Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (28)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs. McGinty’S Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Смъртта на мисис МакГинти

Преводач: Милена Грозева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Ямбол

Редактор: Васил Антонов

ISBN: 954-8371-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13816

История

  1. — Добавяне

Глава IV

С отвращение Еркюл Поаро огледа стаята, в която трябваше да се настани. Тя беше просторна и това беше единственото й достойнство. Поаро направи красноречива гримаса, когато прокара подозрително пръст по една лавица за книги. Така и предполагаше — прах! Той внимателно приседна на канапето и разкъсаните му пружини тъжно се огънаха под него. Двата избелели фотьойла имаха малко по-свестен вид. Голямо куче със свиреп вид — Поаро веднага заподозря, че има краста — изръмжа от четвъртия, сравнително удобен стол, където се беше излегнало.

Стаята беше голяма, с избелели тапети. По стените висяха накриво гравюри с отблъскващи сюжети, редом с една или две по-прилични картини. Калъфите на фотьойлите бяха избелели и мръсни, килимът беше на дупки и си беше грозен по начало. Навсякъде бяха разхвърляни най-различни джунджурии. Масите заплашително се клатеха, тъй като липсваха някои от накрайниците на краката им. Единият от прозорците беше отворен и очевидно никаква земна сила не би била в състояние отново да го затвори. Вратата, временно прилепнала към касата, едва ли щеше да остане задълго в същото положение. Резето й не държеше и всеки повей на вятъра я отваряше с трясък и бурни талази студен въздух преминаваха като вихрушка през стаята.

„Истинско страдание — каза Еркюл Поаро на себе си в пристъп на остро самосъжаление. — Да, истинска мъка.“

Вратата с трясък се отвори и вятърът нахлу заедно с мисис Самърхейс. Тя огледа стаята, извика „Какво?“ на някого в далечината и излезе отново.

Мисис Самърхейс беше червенокоса и имаше привлекателно лице, обсипано с лунички. С разсеян вид тя ту слагаше нещата по местата им, ту ги търсеше из къщата.

Еркюл Поаро скочи на крака и затвори вратата.

Миг-два по-късно тя се отвори и мисис Самърхейс отново се появи. Този път тя носеше голям емайлиран леген и нож. Някъде отдалеч се обади мъжки глас:

— Морийн, тази котка пак повърна. Какво да направя?

Мисис Самърхейс отговори:

— Идвам, скъпи. Почакай малко!

Тя пусна легена и ножа и отново изчезна.

Поаро пак стана и затвори вратата. Каза си: „Аз определено страдам.“

Някаква кола пристигна, голямото куче скочи от стола и се задави в кресчендо от лай. То се хвърли върху малката масичка до прозореца и тя с трясък се разпадна.

Enfin — каза Еркюл Поаро. — C’est insupportable[1]!

Вратата шумно се отвори, вятърът нахлу в стаята, кучето побягна с лай. Разнесе се гласът на Морийн, по-силен и ясен.

— Джони, защо, по дяволите, си оставил отворена задната врата! Тези проклети кокошки са в килера.

— И за всичко това — каза прочувствено Поаро — плащам цели седем гвинеи на седмица!

Вратата се захлопна с трясък. През прозореца нахлу силното кудкудякане на разгневени кокошки.

Вратата отново се отвори и Морийн Самърхейс влезе. С радостен вик тя се хвърли към легена.

— Божичко, къде ли не го търсих този леген! Ще имате ли нещо против, мистър ъ-ъ-ъ… Искам да кажа, ще ви пречи ли, ако изчистя боба тук? Миризмата в кухнята е просто непоносима.

— Мадам, за мен ще бъде удоволствие.

Всъщност едва ли това бе точната фраза, но за пръв път през това денонощие на Поаро се предостави възможност да проведе разговор, по-дълъг от шест секунди.

Мисис Самърхейс се отпусна тежко върху един стол и започна да чисти боба с невероятна енергия и подчертана липса на сръчност.

— От сърце се надявам — каза тя, — че не се чувствате крайно неудобно. Ако желаете нещо да бъде променено, само ми кажете.

Поаро вече беше разбрал, че единственото нещо, което може да понася в Лонг Медоус, е хазяйката си.

— Много сте любезна, мадам — отвърна той учтиво. — Само ако можех да ви осигуря подходяща домашна прислужница!

— Домашна прислужница — мисис Самърхейс почти изпищя. — Никаква надежда! Ами че аз не мога да намеря жена дори за през деня! Имаше една, но я убиха. Такъв ми е късметът!

