Керелин Спаркс
Неочаквана любов (23)

Глава 23

Хедър търсеше нещо, заради което да намрази Жан-Люк. Статуквото му на вампир вече не представляваше достатъчно добра причина да го отблъсква. Всички вампири в къщата пиеха храната си от бутилки. Всички мъже вампири бяха внимателни и с добри маниери. Симон и Инга изглеждаха суетни и егоистични, но Хедър подозираше, че са били такива и преди да се сдобият със зъбите си.

Фиделия потвърди теорията, че смъртта не променя характера на човека. Беше виждала доказателство за това, докато бе помагала на изгубени души. Така че Хедър не можеше да пренебрегва повече истината. Жан-Люк беше точно толкова възхитителен, интелигентен и благороден, колкото е бил и като смъртен.

Чувството му на дълг личеше и в начина, по който ръководеше бизнеса си. Нямаше нелегални цехове и малтретирани служители в името на печалбата. Фил й сподели, че Жан-Люк бе поел грижата за семейството на Пиер. Той бе добър мъж и ако беше смъртен, Хедър знаеше, че не би се поколебала да започне връзка с него. Нямаше постоянно да отрича чувствата си към него. Следователно истинският въпрос беше дали може да го приеме и обича такъв, какъвто е?

Четвъртък бе спокоен ден до вечерята, когато Иън преживя още една атака. Фиделия веднага изкара Бетани от кухнята, за да не стане малкото момиченце свидетел на страданията на вампира. Хедър мразеше да го гледа как се мъчи и го помоли да вземе някакви болкоуспокояващи, но той стоически отказа. След половин час гърчене и потене, най-накрая спокойно потъна в мъртвешкия си сън.

Хедър завърши дългия шал към първата си рокля и започна да крои втория си модел. Докато времето се нижеше, осъзна, че очаква с нетърпение да види Жан-Люк.

Той се появи около осем и половина, красив както винаги. Тя затаи дъх още щом го видя. Знам, че ме обичаш. Господ да й е на помощ, беше ли прав? Какво друго би обяснило факта, че я привлича, макар да знаеше истината за него.

Жан-Люк разгледа работата й докато чакаха Иън да се събуди. Малко по-късно вампирът се свести и стана на крака, за да види колко е пораснал. Хедър подаде на Роби шивашкия метър.

— Поздравления, вече си висок над метър и осемдесет — съобщи Роби. — И трябва да се обръснеш.

Иън се ухили, потърквайки наболата по челюстта му брада.

— Трябва да пийнем Криски и да го отпразнуваме — предложи Финиъс.

Шотландецът се засмя.

— Постоянно си търсиш повод да пиеш Криски.

— Имам една бутилка в офиса на охраната — каза Роби. — Хайде да вървим.

Тримата мъже вампири излязоха, оставяйки Хедър и Жан-Люк сами.

— Какво е Криски? — попита тя.

— Микс от синтетична кръв и шотландско уиски — обясни той. — Роман направи храната ни доста по-интересна със своята Вампирска фюжън кухня.

— Шегуваш ли се? — намръщи се Хедър.

— Не. Вече имаме Шококръв, кръв с шоколад, която е любима напитка сред жените вампири и Пенлива кръв за специални вампирски случаи.

Хедър се засмя.

— И какви ще да са тези случаи? Преместване в нов, по-луксозен ковчег?

Ъгълчето на устните му се изкриви в усмивка.

— Подиграваш ми се. Знаеш много добре къде спя и не е ковчег.

Лицето й пламна при спомена за леглото му.

— Искаш ли да видиш върху какво работя? В офиса ми е.

Тя се поколеба, не беше сигурна дали е готова да остане насаме с него зад затворени врати.

Усмивката му избледня.

— Никога не бих те наранил, cherie. Готов съм на всичко, за да те защитя.

Всичко, освен да я спре да не се влюби в него, а това можеше да й причини много болка в бъдеще. Тя въздъхна. Любовта никога не идваше с гаранционен срок. Винаги бе скок в неизвестното. Хедър просто не беше сигурна, че иска да направи този скок.

