Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (22)

Глава XXII

I

Еркюл Поаро нае кола обратно до Бродхини.

Беше уморен от много мислене. Мисленето винаги е изтощително. А освен това този път не беше и много резултатно. Сякаш държеше в ръце парче плат, на който е изтъкан съвършено ясен мотив, а той не можеше да го различи.

А мотивът си беше там — това бе целият проблем. Само че беше от онези мотиви, които се сливат с основния цвят на плата и не се забелязват лесно.

Недалеч от Килчестър Поаро се размина с колата на Самърхейс, която идваше от противоположната посока. На волана беше Джони и вътре имаше още един пътник. Изцяло погълнат от мисли, Поаро ги забеляза в последния момент.

Когато се върна в Лонг Медоус, той влезе във всекидневната, отмести тенджерата със спанак от най-удобния стол в стаята и седна. От горния етаж се носеше слабото тракане на пишеща машина. Робин Апуърд усилено работеше върху пиесата. Беше казал на Поаро, че е унищожил вече три версии. Не можел да се съсредоточи.

Вероятно бе изживял смъртта на майка си доста драматично, но си оставаше Робин Апуърд, загрижен най-вече за себе си.

— Мадре — тържествено казваше той — би желала да ме види как продължавам да работя върху пиесите си.

Еркюл Поаро беше чувал много хора да говорят по същия начин. Това беше удобно оправдание — съзнанието, че такова би било желанието на мъртвия. Скърбящите никога не се съмняват в желанията на своите непрежалими мъртъвци. И тези желания обикновено съвпадат със собствените им намерения.

В случая това сигурно бе вярно. Мисис Апуърд имаше огромна вяра в Робин и неговата работа — затова тя така се бе гордяла с него.

Поаро се облегна назад и притвори очи. Мислеше за мисис Апуърд. Преценяваше какво всъщност бе представлявала тя. Той си спомни една фраза, която бе чул веднъж от полицейски офицер: „Ще го разкъсаме и ще видим какво му дава сили да живее“.

Какво беше давало жизнени сили на мисис Апуърд?

Чу се трясък и Морийн Самърхейс нахлу в стаята. Косата й лудешки се развяваше от вятъра.

— Не знам какво може да се е случило с Джони — каза тя. — Отиде до пощата да изпрати едни пакети. Трябваше да се върне преди часове. Исках да поправи вратата на кокошарника.

Истинският джентълмен, боеше се Поаро, галантно би предложил той да поправи вратата на кокошарника. Но Поаро не го направи. Той искаше да продължи разсъжденията си върху двете убийства и характера на мисис Апуърд.

— А и не мога да намеря формуляра от Министерството на земеделието — продължаваше Морийн. — Претърсих навсякъде.

— Спанакът е на дивана — услужливо я упъти Поаро.

Морийн обаче не се притесняваше за спанака.

— Формулярът пристигна миналата седмица — мислеше тя на глас. — И трябва да съм го сложила накъде. Май тогава разплитах пуловера на Джони.

Тя изтича до бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. По-голямата част от съдържанието им безжалостно се изсипваше на пода. Гледката представляваше истинска агония за Еркюл Поаро.

Внезапно тя наддаде ликуващ вик.

— Намерих го!

Тя радостно изтича навън.

Еркюл Поаро въздъхна и продължи да разсъждава.

Да подреди, да внесе порядък и прецизност… Той се намръщи. Разхвърляните предмети на пода до бюрото го разсейваха. Що за начин на живот!

Ред и методичност — това е то. Ред и методичност.

Въпреки че бе обърнал стопа си, той все още можеше да вижда бъркотията върху пода. Принадлежности за шиене, купчина чорапи, писма, прежда, списания, восък за запечатване, снимки, пуловер…

Беше непоносимо!

Поаро се изправи, застана до бюрото и с бързи сръчни движения се залови да прибира вещите в отворените чекмеджета.

Пуловерът, чорапите, преждата. После в съседното чекмедже — восъкът, снимките, писмата.