— Говорите за мисис МакГинти, нали? — попита бързо Поаро.

— Наистина беше мисис МакГинти. Господи, как ми липсва тази жена! Разбира се, когато я убиха, бяхме страшно потресени. Първото убийство, което се е случило, така да се каже, в семейството. И на Джони му казах, че това бе лош късмет за нас. Без мисис МакГинти направо не мога да се оправя.

— Сигурно сте били привързана към нея?

— Драги мой, на нея човек можеше да разчита. Тя идваше редовно. Идваше понеделник следобед и четвъртък сутрин — точно като по часовник. Сега идва тази жена от гарата, на име Бърп. Тя има пет деца и мъж.

Естествено, често отсъства. Или мъжа й го хващат дяволите, или старата й майка, или децата й са тежко болни, или нещо друго й се случва. При старата мисис МакГинти поне само нея я хващаха дяволите, ако някога въобще й се е случвало.

— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?

— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?

— Животът на мисис МакГинти беше ли окаян?

— Според мен — истински ужас — смотолеви мисис Самърхейс. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.

Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Мисис Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.

— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.

— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!

— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?

— Разбира се, че не.

— На мен ми изглежда страшно много.

— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?

— О, Боже мой!

— Донесоха ли някаква риба?

— Засега не.

— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.

— Ами спанакът?

— Аз ще се заема с него.

Тя изскочи през прозореца и съпружеската двойка се отдалечи.

— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.

— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?

— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа мистър ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.

— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.

— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.

Поаро почти подскочи.

— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.

Гласовете затихнаха.

Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато мисис Самърхейс отново влетя през вратата.

Той вежливо посочи купчинката боб:

Voici, madame.

— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.

— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.

— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.

— Забелязах това.

— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да бил ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.

— В момента само аз ли съм ваш гост?

— Имаме и една стара дама на горния етаж. В деня, в който пристигна, легна на легло и оттогава все лежи. Не че виждам нещо нередно в това, но трябва да й качвам храната четири пъти дневно. Иначе няма проблеми с апетита. Във всеки случай тя утре заминава при някаква своя племенница или нещо подобно.

Мисис Самърхейс се спря за момент, преди да обобщи с леко превзет глас.

— Всеки момент ще ни донесат риба. Предполагам, че няма да имате нищо против да платите наема си за една седмица. Ще останете тук една седмица, нали?

— Може би и за по-дълго.

— Не искам да ви притеснявам, но вкъщи нямам никакви пари, а знаете какви са тези хора — винаги ти досаждат.

— Моля ви, не се извинявайте, мадам — Поаро извади седем лири и прибави още седем шилинга.

Мисис Самърхейс чевръсто ги прибра.

— Благодаря ви много.

— Вероятно, госпожо, трябва да ви разкажа повече за себе си. Аз съм Еркюл Поаро.

Това откровение не впечатли мисис Самърхейс кой знае колко.

— Хубаво име — отвърна тя любезно. — Гръцко е, нали?

— Аз съм, както може би знаете — каза Поаро, — детектив. Той опря пръст в гърдите си. — Навярно най-известният детектив.

Мисис Самърхейс весело изписка.

— Виждам, че сте страхотен шегаджия, мосю Поаро. И какво разследвате? Пепел от цигари и следи от стъпки?

— Разследвам смъртта на мисис МакГинти — каза Поаро. — Съвсем сериозно.

— Ох! — извика мисис Самърхейс. — Порязах се!

Тя вдигна пръста си и дълго го разглежда. После впери поглед в Поаро.

— Вижте — каза тя, — сериозно ли говорите? Искам да кажа, че всичко вече е приключено, нали? Арестуваха онзи нещастен малоумник, който й беше наемател, съдиха го, признаха го за виновен, и това е то. Сигурно вече и са го обесили.

— Не, госпожо — отвърна Поаро. — Още не е обесен. И случаят не е приключен. Ще ви припомня стих от един ваш поет: „Въпросът остава загадка, докле той не е разрешен.“

— О-о — възкликна мисис Самърхейс и насочи вниманието си към легена в скута си. — Кръвта ми тече върху боба. Това не е хубаво, при положение че ще трябва да го ядем на обяд. Но всъщност какво значение има? Нали ще ври! Нещата винаги се оправят, когато ги свариш, нали? Дори консервите.

— Моля ви — тихо каза Поаро, — не ме предвиждайте за обяд.

Бележки

[1] Това е непоносимо! (фр). — Б.пр.