Керелин Спаркс
Неочаквана любов (13)

Глава 13

Прилича повече на музей, отколкото на магазин, помисли си Хедър докато стоеше пред новия си временен дом. Гръцки колони, изработени от камък, подпираха фронтона на покрива^[1]. Близо до главния вход имаше надпис Бутик Ешарп, изписан с красив курсивен шрифт.

— Голямо е — прошепна Бетани.

— И скъпо — добави Фиделия. — Хуан трябва да е много богат.

— Не е Хуан, а Жан — Хедър трепна, припомняйки си начина, по който Жан-Люк бе упражнил произношението си.

Той беше пред входната врата на магазина и в дясната си ръка стискаше здраво бастуна, докато говореше с Фил и с още един мъж, облечен точно като него. Явно панталоните цвят каки и тъмносините полота бяха официалната униформа на охраната. Двамата охранители изчезнаха в сградата с чантите с покупки от магазина с намаления.

Жан-Люк слезе по стълбите, до мястото, където го чакаше Хедър.

— Фил и Пиер ще занесат торбите до стаите ви — той се огледа. — Ще сте в по-голяма безопасност вътре, където алармата е включена.

— Ще ти покажа безопасност — Фиделия тръшна чантата си върху предния капак на БМВ-то и извади Глок-а. — Ако Луи се появи, ще съм готова за него. А сега къде е ключът за предпазителя? — Тя започна да рови из чантата си.

— Пиер е другият охранител?

Хедър не беше добра в запомнянето на имена, а и беше срещнала много хора през последните два дни.

— Oui. Той е дневна охрана. — Жан-Люк потропваше нетърпеливо с бастуна си по тухлената алея. — Най-добре да влизаме.

— Чух, че си имаме компания — обади се един глас от входната врата.

Хедър се обърна и позна говорещия. Беше мъжът, с когото Саша „разговаря“ в петък вечер. Алберто Албертини. Той стоеше между двете красиви манекенки, за които Саша беше клюкарствала. Хедър не можеше да се сети имената им, но си спомни слуховете, които ги свързваха с Жан-Люк. Поне бяха залепени за Алберто, а не за Жан-Люк. И все пак, когато младият италианец ги придружи надолу по стълбите, й се прииска да се спънат в дългите си вечерни рокли.

Ревност, укори се тя. Каква грозна емоция. Щеше да я понесе по-лесно, ако тези двете не бяха толкова дяволски безупречни. Идеално бледа кожа, перфектно поставен грим, съвършени тела. Заедно бяха дори още по-зашеметяващи, защото бяха пълни противоположности една на друга.

Едната имаше дълга, черна коса и тъмни бадемови очи. Беше облечена в елегантна, черна рокля от сатен, която блестеше на лунната светлина точно като съвършената завеса на черната й копринена коса. Прическата на другия модел представляваше спускащи се по гърба й перфектни къдрици в най-светлия нюанс на русото. Очите й бяха полупрозрачни и ледено сини. Кожата й бе бледа подобно на бялата бляскава рокля, която носеше.

— Тя принцеса ли е? — прошепна Бетани.

Двете манекенки погледнаха малкото момиченце, но никакво изражение не се появи на перфектните им лица. Погледите им преминаха през нея и Фиделия и се спряха на Жан-Люк.

Хедър осъзна, че е пренебрегната.

Жан-Люк посочи към жената в черно.

— Това е Симон — после ръката му се премести към другата в бяло. — А това е Инга.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Хедър Уестфийлд, а това е дъщеря ми Бетани.

— Аха! — Фиделия изкара ключето от чантичката си. Тя погледна със закъснение Инга. — Santa Maria, момиче вземи да хапнеш нещо. И хвани малко тен. Изглеждаш като мършав призрак.

Блондинката я изгледа незаинтересовано и се извърна. Симон се взря гневно в Жан-Люк, а тъмните й очи блестяха от гняв.

— Те са под нивото ти.

Жан-Люк не отговори нищо, но я изгледа продължително и напрегнато.

Хедър се зачуди колко дълго ще продължи конкурса по взиране. Бетани се прозя. Фиделия изруга тихо на испански, докато се опитваше да отключи предпазителя на пистолета.

Най-накрая Симон сведе поглед. Тя се поклони леко сякаш признаваше капитулацията си. Когато се изправи, насочи погледа си към Хедър, който беше изпълнен с такава омраза, че я накара да потрепери.

Студените очи на Инга преминаха през Хедър като леден бриз и се фокусираха върху Жан-Люк.

