Керелин Спаркс
Неочаквана любов (16)

Глава 16

Жан-Люк, трябва да поговорим.

Той вдигна поглед от скиците на Хедър и видя Алберто да влиза в студиото.

— Има проблем в Париж ли?

— Не. Проблемът е тук — Алберто посочи към работата на Хедър. — Това… това е катастрофа.

Жан-Люк остави скицата.

— Решението беше мое, Алберто. Няма нужда да го защитавам.

Мъжът сведе поглед.

— Нямам намерение да те ядосвам, Жан-Люк, но ти сам си ме учил, че моделите ти са предназначени само за отбрани хора.

Гневът на французина се смекчи от отчаянието, което беше изписано върху лицето на Алберто. Явно мъжът вярваше, че проектът на Хедър е грешка.

— Знам, че тази идея е неортодоксална, но искам да я пробвам.

— Ще станеш за смях в модния свят. Никоя от Холивудските звезди няма да облече роклите ти, ако ги носят обикновени хора.

— И двамата сме произлезли от простолюдието.

— Да, но се издигнахме над потеклото си. — Алберто посочи към преправения манекен. — Тя прави дрехи за дебели жени!

Тихо възклицание откъм вратата оповести появата на Хедър. Жан-Люк изстена вътрешно, защото знаеше, че е чула грубия коментар на Алберто. Той пристъпи към протежето си и присви очи.

— Грешиш и ще се извиниш.

Лицето на италианеца почервеня. Той погледна през рамо към Хедър.

— Съжалявам, signora.

— Вярно ли е? — Хедър тръгна към тях с притеснено изражение. — Моделите ми ще навредят ли на репутацията ти?

Явно беше чула повече от последната обида на Алберто. Жан-Люк сви рамене.

— Пресата е капризна. Никога не знам как ще реагират. Може да ни се присмеят или да ни нарекат герои и същински иноватори.

Тя наклони глава и се замисли.

— Наистина ли има значение какво мислят? Имам предвид, че ако продажбите са добри, как би могло да се каже, че начинанието е провал?

Алберто изсумтя с раздразнение.

— Не става въпрос за пари. Висшата мода е изкуство.

— Аз вярвам, че целта е да накара хората да се чувстват добре — обяви Хедър. — А щом харчат парите си за нещо, тогава то им носи щастие.

Жан-Люк се усмихна. Самочувствието на Хедър растеше.

— Ще го направим, Алберто. Благодарение на Хедър модата ще бъде достъпна за всички жени без значение от размера или формите им.

Албертини измърмори, а младата жена се усмихна. Жан-Люк искаше да я придърпа в обятията си, но внезапно го осени идея.

— Може да използваме благотворителното шоу, за да видим как ще реагират хората — предложи той. — Хедър, можеш ли да направиш няколко модела, които да са готови до края на другата седмица?

— Мисля, че да — кимна тя. — Разбира се.

Жан-Люк не искаше да наема нови професионални модели, тъй като не желаеше медиите да чуят за шоуто или да разберат, че се намира в Тексас.

— Познаваш ли някои местни жени, които могат да покажат моделите ти?

Алберто изсумтя.

— Градът е пълен с дебели жени.

Хедър изгледа кръвнишки италианеца, след което се обърна към Жан-Люк.

— Имам няколко приятелки, които с удоволствие биха позирали. И не са дебели — натърти и хвърли още един гневен поглед към Алберто.

— Ти също можеш да покажеш някои от моделите си — каза Жан-Люк на асистента си. — Симон, Инга и Саша ще дефилират за теб.

— Може ли да го направим като състезание? — попита Алберто и очите му светнаха. — И да поканим известни личности за жури?

— Не. — Жан-Люк го изгледа предупредително. — Никакви звезди и никаква преса. Знаеш защо.

Алберто въздъхна.

Хедър изглеждаше любопитна.

— Защо? — попита тя.

— Ще бъде малко събитие, само за местните хора — намеси се Жан-Люк. — Тъй като даренията са предназначени само за местния район.

Надяваше думите му да имат достатъчно смисъл и Хедър да не задава повече въпроси.

Тя се усмихна.

— Мисля, че е чудесно, че събираш пари за училищата в областта. Благодаря ти.

Той сви рамене.

— Алберто се занимава с това.

Беше смущаващо да го смятат за доброжелател, когато всъщност подкупваше строителния предприемач и кмета, за да си мълчат за магазина му.

Започваше да се ужасява от предстоящата благотворителна вечер, тъй като след нея официално щеше да започне изгнанието му. Магазинът щеше да бъде затворен завинаги. Алберто и моделите щяха да се върнат в Париж. Хората щяха да решат, че той също си е тръгнал, но вместо това щеше да се крие в изоставената сграда с двамата си охранители през следващите двадесет и пет дълги години. Как би могъл да живее толкова близо Хедър и да не се изкуши да я вижда?

— Искаш ли да има и твои модели в шоуто? — попита Алберто.

Жан-Люк сви рамене.

— Няма значение.

