мисис Оливър, той изтичал за последно в къщата, където майка му тъкмо привършвала някакъв телефонен разговор. Не поискала да му каже с кого. Играела си на загадки. Робин и мисис Оливър си помислили, че може да сте вие.

— Де да бях аз — възкликна Еркюл Поаро. — Съвсем ли нямате понятие на кого е телефонирала?

— Никакво. Телефонните връзки наоколо са автоматични, нали знаете.

— Прислужницата не може ли да ви помогне?

— Не. Върнала се е около десет и половина вечерта. Тя има ключ от задната врата. Направо е отишла в стаята си, като е подминала кухнята и си е легнала. Къщата е била тъмна и тя предположила, че мисис Апуърд е заспала и че другите още не са се върнали.

Спенс добави:

— Тя е глуха и доста своенравна. Малко я интересува какво става наоколо. Мисля, че върши колкото се може по-малко работа с колкото се може повече мърморене.

— Не е ли някоя от старите и предани прислужници?

— Оо, не! Работи при семейство Апуърд едва от една-две години.

Един полицай надникна през вратата.

— Някаква млада дама иска да ви види, сър — каза той. — Казва, че има нещо, което вероятно трябва да знаете. Става въпрос за снощи.

— За снощи ли? Поканете я!

Влезе Дирдри Хендерсън. Изглеждаше бледа, напрегната и както винаги — доста непохватна.

— Помислих си, че може би е по-добре да дойда — каза тя. — Дано само не ви прекъсвам или нещо такова — извинително добави тя.

— Съвсем не, мис Хендерсън.

Спенс стана и приближи един стол. Мис Хендерсън седна неумело — също като ученичка.

— Имате да ни кажете нещо за миналата нощ ли? — окуражително подхвана Спенс. — За мисис Апуърд ли става дума?

— Да. Убили са я, нали? Пощальонът каза така, а после и хлебарят. Майка, естествено, смята, че не може да е вярно… — тя спря.

— Боя се, че майка ви не е съвсем права. Съвсем вярно е. А сега, не искахте ли да… да ни кажете нещо?

Дирдри кимна.

— Да — отвърна тя. — Ами… аз бях там.

В поведението на Спенс настъпи промяна. Той демонстрира още по-голямо внимание към момичето, но се долавяше, че е подплатено със служебна непоколебимост.

— Били сте там — каза той. — В Лабърнъмс. По кое време?

— Не зная точно — отвърна Дирдри. — Между осем и половина и девет предполагам. Може би по-скоро към девет. Във всеки случай беше след вечеря. Знаете ли, тя ми позвъни.

— Мисис Апуърд ви се е обадила по телефона?

— Да. Каза, че Робин и мисис Оливър отивали на театър в Калънки, че тя щяла да бъде съвсем сама и попита не бих ли могла да се отбия и да пия кафе с нея.

— И вие отидохте ли?

— Да.

— И… Пихте кафе с нея?

Дирдри поклати глава.

— Не. Отидох там и почуках, но не получих отговор. Така че отворих вратата и влязох в коридора. Беше доста тъмно — още отвън видях, че във всекидневната не свети. Това ме учуди. Веднъж или два пъти извиках „мисис Апуърд“, но никой не се обади. Тогава помислих, че може би има някаква грешка.

— За каква грешка си помислихте?

— Помислих си, че може би и тя е отишла със сина си и мисис Оливър на театър.

— Без да ви уведоми?

— Наистина това изглеждаше доста странно.

— Нямате ли друго обяснение?

— Е, реших, че може би Фрида погрешно е разбрала думите й. Понякога тя не разбира точно какво й се казва. Чужденка е. Тя самата беше доста развълнувана предната нощ, защото ни напуска.

— И вие какво направихте, мис Хендерсън?

— Просто си излязох.

— И се върнахте вкъщи?

— Да. Всъщност малко се поразходих. Вечерта беше приятна.

Спенс замълча за секунда-две, като я наблюдаваше. Поаро забеляза, че той е вперил поглед в устата й.

След малко Спенс се изправи и живо произнесе:

— Е, благодаря ви, мис Хендерсън. Много добре постъпихте, че дойдохте при нас. Задължени сме ви.

Той се ръкува с нея.