— Не е типично за теб да проявяваш толкова лош вкус. — Тя се завъртя и се заизкачва нагоре по стълбите със Симон.

Алберто ги последва.

Хедър сви рамене, докато поставяше ръце в джобовете на дънковите си панталонки.

— Това беше едно страхотно посрещане.

Жан-Люк сви устни.

— Те не са свикнали да са покрай…

— Обикновени хора? — прекъсна го Хедър.

— Готово! — Фиделия успя да свали предпазителя на Глок-а, след което го насочи към входната врата. — По дяволите. Закъснях. Исках да ловувам принцеси и да окача една от проклетите им тиари над камината си.

— Не им позволявай да те разстройват — каза Жан-Люк. — Тук са само заради благотворителното шоу, което предстои след две седмици. След това си заминават. Алберто също. Всички те ще се върнат в Париж.

Той изглеждаше толкова тъжен от казаното, че Хедър не можеше да не се запита защо беше дошъл тук.

— Защо напусна Париж?

— Дълга история.

Обзалагаше се, че е така. Също така се чудеше колко точно близък е с моделите от ада.

— От дълго време ли познаваш Симон и Инга?

— Да. — Той тръгна нагоре по стълбите и им махна да го последват. — Хайде. Вътре е по-безопасно.

Жан-Люк спря до входната врата, оглеждайки околността с присвити очи.

— Мислиш ли, че Луи ще дойде тук?

Хедър придружи дъщеря си по стълбите.

— Никой не знае каква ще е следващата му стъпка.

Жан-Люк задържа вратата отворена. Фиделия и Бетани влязоха вътре, но Хедър се забави до него на входа.

— Симон и Инга, те са… просто твои модели?

— Да — отговори той и устата му потрепна. — Притеснена ли си, cherie?

— Не, добре съм. — Тя беше просто ревнива лъжкиня, това беше всичко. Влезе в елегантното фоайе, което водеше към изложбената зала на магазина. — Фиделия, вдигни предпазителя и отново го заключи. Мисля, че ще си в една стая с мен и Бетани.

Тя погледна въпросително към Жан-Люк.

— Да, за съжаление. Имам само една стая за гости горе.

Той затвори входната врата и я заключи, след което натисна няколко бутона върху панела на алармата на стената.

Само една стая за гости?

— Значи Симон и Инга не живеят тук?

Жан-Люк се намръщи.

— Те са отседнали тук. Алберто и охранителите също. — Той посочи надясно. — Искате ли да ви разведа?

— Добре.

Хедър подозираше, че той се опитва да смени темата.

— Погледнете тези огромни стълби! — Бетани се взираше в грандиозното стълбище, което започваше от дясната страна на магазина и се извиваше грациозно до модния подиум на втория етаж с изглед към него. — Нашата стая там горе ли е?

— Да, но първо искам да ти покажа къде ще работи майка ти.

Жан-Люк ги поведе към коридора, който започваше под извивката на голямото стълбище. Хедър хвана ръката на Бетани и го последва. Много хора живееха тук. Къде спяха всички те?

— Предполагам, че господарската спалня е на първия етаж?

— На този етаж няма спални.

Жан-Люк продължи надолу по коридора, който водеше към дясната част на къщата. Стените бяха декорирани с черно-бели рамкирани снимки на модели, облечени в дрехите на Жан-Люк Ешарп. Той посочи към вратите отдясно, покрай които минаваха.

— Женската тоалетна. Мъжката тоалетна. Конферентната зала.

От лявата страна на коридора имаше само една врата:

— Това е модното студио. — Той спря пред големите двойни врати и набра кода на алармата.

Хедър не можеше да види през него.

— Ако ще работя тук, не трябва ли да знам комбинацията за алармата.

Жан-Люк се поколеба.

— Алберто я знае.

Той отвори вратата.

Не й се доверяваше с кода? Хедър влезе в студиото намръщена.

— И Алберто ли ще работи тук?

— Oui.

Жан-Люк включи лампите.

Бетани ахна.

— Толкова е голямо!

— Огромно е — кимна Фиделия.

— Да, така е.

Хедър огледа огромната зала. Нямаше и следа от битката в петък вечер. Потрошеният манекен беше изчезнал.

Жан-Люк посочи към витото стълбище в далечния ляв ъгъл.

— Това води към модния подиум над магазина. Ще послужи за пряк път до спалнята ви на горния етаж.

— Разбирам. Сега можем ли да се качим? Бетани е много изморена.