Дали не позволяваше на страха да контролира живота й отново? Понякога предпазливостта бе по-мъдрият избор. От друга страна прекалената предпазливост можеше да бъде скучна… и тъжна. Ами ако прекараше остатъка от живота си в съжаления заради тази своя мъдрост?

Хедър си пое дълбок дъх.

— Мога да намина за няколко минути.

— Добре.

Жан-Люк се запъти бавно към вратата, очаквайки тя да го придружи. Не направи опит да я докосне и тя му бе благодарна за това. Изглежда разбираше, че й е нужно време. Трябваха й и отговори.

— Защо дойде в Тексас? — попита Хедър, докато вървяха по коридора.

— Налагаше се да изчезна. Пресата започна да се чуди защо не остарявам.

— Значи се укриваш?

Той кимна.

— В следващите двадесет и пет години. След това мога да се върна Париж и да се представя за свой син.

Тя искаше да го попита дали някога е обмислял наистина да има син, но изгуби смелост.

— Т.е. ще останеш в Шницълбърг за известно време.

Как би могла да се върне към нормалния си живот, като знае, че вампирът, който я обича, живее малко по-надолу по магистралата?

— Все още мога да посещавам и други места. Просто трябва да бъда внимателен. Не мога да си позволя да бъда забелязан от медиите.

— Как пътуваш, за бога?

Хедър замлъкна, докато влизаха в изложбената зала.

— Не, не ми казвай… криеш се в ковчег в багажното отделение на някой боинг 747.

Той трепна.

— Това би било ужасно. Пътуването всъщност е много лесно за нас. Просто се телепортираме.

— Телепортирате? Никой не го прави, освен в научнофантастичните филми.

— Вампирите се телепортират.

Хедър хвърли поглед на изложбената зала, останала без думи. После се обърна отново към него, а той изчезна.

Тя ахна.

— Жан-Люк?

— Да.

Хедър подскочи и се завъртя. Беше зад нея.

— О, това е прекалено подло.

— Понякога е много полезно. Така охраната ми успя да донесе играчките на дъщеря ти тук.

— Можеш да се телепортираш в спалнята ми, когато пожелаеш, дори ако вратата е заключена?

— Да, но не забравяй, че аз съм почтен мъж.

Тя потрепна, когато внезапна мисъл й мина през главата.

— Тогава и Луи може да се телепортира тук. Може да отиде право в спалнята ми.

— Хедър — прекъсна я той, докосвайки рамото й. — В секундата, в която някой се телепортира в сградата, се задейства аларма. Снощи се активира, когато Симон се прибра.

— О! Значи заради това нахлу в спалнята ми.

— Да.

Жан-Люк наистина я пазеше.

— Оценявам колко много усилия полагате, за да ни защитавате.

Той се усмихна.

— Когато всичко това свърши, мисля, че трябва да излезем на истинска среща.

— Имаш предвид вечеря и кино? — подигра му се тя. — Не мисля да се предлагам като основно ястие.

Жан-Люк се засмя.

— Не, но мога да те заведа на някое уединено място, далеч от хорските очи. Например в замъка на Ангъс в Шотландия или вилата на Роман в Тоскана.

Същински разбойник. Размахваше лакомство пред очите й, на което трудно можеше да устои. Винаги бе искала да пътува.

— Имам приятели вампири по целия свят и всеки би ни посрещнал радушно — продължи Жан-Люк. — Просто трябва да се уверим, че никой няма да ме разпознае и че слънцето не е изгряло.

— Искаш да кажеш, че ще ме вземеш със себе си, когато се телепортираш?

— Да, всъщност е много просто.

Тя изсумтя.

— Лесно ти е да го кажеш. Обясняваш ми как ще ме превърнеш в някакъв вид… изпарения, а после ще се надяваме да се материализирам с главата в правилната посока.

— Напълно безопасно е.

— Не звучи така.

Жан-Люк наклони глава настрани и се замисли.

