Керелин Спаркс
Неочаквана любов (3)

Глава 3

Жан-Люк очакваше реакцията й да бъде забавни и не сгреши. Устата на Хедър зейна от изненада. Красивите й зелени очи се разшириха от ужас. Кръвта се отдръпна от лицето й, оставяйки я толкова бледа, че дори луничките й не се виждаха.

Той се ухили. От години не се беше забавлявал така. Тя отвори и затвори уста, но не пророни нито дума — досущ като риба на сухо. Една очарователна риба.

Жан-Люк наклони глава и попита:

— Какво казваше?

Хедър успя да изтръгне от гърлото си няколко задавени писукания.

— Как може да си… Мислех, че си много стар.

Той повдигна вежда.

— Имам предвид, че… О, боже, съжалявам! — Тя отметна къдриците си назад, а чантичката й падна на пода. — По дяволите!

Той се наведе да я вдигне.

— Не, аз ще я взема.

Тя грабна чантичката си толкова бързо, че залитна докато се изправяше.

Жан-Люк се пресегна, за да я хване.

— Добре съм. — Хедър замахна с ръка към някои от дрехите, за да се задържи. За съжаление, моделите се разделиха подобно на Червено море, оставяйки я да се строполи на пода. — Ааа.

— Държа те! — каза той, хващайки я за ръкава.

И тогава дрехата се разпори.

Хедър се сгромоляса, а Жан-Люк остана да стои с парчето плат в ръка. Merde!

Той се надвеси над нея.

— Добре ли си?

Полата й се беше вдигнала, разкривайки добре оформените й крака. Не можа да устои да не си представи как бедрата й се увиват около кръста му. Или врата му.

— Наистина ли ти си Жан-Люк Ешарп? — попита тя.

— Oui.

Хедър изстена и закри лицето си с ръце.

— Имаш ли мазе, в което мога да се скрия за около 50 години?

Всъщност имаше и беше изкушен да я покани там. Жената със сигурност щеше да разведри дългото му изгнание, но нямаше право да държи в плен смъртна само за забавление. Той седна на пода до нея.

— Няма нужда да се срамуваш.

— Унижена съм! Направо ме убий още сега!

Жан-Люк се засмя.

— Молех за съвсем същото малко по-рано тази вечер. Не сме ли леко мелодраматични?

— Казах ужасни неща за теб. — Тя свали ръцете от лицето си. — Наистина съжалявам!

— Не се извинявай за това, че си откровена. На мен ми харесва. В този бизнес много малко хора са искрени.

Хедър седна и трепна, когато забеляза полата си. Побърза да я оправи.

— Не мога да разбера как може да си толкова кра… млад. Създавал си дрехи за звезди като Мерилин Монро.

Нима за малко не го нарече красив? Усмивката му посърна, когато осъзна, че е време да започне с лъжите. Zut! Тя бе толкова откровена с него.

— Аз съм… синът на въпросния Жан-Люк Ешарп. Можеш да ме наричаш Жан, за да не ме бъркаш с баща ми.

— О! Страхотно е, че си наследил таланта му.

Жан-Люк сви рамене. Мразеше измамата. Затова обикновено предпочиташе компанията на вампирите. Всяка връзка със смъртен изискваше прекалено много лъжи, особено сега, когато трябваше да се укрива. Подаде на Хедър скъсания ръкав.

— Съжалявам, че се скъса!

— Всичко е наред — тя го натика в чантичката си. — Както ти каза, платът е боклук. — Младата жена огледа стаята и се усмихна. — Не мога да повярвам, че се намирам в истинско дизайнерско студио в компанията на известен моден дизайнер.

Жан-Люк се усмихна и се изправи на крака.

— Ще дойдеш ли в понеделник на работа? — попита я той и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— О, можеш да се обзаложиш. За мен това е сбъдната мечта.

Хедър постави ръката си в неговата и той я издърпа толкова рязко нагоре, че тя се блъсна в гърдите му. Ръцете му мигновено я обгърнаха. Тя погледна нагоре с прекрасните си очи. Толкова тъмни, блестящо зелени. Жан-Люк можеше да чуе как ударите на сърцето й се ускоряват, докато я държеше в ръцете си. Това му хареса.

— Знаеш ли колко си красива?

Събеседницата му поклати глава.

Очевидно можеше и да я накара да загуби способността си да говори. Желание закипя във вените му. Усещаше я толкова топла и сладка, но трябваше да се спре преди очите му да заблестят в червено. Тя беше прекалено голямо изкушение, а той винаги се стараеше да избягва сериозните връзки.

Жан-Люк я пусна.

— Страхувам се, че мога да те наема само за две седмици.

