Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (28)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs. McGinty’S Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Смъртта на мисис МакГинти

Преводач: Милена Грозева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Ямбол

Редактор: Васил Антонов

ISBN: 954-8371-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13816

История

  1. — Добавяне

Глава VI

I

Мина известно време, преди Поаро, който се намираше в приемната на господата Бредър и Скатъл, да бъде въведен и в кабинета на мистър Скатъл.

Мистър Скатъл беше жив, припрян човек, с дружелюбно поведение.

— Добро утро. Добро утро. — Той потри ръце. Какво мога да направя за вас?

Професионалното му око опипваше Поаро, сякаш се опитваше да му намери полагаемото му се място, същевременно нанасяйки, така да се каже, поредица бележки по полето на въображаемия си бележник.

Чужденец. Отлично облекло. Вероятно богат. Собственик на ресторант? Управител на хотел? От киното?

— Надявам се, че не отнемам времето ви по неподходящ начин. Исках само да поговорим за бившия ви служител Джеймс Бентли.

Изразителните вежди на мистър Скатъл подскочиха два сантиметра нагоре и после отново се върнаха по местата си.

— Джеймс Бентли. Джеймс Бентли? — Той изстреля следващия въпрос: — За пресата ли?

— Не.

— И не сте от полицията?

— Не. Поне не от британската полиция.

— Не от британската, значи. — Мистър Скатъл бързо задели това изречение настрана, сякаш за бъдеща справка. — За какво става въпрос?

Поаро, който не можеше да бъде възпрян в педантичния си стремеж към истината, се впусна в реч.

— Започвам по-нататъшно разследване по случая Джеймс Бентли. По молба на някои негови близки.

— Не знаех, че имал близки. Във всеки случай той беше обявен за виновен и, както знаете, беше осъден на смърт.

— Но не и екзекутиран.

— Докато човек живее, се надява, така ли? — мистър Скатъл поклати глава. — Ще ви възразя. Уликите бяха силни. Кои са тези негови роднини?

— Мога само да ви кажа, че и двамата са много богати и имат власт. Невероятно богати.

— Изненадвате ме. — Мистър Скатъл не можеше да не се поддаде. Думите „невероятно богати“ оказаха своя хипнотичен ефект. — Да, наистина ме изненадвате.

— Майката на Бентли, починалата мисис Бентли — обясни Поаро, — бе прекъснала напълно своите и на сина си връзки със семейството.

— Семейни вражди, а? Е, добре. А младият Бентли е без пукнат грош. Жалко, че тези роднини не са се притекли на помощ по-рано.

— Те едва сега са научили — обясни Поаро. — Натовариха ме да дойда колкото се може по-скоро във вашата страна и да направя всичко възможно.

Мистър Скатъл се облегна назад и като че ли поомекна още повече.

— Не ми е ясно какво ще можете да направите. Навярно ще пледирате, че е умопомрачен? Малко е късно да му се помогне, но ако можете да се доберете до някои от известните лекари… Е, аз съм далеч от тези неща.

Поаро се наведе напред.

— Мосю, Джеймс Бентли е работил при вас. Вие можете да ми разкажете за него.

— Твърде малко има за разказване. Твърде малко. Работеше като младши чиновник. Не мога да кажа нищо лошо за него. Изглеждаше съвършено благопристоен млад човек, доста съвестен и всичко от този род. Но си нямаше и представа как да заинтересува някой клиент с това, което му предлага. Дори и една сделка не бе в състояние да осъществи. Това не е добре за работа като нашата. Ако при нас дойде клиент с къща, която иска да продаде, ние сме за това, за да я продадем вместо него. А ако друг клиент иска да купи къща, ние трябва да му я намерим. Ако къщата е на усамотено място, без удобства, ние наблягаме на нейната автентичност, казваме, че неудобствата са временни и дори не споменаваме липсата на водопровод! Ако пък къщата гледа право към завод за производство на газ, тогава усилено хвалим великолепните условия и удобствата, а не споменаваме нищо за изгледа. Вкарай клиента си в нея, затова си тук! Има голямо разнообразие от малки трикове. „Съветваме ви, госпожо, да сключите незабавно сделката. Един от членовете на парламента страхотно харесва тази къща. Наистина е луд по нея. Отидете отново на мястото, още този следобед.“ И всеки път се хващат на това — член на парламента е винаги добра примамка. Не знам защо! Никой от тях не живее далеч от избирателния си окръг. Примамва самото звучене на думата. — Той внезапно се изсмя, като показа блестящите си изкуствени зъби. — Психология, това е то. Само психология.