— Мислех, че е редно да дойда — рече Дирдри. — Майка ми обаче не беше на същото мнение.

— Така ли?

— Но аз помислих, че е по-добре да дойда.

— Съвсем правилно.

Той я изпрати и се върна.

Седна, започна да трополи с пръсти по масата и погледна към Поаро.

— Нямаше червило — отбеляза той. — Или не се е начервила специално тази сутрин?

— Не е само тази сутрин. Тя не употребява червило.

— Не е ли странно в днешно време?

— Тя е доста странно момиче — недоразвито.

— Не се усеща и миризмата на парфюм, доколкото мога да подуша. Мисис Оливър каза, че в къщата миналата нощ имало остра миризма на някакъв парфюм, при това скъп. И Робин Апуърд го потвърждава. Не е бил парфюмът на майка му.

— Мисля, че това момиче не употребява и парфюм — каза Поаро.

— Прав сте — отвърна Спенс. — Прилича на капитан на хокеен отбор от старомодно девическо училище. Но май гони тридесетте.

— Точно така.

— Забавено развитие, така ли?

Поаро се замисли. После отвърна, че не е толкова просто, колкото изглежда.

— Нещо не съвпада — каза Спенс начумерено. — Нито червило, нито парфюм. И след като Дирдри има майка, а майката на Лили Гамбъл е била убита в пиянски скандал на улицата в Кардиф, когато Лили Гамбъл е била само на девет години, не виждам как Дирдри може да е Лили Гамбъл. Но мисис Апуърд се е обадила по телефона именно на нея миналата вечер, това не можем да отречем. — Той потри носа си. — Има нещо объркано тук.

— А медицинската експертиза?

— Тя няма да ни е от голяма полза. Всички съдебни лекари със сигурност ще потвърдят, че е била мъртва преди девет и половина вечерта.

— Значи мисис Апуърд може да е била вече мъртва, когато Дирдри Хендерсън е дошла в Лабърнъмс?

— Вероятно е било така, ако момичето казва истината. Или казва истината, или е много потайна. Майка й не искала да дойде при нас. Какво ще кажете за това?

Поаро се замисли.

— Нищо особено. Естествено е всяка майка да реагира по този начин. Тя е от този тип хора, които отбягват неприятностите.

Спенс въздъхна.

— Следователно знаем, че Дирдри Хендерсън е била на мястото на престъплението. Или някой друг преди нея. Жена. Жена, която използва червило и скъп парфюм.

Поаро промърмори:

— Вие ще разследвате…

Спенс се намеси.

— Ще разследвам! Трябва да бъдем тактични. Не искам никого да плашим. Какво е правила Ив Карпентър миналата нощ? Какво е правила Шийла Рендъл? От десет до един през нощта те просто са си седели вкъщи. Знам, че Карпентър е бил на политическо събрание.

— Ив — замислено произнесе Поаро. — Модата в имената днес бързо се променя. Сега няма да чуеш името Ева. Просто не е модерно. Но Ив е популярно име.

— Тя, може да си позволи скъпи парфюми — рече Спенс, като следваше нишката на собствените си размишления.

Той въздъхна.

— Трябва да научим повече за нея. Толкова е удобно да си вдовица от войната. Можеш да се появиш, където си поискаш, да си сложиш скръбно изражение на лицето и да оплакваш някой храбър млад авиатор. Никой няма да ти задава въпроси.

Спенс подхвана друга тема.

— Що се отнася до чукчето за захар или каквото е там, дето сте го изпратили — мисля, че сте попаднали в целта. Това е оръжието, с което е била убита мисис МакГинти. Докторът се съгласи, че то е много подходящо за такъв тип удар. Имало е и кръв по него. Чукчето за захар е било измито, разбира се, но те не си дават сметка, че в днешно време една микроскопична частица кръв може да даде реакция с най-новите химикали. Да, това е било човешка кръв. И тук отново откриваме връзка със семейство Уедърби и девойката Хендерсън. Или може би греша?

— Дирдри Хендерсън беше напълно убедена, че чукчето за захар е било продадено по време на Празника на реколтата в магазина „Донеси и Купи“.

— А мисис Самърхейс беше ли също така категорична, че това чукче е купено по Коледа?