— Ще ти покажа как работи сега, за да не се притесняваш после.

Тя отстъпи назад.

— Нямам проблем е притеснението. Всъщност съм много веща в него.

— Просто ще отидем в офиса ми — посочи той към прозореца на втория етаж, който гледаше към изложбената зала. — И така след време, когато те взема със себе си на по-дълго пътуване, няма да те е страх.

Боже мой, той бе толкова съблазнителен.

— Може и да се съглася да излезем на среща в даден момент в бъдещето, но това не означава, че съм склонила за идеята ти да ме ухажваш.

— Добре. Ще направим пробно кръгче.

Той се приближи.

Сърцето й подскочи. О, боже, беше се съгласила да се телепортира.

Жан-Люк нежно постави ръце на талията й.

— Трябва да направиш няколко неща, за да проработи.

— Какво например?

— Обвий ръце около врата ми и се дръж здраво.

Хедър бавно вдигна длани към шията му.

— А сега какво?

Той я прегърна.

— Целуни ме.

— Това не го правеха в Стар Трек — присмя му се тя.

— Техен проблем.

— Какво ще стане, ако се телепортираш сам или с друг мъж?

Жан-Люк трепна.

— Добре де, излъгах — призна и я дари с унила усмивка, — но не можеш да ме виниш, че опитах.

Хедър го перна по рамото. Той се засмя.

— Но наистина трябва да се държиш здраво.

Стаята започна да се върти и Хедър стисна здраво врата му, сякаш живота й зависеше от това.

— Довери ми се — прозвучаха в ухото й нежните му думи, секунда преди всичко да потъне в мрак.

Усети чувство на безтегловност, а след това твърдия под под краката си. Отвори очи. Намираше се в просторен офис.

— Това беше зловещо.

— Ще свикнеш.

Хедър отстъпи назад и той я пусна. Тя започна да се разхожда из офиса, забелязвайки двете кожени кресла, бюрото, компютъра и шкафовете. Спря пред работната маса, която бе покрита с красив плат в синьо-зелени краски. Купчина паунови пера я примамваше да ги докосне. Накрая погали нежните стъбла.

— Знаех си, че ще искаш да ги докоснеш — обади се тихо Жан-Люк зад нея. — Харесваш текстурите.

Кожата на Хедър настръхна.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавах те — той се приближи до нея. — Харесва ти мекотата на коприната върху кожата ти. Обичаш да усещаш плюш и кадифе под пръстите си.

Жан-Люк вдигна едно пауново перо.

— Това ми напомня за теб. Съчетава всички различни нюанси на зеленото и тюркоазното, които мога да видя в очите ти. Променят се леко, когато се усмихваш или мръщиш и… по време на оргазъм.

Тя му хвърли раздразнен поглед.

— Твоите очи също се променят.

Той се усмихна и й подаде няколко скици.

— Какво мислиш?

Хедър ги разгледа. Жан-Люк бе наистина талантлив. Успяваше да използва вековете натрупан моден опит и да създаде нещо едновременно класическо и ново.

— Красиви са.

— Както и източникът на вдъхновението ми.

Той погали лицето й с перото и продължи надолу по врата й.

Тя остави скиците и тръгна към прозореца. Погледна надолу към манекените, които блестяха в искрящо бяло в тъмната изложбена зала.

— Имам нужда да разбера повече за теб.

— Какво искаш да знаеш?

Хедър облегна чело върху студеното стъкло.

— Всичко. Ти знаеш всичко за мен.

Той въздъхна.

— Няма много за разказване. Роден съм като беден слуга, син на Жан, който чистеше оборите. Не си спомням фамилното си име.

Тя се обърна към него.

— Ами Ешарп?

— Сдобих се с него, след като бях трансформиран. Някои вампири ме наричаха така на шега. Всяка жена, която… ме срещнеше, след това носеше шал, за да прикрие белезите — обясни Жан-Люк и сви рамене. — Ешарп означава шал.

Хедър трепна.

— Тъжна шега.