Поаро подскочи при тази дума.

— Психология. Колко сте прав! Виждам, че умеете да преценявате хората.

— Не се оплаквам, не се оплаквам — скромно отвърна мистър Скатъл.

— В такъв случай аз отново ще ви попитам какво бе впечатлението ви от Бентли? Между нас казано, само между нас, мислите ли, че би могъл да убие старата жена?

Скатъл се втренчи в една точка.

— Разбира се.

— И също така смятате, че е вероятно той да го е извършил, от психологическа гледна точка?

— Е, ако така поставим въпроса, всъщност не би могъл. Не мисля, че би имал кураж. Вижте, щом питате, според мен той беше побъркан. Може да го наречем така. Винаги беше малко нещо пернат в главата, а какво да кажем, ако е без работа и притиснат от обстоятелствата?

— Имахте ли специална причина за уволнението му?

Скатъл поклати глава.

— Лош период. Персоналът нямаше достатъчно работа. Съкратихме онзи, който беше най-некомпетентен. Това бе Бентли. Предполагам, че винаги най-некомпетентният би бил той. Дадох му добра препоръка и прочие. Въпреки това не успя да си намери друга работа. Липсваше му дух. Правеше лошо впечатление на хората.

„Винаги опираме до това — помисли си Поаро на излизане от кабинета на мистър Скатъл. — Джеймс Бентли създавал лошо впечатление у хората.“ Еркюл Поаро се утеши, като си припомни всички онези убийци, които бе познавал и които повечето хора намираха за очарователни.

II

— Извинете ме, имате ли нещо против, ако седна при вас и поговорим за секунда?

Поаро, настанил се на една малка масичка в „Синята котка“, вдигна стреснато поглед от менюто, което изучаваше. В „Синята котка“, с нейната старомодна атмосфера на дъбови мебели и калайдисани тигани, беше доста тъмно, но младата дама, която току-що седна до Поаро, ярко се открояваше на тъмния фон зад гърба си.

Тя имаше определено златиста коса и бе облечена в синьо-зелен костюм. Нещо повече, Еркюл Поаро съзнаваше, че я бе виждал някъде съвсем неотдавна.

Тя продължи:

— Вижте, неволно чух някои неща от това, което казахте на мистър Скатъл.

Поаро кимна. Даваше си сметка, че в кабинетите на Бредър и Скатъл се подслушва по-скоро за удобство, отколкото за разкриване на тайни. Това никак не го притесни, още повече че той сам желаеше повече публичност.

— Вие пишехте на машина — каза той. — Седяхте отдясно на задния прозорец.

Тя кимна. Зъбите й се бялнаха в успокояваща усмивка. Много здрава млада жена, с едра фигура, която срещна одобрението на Поаро. Около тридесет и три или тридесет и четири години, прецени той, по природа тъмнокоса, но кой ли се подчинява на природата?

— Става дума за мистър Бентли — рече тя.

— Какво за мистър Бентли?

— Той ще обжалва ли? Означава ли това, че има нови доказателства? О, толкова съм доволна. Не можех, просто не можех да повярвам, че мистър Бентли го е извършил.

Поаро вдигна вежди.

— Значи вие не вярвате, че той го е извършил — изрече бавно Поаро.

— Ами поне в началото не. Мислех, че може би е грешка. Но после уликите… — тя спря.