Когато бутикът затвореше, единственият смъртен, на когото щеше да е позволено да влиза в магазина, бе охранителят му Пиер.

— Разбирам — Хедър отстъпи назад и лицето й посърна. — Осъзнавам, че нямам опит, а и освен това през септември трябва да се върна да преподавам в училище.

— Да не би да очакваш, че ще ти намеря някакъв недостатък?

Когато тя се изчерви в отговор, Жан-Люк разбра, че е нацелил болно място. Подозираше, че зад дръзкото й държание се крие огромна несигурност. Това беше трик, който познаваше добре, тъй като самият той го бе използвал.

Но защо Хедър Уестфийлд би се съмнявала в себе си? Дали някой не се беше опитал да сломи духа й? Ако беше така, то той почувства внезапното желание да забие юмрук в лицето на този човек.

— Не се притеснявам, че мога да остана недоволен от теб. Точно обратното. Възможно е да бъда твърде доволен.

И прекалено изкушен да я задържи тук, за да облекчи самотата на изгнанието му.

Хедър преглътна шумно.

— А и имам едно правило, което винаги следвам — никога не се забърквам със свои служители, без значение колко ме привличат.

Той позволи на погледа си да обходи пищното й тяло.

— О, боже — прошепна тя. Отстъпи още една крачка назад. — Аз не търся… не съм готова… имам предвид.

— Идеята за връзка те оставя без думи?

— По-скоро ме ужасява — потрепна младата жена. — О, нямах предвид с теб, отнася се за всеки. Преминах през отвратителен развод преди година и…

Жан-Люк вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Ще се държа прилично — усмихна се бавно той. — А ти, ще можеш ли?

— Разбира се, аз винаги… се държа подобаващо.

Изглеждаше леко нещастна от казаното.

Дали не изпитваше тайно копнеж да бъде палава? Желанието го връхлетя отново и той стисна юмруци, за да се въздържи да не я сграбчи. Беше минало толкова много време от последния път, когато.

Жан-Люк отхвърли мисълта. Налагаше се да страни от смъртните жени. Беше научил това по възможно най-болезнения начин.

Хедър тръгна надолу по пътеката, докосвайки дрехите, покрай които минаваше.

— Тези са готини.

Спря се пред редица колани, изработени от кожа, месинг и сребро.

— Това е първият сезон, в който правя дизайни на колани — приближи се Жан-Люк. Само смъртните манекенки можеха да носят коланите изработени от сребро. Симон и Инга страняха от всичко, което можеше да изгори деликатната им кожа. — Какво мислиш?

— Прекрасни са. Особено много ми харесват големите модели, които се слагат на ханша.

Щрак. Изостреният слух на Жан-Люк долови звука. Той вдигна ръка и Хедър замлъкна с въпросителен поглед. Последваха стъпки и още едно щракване.

Не беше чул вратата да се отваря и затваря. Само някой, който знаеше комбинацията, можеше да я отвори. А и всеки вампир, който се телепортираше в сградата отвън, щеше да задейства алармата. Следователно натрапникът се беше телепортирал от вътрешността на магазина. Ако беше някой от приятелите му вампири, досега щеше да се е обадил, така че по всяка вероятност посетителят беше неприятел.

Жан-Люк вдигна пръст към устните си, за да предупреди Хедър да пази тишина. Той се придвижи към края на пътеката и центъра на стаята, след което надзърна между дрехите и високата закачалка, на която бяха окачени.

Ето го. Възрастният мъж с бастуна. Щрак. Мъжът забиваше бастуна в дървения под, след което приплъзваше крака напред. Беше прегърбен и лицето му оставаше скрито.

Жан-Люк подуши въздуха. Долови аромата на Хедър зад себе си, определено смъртен, но не усети нищо от мъжа.

Старецът спря с едно последно потропване на бастуна си.

— Знам, че си тук, Ешарп!

Жан-Люк се вцепени. Mon Dieu, това беше Луи. Не беше виждал най-страховития си враг повече от сто години.

— Аз съм търпелив мъж. Знаех си, че с времето ще станеш невнимателен. И ето те сега тук, невъоръжен, без скъпоценните си охранители. — Старият мъж се изправи бавно, изпъвайки гръб. — Беше невъзможно да те доближа в Париж, докато беше заобиколен ден и нощ от поне шестима бодигарда.

Луи вирна брадичка.

Жан-Люк си пое дълбоко дъх, когато видя очите на мъжа. Луи бе възприемал редица самоличности през вековете, успявайки винаги да изглежда различно. С изключение на очите. Те винаги бяха тъмни и студени, изпълнени е омраза.

Жан-Люк се запромъква бавно обратно към Хедър докато врагът му продължаваше да се хвали.

