Керелин Спаркс
Неочаквана любов (19)

Глава 19

Жан-Люк седеше зад бюрото в кабинета си и се взираше в пространството. От време навреме Роби преминаваше през полезрението му, но почти не го забелязваше. Гласовете в стаята жужаха като досаден рояк пчели. Сигурно беше в шок. Никога не се беше чувствал по този начин по време битка. Вцепенението винаги идваше след това.

Роби тресна едно шише Криски на бюрото и му предложи една глътка, Жан-Люк наблюдаваше бутилката мълчаливо. Сместа от синтетична кръв и шотландско уиски нямаше да реши нищо. Нямаше да върне Пиер към живота. Нито да заличи скръбта или вината.

Всички мъже в стаята бяха развълнувани, говореха на висок глас и ръкомахаха с ръце. Жан-Люк премигна, когато юмрукът на Роби се стовари върху бюрото. Бутилката с Криски подскочи.

— Как е могъл да забрави да провери пикапа? — извика Роби. — Мислех, че съм го обучил по-добре.

— Сигурен съм, че си. — Иън отпи от чашата си с Криски. — Не трябва да се обвиняваш.

— Трябваше сам да проверя. — Фил рухна върху един стол и притисна основата на китките си в слепоочията си. — Мога да надушвам експлозивите. Трябваше да проверя проклетия пикап.

Думите му изостриха мъглата в главата на Жан-Люк. Фил можеше да надуши бомба?

— Пиер трябваше сам да се сети — измърмори Роби, докато крачеше из стаята. — По дяволите!

Той удари отново е юмрук по бюрото. Крискито се олюля близо до ръба.

Иън грабна бутилката и напълни чашата си отново.

— Къде беше БМВ-то?

— Алберто го взе — обясни Фил. — Върна се към седем часа. Имаше среща с онзи модел, Саша, но тя му вързала тенекия. Беше разстроен, затова отиде на пазар в Сан Антонио.

Жан-Люк се облегна назад в стола си и затвори очи. Не искаше да слуша това. Желаеше да бъде с Хедър. Как ли беше тя? Дали бе осъзнала, че бомбата е била предназначена за нея? Дали не се бореше със страха съвсем сама?

Веднага щом научи новината, се опита да я види. Имаше нужда да се убеди, че е добре. И да разбере дали и Бетани е жива и здрава. Искаше да увери Хедър, че двете са защитени и Луи ще плати с живота си за това престъпление.

Ала щом измина две стъпки във вътрешността на кухнята, бе посрещнат от Глок-а, насочен в лицето му. Фиделия го беше помолила учтиво да си тръгне. Не приемаха гости. Успя за секунда да зърне Хедър, седнала на дивана с дъщеря си. Беше отказала дори да го погледне.

Без съмнение го обвиняваше. Тя и семейството й бяха в тази ужасна опасност заради него. И вероятно беше ядосана, защото се появи три часа след експлозията. Точно, когато е имала нужда от него, той е бил мъртъв за света. Отвратителното чувство на безсилие пропълзя обратно в него. Пълната безпомощност през деня беше най-лошата част от съществуването му като вампир. Ако Хедър се нуждаеше от него, докато слънцето грееше, той нямаше да може да й помогне.

Жан-Люк отвори очи.

— Как е Хедър?

— Постоянно питаше защо никой от вас го няма — отвърна Фил. — Обясних й, че всички сте излезли по работа, но изглеждаше подозрителна. Настоя да се обадя на пожарната и шерифа. След като потушиха огъня, шерифът искаше да тръгне с него, но Хедър му отказа.

Слава богу! Жан-Люк си пое дълбоко дъх. Надяваше се, че това означава, че тя все още му има доверие. Или може би вярваше в оръжията на Фиделия. Той стана и отиде до прозореца над изложбената зала.

— Писна ми хора да умират заради мен.

— Луи убива, а не ти — изръмжа Роби. — Ще се обадя на майката на Пиер и…

— Не — каза Жан-Люк. — Аз ще го направя. — И щеше да се погрижи семейството на охранителя да е винаги осигурено.

— Защо сме тук? Би трябвало да пазим Хедър.

— Тя е добре — каза Роби. — Финиъс я наблюдава. А и знаеш, че ако Луи се телепортира в сградата, алармата ще се включи. Ще сме го нападнали на секундата.

Жан-Люк обикаляше из стаята.

— Имаме нужда от план. И повече охрана.

— Помолих за още хора — увери го Роби. — За съжаление, Ангъс използва всеки възможен мъж в преследването на Касимир.