Той се поколеба, наклони глава и се намръщи.

— Скоро ще е готово. Елате, трябва да знаете къде е кухнята.

Хедър го последва обратно в коридора и забеляза врата в края му.

— Това изход ли е?

Той погледна към вратата.

— Води към мазето. Няма да имаш работа там — Жан-Люк тръгна бързо в обратна посока, връщайки се към изложбената зала. — Ще затворим магазина. Така ще е по-безопасно.

Те го последваха обратно.

Фиделия се спря пред стъклена витрина, пълна с чанти, изработени от присъщата за моделите на Жан-Люк материя, щампирана с хералдически лилии.

— Ще ми е от полза една по-голяма чанта за пистолетите ми.

— Може да вземеш, която пожелаеш — предложи й Жан-Люк, докато се насочваше към коридора отляво.

Хедър погледна неодобрително Фиделия, но детегледачката просто й се усмихна.

— Може ли и аз да си взема една чанта? — попита Бетани.

— Не.

Хедър се намръщи при мисълта за четиригодишното си дете, което носи чанта за осемстотин долара.

Докато влизаха в коридора от лявата страна, Жан-Люк посочи към първия етаж.

— Това е офисът на охраната. Ако имате нужда от помощ, отивате там.

— Разбрано.

Хедър забеляза панел с клавиатура до вратата.

— Складове — Жан-Люк посочи наляво. — Офиса на Алберто — допълни и после спря пред вратата отдясно. — Това е кухнята. Може да я използвате, когато пожелаете. — Отвори вратата и се отдръпна, за да ги пусне да влязат.

Беше повече от кухня. Имаше малка трапезария и кът за сядане, в комплект с удобен диван, фотьойли и телевизор. Продължаваше като помещение с пералня и сушилня. Хедър влезе в стаята и се възхити на чистите уреди, блестящи и нови. Шкафовете бяха пълни с красиви изделия от стъкло и камък.

— Обожавам приборите в тоскански стил — каза тя.

— Мислех да си купя няколко от магазина с намаления. Откъде взе твоите?

— От Тоскана — усмихна се той.

— О, ясно.

Бузите й пламнаха. Богатите живееха в друг свят.

В хладилника от неръждаема стомана имаше само няколко соленки и сиренца заедно с три бутилки неотворено шампанско — без съмнение остатъци от партито в петък вечер. Килерът беше напълно празен.

Тя затвори вратата му.

— Какво ядете всички тук?

Жан-Люк трепна.

— Забравих за това. Ще кажа на охраната да се погрижи.

Как можеше да забрави за храната? Хедър забеляза дъщеря си отпусната на дивана, заспивайки върху жълтата мечка.

— Вече наистина трябва да отидем в стаята си.

Той наклони глава, сякаш се опитваше да чуе нещо.

— Вече е готова.

— Добре.

Хедър размени въпросителен поглед с Фиделия. Жената леко поклати глава. Или не знаеше или не искаше да говори за това сега.

Хедър помогна на Бетани да се изправи.

— Да вървим, скъпа. Почти стигнахме.

Докато напускаха кухнята, Хедър забеляза Алберто да излиза от стаята в далечния край на коридора. Той се препъна, държейки се за врата с една ръка. В другата носеше две вечерни рокли. Мъжът погледна обратно към отворената врата.

— Ще ги преправя, както пожелахте.

— Гледай да го направиш — изсъска гласът на Симон, преди тя да затръшне вратата.

Алберто се забърза надолу по коридора, но се поспря, когато ги забеляза.

Жан-Люк стисна бастуна си толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Проблем ли има?

Хедър го погледна, изненадана от ядосания му тон.

Алберто се изчерви.

— Трудно е да им се угоди.

— Несъмнено. — Жан-Люк го изгледа гневно. — Един мъдър човек дори не би опитал.

Италианецът сведе поглед.

— Знам, че си прав, но те са толкова… красиви.

Той потърка врата си.

Хедър присви очи. Това по пръстите му кръв ли беше?

— Извинете ме.

Алберто се спусна към вратата, която водеше към офиса му и влезе вътре.

— Оттук.

Жан-Люк им направи знак да го последват. Хедър и Фиделия отново се спогледаха.

Той спря.

— Това са задните стълби.

Разбира се, имаше тясно стълбище, което водеше към втория етаж.

Хедър погледна към дъното на коридора и вратата, от която беше излязъл Алберто.

Още един панел с клавиатура.

— Това спалнята на моделите ли е?