— Допусна последната си грешка, Ешарп. Присъствах на откриването на всичките ти магазини, но ти остана скрит, като страхливеца, който си всъщност. Сега, най-накрая се появи. Последната ти поява.

Жан-Люк стигна до Хедър и вдигна пръст към устните си. Тя кимна с уплашен поглед.

— Не му позволявай да те види. Измъкни се през задната врата. Бягай! — прошепна той в ухото й.

Тя отвори уста, за да протестира, но той я спря, притискайки пръст към устните й.

— Върви. — Оформи с устни думата и я бутна нежно към противоположния край на пътеката.

— Излез от скривалището си, страхливецо — извика Луи. — Решен съм да те убия веднъж завинаги. Ще ми липсваш, когато вече те няма, за да те тормозя, но Касимир ми отправи щедро предложение, на което не можах да откажа.

Жан-Люк тръгна надолу по пътеката към центъра на стаята.

— Zut alors. Мислех, че си мъртъв, но няма значение, скоро ще бъдеш.

Беше по-добър фехтовач от Луи, но за съжаление, не бе въоръжен в момента. Затова изпрати телепатично съобщение.

— Мога да те чуя — присмя му се Луи. — Хленчиш пред приятелите си за помощ.

Жан-Люк излезе на открито.

— Сам водя собствените си битки. Кажи ми колко време ти отне да се възстановиш след последната ни среща. Ако не ме лъже паметта, вътрешностите ти изпадаха от стомаха ти.

С ръмжене Луи завъртя топката на бастуна си и захвърли дървената му обвивка на пода, освобождавайки тънка, смъртоносна шпага.

— Приятелите ти ще пристигнат твърде късно — предрече Луи и нападна.

Жан-Люк отскочи встрани, сграбчи най-близкия манекен и замахна с него, за да отклони първата атака.

Шпагата на Луи се вряза в пластмасата и обезглави мъжкия манекен.

— Ах, това ми навява сладки спомени от Якобинската диктатура^[1].

Завъртя се отново и този път разби торса на манекена. Жан-Люк остана да се отбранява само с крака на манекена. Поне през него преминаваше метален лост, а и Роби щеше да се появи всеки момент с истинска шпага.

Бързо се сниши и усети изсвистяването, когато рапирата на Луи проряза въздуха. Затича се надясно, използвайки крака на манекена като опора, за да се прехвърли през масата за кроене.

Луи замахна към краката му, но Жан-Люк отскочи и се приземи на пода от другата страна на масата. Когато противникът му заобиколи отдясно, за да го хване, той също се премести надясно. Можеше да накара Луи да потанцува малко, докато пристигне Роби с меча.

Жан-Люк вече беше направил един кръг около масата, когато забеляза движение зад мъжа. Застина. Хедър се промъкваше зад Луи, а в ръката си държеше само няколко колана. Какво си мислеше тя? Не посмя да й извика да спре. Това щеше да предупреди стареца за присъствието й и той като нищо щеше да я намушка с меча си. Merde. Намръщи се и се опита да й даде знак с глава да се разкара от там.

Тя го пренебрегна, очите й и бяха изцяло съсредоточени върху Луи.

Единственото, което Жан-Люк можеше да направи, бе да държи мъжа далеч от нея. Затича се към центъра на стаята и започна битка с крака на манекена. Парчета пластмаса се разхвърчаха във въздуха, докато Луи разсичаше импровизираното му оръжие.

— Спри!

Хедър замахна с коланите към Луи.

Мъжът се вцепени, когато среброто удари темето му. От раната се издигна струйка дим. Той се обърна към нея с лице, изкривено от болка.

— Ти, проклета кучко! — изруга и вдигна шпагата си.

— Хедър, бягай!

Жан-Люк се хвърли напред и удари главата на стареца с крака на манекена. Металният прът наруши равновесието на Луи. Шпагата му издрънча на пода. Ешарп се спусна, за да я вдигне, след което отскочи от пътя на Хедър, когато тя замахна още веднъж към противника му.

— На ти, нещастнико!

Очите й блестяха от вълнение.

Луи вдигна ръце, за да предпази главата си и среброто изгори дланите му, при което оголената плът зацвърча.

Входната врата се отвори със замах и Ангъс, и Роби връхлетяха вътре с изкарани мечове. Роби подхвърли шпага към Жан-Люк. Той я хвана и се обърна към Луи. Копелето беше избягало, криейки се сред етажерките с дрехи. С крайчеца на окото си французинът забеляза как Ангъс се плъзва между две от стойките. Без съмнение шотландецът имаше намерени да сгащи негодника в гръб.

Жан-Люк подаде на Хедър шпагата на Луи.

— Ако тръгне след теб, не се двоуми да я използваш.

