Керелин Спаркс
Неочаквана любов (11)

Глава 11

Жан-Люк беше възхитен от развитието на разговора. От минутата, в която забеляза Хедър тази вечер, искаше да я докосне. Дългите й голи крака го измъчваха. Розовата й кожа, зачервена от кръв, изпълваше вампирските му нервни клетки с оживление.

Mon Dieu, но изглежда всеки мъж в този град я желаеше. И как би могло да е другояче? Късите й панталонки обгръщаха най-сладкото дупе. Тениската й прилепваше към заоблените й гърди, преди да се спусне към кръста й. Искаше да разкъса дрехите й със зъби.

Но засега щеше да се задоволи с една целувка.

Ема го беше порицала телепатично, задето бе накарал Хедър да се тревожи и настояваше да й обясни поведението на Коуди. Имаше намерение да го направи, но нямаше ни най-малка представа как да й обясни хипнотизиращия транс, който използва върху бившия й съпруг, без да повдигне много нежелани въпроси. Ала целувките — можеше да се справи с този вид успокоение. И десетте стъпки щяха да са лесни.

Жан-Люк докосна една от къдриците й и потърка копринения кичур между палеца и показалеца си.

— Първата стъпка е зараждането на идеята.

Тя сви рамене.

— Това е очевидно.

— Но от съществено значение. Намирам първата стъпка за много вълнуваща.

Той докосна шията й, задържайки пръста си върху сънната й артерия. Пулсираше силно и бързо. Въпреки равнодушното й поведение, тя беше също толкова развълнувана, колкото и той.

— Устните ни няма да се срещнат просто случайно — Жан-Люк изучаваше устата й. — Аз ще се питам какво е усещането за твоите устни върху моите, какъв е вкусът им. И желанието ми ще расте докато не ме завладее. Всяка моя мисъл, всяко мое дихание ще бъде съсредоточено върху нуждата ми да те целуна.

Устните й бяха леко отворени. Дишането й се беше ускорило.

— Това е… едно добро начало.

Той се усмихна.

— Втората стъпка е осъзнаването. Сега си наясно с желанието ми.

— Добре.

Хедър облиза устни.

— Ах, ти вече премина към трета стъпка.

Очите й се разшириха.

— Така ли?

— Да. Третата стъпка е твоят отговор. Осъзнала си страстта ми и ми изпращаш покана.

Младата жена наклони глава и се намръщи.

— Не мисля така.

— Каза „да“, когато облиза устните си.

— Не е вярно. Не бива да си правиш такива изводи. — Тя облиза устните си отново, след което се намръщи. — Не обръщай внимание на това. Беше неволно облизване.

— Не мисля така. Твоето тяло ми отговаря. — Той пристъпи по-близо. — Крещи „Да, вземи ме“.

— Само в мечтите ти — Хедър отстъпи назад, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Напълно се контролирам.

— За момента.

Тя го погледна предпазливо.

— На коя стъпка сме?

— Трета. Тялото ти ми изпрати покана, четвърта стъпка — моето отговаря на поканата.

— Значи в този момент тотално сме изгубили ума си?

Той се засмя.

— Обикновено, всичко това се случва в рамките на няколко секунди и нямаше да ти оставя възможност да оспорваш всяка моя дума. Но поради някаква странна причина, всъщност се наслаждавам на предизвикателствата ти.

— О… — Устните й потрепнаха. — Това е много мило от твоя страна.

— Пак заповядай. Четвърта стъпка — отговарям на поканата ти. Пристъпвам напред за целувката.

Жан-Люк се приближи и плъзна длан около шията й.

— Все още не съм казала „да“.

— Ето защо чакам. Пета стъпка е твоето съгласие. Дори бистрият ти ум трябва да се съгласи сега. Ако един мъж прескочи тази стъпка, рискува да обиди дамата си и да я загуби завинаги.

— Защото мога да си тръгна — прошепна тя.

— Да, можеш. — Той се наведе по-близо, само на няколко сантиметра от устните й. — Но знам, че го искаш. И не би искала да разбиеш сърцето ми.

— Не е честно да ме караш да изпитвам вина.

Той погали шията й.

— Мога да бъда безскрупулен, когато искам да получа желаното.

— А аз мога да бъда твърда в позицията си.

Въпреки суровите си думи, тя наклони глава, за да го улесни, докато я галеше.

— Давай, cherie. Покажи ми най-голямата твърдост. — Жан-Люк се усмихна, защото определено беше твърд. Плъзна пръстите си по линията на челюстта й. — Колкото повече усилия вложа, толкова по-сладка ще е капитулацията ти. И ти ще капитулираш. Искаш тази целувка.