— Вече ще съм сам през деня — каза Фил, приседна по-напред и подпря лакти на коленете си.

— Освен ако не броим Фиделия и оръжията й.

— Мога да помогна по този въпрос. — Иън изкара шишенце от спорана си, който висеше на кръста му. — Роман ми даде няколко от тези. Това е формулата, която държи вампира буден през деня.

Роби се приближи, за да огледа зеленикавата течност.

— Мислех, че Роман я забрани.

— И аз така си мислех — обади се Жан-Люк. — За всеки ден, през който я използваше, той остаряваше с по една година.

— Да, забрани я — повдигна Иън брадичка, — но аз предложих да я тествам вместо него.

Жан-Люк се намръщи.

— Оценявам, че искаш да изглеждаш по-възрастен, но не желая да експериментираш със себе си.

— Нямам нужда от настойник, Жан-Люк — Иън бутна обратно шишенцето в чантичката си. — Аз съм на 480 години. Мога и сам да решавам, мамка му.

Жан-Люк въздъхна. Не можеше да забрани на Иън да използва лекарството, но въпреки това идеята не му харесваше.

— Имаше ли някакви странични ефекти?

— Косата на Роман побеля около слепоочията, нищо повече — измърмори Иън. — Ще го направя. Не можеш да ме спреш.

— Добре. — Жан-Люк седна на ръба на бюрото си. — Трябва да заключим изцяло това място.

— Съгласен съм. — Роби отново започна да се разхожда напред-назад. — Трябва да ги държим винаги заедно, така ще е по-лесно да ги охраняваме.

Жан-Люк кимна.

— Ще отменим благотворителното шоу. — Знаеше, че това ще разстрои Алберто и Хедър, но най-добре беше да се застраховат, отколкото да съжаляват след това. — Луи със сигурност ще нападне тогава.

Роби спря.

— Може би трябва да му позволим.

Жан-Люк поклати глава.

— Не искам да използвам Хедър като примамка.

— Ще се погрижим да е винаги заобиколена от охрана и в безопасност — настоя Роби. — Предпочиташ алтернативата ли? Да стоим тук заключени като стадо изплашени овце?

— Ще продължим да го търсим — отвърна Жан-Люк. — Фиделия разбра, че се криеше в Чикън Ранч. Може би ще успее да го открие отново.

— Тя опита малко по-рано — обади се Фил. — Преди вие да се събудите. Беше толкова разстроена заради Пиер, че се кълнеше как сама ще намери Луи и ще го натъпче с патрони. Дадох й бастуна и меча му.

— Какво видя тя? — попита Жан-Люк.

— Нищо — сви рамене Фил. — Каза, че си е тръгнал. Вече беше прекалено надалеч, за да може да го усети.

Жан-Люк закрачи из стаята, докато смилаше тази информация. Възможно ли беше Луи наистина да си е тръгнал? Дали убийствата на кураторката от музея и на Пиер бяха достатъчни да задоволят нуждата му за отмъщение? Ала врагът му беше заплашил двама им с Хедър. Всъщност Луи беше заявил, че Касимир ще му плати малко състояние, ако го убие.

— Не може да си е тръгнал. Още не е приключил.

— Съгласен съм — каза намръщено Роби и седна. — Може да се покрие за няколко дни, но само за да ни внуши фалшиво чувство за сигурност.

Жан-Люк кимна.

— Ще се върне. Точно както гласеше съобщението, което изписа с кръв. Ще се срещнем, когато той реши.

— Трябва да останем тук — предложи Фил — Това ще го принуди да дойде при нас.

— А ние ще сме готови за него. — Очите на Иън се присвиха. — Обзалагам се, че ще дойде в нощта на благотворителното шоу.

— Ние дори не знаем как изглежда — напомни им Жан-Люк. — Освен това той може да използва контрол над ума върху всеки, който участва в събитието или присъства на него. Всеки от хората може да се окаже нападателя.

— Тогава ще намалим присъстващите — предложи Иън.

Жан-Люк продължи да обикаля стаята. Единственият начин да се отърве от Луи, бе да се изправи срещу него в битка. Можеше да опази Хедър. Нямаше да се отделя от нея.

— Добре. Планът е да го убием в нощта на шоуто.

 

 

Хедър лежеше будна в леглото, втренчена в тавана. Очите й горяха от изтощение, но не искаше да ги затвори. Всеки път, когато го направеше, умът й припомняше все същата отвратителна картинка — пикапът й, обхванат в пламъци, докато Пиер е вътре.