— Мисис Самърхейс никога за нищо не може да е категорична — отвърна мрачно Поаро. — Тя е очарователна личност, но й липсват ред и организираност. Но аз, който живея в Лонг Медоус, мога да ви кажа следното — там прозорците непрекъснато зеят отворени. Всеки, който поиска, би могъл да се промъкне, да вземе нещо и после пак да го върне на мястото му и нито мисис Самърхейс, нито майор Самърхейс биха забелязали липсата му. Ако един ден не го намери, тя ще си помисли, че съпругът й го е взел, за да разчлени някой заек или да насече дърва; той пък ще реши, че жена му кълца месо с него. В тази къща никой не използва нищо по предназначение. Те просто грабват каквото им е под ръка и го оставят, където им падне. Никой нищо не помни. Ако аз трябваше да живея по този начин, бих се намирал в постоянно стресово състояние. Но на тях, на тях изглежда това не им прави впечатление.

Спенс въздъхна.

— Е, има и нещо положително в цялата тази история — няма да екзекутират Джеймс Бентли, докато не се изясни каква е работата. Написахме писмо до канцеларията на Министерството на вътрешните работи. Дават ни това, което искахме — време.

— Струва ми се — каза Поаро, — че трябва отново да се срещна с Бентли. Сега, когато знам малко повече.

II

У ​Джеймс Бентли бе настъпила слаба промяна. Беше доста поотслабнал, ръцете му бяха по-неспокойни — иначе си беше все същото тихо, отчаяно същество.

Еркюл Поаро внимателно подхвана разговора. Имаше нови улики. Полицията преразглеждаше случая. Следователно имаше надежда…

Но мисълта за надежда не блазнеше Джеймс Бентли. Той каза:

— Няма никакъв смисъл. Какво повече може да разбере полицията?

— Приятелите ви — започна Еркюл Поаро — работят усилено за вас.

— Приятелите ли? — Бентли сви рамене. — Аз нямам приятели.

— Не говорете така. В най-лошия случай имате двама приятели.

— Двама приятели? Бих искал да зная кои са те.

Ако се съдеше по гласа му, той по-скоро изразяваше учудване, отколкото желание да узнае имената им…

— Първо, полицейският началник Спенс…

— Спенс? Спенс ли? Полицейският началник, който започна делото срещу мен? Това е направо смешно.

— Не е смешно. Имате късмет. Спенс е изключително умен и съвестен полицейски офицер. Иска да бъде напълно сигурен, че е заловил истинския престъпник.

— Ами явно е достатъчно сигурен в това.

— Колкото и странно да звучи, въобще не е убеден във вашата вина. Ето защо, както вече казах, той е ваш приятел.

— Ама че приятел!

Еркюл Поаро изчакваше. Дори Джеймс Бентли, размишляваше той, би трябвало да притежава някакви човешки качества. Дори Джеймс Бентли не би могъл изцяло да бъде лишен от определена доза човешко любопитство.

След малко Джеймс Бентли продължи:

— Е, добре, а кой е вторият ми приятел?

— Мод Уилямс.

— Мод Уилямс ли? Коя е тя?

— Работила е в офиса на „Бредър и Скатъл“.

— О-о… Тази мис Уилямс!

— Prècisement, тази мис Уилямс.

— Но какво общо има тя с всичко това?

На моменти Еркюл Поаро намираше личността на Джеймс Бентли толкова отблъскваща, че от все сърце искаше да повярва във вината му за убийството на мисис МакГинти. За съжаление колкото повече Бентли го вбесяваше, толкова повече Поаро заставаше на позицията на Спенс. За Поаро ставаше все по-трудно да си представи Бентли в ролята на убиец. Отношението на Джеймс Бентли към убийството би бил, Поаро бе убеден в това, като към нещо, което и без това не оправя живота. Ако самоувереността беше отличителна черта на убийците, както настояваше Спенс, то Бентли със сигурност не беше убиец.

Поаро сдържано каза:

— Мис Уилямс се интересува от този случай. Тя е убедена във вашата невинност.

— Не разбирам какво би могла да знае тя за това.

— Тя ви познава.

Джеймс Бентли премигна, а после измърмори:

— Предполагам, че ме познава малко, но само толкова.

— Вие работехте с нея в една стая, нали? И понякога сте се хранели заедно?