Като че ли нищо не беше от значение, когато го очакваха двадесет и пет години затвор, през които нямаше надежда да бъде с Хедър. Ала как би могъл да поиска от нея и семейството й да споделят този затвор с него? Те не разполагаха с възможността да живеят векове наред в бъдеще като него. Техният живот беше сега и бе единственият, който имаха. Трябваше да го изживеят. Без него.

— Добре — продължи Алберто. — Тогава двамата с Хедър ще покажем моделите си на местната… паплач и ще видим кои предпочитат.

Мъжът й отправи предизвикателен поглед и след това напусна стаята.

Тя пристъпи към Жан-Люк.

— Добре ли си?

— Да.

Хедър се вгледа в лицето му и се намръщи.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел.

Скоро и това щеше да стане, осъзна той. Беше в ситуация, в която нямаше как да спечели. В най-лошия случай можеше да изгуби Хедър в кървавото отмъщение на Луи. Но нямаше да позволи това да се случи. Пръв щеше да убие врага си. За съжаление, тогава щеше да се наложи да се сбогува с нея, защото това бе правилното решение. Не можеше да я помоли да захвърли двадесет и пет години от краткия си живот, за да сподели изгнанието му.

Трябваше да я отпрати. Щеше да я наеме да създава моделите си в Ню Йорк или Париж. Тогава би могла да има мечтания живот и той да се погрижи да не й липсва нищо, нито на нея, нито на дъщеря й. Силна вълна от емоции го заля и Жан-Люк осъзна, че не планира това от дълг или чувство за чест.

Правеше го от любов. Някак, насред последните няколко дни, беше започнал да се влюбва.

— Добре съм — увери я той. — Просто се притеснявам, че все още не сме открили Луи.

— Исках да говоря с теб за това. — Тя изкара листче хартия от джоба си и му го подаде. — Фиделия сънува картина с маслени бои, която се намира в този музей в покрайнините на града. Кураторката ще го задържи отворен за нас.

— Тогава да вървим — Жан-Люк я придружи до вратата, докато гледаше листчето. — Чикън Ранч^[1]?

— Да. Най-известният в Тексас, затова го направиха музей.

Той я поведе по коридора.

— Направили са музей за кокошки^[2]?

— Беше публичен дом — засмя се тя.

— Ааа. Трябваше да се досетя.

— Да — трепна Хедър. — Просто се чудя как така Фиделия знае толкова много за това място.

Щом влязоха в изложбената зала, Жан-Люк забеляза Роби да инсталира камера на високия близо два етажа таван. За съжаление обаче не използваше стълба.

Той сграбчи Хедър и я обърна с гръб към левитиращия шотландец.

— Как… беше денят ти?

— Добре — усмихна се тя бавно. — Започна с прекрасен масаж.

Жан-Люк отвърна на усмивката й и погледна към Роби. Шотландецът ги беше чул и се спускаше към пода.

— Харесаха ми скиците ти.

Усмивката на Хедър се разшири.

— Благодаря ти.

Приятелят му вече беше стъпил на пода.

— Вземи ключовете, Роби. И донеси мечовете ни. Отиваме на лов.

— И аз идвам — Хедър се затича към кухнята и извика през рамо. — Ще взема пистолет от Фиделия. Не тръгвайте без мен!

Роби се намръщи и поклати глава.

— Това не е добра идея.

— Тя идва с нас — обяви Жан-Люк и излезе през входната врата преди приятелят му да успее да възрази.

Входът беше обграден от две външни лампи, които хвърляха мъждива светлина върху верандата. Жан-Люк позволи на погледа си да се зарея в земята, която отделяше скривалището му от магистралата. Не забеляза никакви признаци на движение. Кедрови дървета и групички от палми осейваха района, обграден от дългата кръгла алея. БМВ-то му и пикапът на Хедър бяха паркирани наблизо. Беше наел градинар, който да засади дъбови дървета от двете страни на алеята, но те все още бяха малки. Когато изгнанието му от двадесет и пет години приключеше, вече щяха да са огромни и впечатляващи.

— Ето те! — Хедър излезе на верандата. — Страхувах се, че ще тръгнеш без мен.

— Би трябвало да го направя, но наскоро открих проблем, що се отнася до теб.

— И какъв е той?

Тя метна чантата си на рамо.

— Не мога да ти отказвам.

Хедър се засмя.

— Това не е проблем.

— Напротив, ако те излага на опасност, е точно такъв.

— Мога да се грижа за себе си. Обявила съм война на страха, нали не си забравил?

— Впечатлен съм от желанието ти да се изправяш срещу злодеи — Жан-Люк постави ръка на кръста й и я поведе към по-тъмния ъгъл на верандата. — Какво ще кажеш да се изправим и пред въпроса за привличането помежду ни?

Очите й се разшириха.

— Предполагам, че може просто да признаем, че то съществува.

— И продължава да расте. Поне що се отнася до мен.

Тя се облегна на една от колоните и се загледа към магистралата.

— Всичко се случва прекалено бързо.