Тя потръпна.

— Ами ти? Желаеш ли я или просто искаш да докажеш, че си прав за десетте стъпки?

Той я хвана нежно за раменете.

— Не ми пука колко стъпки са необходими. Твоето щастие е единственото нещо, което има значение.

Хедър въздъхна.

— Как така винаги намираш подходящите думи?

— Имам чувството, че те познавам. Познавам сърцето ти. То… толкова много прилича на моето.

— Жан-Люк — прошепна тя.

Докосна косата по слепоочията му. Той се приближи още, докато челото му не се притисна в нейното.

— Шестата стъпка е приемането. Вече знаем, че целувката ще се случи.

— Говори за себе си.

— Жено — изръмжа той, — продължаваш да ме предизвикваш.

Тя се засмя.

— Знам. Толкова е забавно. Чувствам се така… силна. Пълна противоположност на старата слабохарактерност. Това е новото ми аз.

Усмихвайки се, той докосна бузата й.

— Харесвам ми новото ти аз. Ти си красива, силна и… вълнуваща.

Тя плъзна ръце нагоре по гърдите му и около врата му.

— Вече си в голяма беда, приятел. Ако сега се целунем, това прави само седем стъпки.

— Но има много стъпки, свързани с целувката и аз ще настоявам за всяка една от тях. Вкусване, докосване, хапане, смучене, драскането със зъби.

— Добре! — ръцете й се пристегнаха около врата му. — Давай.

Сърцето му подскочи. Тя се предаде. Кръвта му се втурна към слабините му. Без съмнение очите му вече светеха в червено. Държеше клепачите си наполовина спуснати, надявайки се тя да не забележи.

— Стъпка седем. Тестова целувка.

Той притисна нежно устните си към нейните.

Хедър преметна и затвори очи.

— Издържахме ли теста?

— О, да.

Жан-Люк докосна бузата й с устни, след което се върна към устата й, полагайки малки целувки по пътя си. Тя се разтвори за него. Устните й бяха нежни и влажни, а тялото й се наклони към неговото.

Този път той я взе, целувайки я докрай, карайки устните й да се движат заедно с неговите. Беше мека, податлива и вкусна. Обви едната си ръка около кръста й и я дръпна силно към себе си. Хедър възкликна и дъхът й се смеси с неговия. Без съмнение можеше да усети цялата дължина на ерекцията му, която сега се притискаше в корема й.

Жан-Люк задълбочи целувката, изучавайки устата й с езика си. Тя имаше вкус на горчица и подправки, един модерен и американски, но чужд и екзотичен за него вкус. Хедър погали езика му с върха на своя, предизвиквайки дрезгав стон дълбоко в гърлото му.

Пръстите й се заровиха в къдриците му, придърпвайки го по-близо.

— Коя стъпка е тази? — въздъхна тя срещу устните му.

Жан-Люк положи чело върху нейното.

— Не мога да си спомня.

Трябваше да се отдръпне. Ерекцията му беше достигнала максималното си ниво на мъчителна издръжливост. Скоро щеше да експлодира.

Той си пое дълбоко дъх. Ароматът на кръвта й го плени, отказвайки да го освободи. Биещото й сърце отекваше в порите и костите му. Господ да му е на помощ, но не можеше да спре.

Предавайки се с ръмжене, той захапа меката част на ухото й и го засмука. Стонът й отекна през него. Стори му се, че стене в отговор, но вече не беше сигурен. Не можеше да направи разлика между нейното препускащо сърце и своето, между въздишките й на удоволствие и неговите собствени. Двамата се превръщаха в едно цяло. Копнееше да е вътре в нея. Принадлежеше вътре в нея.

Жан-Люк обхвана с ръце дупето й я придърпа по-близо към себе си. Тя изпъшка и затегна прегръдката си около раменете му. Той потърка носа си в сънната й артерия, оставяйки главата си да се изпълни с аромата на бушуващата й кръв. Венците му изтръпнаха. Сграбчи я за дупето и я притисна към ерекцията си.

— Mon Dieu, желая те.

Той наклони глава назад, опитвайки се да възвърне поне част от самоконтрола си. Не можеше да позволи на зъбите си да се покажат. Или да свърши. Опита се да мисли през мъглата на желанието. Не можеше да я обладае тук. Ако се телепортираше, щеше да я има в леглото си за секунди, но без съмнение тя щеше да забележи промяната на пейзажа.