Телефонът иззвъня. Острият му звук накара Поаро да подскочи. Той отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Ало… ало… ало… — викаше той.

Обаждаше се Спенс.

— А! Вие ли сте, мосю Поаро? Тъкмо вас търсех.

Гласът на Спенс бе почти неузнаваем. Доскоро разтревоженият офицер се бе превърнал в уверен мъж.

— Изговорихме страшно много приказки за тази прословута снимка — каза той с укорително снизхождение. — Имаме нови показания. При мен дойде момичето от пощата в Бродхини. Майор Самърхейс току-що я доведе. Изглежда тя е стояла точно срещу къщата през въпросната нощ и е видяла как някаква жена е влязла вътре. Било е след осем и половина и преди девет часа. Жената не е била Дирдри Хендерсън. Била е с руса коса. А това ни връща точно там, където бяхме преди — със сигурност е една от двете: или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Въпросът е — коя от двете?

Поаро отвори уста да проговори, но не изрече нито дума. Внимателно и предпазливо той остави телефонната слушалка.

Стоеше неподвижен, вперил невиждащ поглед пред себе си.

Телефонът отново иззвъня.

— Ало? Ало? Ало?

— Може ли да разговарям с мосю Поаро, ако обичате?

— Еркюл Поаро е на телефона.

— Така си и помислих. Обажда се Мод Уилямс. Може ли да се видим в пощата след петнадесет минути?

— Ще бъда там.

Той постави обратно слушалката и погледна краката си. Трябваше ли да смени обувките си, които леко му убиваха? Е, добре, това сега май нямаше значение. Поаро решително сложи шапката си и излезе.

По пътя надолу по склона той бе поздравен от един от хората на Спенс, който идваше откъм Лабърнъмс.

— Добро утро, мосю Поаро!

Поаро вежливо отвърна на поздрава. Забеляза, че сержант Флетчър изглежда възбуден.

— Началникът ме изпрати да направя щателна проверка — обясняваше той. — Нали знаете, може и да сме пропуснали някои дреболии. Човек никога не е сигурен. Прегледахме и бюрото, разбира се, но на началника му хрумна идеята за секретно чекмедже — трябва да е чел много детективски романи. Оказа се, че няма такъв тайник. След това започнах да преглеждам книгите. Понякога хората мушват писъмца между страниците, нали знаете.

Поаро отвърна, че това му е известно.

— И намерихте ли нещо? — попита учтиво той.

— Писмо — не. Но затова пък открих нещо интересно. Поне аз смятам, че е интересно. Погледнете!

Той отви от парче вестник стара, доста разпарцаливена книга.

— Беше на една от лавиците. Стара книга е. Доста отдавна е печатана. Но вижте тук — той я разгърна и показа на Поаро първия лист, на който с молив бяха изписани думите: Ивлин Хоуп.

— Интригуващо е, не мислите ли? В случай че не си спомняте, това е името…

— Името, което Ева Кейн е взела, след като е напуснала Англия. Да, спомням си — отвърна Поаро.

— Изглежда, когато мисис МакГинти е посочила една от тези снимки тук, в Бродхини, това е била нашата мисис Апуърд. Май нещата доста се усложняват, нали?

— Наистина — прочувствено каза Поаро. — Мога да ви уверя, че когато се върнете при полицейския началник Спенс, той ще си изскубе косите до корените на косъмчетата. Да, със сигурност до корените на косъмчетата.

— Надявам се, че новината няма чак толкова много да го разстрои — отвърна сержант Флетчър.

Поаро не отговори и продължи надолу по хълма. Бе престанал да мисли. Чувстваше, че вече нищо няма смисъл.

Той влезе в пощата. Мод Уилямс беше там и разглеждаше моделите за плетене. Поаро не я заговори, а отиде на гишето за марки. Когато Мод приключи с покупката си, мисис Суийтимън се приближи до Поаро, за да го обслужи и той купи няколко марки. Мод излезе от магазина.