— Да, уликите — каза Поаро.

— Просто като че ли няма кой друг да го е направил. Помислих си, че вероятно е мръднал малко.

— Той изглеждал ли ви е малко… как да кажа… странен?

— О, не. Поне не в този смисъл. Беше просто срамежлив и непохватен, както всеки друг би могъл да бъде.

Истината е, че не даваше всичко от себе си. Не беше особено самоуверен.

Поаро я погледна. Тя положително беше уверена в себе си. Вероятно притежаваше достатъчно увереност за двама.

— Харесвахте ли го? — попита той.

Тя се изчерви.

— Да, беше ми симпатичен. Ейми, другото момиче от службата, му се присмиваше и го наричаше „мухльо“. Но аз го харесвах. Беше внимателен и учтив и, наистина, знаеше много. Имам предвид неща от книгите.

— А, да, неща от книгите.

— Липсваше му майка му. Била болна от години. Всъщност не точно болна, но в никакъв случай не била здрава. Той правел всичко за нея.

Поаро кимна. Познаваше тези майки.

— Разбира се, тя също се е грижила за него. Искам да кажа, че е внимавала за здравето и гърдите му през зимата, какво е ял и прочие.

Еркюл Поаро отново кимна. Попита я:

— Бяхте ли приятели?

— Не знам, не съвсем. Беше ни приятно понякога да разговаряме. Но след като напусна работата си тук, аз… не съм го виждала много често. Веднъж му писах едно приятелско писмо, но той не ми отговори.

Поаро внимателно попита:

— Но вие го харесвате, нали?

Тя отговори доста непокорно.

— Да, харесвам го…

— Това е чудесно — каза Поаро.

Мислите му се върнаха към деня на неговия разговор с осъдения затворник… Той ясно видя Джеймс Бентли. Пепелявосивата коса, слабото недодялано тяло, ръцете с изпъкналите кокалчета, големите китки, адамовата ябълка на хилавия му врат. Представи си прикрития, смутен, почти лукав поглед. Това не бе прям човек, човек не можеше да се довери на думата му — потаен, лъжовен човек, с неприятен, мънкащ начин на говорене… Такова впечатление би оставил Джеймс Бентли и у най-повърхностния наблюдател. Такова бе и впечатлението, което той направи от подсъдимата скамейка. На човек, който изрича лъжи, краде пари и като нищо би могъл да удари по главата една стара жена…

Но на полицейския началник Спенс, който добре познаваше хората, не бе произвел такова впечатление. Нито върху Еркюл Поаро… А сега и това момиче.

— Как се казвате, мадмоазел? — попита я той.

— Мод Уилямс. Мога ли нещо да направя, с нещо да помогна?

— Мисля, че можете. Някои хора вярват, мис Уилямс, че Джеймс Бентли е невинен. Те се стремят да докажат това. А аз съм натоварен с това разследване. И мога да заявя, че вече значително съм напреднал, да, значително съм напреднал.

Тази лъжа Поаро изговори, без изобщо да се изчерви. Според него това бе много необходима лъжа. Някой някъде трябваше да бъде силно обезпокоен. Мод Уилямс щеше да говори, а приказката е като камък, хвърлен в езеро — образува кръгове, които се разширяват и обхващат все по-голямо пространство.

Поаро рече:

— Казвате, че вие и Джеймс Бентли сте разговаряли често. Разказвал ви е за майка си и за живота си вкъщи. Споменавал ли ви е някога с кого той, или може би майка му, са били в лоши отношения?

Мод Уилямс се замисли.

— Не… Не това, което вие имате предвид. Според мен майка му не обичаше много младите момичета.

— Майките на преданите синове никога не обичат младите момчета. Не, имам предвид нещо повече от това. Някаква семейна вражда или враг, някой, който му е имал зъб за нещо?

Тя поклати глава.

— Никога не е споменавал подобно нещо.