Звездите над него му намигаха и му се подиграваха, че не е бил с жена от толкова дълго време. Но това не беше коя да е жена. Това беше Хедър. Тя стоеше на пръсти и го целуваше нежно по врата. Беше сладка и щедра. Стисна дупето й. Може би щеше да го покани обратно в дома си и спалнята си. Да, това беше планът. След като Бетани заспеше дълбоко, щеше да се промъкне в спалнята на Хедър и да прави любов с нея цяла нощ.

Жан-Люк дочу в далечината сладкото и невинно пеене на ангелчета. Сърцето му подскочи. Може би този път щеше да се получи. Може би този път щеше да открие истинската и трайна любов. Щеше да убие Луи и да спечели сърцето на Хедър. За пръв път в живота си идеше да има семейство.

С неприятна изненада осъзна грешката си. Пеенето беше истинско. Хедър вероятно не го чуваше, не и с обикновения си слух.

Той я хвана за раменете.

— Хедър, децата започнаха да пеят.

Замъгленият поглед в очите й изчезна за секунди.

— О, боже мой! — тя го отблъсна. — Това е ужасно.

Тя се втурна към беседката толкова бързо, колкото можеше. Господи, беше закъсняла твърде много.

Тригодишните вече напускаха сцената и четиригодишните се подреждаха, за да пеят.

Тя забеляза двете празни места на първия ред до Фиделия и Ема. Слава богу, бяха запазили места за нея и Жан-Люк.

Всичко щеше да е наред. Тя намали, опитвайки да си поеме дъх. Жан-Люк спря до нея, без дори да е задъхан. Точно тогава майката на Коуди и още една жена заеха двете празни места, без да обръщат внимание на протеста на Фиделия.

— О, не! — Хедър си пое дъх, докато оглеждаше редиците със столове, които беше подредила по-рано. Всички места в първите осем реда бяха заети. — Това е ужасно! Казах й, че ще седна на първия ред. Тя ще ме търси, а аз няма да съм там! — Гласът й се повиши, изпълнен с тревога.

— Шшт! — Една възрастна дама на последния ред се обърна да ги смъмри.

Хедър си пое отново въздух. Боже мой, започваше да се паникьосва. Как можа да направи това? Как можа толкова да се увлече в целувка с мъж, който познаваше само от няколко дни? Каква майка беше?

— Ще намеря един празен стол и ще го сложа на първия ред — предложи Жан-Люк.

— Твърде късно е.

Сърцето на Хедър се сви. Бетани беше на сцената и с широко отворени очи изучаваше първия ред. Усмихна се и помаха с ръка на Фиделия и Ема, ала след това объркано изражение се настани на лицето й.

Хедър й помаха с високо вдигната във въздуха ръка, но Бетани не я видя. Тя оглеждаше първите няколко реда и нараненото й изражение прониза сърцето на младата жена. Мис Синди даде сигнал на децата за първата песен, но Бетани не се присъедини. Докато търсеше майка си, тя дори не забеляза знака на учителката.

Хедър скачаше нагоре и надолу, ръкомахайки двете си ръце във въздуха. Бетани я видя и моментално засия. Хедър й изпрати въздушна целувка, дъщеря й се усмихна и се присъедини към пеенето.

Младата жена си пое дълбоко дъх и преглътна сълзите на облекчение.

— Добре е — обърна се тя към Жан-Люк, но той беше изчезнал.

По дяволите. Как бе могъл да изчезне по този начин? Срамуваше ли се, че я накара да закъснее за представлението на Бетани? Прилив на вина заля Хедър. Грешката не беше изцяло негова. Тя беше активен участник, напълно разсеян от целувката.

И боже мой, каква целувка само. Бузите й пламнаха. Този негодник — беше подхвърлил, че може да я накара да загуби контрол и го направи. Не искаше да мисли колко далеч щеше да стигне, ако той не беше спрял.

А къде беше сега? Прелъстяваше жените и после ги зарязваше ли? И не трябваше ли той да я защитава?

Първата песен свърши. Хедър заръкопляска докато се оглеждаше наоколо. Роби стоеше отстрани, частично скрит от няколко борови дръвчета. Той й кимна, когато погледа й се спря на него. Тя вдигна ръка за поздрав и се обърна, за да гледа дъщеря си. Децата започнаха да пеят „Бог да благослови Америка“ — винаги любима песен на публиката.

— Може би това ще помогне — прошепна Жан-Люк.