Жан-Люк погледна към вратата и се намръщи.

— Тази води към мазето. Нямате работа там.

Той се заизкачва по стълбите.

Хедър хвърли още един поглед към забранената врата, преди да последва Жан-Люк нагоре. Изкачването се проточи, понеже Бетани взимаше само по едно стъпало наведнъж и настояваше да носи сама мечката си. Мислите на Хедър се върнаха към вратата за мазето. Защо я държаха заключена? Ами другата, в края на предния коридор? И тя ли беше заключена?

Какво имаше там долу? Чудовища ли? Симон и Инга със сигурност пасваха на това определение. Хедър изсумтя и се укори за странното си въображение. По-скоро беше нещо свързано с бизнеса, като например нелегална шивачница за имигранти. Тя стигна последното стъпало.

— Това е офиса ми — Жан-Люк посочи врата с друг алармен панел. — Ще ви го покажа по-късно.

— Добре.

Хедър забеляза камера за наблюдение.

Точно тогава една врата надолу по коридора се отвори и се появиха двама мъже. По-точно мъж и момче, помисли си младата жена, когато ги огледа по-добре. Тя си спомни, че ги беше виждала преди с Ангъс МакКей.

Тийнейджърът с килта й се усмихна.

— Стаята ви е готова, г-жо Уестфийлд.

— Благодаря ви. Моля, наричайте ме Хедър.

— Много добре. Аз съм Иън, а това е Финиъс.

— К’во става? — Чернокожият мъж, носеше униформата, състояща се от панталон цвят каки и тъмносиньо поло.

— Ние ще тръгваме — Иън подкани Финиъс да го последва. — До утре вечер.

— Лека нощ — Хедър забеляза меча, прикрепен към гърба на Иън, докато той минаваше покрай нея. Двамата заслизаха по стълбите. Колко странно, момчето, което изглеждаше на петнадесет, се държеше сякаш е по-старши. — Не е ли прекалено млад, за да бъде охранител?

— По-възрастен е, отколкото изглежда — Жан-Люк отвори вратата, през която Иън и Финиъс току-що бяха излезли. — Това е вашата стая.

Бетани изтича вътре и изписка.

— Какво?

Младата жена се втурна вътре и се спря зашеметена.

Фиделия влезе и се блъсна с Хедър.

— Ay, caramba — прошепна тя, оглеждайки стаята.

— Играчките ми!

Бетани пусна жълтата мечка на пода и клекна пред къщата си за кукли.

Хедър премигна, останала без думи. Паркирана до къщичката беше и количката за кукли. Забеляза кутията си с гримове върху тоалетката.

— Как го постигна? Заместник-шерифът пазеше вратата.

— Охраната ми е отлична — каза Жан-Люк.

Трябваше наистина да са много добри, след като бяха успели да измъкнат всички тези неща от къщата.

Фиделия пусна чантата си върху едното от огромните легла и седна.

— Как са го направили?

— Няма значение. — Той изглеждаше притеснен. — Помислих, че това ще ви зарадва.

— Аз се радвам! — съобщи Бетани.

А аз съм подозрителна. Хедър огледа бавно стаята. Стените бяха боядисани в мек нюанс на зелено. Двете легла бяха покрити със сини завивки. Красива стъклена нощна лампа беше поставена на нощното шкафче между двете легла. Над тоалетката, вместо огледало, имаше страхотна картина на Моне. До стената бяха подпрени торбите с покупките им.

— Хедър? — Жан-Люк се обърна към нея. — Стаята добре ли е?

— Да. — Тя избегна погледа му. — Благодаря ти.

Очевидно той се опитваше да я направи щастлива, но се беше получил обратният ефект. Тя не знаеше какво да мисли.

— През следващия час и нещо ще съм в офиса си в дъното на коридора, ако имаш нужда от мен. Роби скоро ще докара пикапа ти.

— Добре.

Това й се стори странно. Не бяха ли използвали пикапа й, за да докарат играчките на Бетани тук.

— Забелязах няколко запечатани сгради в града — продължи Жан-Люк.

— Да, фалираха заради магазина с отстъпки.

— Двамата с Роби ще ги проверим по-късно тази вечер.

— Искаш да кажеш… — Мислеха, че Луи може да се крие в една от тях? — Искаш ли да дойда с вас?

— Не — отговори той бързо. — Преживя достатъчно тази вечер. Както и дъщеря ти.

Това поне беше вярно. Хедър не мислеше, че може да понесе още вълнение точно сега.

— Ще се видим утре тогава?