Тя кимна, срещайки погледа му. Сърцето му забави ритъм. Mon Dieu, в какво я беше въвлякъл?!

— Ще се върна за теб, Ешарп — обяви Луи, — но първо ще убия твоята жена. Точно, както в доброто старо време, non?

— Тя не е моя жена! Не я забърквай!

— Ах, но аз виждам, че те е грижа за нея. Чудя се дали ще бъде толкова сговорчива, колкото последната ти любовница.

— Проклет да си. — Жан-Люк тръгна към стойките. — Пази я — извика той на Роби, след което се затича надолу по пътеката.

Забеляза Ангъс да се приближава от противоположната посока.

Жан-Люк разбута дрехите, търсейки Луи.

— По дяволите — промърмори Ангъс. — Вероятно се е телепортирал. Ще продължа да търся — каза той и премина на вампирска свръхскорост.

— Хвана ли го? — извика Хедър.

— Не. Той… избяга.

Жан-Люк закрачи обратно към центъра на студиото. Изпълнен с чувство на неудовлетворение, той замахна с шпагата си във въздуха. Очите на Хедър се разшириха.

Роби се разхождаше около нея, стиснал здраво клеймора си в ръка.

— Трябва да претърся периметъра. Веднага.

— Върви — кимна Жан-Люк.

Роби спринтира към френските прозорци по протежение на задната стена и излезе.

Жан-Люк си пое дълбоко дъх.

— Добре ли си?

— Предполагам. — Хедър остави коланите и шпагата на Луи върху масата за кроене. — Но не мога да разбера какво се случва. Каква е работата с всичките тези мечове? И защо някой би искал да убие един моден дизайнер?

— Дълга история. — Също така болезнена. — Иска ми се да беше избягала, както ти казах.

— Имах намерение, но когато видях да те атакува с меча, докато ти разполагаше единствено с манекена… не знам. Вероятно трябваше да се страхувам, но през целия си живот съм била изплашена и вече ми дотегна. И тогава в мен изригна тази неописуема ярост. Гняв към мен самата, задето съм такова мекотело. Гняв към бившия ми, задето е задник. Просто трябваше да направя нещо и… и се справих доста добре!

Жан-Люк взе ръката й в своята. Подозираше, че бившият й съпруг е човекът, който я бе накарал постоянно да се съмнява в себе си. Но тя се бореше с това и сърцето му се изпълни с гордост.

— Беше много смела. Може би ми спаси живота.

Хедър се изчерви.

— Не съм сигурна дали помогнах чак толкова. Ти се справяше много добре. Кой беше този?

— Никога не съм знаел истинското му име. Наричам го Луи.

— Люи?

— Не, Луи.

— И аз това казах — намръщи се тя.

Жан-Люк въздъхна.

— На френски Луи означава „той“. Луи е убиец с много имена. Жак Клеман, Дамиен, Раваяк. Той подстрекава към убийства и изпитва удоволствие от смъртта.

Ръката на Хедър потрепери.

— Защо иска да те убие?

— Защото се опитах да го спра през век… годините. Веднъж успях и от тогава той иска да страдам. — Жан-Люк стисна ръката й. — Неприятно ми е да го кажа, Хедър, но ти си в голяма опасност.

Лицето й пребледня.

— Страхувах се от това. Той мисли, че аз съм…

— Той вярва, че си моя любовница.

Хедър издърпа ръката си от хватката му.

— Тогава е най-добре да стоя на разстояние. Предполагам, че в крайна сметка няма да мога да работя тук.

— Ait contraire, трябва да работиш тук. Имам охрана, която може да те защити. Всъщност, ще е най-добре да живееш тук, докато ние… се погрижим за Луи.

— Не мога да живея тук, имам къща в Шницълбърг — изсмя се тя.

— Трябва да живееш тук. Луи уби две от жените ми в миналото.

— Той убива приятелките ти? — преглътна Хедър.

— Да. Съжалявам, че ти се случи това. Предупредих те да не му позволяваш да те види.

Хедър трепна.

— Трябваше да постъпя, както ми каза.

— Ако го беше направила, можеше да съм мъртъв. Позволи ми да те защитя. Дължа ти поне това.

— Не мога да остана тук. Дъщеря ми…

— Non. — Жан-Люк се почувства сякаш го бяха ударили е юмрук в стомаха. — Имаш дъщеря?

— Да. О, боже мой! Да не искаш да кажеш, че и тя е в опасност?

Жан-Люк преглътна. Образите на осакатените тела се появиха в ума му. Ивон през 1957 година. Клодин през 1832. Не можеше да понесе тази болка и вина отново.

— Не се страхувай! Ще защитя и двете ви!