— А говорил ли ви е за хазяйката си, мисис МакГинти?

Момичето леко потръпна.

— Не конкретно за нея. Веднъж ми каза, че твърде често му поднасяла пушена риба и че била разстроена, тъй като загубила котката си.

— Споменавал ли е някога, моля бъдете откровена, че знае къде хазяйката му държи парите си?

Цветът се отдръпна от лицето на момичето, но тя непокорно повдигна брадичката си.

— Фактически, да. Говорехме за хора, които са недоверчиви към банките — и той каза, че хазайката му държала спестените си пари под една дъска на пода. Каза така: „Бих могъл да се възползвам от тях, по което и да е време, когато нея я няма.“ Не звучеше точно като шега, той никога не се шегуваше, по-скоро сякаш нейното нехайство наистина го тревожеше.

— А — рече Поаро, — това е добре. Искам да кажа от моя гледна точка. Когато Джеймс Бентли мисли за кражба, тя му изглежда като действие, което би могъл да извърши някой друг, но не и той самият. Разбирате ли, би могъл да каже: „Един ден някой ще я удари по главата заради парите.“

— Във всеки случай той не е имал това предвид.

— О, не. Но думите, колкото и леки, колкото и разсеяни и безобидни да са, те издават що за човек си. Умният престъпник никога не би си отворил устата, но престъпниците рядко са умни, обикновено са празноглави и много бъбриви — затова и повечето от тях биват залавяни.

Мод Уилямс рязко отвърна:

— Но все някой трябва да е убил старата жена.

— Естествено.

— Кой тогава? Знаете ли? Имате ли представа?

— Да — каза Еркюл Поаро, лъжейки. — Мисля, че имам доста добра представа. Но още сме едва в началото на разследването.

Момичето погледна часовника си.

— Трябва да се връщам. Почивката ни е само половин час. Тук, в Килчестър, е така. Преди това работех в Лондон. Ще ме уведомите ли, ако има нещо, което мога да направя, което наистина е по силите ми да направя?

Поаро извади визитната си картичка. На нея написа Лонг Медоус и телефонния номер.

— Можете да ме намерите там.

Името му, забеляза той с неудовлетворение, не й направи особено впечатление. На младото поколение, не можеше да не отбележи той, изключително много му липсват познания за известни личности.

III

Поободрен, Еркюл Поаро хвана автобуса обратно за Бродхини. Във всеки случай съществуваше още един човек, който споделяше неговото убеждение, че Джеймс Бентли е невинен. Бентли не бе толкова недружелюбен, както сам той искаше да се изкара.

Мислите на Поаро се върнаха при Бентли в затвора. Какъв унил разговор беше това! Поаро не успя да пробуди надежда в него, нито да предизвика интереса му.

„Благодаря — бе казал безлично Бентли, — но не мисля, че някой може да направи каквото и да било.“

Той беше сигурен, че няма никакви врагове.

„Когато хората едва забелязват, че си жив, няма вероятност да имаш врагове.“

„А майка ви? Тя имала ли е неприятели?“

„Положително не. Всички я харесваха и уважаваха.“

В тона му се бе прокраднало негодувание.

„А приятелите ви?“

В отговор Джеймс Бентли бе казал или по-скоро смотолевил:

„Аз нямам приятели…“

Но това не беше съвсем вярно. Ето че Мод Уилямс се оказа негов приятел.

„Каква чудесна милост ни оказва Природата с това — мислеше си Еркюл Поаро, — че за всеки мъж, колкото и непривлекателен да изглежда, винаги се намира някоя жена.“

Въпреки сексапилния външен вид на мис Уилямс той подозираше, че тя всъщност е от типа на майките закрилници.

Тя притежаваше качествата, които липсваха на Джеймс Бентли — енергия, стимул, нежелание да бъде победена, решителност да постигне успехи.

Поаро въздъхна.

Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.

„Защото някъде — каза Поаро на себе си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори, — има игла в купата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“