— Ами… да. Веднъж или два пъти. В кафенето „Синята котка“. Там е много удобно. Точно на отсрещната страна на улицата.

— Не сте ли се разхождали заедно?

— Всъщност бяхме излезли веднъж. Ходихме нагоре по хълмовете.

Еркюл Поаро избухна.

— Ma foi, да не би да искам да изтръгна от вас тайната на някакво престъпление? Нима е противоестествено да правите компания на едно хубаво момиче? Това не ви ли доставя удоволствие? Не сте ли доволен от себе си?

— Не виждам защо да съм — отвърна Джеймс Бентли.

— На вашата възраст е естествено и позволено да се радвате на компанията на момичета.

— Не познавам много момичета.

— Ça se voit! Трябва да се срамувате, а не да изпитвате удовлетворение от този факт. Познавали сте мис Уилямс. Работели сте с нея, разговаряли сте с нея и понякога сте се хранили с нея, а веднъж дори сте се изкачвали по хълмовете. Когато обаче споменах името й, вие дори не се сетихте коя е тя!

Джеймс Бентли поруменя.

— Нали виждате, че никога не съм имал отношения с момичета. А и тя не е това, на което му казват истинска дама, нали? Симпатично момиче наистина, но съм сигурен, че майка ми би я взела за много обикновена.

— От значение е какво мислите вие.

Джеймс Бентли отново се изчерви.

— Косата й, дрехите й — започна той. — Мама, разбира се, имаше старомодни възгледи…

Бентли прекъсна мисълта си.

— Но сте намерили у мис Уилямс… как да кажа… отзивчивост?

— Тя винаги беше много мила — бавно отговори Джеймс Бентли. — Но не ме разбираше истински. Майка й е починала, когато Мод е била дете.

— След това сте загубили работата си — каза Поаро. — И не сте могли да си намерите друга. Доколкото разбирам, с мис Уилямс сте се виждали и в Бродхини, нали?

Джеймс Бентли изглеждаше объркан.

— Да… да. Идваше там по работа и ми бе изпратила пощенска картичка. Помоли ме да я посрещна. Не знам защо, аз въобще не я познавах.

— Но отидохте да я посрещнете, нали?

— Да. Не исках да бъда невъзпитан.

— На кино ли я заведохте или на ресторант?

Джеймс Бентли изглеждаше искрено възмутен.

— О, не! Нищо подобно. Ние… ъ-ъ-ъ… просто си поговорихме, докато тя чакаше автобуса си.

— Колко ли забавно трябва да е било на горкото момиче!

Джеймс Бентли рязко отвърна:

— Нямах никакви пари. Не го забравяйте. Нямах пукнат петак.

— Разбира се. Това е станало няколко дни преди мисис МакГинти да бъде убита, нали?

Джеймс Бентли кимна. Неочаквано той каза:

— Да, беше в понеделник. Тя бе убита в сряда.

— Ще ви попитам нещо друго, мистър Бентли. Мисис МакГинти получаваше ли Санди Комет?

— Да.

— А вие виждали ли сте тези нейни вестници?

— Понякога ми ги предлагаше, но аз не приемах често. Мама и пет пари не даваше за такъв род вестници.

— Значи не сте видели броя на Санди Комет от онази седмица?

— Не.

— И мисис МакГинти не ви е говорила за него или за написаното там?

— Напротив — заяви Джеймс Бентли неочаквано. — Тя живееше с този вестник и непрекъснато разправяше разни истории от него.

— О-ла-ла, значи живеела с вестника! И какво разказваше? Внимавайте, много е важно!

— Не мога точно да си спомня в момента. Ставаше въпрос за някакво старо дело по убийство. Мисля, че човекът се казвал Крейг, не, може би не беше Крейг. Както и да е, тя ми спомена за някого, който понастоящем живеел в Бродхини и е свързан със случая. Мисис МакГинти бе изцяло погълната от тази история. Така и не можах да разбера защо й отделяше такова внимание.

— Спомена ли ви за кого от Бродхини става дума?

Джеймс Бентли неопределено каза:

— Мисля, че говореше за онази жена, чийто син пише пиеси.

— Назовавала ли я е по име?