Тя подскочи. Боже мой, този мъж се движеше безшумно. Погледна гневно, изведнъж изпълнена от негодувание, че бе нахлул така в живота й и бе разрушил деликатния баланс, който толкова дълго се беше борила да постигне.

Погледът й се спусна към ръцете му и това, което носеше и цялото негодувание се стопи на секундата. Сълзи напираха в очите й и имаше чувството, че част от сърцето й също се беше стопило.

Без да продума, той й подаде огромната жълта плюшена мечка. Тя обгърна ръце около меката материя и я притисна до гърдите си. Не знаеше дали я беше спечелил или купил, но знаеше, че той е най-милият мъж, когото беше срещала някога.

Забеляза Бетани на сцената, която се усмихваше и подскачаше нагоре-надолу. Погледът на Хедър се замъгли от сълзи. Жан-Люк разбираше колко много означава дъщеря й за нея. Той разбираше любовта. Беше един на милион и тя беше сериозно привлечена от него.

Но с историята си от провалени връзки, тя трябваше да бъде внимателна. И реалистка. Може би нямаше бъдеще за нея и Жан-Люк. Колкото и прекрасен да бе той, явно имаше тайни, които изглежда не желаеше да сподели с нея. За да опази сърцето си, трябваше да спре развитието на тази връзка. Щеше да запази чувствата си за себе си, да ги скрие като семена в плик, за да не хванат корен и поникнат.

Мамка му, чувството беше страхотно. Беше приятно да знае, че все още има добри мъже по света и че връзката с дъщеря й е по-прекрасна от всякога. След всички проблеми, които беше преживяла през последните няколко години, беше научила, че най-сигурният начин да останеш стабилен и силен е да вземеш под внимание богатствата си. И тя го направи. Животът беше хубав.

Хедър затвори очи, отпусна брадичката си върху огромната глава на мечката и остави сладките гласове на децата да я залеят. В този кратък момент всичко беше наред в нейния свят. И тя щеше да му се наслади, докато той траеше.

Песента свърши и публиката заръкопляска.

Хедър отвори очи.

— Благодаря ти — обърна се към Жан-Люк, но той пак беше изчезнал.

Е, добре, помисли си тя и въздъхна.

Знаеше си, че няма да изкарат дълго. Този мъж беше различен по някакъв начин. Може би безсмъртен. Или нещо по-лошо.

Забеляза го да стои до Роби, задълбочен в разговор с охранителя си и другия шотландец Ангъс МакКей, който явно се беше върнал от Ню Йорк. Още трима мъже стояха в сенките на боровите дръвчета. Един тийнейджър с килт и още двама високи млади мъже, облечени в панталони цвят каки и тъмносини полота. Единият беше бял, а другият чернокож. Всички изглеждаха притеснени.

Хедър се намръщи. Тези момчета определено пазеха тайни. Останаха в сянката, но въпреки това хората от публиката започнаха да се обръщат. Непознатите в града винаги се забелязваха.

След като шоуто свърши, Бетани слезе от сцената и се присъедини към Фиделия и Ема. Хедър тръгна бавно към тях. Тъй като повечето хора се разотиваха, тя вървеше срещу тълпата.

Всички ахнаха, когато алармата на доброволната пожарна срещу площада се включи. Група мъже напуснаха парка, забързани. Хората се събраха на малки групички, за да клюкарстват и спекулират какво се е случило. Младата жена се запромъква между тях, за да стигне до дъщеря си. След по-малко от минута засвири сирената на единствената пожарна кола в града. Докато целият град наблюдаваше, пожарникарите се бяха организирали за рекордно време.

Хедър достигна дъщеря си и я прегърна силно. С писък, Бетани сграбчи мечката.

— Мамо, ти успя! Спечелила си я! — отговори тя на прегръдката. — Видя ли ме как пея?

— Разбира се. Беше чудесна — Хедър се усмихна на Ема и Фиделия. — Благодаря, че се грижихте за нея.

Те последваха тълпата, която се отдалечаваше от беседката.

Ема се приближи към Хедър.

— Къде е Жан-Люк? Би трябвало да те пази.

— Ето там е — младата жена посочи към боровите дръвчета, където бяха скупчени мъжете. — Говори с някакви момчета. Съпругът ти е там.

— Ангъс се е върнал? Хайде.

Ема се запъти към групата мъже, докато Жан-Люк се приближаваше към Хедър, Бетани и Фиделия.

Ема прегърна съпруга си и той започна да й шепне бързо.

Хедър забеляза колко притеснен изглежда Жан-Люк.

— Какво има?