Искаше й се да може да изтрие този образ от паметта си. Или да върне времето назад и Пиер да е все още жив. Или дори още по-назад, така че и г-жа Болтън също да е сред тях. Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако миналия петък бе направила това, което Жан-Люк я помоли и бе избягала. Ала вместо това се беше опитала да бъде смела и да го спаси. Сега вече нямаше друг избор, освен да бъде смела. Бомбата беше предназначена за нея.

Трябваше да се увери, че никой друг няма да умре. Налагаше се да бъде смела, предпазлива и проницателна. Защо да се уповава само на Жан-Люк и охранителите му да се грижат за собствената й безопасност и тази на Бетани?

Очевидно те не бяха безпогрешни.

Фиделия имаше оръжията си и беше готова да ги използва. Хедър трябваше да бъде също толкова силна. Щеше да се въоръжи с информация. Това правеха професионалистите, когато са на война. Събираха сведения.

Тя се изправи в леглото. Време беше да разкрие някои от тайните на това място. В крайна сметка нейният живот беше поставен на карта. Нямаха право да я държат в неведение.

1485. Дали тези цифри щяха да й дадат достъп до мазето?

Провери часовника на нощното шкафче. 3:23 сутринта. Измъкна се от леглото и се зачуди дали да се преоблече. Не, щеше да отнеме прекалено много време и шумът можеше да събуди Фиделия или Бетани. Остана с жълто-синята си пижама с Туити от магазина с намаление.

Надникна в коридора. Беше празен. По-рано същата вечер Финиъс беше стоял пред вратата на пост и бе чула хора да влизат и излизат от офиса на Жан-Люк. Сега всичко беше притихнало.

Забеляза камерата над вратата на офиса. Ако минеше покрай нея към задното стълбище, охраната можеше да я види. Щяха да я спрат преди дори да се е доближила до мазето.

Тя се измъкна през вратата и тръгна на пръсти в обратната посока. Босите й крака не издаваха никакъв шум върху дебелия килим. Коридорът се извиваше остро надясно, където се разширяваше в модния подиум над задната част на изложбената зала.

Лунната светлина падаше през високите задни прозорци, хвърляйки дълги сиви сенки върху мраморния под на магазина. Манекените позираха, а голите им ръце проблясваха в бяло, напълно неподвижни. Имаше две камери високо на стените, но те бяха насочени към стаята отдолу. Модният подиум беше обграден и от двете страни с високи до кръста стени.

Хедър се сниши, за не бъде забелязана и се затича по подиума, който свършваше до задната врата на дизайнерското студио. Набра 1485 на алармения панел и усети малък прилив на адреналин, когато вратата се отвори. Промъкна се вътре.

Студиото беше тъмно, с изключение на лунната светлина, която влизаше през френските врати. Внимателно слезе по спираловидната стълба. Металните стълби бяха леденостудени под босите й крака. Промъкна се през студиото, движейки се в тъмните сенки край стените, като се надяваше да не се вижда на камерите.

Открехна вратата и надникна в коридора. Вратата на мазето беше в края му. В другия край, близо до изложбената зала, имаше камера.

Проклятие. Нямаше как да я избегне, ала беше стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Ако се затичаше, щеше да стигне до мазето за шест секунди.

Пое си дълбоко въздух и изхвърча. С треперещи пръсти набра 1485. Вратата се отвори и сърцето й подскочи.

Влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея. Слаба светлина над главата й осветяваше едно обикновено стълбище. Пред себе си видя голи стени, циментирана площадка и метален парапет. Слабият звук от музика отекваше феерично наоколо. Задиша дълбоко, за да успокои препускащото си сърце.

Дотук добре. Не се виждаше някое чудовище, което да размахва тексаската си резачка. Тръгна напред към парапета и видя стълбите, спускащи се надолу. Всяко стъпало бе осветено от червена светлина. Тя се спусна по циментираните стълби до нова площадка, след което се завъртя и слезе по още едно късо стълбище. Циментът беше студен и грапав под краката й. Стигна до обикновена дървена врата, която притвори без усилия. Звукът от музиката се увеличи.

Отново свиреха пианото и клавесинът. Мелодията беше бавна, красива и неимоверно тъжна. Те скърбяха, осъзна тя. Скърбяха за Пиер.

Внезапно почувства, че се натрапва прекалено. Разбира се, че тъжаха за Пиер. Те го познаваха от години, а тя само от няколко дни.