— По-голямата част от живота ми бе една тъжна шега. Борих се усилено, за да стигна дотук.

Тя го разбираше.

— Вярно ли е онова, което каза миналата нощ, че майка ти е починала, когато си бил малък?

Той седна на едно от креслата с навъсено изражение.

— И двамата ми родители починаха. Останах сирак, когато бях на шест години. Баронът ми позволи да спя в конюшнята и да поема задълженията на баща си.

Хедър изсумтя.

— Хм, много мило от негова страна.

— Беше по-добре, отколкото да остана без дом.

Тя приближи до него и спря до бюрото.

— Продължавай.

— Баронът беше опитен воин и няколко негови подопечни живееха в шатото със сина му. Тренираше ги, за да станат рицари. А аз се криех зад разни бурета и наблюдавах. След това се упражнявах вечер в конюшните с една тояга.

Хедър кимна.

— Обзалагам се, че си бил добър.

— Синът на барона беше побойник и пребиваше другите момчета до кръв. Баща му не правеше нищо, защото се гордееше с него. Един ден, когато бяха на около десет години, той повали едно от момчетата на земята и започна да го налага със сопа. Аз грабнах тоягата си и го блъснах. Тогава започнахме да се бием.

Хедър трепна. Като учителка по история, тя разбираше колко сурови са последствията, ако някой селянин нападне господаря си.

— Слугите ми крещяха да спра и да бягам — продължи Жан-Люк. — Другите момчета изтичаха да предупредят барона, а аз продължавах да се бия като луд. Всички години, прекарани в мизерия и недоволство изригнаха в мощен гняв.

— Мога да си представя.

Тя бе толкова ядосана на себе си за всичките години, през които се беше държала като изтривалка.

— Какво направи баронът?

— Нареди ни да спрем. Тогава разбрах какво съм сторил. Мислех, че ще умра — Жан-Люк разтри слепоочието си и се намръщи. — Това беше първият път, в който се почувствах напълно безпомощен. Съдбата ми бе изцяло в ръцете на друг човек.

— Колко ужасно.

Хедър се настани в стола до него.

— За всеобща изненада баронът се приближи до сина си и го зашлеви през лицето с опакото на ръката си, толкова силно, че момчето се строполи на земята с разцепена устна. Баронът заяви, че това му е наказанието, задето не е успял да убие един по-нисшестоящ от него в двубой. След това каза, че мога да се сражавам, ако искам. Бях изумен, но ми се стори по-добра алтернатива, отколкото да рина конюшните през остатъка от живота си и затова се съгласих.

— Тренирал си с другите момчета?

— Да. Следващите няколко години бяха трудни. Трябваше постоянно да съм нащрек, защото синът на барона непрестанно се опитваше да ме хване в капан и пребие до смърт.

— Ама че отрепка.

Жан-Люк се усмихна.

— Да, такъв беше. Тогавашният крал Луи XII се опитваше да превземе Италия и нареди на благородниците си да му изпратят най-добрите си рицари. Баронът беше свързан с могъщото семейство дьо Гиз, което искаше кралят да се провали. Затова му бе поръчано да изпрати най-некадърния си боец. Така бях ръкоположен набързо в рицар. Още една тъжна шега.

Хедър трепна.

— Едва ли си бил най-некадърният.

— Нямах никакъв реален опит в битка или пък семейство. Затова бях заменим. Дадоха ми някакво подобие на кон и покъртително стари оръжия.

— Боже мой, изпратили са те на сигурна смърт.

— Именно. Спомням си как баронът се засмя и заяви, че решението му да ме тренира, си е заслужавало. Бях изпратен вместо сина му на война, която бе обречена на провал. — Жан-Люк затвори очи за момент. — В онзи ден се заклех, че никога повече няма да позволя да бъда отново безпомощен или нечия пионка.

Хедър докосна ръката му.

— Толкова съжалявам.

Той взе ръката й в своята.

— Първата ми битка бе през 1500 година. И оцелях.

— Бил си само на петнадесет.