Мисис Суийтимън изглеждаше много заета и неразговорлива, така че Поаро успя бързо да последва Мод навън. За кратко време я настигна и тръгна след нея.

Мисис Суийтимън, която ги наблюдаваше от прозореца на пощата, мислено възкликна с неодобрение: „Тези чужденци! Всички до един си приличат. Достатъчно стар е, за да й бъде даже дядо!“

II

— Eh bien — каза Поаро. — Имате да ми кажете нещо, нали?

— Не знам дали е важно. Някой се опита да влезе в стаята на мисис Уедърби през прозореца.

— Кога?

— Тази сутрин. Самата тя беше излязла, а момичето: развеждаше кучето. Старият мърморко се беше затворил, както обикновено. А аз, естествено, бях в кухнята — тя гледа на същата страна като кабинета — доста добра възможност, за да… Нали ме разбирате?

Поаро кимна.

— Така че аз изтичах на горния етаж и влязох в стаята на Нейно Кисело Величество. На прозореца беше опряна стълба и един човек човъркаше ръчката му. След убийството мисис Уедърби държи къщата заключена и залоства врати и прозорци. Дори чист въздух не влиза. Когато мъжът ме видя, той заслиза бързешком и офейка. Стълбата беше на градинаря, който орязваше бръшляна, но към единадесет часа отишъл да хапне.

— Кой беше този мъж? Можете ли да го опишете?

— Видях го съвсем бегло. Докато стигна до прозореца, той беше вече изчезнал, а когато го зърнах първоначално, беше застанал срещу слънцето и не успях да разгледам лицето му.

— Сигурна ли сте, че беше мъж?

Мод се замисли.

— Беше облечен като мъж, на главата си носеше стара шапка. Но може и да е била жена, разбира се…

— Хм, интересно — каза Поаро. — Много интересно… Нещо друго?

— Засега няма. Какви стари боклуци пази тази жена! Трябва да е изкуфяла. Тази сутрин ме обвини, че тършувам из вещите й. Следващия път сигурно ще ме обвиня, че искам да я убия. Ако някой си проси смъртта, това е тя! Страшно неприятна жена.

Поаро тихо промърмори:

— Ивлин Хоуп…

— Какво е това? — Мод се завъртя около него.

— Името познато ли ви е?

— Защо питате… ами, да… това е името, което Ева, как й беше името, приела, когато заминала за Австралия. Пишеше го… пишеше го във вестник Сънди Комет.

— Санди Комет е писал за много неща, но това не го е споменавал. Полицията е намерила въпросното име, написано в някаква книга в къщата на мисис Апуърд.

Мод възкликна:

— Значи е била тя — и тя не е умряла там… Майкъл беше прав!

— Кой е Майкъл?

Мод рязко го прекъсна:

— Не мога да се бавя повече. Ще закъснея със сервирането на обяда. Яденето е във фурната и ще изсъхне.

Тя се затича. Поаро стоеше и гледаше след нея.

А мисис Суийтимън, чийто нос беше залепен на стъклото на прозореца на пощата, се питаше дали този стар чужденец не е направил някое неприлично предложение…

III

Когато се върна в Лонг Медоус, Поаро си свали обувките и обу домашните си пантофи. Те не бяха шик и според него съвсем не на необходимата висота, но Поаро изпита облекчение.

Той седна на мекото кресло и отново започна да размишлява. Доста му се беше насъбрало за размисъл.

Имаше неща, дребни подробности, които пропускаше.

Мотивът върху парчето плат беше вече оформен, нуждаеше се само от още малко връзки между детайлите.

Той си представяше Морийн с чаша в ръка как говори с отнесен глас и задава въпроси… Мисис Оливър и нейния разказ за вечерта й в театъра. Сесил?… Майкъл?… Беше почти сигурен, че тя бе споменала някакъв Майкъл — Ева Кейн, гувернантката на семейство Крейг.

Ивлин Хоуп…

Разбира се! Ивлин Хоуп!