Размисли дали да не се върне, но зърна коридора и се спря.

Отвори вратата по-широко и ченето й увисна. След като беше видяла голото стълбище, очакваше по-спартанска обстановка, но тази беше… пищна. Коридорът беше достатъчно широк, за да могат пет човека да вървят по него един до друг, а подът бе покрит с красив, ръчно изтъкан килим. Усещаше се дебел и вълнен под краката й. Имаше наситен рубиненочервен цвят със златни хералдически лилии, разпръснати в решетъчен десен. Друга шарка от златисти и кремави рози оформяше широк кант около килима.

Коридорът беше осветен от златисти свещници по стените, всеки украсен с висящи кристали във формата на сълза. Дори таванът беше красив — в цвят от слонова кост с изящни орнаменти, боядисани в златисто. Вратите бяха също в кремаво с позлатена дърворезба. Между тях бяха разпръснати богато украсени ризници и комоди във френски стил. Антики, предположи Хедър, при това невероятно скъпи.

Пристъпи тихо напред в коридора, подминавайки маслени картини, които изглеждаха, като че принадлежат на някой замък. Музиката се чуваше все по-силно. Идваше от стая, чийто двойни врати бяха леко притворени към коридора.

Промъкна се зад една от вратите и надзърна през процепа. Видя пианото. Представляваше малък роял, украсен със златисти орнаменти. Свиреше жена, чиято дълга руса коса падаше свободно по гърба й. Инга.

Друга жена се движеше из стаята, препречвайки гледката на Хедър. Това бе Симон, която се въртеше в някакъв танц. Менует? Тя се отмести настрани и Хедър видя клавесина. Жан-Люк? Затаи дъх и се обърна, притискайки гръб към стената.

Жан-Люк беше този, който свиреше на клавесина! Остана там, заслушана в меланхоличната музика. Всъщност той беше доста добър, но защо един съвременен мъж, като него, би свирил на толкова стар инструмент? Колкото повече научаваше за него, толкова повече теорията й за безсмъртието имаше смисъл.

Хедър осъзна, че той страда. Тъжните тонове докоснаха сърцето й. Трябваше да говори с него по-рано, да го утеши. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че ще обвини себе си. Той беше почтен мъж с дълбоко чувство на отговорност. Старомоден мъж. И може би имаше много добра причина да бъде старомоден.

Но тя бе отказала да го види. Бе достигнала момент, в който всяка нова емоционална възбуда щеше да я хвърли през ръба. Имаше нужда да се отдръпне и да бъде сама за известно време.

Музиката извика сълзи в очите й. Жан-Люк беше наистина прекрасен мъж. Как да не се влюби в него? Шампион по фехтовка, моден дизайнер, музикант. И се целуваше страхотно. Разбира се, ако беше безсмъртен, то бе имал векове наред да усъвършенства талантите си.

Запристъпва на пръсти в коридора, чудейки се какво да стори. Дали да го попита направо? Може би. Но не и когато Симон и Инга бяха наоколо.

Музиката спря. Хедър се обърна, внезапно притеснена, че са я забелязали. Но не, коридорът все още бе празен. Дочу кликащ звук от другия край. Вратата започна да се отваря.

Тя изтича зад една висока ризница и се притисна към стената. Наближиха стъпки, заглушени от дебелия килим.

— Роби! — възкликнаха дамите. — Трябва да останеш и да танцуваш с нас.

Той беше в стаята за музика, осъзна Хедър. Дали щеше да успее да стигне до другия изход, преди да е излязъл? Шотландецът говореше толкова тихо, че тя не можеше да различи думите му.

Вниманието й бе отвлечено от една картина е маслени бои точно срещу нея. Несъмнено антика. Мъжът носеше черни, кожени чизми, кафяви бричове до коленете и жилетка, както и бяла риза с широка дантелена яка. Късо кадифено наметало бе преметнато небрежно през едното му рамо. Сабята му бе простряна от едната му страна, като върхът й докосваше пода, а ръката му почиваше върху украсената с орнаменти дръжка.

Хедър се усмихна. Той изглеждаше като един от тримата мускетари. Или пират, само дето беше прекалено чист и добре облечен в сравнение. Дългата му черна коса се къдреше до раменете, а от шапката му стърчаха две пера — бяло и кафяво. Елегантно облекло. Красиви сини очи.

Сърцето на Хедър застина. Ръцете й настръхнаха. Боже мой, тя познаваше тези очи. Беше целувала тези устни.

Значи беше истина. Той действително беше безсмъртен.