— Продължих да се справям добре. Бях забелязан и ми дадоха по-добър кон и оръжия. Не спрях да се издигам по ранг чак до 1513 година при битката на Шпорите.

— Тогава…

— Умрях. Англичаните превзеха Франция при Уингейт и бойните ми другари избягаха насред сражението. Аз останах на мястото си и разсякох първия англичанин, който ме доближи. Глупава грешка, тъй като не след дълго бях обграден и намушкан множество пъти. След това ме оставиха да умра.

Хедър потрепна и Жан-Люк затегна хватката си около ръката й.

— Онази нощ ме намери Роман. Не исках да умра.

— Разбира се. Бил си толкова млад.

— Да, но имаше и друго. Исках да бъда господар на собствената си съдба. Беше ми дошло до гуша да бъда безпомощен. Исках контрол, дори над смъртта.

Хедър преглътна с усилие.

— Явно си го получил.

Той се усмихна с ирония.

— Все още мога да умра. А ето я и последната нелепица в моя кратък живот на смъртен — на сутринта тялото ми бе изчезнало, така че битката на Шпорите бе записана в историята като сражение без нито една пролята капка кръв. Аз бях единствената забравена жертва.

— Съжалявам.

Жан-Люк стисна ръката й.

— Само неколцина знаят за миналото ми. Мразя дори да си спомням колко жалък съм бил.

— И аз се чувствах така, защото позволих на всички около мен да ме командват, но знаеш ли, въобще не сме жалки. Ние сме завоеватели. И двамата сме положили усилия да променим живота си към по-добро.

Хедър трепна вътрешно. Току-що бе признала, че животът му като вампир е по-добър от този като смъртен.

— Няма да те лъжа, cherie. Светът на вампирите е също толкова насилствен, колкото и на смъртните. Бунтовниците набират армия и може да избухне нова война. Това ще е катастрофа за всички ни. Подобно сражение не би могло да остане незабелязано. Пресата ще му се нахвърли като топъл хляб.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Тайната ви ще бъде разкрита.

Той кимна.

— Точно така.

И тогава щяха да се появят хора, решени да заловят и убият всички вампири.

— Това ще е катастрофално — промълви тя, отдръпна ръката си и се облегна в стола.

Светът на вампирите беше опасен. Как би могла да въвлече дъщеря си в него?

Жан-Люк се изправи и пристъпи към прозореца, който гледаше към долния етаж.

— Трябва да те предупредя за благотворителното шоу след седмица. Мислех да го отменя, тъй като ще даде възможност на Луи да те нападне, но решихме да се състои.

Хедър преглътна.

— Т.е. аз ще съм примамката?

Той се обърна с лице към нея.

— Няма да се отделя от теб цяла вечер. Ще бъдем старателно подготвени. Така е най-добре. Ще го примамим тук, където можем да контролираме ситуацията. А и е по-добре да разрешим проблема през нощта, когато всички вампири са будни и способни да те защитят.

Тя кимна бавно.

— Да, най-добре всичко да приключи.

Не искаше да живее под заплахата на Луи по-дълго, отколкото е нужно.

— Но трябва да защитим дъщеря ми и Фиделия. Няма да ти позволя да ги изложиш на опасност.

— Съгласен съм — отвърна Жан-Люк и пристъпи към работната си маса. — Сега знаеш от какво се страхувам най-много. Мразя да бъда безпомощен. Като вампир, разполагам с изключителна сила, способности, бързина и редица други, но също така имам и една отвратителна слабост. През деня съм напълно безпомощен.

Хедър се изправи на крака.

— Имаш охрана, която да те пази.

Той поклати глава и повдигна парче зелена коприна.

— Не се притеснявам за собствената си безопасност. Всяка сутрин по изгрев-слънце, когато се унасям в мъртвешкия си сън, ме обхваща ужасяващият страх, че нещо ще ти се случи, докато аз лежа там безпомощен и не мога да ти помогна. — Той смачка плата в юмрука си. — Не мога да го понеса.