— Утре вечер, да. Фил и Пиер ще ви пазят през деня.

А ти къде ще бъдеш? Тя срещна погледа му. Мистерията около него все още бе прекалено голяма.

— Лека нощ, cherie. — Той взе ръката й и я вдигна към устата си. Устните му бяха меки и чувствени.

Хедър се изчерви, когато сладките спомени се завърнаха в съзнанието й. Целувката му беше божествена. Чувстваше се толкова прекрасно и сигурна в ръцете му. Искаше й се това чувство да се върне, но то си беше отишло. Вместо това страдаше от неприятното усещане, че нещо не е както трябва.

— Приятни сънища.

Той напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Хуан е много романтичен — каза Фиделия. — Miy macho.

— Миу нещо — промърмори Хедър. — Хайде да сложим Бетани да спи.

И тогава можем да говорим. Думите останаха да висят неизречени в края на изречението.

Тридесет минути по-късно Бетани спеше сладко в леглото, което щеше да дели с майка си. Фиделия и Хедър се редуваха, за да се измият.

Хедър излезе от банята и посочи с ръка куклената къща.

— Как мислиш са успели да свършат това?

— Не знам. — Фиделия опря възглавницата си на таблата на леглото и се шмугна под завивката. — Явно са се промъкнали покрай заместник-шерифа.

Младата жена постави ръка на кръста си.

— Не мисля, че Били и заместникът му могат да бъдат чак толкова некомпетентни.

Фиделия се засмя.

— Кой знае? Поне умниците са на наша страна.

— Умни или просто… хитри? Нещо много странно се случва тук.

Старата жена кимна.

— Хуан сякаш слушаше някого. Може би и той е медиум.

— И аз останах с подобно впечатление. — Хедър седна на края на леглото на Фиделия. — Успя ли да чуеш нещо?

— Не, но усещам странна… енергия. Може би ще сънувам нещо тази нощ, нещо, което ще ни помогне.

Хедър кимна. Не беше напълно готова да сподели подозренията си, че Жан-Люк може да е безсмъртен. Изглеждаше прекалено налудничаво.

— Това е единствената спалня на този етаж — продължи Фиделия. — А Хуан каза, че няма други на първия.

— И на мен ми се стори странно — допълни Хедър.

— Къде спят всички други хора в тази къща? — попита приятелката й.

Младата жена трепна, спомняйки си заключените врати към мазето.

— Предполагам, че са в мазето.

— Това е странно — измърмори Фиделия. — А и какво беше това с Алберто? Мисля, че онези кучки го бяха одрали. Или порязали. Имаше кръв по пръстите му.

— И аз забелязах. Освен това Жан-Люк постоянно повтаряше да стоим далеч от мазето. Разбира се, това може да е едно добро предупреждение, като се има предвид, че онези луди жени са там.

Фиделия изцъка с език.

— Защо закъсня за представлението на Бетани? Това не е в твой стил.

Бузите на Хедър пламнаха в червено.

— Бях… разсеяна.

— От Хуан ли? Той пробва ли се?

Младата жена се изчерви още повече.

— Аз го желаех. Прекалено много. Аз… мислех, че се влюбвам в него.

— А сега?

— Не знам. Привлича ме. Той е красив и секси.

— И богат.

Хедър я погледна раздразнено.

— Знаеш, че това няма значение за мен. Коуди имаше достатъчно пари, но със сигурност не ме направи щастлива.

— Тогава какво ти харесва в Хуан?

— Мисля, че той е почтен, интелигентен и мил мъж. Беше много мило от негова страна да спечели мечката за Бетани. И ме харесва такава, каквато съм. Отнася се с уважение към мен. Вслушва се в думите ми и се интересува от чувствата ми.

Фиделия кимна.

— Той е добър мъж. Почти съм сигурна съм в това.

— Почти сигурна?

Фиделия сви рамене.

— Външността може да заблуди. Усещам нещо… нередно.

Хедър изсумтя.

— Не трябва да си екстрасенс, за да го разбереш. Това място крие тайни. Тайни, които Жан-Люк иска да скрие от мен.

— Съгласна съм.

— Тогава как мога да му се доверя?

Фиделия се облегна на възглавницата си и се намръщи.

— Трябва да си много внимателна.

Очите на Хедър запариха от напиращите сълзи. Толкова много искаше да му се довери. Изглеждаше така съвършен, но тя нямаше друг избор. Трябваше да запази дистанция помежду им. Не можеше да си позволи да се влюби в него.