— Не… аз… наистина беше толкова отдавна…

— Умолявам ви, опитайте се да си спомните! Нали искате отново да сте на свобода?

— На свобода ли? — в гласа на Бентли прозвуча изненада.

— Да, на свобода.

— Аз… да… разбира се, че…

— Тогава мислете! Какво ви каза мисис МакГинти?

— Ами… нещо от рода на „толкова е самодоволна, толкова надута. Но няма да се надува така, ако всичко се разчуе.“ И после: „Никога няма да повярваш, че е същата жена от снимката.“ Естествено, тези снимки са правени преди много години.

— Но какво ви накара да бъдете сигурен, че мисис МакГинти е говорила за мисис Апуърд?

— Наистина, не зная… С такова впечатление останах. Тя ми говореше за мисис Апуърд, а след това ми стана безинтересно и спрях да я слушам, а после… Май сега като се размисля, не съм сигурен в действителност за кого говореше. На мисис МакГинти не й млъкваше устата.

Поаро въздъхна. После каза:

— Аз самият не смятам, че е ставало въпрос за мисис Апуърд. Според мен е говорела за някой друг. Но ще е нелепо да ви обесят заради това, че не обръщате достатъчно внимание на хората, с които разговаряте… Мисис МакГинти разказвала ли ви е за къщите и семействата, където е работила?

— Да, в известен смисъл, но няма смисъл да ме разпитвате. Вие като че ли не си давате сметка, мосю Поаро, че тогава аз трябваше да уреждам собствения си живот. Намирах се в много сериозно затруднение.

— Но не чак толкова голямо, както сега! Говорила ли е мисис МакГинти за мисис Карпентър, която по онова време се е наричала мисис Селкърк, или за мисис Рендъл?

— Карпентър с новата къща на върха на хълма и с голямата кола, — нали? Беше сгоден за мисис Селкърк — мисис МакГинти винаги се е отнасяла с презрение към мисис Селкърк. Не зная защо. „Парвеню“ — така я наричаше тя. Нямам представа какво е искала да каже с това.

— А нещо за семейство Рендъл?

— Оня, лекаря ли? Не си спомням да е казвала нещо специално за него.

— А за семейство Уедърби?

— За тях си спомням: „Тази пък само се преструва и си въобразява“ — казваше мисис МакГинти. А за него говореше: „Нито една дума — добра или лоша — не съм чула от устата му.“ — Бентли помълча малко. — Тя казваше, че това е нещастен дом.

Еркюл Поаро вдигна поглед. В този момент гласът на Джеймс Бентли прозвуча по-различно отпреди. Той не повтаряше безучастно всичко, което си спомняше. За кратко време умът му беше излязъл от състоянието на апатия. Джеймс Бентли мислеше за Хънтърс Клоуз, за живота, който течеше там, за това дали този дом е щастливо или нещастно място. Джеймс Бентли правеше усилия да мисли обективно.

Поаро меко промълви:

— Познавахте ли ги? Майката? Бащата? Дъщерята?

— Не бих казал. Случайно се запознах с дъщерята. Стана заради кучето им. Беше се хванало в капан. Тя не можеше да го измъкне и аз й помогнах.

Отново се появиха странни нотки в гласа на Джеймс Бентли.

„Помогнах й“ — бе казал той и в тези думи се долови известна гордост.

Поаро си спомни какво му беше доверила мисис Оливър за разговора й с Дирдри Хендерсън.

Той внимателно попита:

— Разговаряхте ли с нея?

— Да. Тя… Майка й страдала много, била тежко болна, ми каза тя. Много обича майка си.

— А вие й разказахте за вашата майка, нали?

— Да — простичко отвърна Джеймс Бентли.

Поаро не каза нищо. Той чакаше.

— Животът е много жесток — продължи Джеймс Бентли. — И много несправедлив. Някои хора така и не разбират какво е щастие.

— Възможно е — отвърна Еркюл Поаро.

— Не мисля, че мис Уедърби е разбрала много от живота.

— Хендерсън.

— А, да. Тя ми спомена, че имала втори баща.

— Дирдри Хендерсън — каза Поаро. — Дирдри с печалния образ. Хубаво име, но самата тя не е особено хубава, струва ми се?

Джеймс Бентли се изчерви.

— Според мен — каза той, — тя е доста симпатична…