— Аз ще бъда добре — успокои го Хедър и се спусна към масата. — С мен са Фил и Иън, и Фиделия с пистолетите й. А и не съм напълно безпомощна — продължи, докосвайки ръката му. — Всички си имаме страхове, които ни преследват.

— Все още ли се страхуваш от мен и от това, което представлявам? — Жан-Люк пусна плата върху масата. — Как мога да те убедя, че това не променя нищо. Ще те обичам, независимо от обстоятелствата. Винаги ще те обичам.

Сълзи изпълниха очите й и тя се извърна.

— Въпросът не е, че не ти. Мисля, че си прекрасен мъж.

Той вдигна едно пауново перо и прокара мекото му стъбло нагоре по ръката й.

— Полагам неимоверни усилия, за да не те докосна.

Ръката й настръхна. Сърцето й изпитваше болезненото желание да го утеши. Жан-Люк се нуждаеше от някой, който да го обича. Заслужаваше цялата любов, с която един добър живот би трябвало да е изпълнен и която той не бе получил.

С кратък стон, Хедър обви ръце около кръста му и го прегърна силно.

— Ти си добър мъж, Жан-Люк. Красив.

— Хедър… — Той я придържаше едва-едва, сякаш се опитваше да запази контрол. — Желая те.

Ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, предизвиквайки малки сладки тръпки.

Тя трябваше да се отдръпне, ала Жан-Люк бе толкова солиден. Беше наистина лесно да се остави на грижите му. Усети брадичката му да се потърква в косата й. Устните му докоснаха челото й и познатата притегателна сила на желанието се разпръсна из цялото й тяло.

Ръцете му се стегнаха.

— Позволи ми да те ухажвам. — Зарови нос във врата й и прошепна в ухото й. — Позволи ми да те обичам.

Хедър погледна лицето му и дъхът заседна в гърлото й. Светлосините му ириси се изменяха.

— Очите ти стават червени.

Жан-Люк отметна косата от челото й.

— Това е проблем, с който се сблъсквам винаги когато съм около теб.

— Защо? Карам те да огладняваш ли?

— Караш ме да горя от желание. Очите ми просто отразяват страстта, която ме изгаря отвътре.

— Искаш да кажеш, че те стават червени, когато си… възбуден?

— Да. — Той се усмихна бавно. — Можеш да ми помогнеш да облекча този проблем, но се опасявам, че ще продължи да се появява непрекъснато.

Мили боже, толкова лошо ли щеше да бъде да прекара остатъка от живота си по този начин? Зрънце паника покълна в стомаха й. Не беше готова да приеме един толкова различен живот за себе си и дъщеря си.

— Т-трябва да тръгвам.

Тя отстъпи назад.

Жан-Люк я освободи.

— Както желаеш, cherie.

Хедър напусна офиса и се промъкна в тъмната си спалня.

Боже мой, какво трябваше да направи? Не се и съмняваше, че Финиъс е прав и когато човек се превърне във вампир, това не променя характера му. Жан-Люк беше точно толкова благороден и почтен, колкото когато е бил жив. Може би дори повече. Допълнителните години живот му бяха придали мъдрост и зрялост, която тя намираше за много привлекателна. И разбира се, той беше страшно секси. Държеше се прекрасно с Бетани, беше мил и щедър с Фиделия. Беше идеален във всяко отношение, с изключение на едно. Жан-Люк бе вампир.

Но това не го бе променило и не променяше чувствата й към него. Сега, след като превъзмогна първоначалния шок, Хедър осъзна, че все още е привлечена от него, както и влюбена. А това я плашеше много повече от острите му зъби. Защото сериозно обмисляше да започне връзка с него.

Част от нея смяташе, че това е лудост. Познаваше Жан-Люк само от седмица. Как би могла да вземе решение, което ще промени целия й живот? Както и този на Бетани. Как щеше да обясни на дъщеря си, че новият приятел на мама е мъртъв през деня? Как би могла да обремени с такава тайна едно толкова малко дете? Ала алтернативата — да крие истината от дъщеря си, щеше да я накара да се чувства безчестна и да изпитва вина.