— Случили са се неприятности — той прокара ръка през черните си къдрици. — Спомняш ли си моя приятел Роман Драганести от Ню Йорк?

Хедър преглътна трудно, припомняйки си симпатичния мъж, жена му Шана и сладкото им момченце.

— Какво се е случило?

— Всяка неделя вечер те ходят на църковна литургия в Роматех. Роман нареди да построят параклис там и службата винаги започваше в единадесет. Смятаме, че бомбата е избухнала по-рано, слава богу.

— Бомбата!

— Oui. За щастие, никой не е пострадал сериозно, но, ако бомбата беше избухнала, когато параклиса е пълен… — Жан-Люк се намръщи, а гласът му пресипна. — Можеше да изгубим всички.

Хедър се сви при мисълта за смъртта на това прекрасно семейство.

— Кой би направил подобно нещо? — Тя бе разтърсена от внезапната мисъл. — Луи ли? Напада всичките ти приятели?

— Знаем кой го е сторил и не е Луи — обясни Ема, докато се присъединяваше към тях. — Била е ужасна нощ.

— Да — Ангъс МакКей също се приближи. — В една нощ са избухнали четири бомби. Първата се е взривила в дома на Золтан Заквар в Будапеща. Той е загубил двама вам… приятели.

— Това е ужасно.

Хедър се зачуди кой беше този Золтан. И Будапеща? Тези момчета от тайнствена клика, на безсмъртните ли бяха?

— В замъка на Жан-Люк във Франция също е избухнала бомба — продължи Ангъс. — Никой не пострадал, но разбрах, че пораженията са големи.

— Ти имаш замък? — попита Хедър Жан-Люк.

Той сви рамене.

— Вече само половин.

Мръщейки се, Ангъс прегърна Ема през раменете.

— Нашият замък в Шотландия също беше ударен.

— Поне никой не е загинал — съпругата му го погледна окуражаващо. — И винаги можем да го поправим.

— Да — Ангъс продължи да се мръщи. — Доколкото разбирам, Касимир напада всички, които се притекоха на помощ на Ема и мен в Украйна.

— Кой е Касимир? — попита Хедър.

Не беше сигурна, но мислеше, че Луи спомена това име в нощта, когато нападна Жан-Люк.

— Той плаща на Луи да ме убие. — Жан-Люк потвърди съмненията й. — Въпреки че мога да се обзаложа, че Луи не би имал нищо напротив да го направи безплатно.

Хедър поклати глава.

— Не разбирам. Всички изглеждате много приятни хора, защо тези отрепки искат да ви убият?

Жан-Люк, Ангъс и Ема се спогледаха.

— Сигурен ли си, че Роман и семейството му са добре? — смени темата Жан-Люк.

— Добре са — отговори Ангъс. — Конър иска да ги скрие. Роман първоначално беше против, смятайки, че е проява на страх от негова страна, но накрая се вслуша в разума. Не можем да позволим нещо да се случи с Шана или Константин.

Жан-Люк кимна.

— Къде ще отидат?

— Конър отказа да каже на когото и да било. И аз съм съгласен с него. Двамата с Ема заминаваме за Източна Европа, за да търсим Касимир. Ако ни заловят… е, не искаме да знаем повече отколкото е нужно.

Хедър се намръщи. Чутото звучеше като война.

Лицето на Ема доби войнствено изражение.

— Трябва да се погрижим за Касимир веднъж завинаги.

— Ще дойда с вас.

Жан-Люк стисна бастуна си с две ръце.

— Не. Трябва да останеш тук.

Ангъс погледна към Хедър.

Тя се вцепени.

— Ние можем да се грижим за себе си.

Погледът на Жан-Люк се зарея над нея, Бетани и Фиделия.

— Не, Ангъс е прав. Трябва да остана тук.

— Касимир и Луи вече знаят, че си в Тексас — предупреди го Ангъс. — Така че си много уязвим. И след като Конър тръгва с Роман тази вечер, мога да ти оставя само неколцина мъже — той посочи към групичката с Роби. — Иън, Финиъс и Фил са тук, за да ти помогнат.

— Merci. — Жан-Люк докосна рамото на Хедър. — Сега разполагаме с достатъчно охранители. Ти и семейството ти ще бъдете в безопасност.

— Благодаря ти.

Тя потръпна и се запита какво ще последва.

— Хедър!

Вик от далечината привлече вниманието й. Били крачеше към нея, а лицето му беше мрачно. Нещо неразбираемо пращеше от радиостанцията му и той намали звука.

— Хедър, имам лоши новини. Някой е подпалил къщата ти.