— Благодаря ти за предупреждението — чу се гласа на Жан-Люк откъм стаята за музика. — Аз ще се погрижа за нея.

Хедър притаи дъх. За нея ли говореше? О, боже, те напускаха музикалната стая. Не беше готова за това. Нуждаеше се от време, за да приеме тази нова реалност. Безсмъртни мъже. Отвори най-близката врата и се промъкна вътре.

Стаята беше тъмна с изключения на малкото светлина, идваща отляво. Когато очите й привикнаха, различи няколко от мебелите — гардероб, кресло и табуретка, разположена близо до една маса и лампа. Не можеше да сбърка най-големия силует в помещението. Леглото беше огромно и тъмно. Таблата му се простираше на половината височина до тавана.

Чудесно. Точно това й трябваше, да бъде открита в нечия спалня. Снопът светлина привлече вниманието й. Тя тръгна към него, усещайки гладката студенина на дървения под изпод стъпалата си. Когато стигна до подножието на леглото, стъпи върху дебел килим от ръчно тъкана вълна в обюсонски стил.

Слабата светлина идваше от двойни врати, които бяха оставени леко притворени. Хедър ги бутна, за да ги разтвори още повече и възкликна.

Това беше най-красивата баня, която някога бе виждала. Мраморният под и плотовете блестяха в мек бежов цвят. Украсени с орнаменти златни кранчета се извиваха над две раковинообразни мивки. Душкабината беше огромна и имаше три душа, но най-поразителната особеност бе огромното джакузи в средата на стаята. Беше с правоъгълна форма и мраморни колони във всеки ъгъл. Върху колоните имаше позлатен купол. Мраморни стълби водеха към джакузито.

Тя изкачи няколко стъпала и надзърна под купола. Беше изрисуван като лятно небе със слънце и бели пухкави облачета. Докато се взираше, небето стана по-ярко. Не, цялата стая се освети. Тя бавно се обърна.

Жан-Люк стоеше до вратата с ръка върху ключа за осветлението.

Хедър преглътна с усилие. Поне не изглеждаше ядосан.

— Здрасти. Знам, че не трябва да съм тук, но…

— Харесва ли ти? — попита той, посочвайки огромното джакузи.

— Аз… да. Много е… красиво. Имам предвид, че е фантастично, наистина.

— Страхотно е за освобождаване от стреса. Можеш да го използваш, когато пожелаеш.

— Това… е твоето джакузи?

Жан-Люк кимна и погледна през рамо.

— А това — спалнята ми.

— О!

От всички спални на света да нацели точно.

— Добре ли си? — попита той. — Притеснявах се за теб.

— Добре съм.

Не изглеждаше твърде разстроен, че се е промъкнала в мазето, но наистина имаше блед и притеснен вид.

— Наистина съжалявам за Пиер.

— Аз също — промълви той и погледът му се сведе към пода.

Горкият човек страдаше. Хедър слезе по стълбите и стъпи на мраморния под.

— Вече е късно. Най-добре да си вървя.

— Не. — Жан-Люк вдигна поглед. — Трябва да поговорим.

Тя преглътна. Дали щеше да сподели с нея истината, че е безсмъртен?

— Откъде взе кода на алармата? — попита той.

— От Алберто, но той само се опитваше да помогне. Не очакваше да… се промъкна тук долу.

Едното ъгълче на устните му се повдигна, макар усмивката му все още да изглеждаше тъжна.

— Той те подценява.

— Видях портрета в коридора. Мускетарят.

Искаше да каже „видях теб“, но думите заседнаха в гърлото й.

— Хедър.

Той пристъпи към нея, а тя отстъпи назад. Жан-Люк спря и болезнен израз се изписа върху лицето му.

— Никога няма да те нараня.

— Знам, но всичко това е някак… странно.

— Бих направил всичко, за да опазя теб и Бетани. Ти си в безопасност с мен — той посочи към спалнята си. — Ела и седни, трябва да поговорим.

Тя се промъкна покрай него и влезе в спалнята. Вече не беше толкова тъмно и можеше да види, че леглото е покрито с кафява кадифена кувертюра. Креслото и табуретката също. Тя седна на табуретката. Той дръпна вратите на банята и почти ги затвори, при което стаята притъмня. След това отиде до леглото и седна в единия край.

— Има нещо, което искам да ти кажа. Може би ще ти е трудно да повярваш.

Тя си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да се гмурне на дълбоко. Ти си във война със страха, напомни си.

— Всичко е наред. Вече знам тайната ти.