Като цяло ситуацията беше неприятна. Тя щеше да остарее, но не и Жан-Люк. Щеше да въвлече дъщеря си в един странен свят. От друга страна можеше да осигури на детето си прекрасен и любящ втори баща.

Но той щеше да е мъртъв през деня. Умът й прескачаше от плюсовете към минусите и обратно. Достатъчно трескаво, че да получи адско главоболие. Запрепъва се през тъмната стая и влезе в банята, после затвори вратата и включи лампата.

Погледна се в огледалото. Фиделия й беше казала да следва сърцето си. То копнееше за Жан-Люк, но разумът призоваваше да бъде предпазлива. Ако той станеше част от семейството й и връзката им не просъществуваше, не само тя щеше да бъде с разбито сърце. Бетани също щеше да страда.

Хедър въздъхна. Бе във война със страха, но точно в тази битка той надделяваше. Най-безопасният ход на действие беше отстъплението. Щеше да се отдръпне, преди любовта й към Жан-Люк да я завладее.

 

 

Хедър работи усърдно в петък, опитвайки се да не мисли за Жан-Люк. Вечерта той я попита дали желае да поговорят в офиса му, но тя отказа. Тъжният поглед в очите му се вряза в сърцето й и Хедър забърза към спалнята си. Фиделия я попита какво има, но тя успя само да поклати глава с буца, заседнала в гърлото й.

По време на обяда в събота откри още една суперсила, която притежаваха вампирите. Невероятен слух. Докато бяха в кухнята Иън дочу приближаването на кола по алеята. Хедър придружи двамата охранители до фоайето на изложбената зала.

Фил надникна през прозореца.

— Пикап. Тегли след себе си плоско ремарке.

Хедър погледна през стъклото, за да види кой излиза от пикапа.

— О, не, това е треньор Гюнтер.

— Заплаха ли е? — попита Иън.

— Само за всяка жена по земята — измърмори Хедър. Забеляза големите, черни кутии отзад в пикапа и останалите, струпани върху ремаркето. — Докарал е подиума.

А това явно означаваше, че той е новият приятел на Лиз Шуман. Боже мой, Лиз сигурно бе полудяла.

Тренерът тръгна към входа, не обърна внимание на звънеца и заудря по вратата с юмрук.

Хедър трепна.

— Ще трябва да го пуснете вътре. Ще отида да извикам Алберто.

Тя забърза надолу по коридора към офиса на италианеца. Дори от там можеше да чуе гръмкия глас на тренера, докато мъжът влизаше във фоайето.

— Подиумът е тук — съобщи на Алберто. — И обещах на Лиз три билета за шоуто.

Той неохотно й подаде три билета.

— Едва се намират достатъчно за училищния съвет и големите клечки в града.

Хедър трепна.

— Предполагам, че само с двадесет госта няма да съберем кой знае какви пари.

Алберто изсумтя.

— Тези местни хора нямат пари. Жан-Люк е този, който прави дарението. Двадесет хиляди.

— Долара? — Хедър преглътна. — Това е страшно щедро.

— Има си причини — махна с ръка Алберто. — Не, че по принцип не е щедър. Жан-Люк дава доста средства за благотворителност, но в този случай си плаща за мълчание. Когато магазинът затвори след шоуто, той иска това място да бъде забравено. Мисля, че работата ти ще приключи.

Тя си спомни, че я беше наел само за две седмици.

— Искаш да кажеш, че никой няма да идва тук въобще?

— Да се надяваме, че не. Ако се появи някой, ще има охрана, която да го отпрати. Аз ще се върна в Париж с манекенките, а Жан-Люк ще се крие тук.

Звучеше толкова самотно. Хедър си припомни първата карта, която изтегли Фиделия за Жан-Люк. Отшелникът. Той ще бъде напълно самотен, но тя можеше да промени този факт, ако му позволеше да я ухажва.

— Е, най-добре да хвърля поглед на този подиум — каза Алберто и излезе от офиса.

Хедър се забави, преди да се върне във фоайето. Фил и треньорът вече бяха внесли част от секциите на подиума в изложбената зала, а Алберто ги проверяваше.

— Хей, Хедър! — извика треньорът, докато се отправяше към ремаркето за другите части от съоръжението. Той посочи към Иън, който седеше в сенките и изглеждаше засрамен. — Това момче въобще не е от полза. Би трябвало да уволниш мързеливия му задник.

Хедър отправи съчувствен поглед към Иън. Тя знаеше, че той трябва да стои извън обсега на слънчевата светлина, но явно Гюнтер му вгорчаваше живота. След още двадесетина минути всички части от подиума бяха разтоварени.

Тя даде билетите на треньора.

— Сега излизам с Лиз Шуман, както знаеш — каза той и се спря на входната врата.

— Разбрах — кимна Хедър.

— Мда. — Тренерът стегна бицепсите си. — Голяма щастливка е. Не знаеш какво изпускаш.

— Направо съм съкрушена. Моля те, кажи на Лиз да намине в петък, за да се уверя, че роклята й става.

Вече беше уредила други две нейни приятелки от учителките да дефилират.

— Колко изискан ще е купона? — попита тренерът. — Трябва ли да се накипря?

Погледът й се спусна по потника и спортните му шорти.

— Може да обмислиш идеята да носиш панталони. И да оставиш свирката у дома.

— О, много ще е изискано, а? — отбеляза той и тръгна към вратата. — До следващата събота.

Хедър се върна в дизайнерското студио, за да продължи работа върху втория си модел, а Алберто излезе, за да раздаде лично останалите билети.

Около шест вечерта Иън отново колабира. Хедър бе благодарна, че дъщеря й вечеряше в кухнята и не го видя. Въпреки това вампирът започваше да изглежда по-възрастен и не беше сигурна как да обясни това на дъщеря си.

Вървеше към кухнята с Фил, когато прозвуча входния звънец. Охранителят надникна през прозореца.

— Шерифът е.

Хедър отвори вратата и го пусна вътре.

— Исках да се уверя, че сте добре.

Били я огледа отгоре до долу и натика клечка за зъби в устата си.

Тя затвори вратата.

— Добре сме. Някакви новини?

— Не, не мога да намеря този Луи. — Били се запъти към изложбената зала и огледа наоколо. — Открихме няколко пръстови отпечатъци в музея, но не са в нито една система, а и не знаем истинското му име, така че сме в задънена улица.

— Разбирам.

Хедър го последва навътре в магазина.

— Намерихте ли нещо полезно в пикапа на Хедър? — попита Фил.

— Не. — Били се замота покрай частите на подиума.

— Приготвяте се за шоуто в събота, а?

— Да — отвърна Хедър. — След като ще присъствам на шоуто, Жан-Люк мисли, че Луи ще дойде.

Били се завъртя с лице към нея.

— Ще те използва за примамка?

Тя сви рамене.

— Той също е примамка. Луи иска да убие и двама ни.

Шерифът се намръщи, дъвчейки клечката си за зъби.

— Ще трябва да присъствам, заедно с двамата си заместници.

— Ще се радваме на помощта ти — увери го Хедър.

Иън й беше казал, че, ако смъртните видят нещо, което не трябва, вампирите ще изтрият спомените им.

Били се върна до входната врата.

— Коуди отново се държи странно. Снощи беше в бара на Шмити. Напи се и започна да говори ругатни по твой адрес. След това изведнъж заяви, че е хлебарка и започна да пълзи по всички билярдни маси, разваляйки игрите на клиентите.

Хедър въздъхна. Още един проблем, с който трябваше да се занимава.

— Наложи се да го заключа за през нощта.

Били отвори вратата и се спря на верандата.

— Беше си добре тази сутрин, но ми помни думите, този мъж е откачалка.

— Разбирам. Благодаря, че се отби.

Хедър затвори вратата и я заключи.

Светът се беше сбъркал, щом вампирите изглеждаха по-нормални от смъртните.