— Съмняваш ли се, че е истинско?

Хедър го погледна.

— Не. Истинско е. Толкова истинско, че ме е страх да не бъда наранена.

— Никога няма да те нараня. Не и съзнателно.

— Знам това — тя положи ръка върху гърдите му. — Аз съм… много привлечена от теб, Жан-Люк, но се опитвам да не нравя грешки, за които после да съжалявам.

— Разбирам — той опря ръце от двете страни на колоната и я приклещи. — Знам, че трябва да ти устоя, но винаги, когато си наблизо, единственото, за което мога да мисля, е колко много те желая.

Жан-Люк целуна челото й.

— Постоянно си припомням колко е приятно да те усещам в прегръдките си и колко сладък вкус имаш — той целуна бузата й. — Помниш ли първата ни целувка, cherie? Тази в парка?

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха.

— Коя целувка? Целунахме ли се?

— Ти се разтопи в ръцете ми. Стенеше срещу устните ми. Вкуси ме с езика си.

— О! Тази целувка!

— И го направи отново тази сутрин.

— Е, някои неща просто трябва да се вършат отново и отново, докато не ги направиш правилно.

Той се усмихна.

— Права си, cherie. — Той прокара пръсти по врата й. — Единственото, за което мога да мисля, е как да те целуна отново. Едва успявам да работя. Умът ми е станал напълно безполезен.

— Горкият. — Хедър наклони глава, когато той потърка нос в шията й. — Не може да те оставим да бъдеш безполезен.

— Сигурен съм, че ще намерим нещо, което мога да правя.

Той докосна с език пулсиращата артерия на врата й. Мирисът на кръвта й го обзе.

— Като например да се опиташ да ме прелъстиш? — Тя звучеше задъхано.

Жан-Люк прокара пътечка от целувки до ухото й.

— Не се опитвам. Правя го.

Той обхвана с уста възглавничката на ухото й и изпъшка, когато тя потръпна в отговор. Засмука нежната плът и в същото време я притегли в обятията си.

Ръцете й се плъзнаха около врата му.

— Да — прошепна тя.

Жан-Люк прокара устни по бузата й.

— Желая те.

— Знам — прошепна Хедър срещу устните му. — Защо това ми се струва толкова правилно?

— Защото… си пасваме.

Той притисна устни в нейните и я придърпа още по-плътно към себе си. Наистина си пасваха. Устните й идеално срещаха неговите, а гърдите й се движеха срещу гръдния му кош в перфектна хармония.

Прокара ръце надолу по гърба й. Кръстът й се извиваше изкусително срещу долната част на стомаха му, бедрата й се бяха сгушили срещу слабините му, а коремът й приютяваше твърдата му ерекция. Тя беше перфектна във всяко едно отношение.

Как би могъл да я остави да си тръгне? Може би Хедър щеше да се научи да го приема като вампир и той щеше да получи същия вид любов, който бяха открили Роман и Ангъс. Може би щеше да има и семейство.

Лъч светлина ги огря, когато една кола навлезе в алеята. Жан-Люк незабавно я издърпа от другата страна на колоната в сенките.

— Мислиш ли, че е Луи? — прошепна тя.

— Не. Не би се появил толкова очевидно — Жан-Люк наблюдаваше колата, която подмина БМВ-то му и пикапа на Хедър. Спря с ръмжене малко след входната врата. — Сигурно е някои от твоите обожатели от града.

— Аз нямам обожатели — промърмори тя.

— Тогава кой беше онзи гръмогласен дребен мъж, който се наложи да потопя във водата?

— Треньор Гюнтер. Той е по-скоро напаст, отколкото обожател.

Хедър се извъртя, за да погледне иззад колоната, но Жан-Люк я дръпна обратно в сенките.

— Внимателно — Той присви очи, когато някакъв мъж излезе от колата. — Да, този определено е влюбен в теб.

— Какво? — присмя се тя.

— Хедър! — извика мъжът от алеята. — Знам, че си там!

— Коуди? — прошепна Хедър с гримаса. — Бившият ми не ме обича. Той ме мрази.

— Той мрази факта, че го отхвърляш — прошепна Жан-Люк, — но все още те обича. Повярвай ми, познавам симптомите.

— Така ли? — Тя го погледна със съмнение.

— Излез, Хедър! — крещеше Коуди. — Видях те на верандата да целуваш онзи мъж.

— Ревност — прошепна Жан-Люк.

— Новината е из целия град — изръмжа Коуди. — Всички знаят, че живееш тук. Знаят, че се чукаш с онзи богат чужденец.

— Да го промуша ли? — попита Роби тихо, докато затваряше входната врата.

— Не. — Жан-Люк излезе от сенките и пристъпи в светлината. — Нахлул си в частна собственост. Най-добре да си вървиш.

— Имам право да съм тук! Дъщеря ми е вътре. Какво й правите?

— Бетани е напълно добре. — Хедър се премести в светлината. — Можеш да дойдеш да я вземеш в уреченото време следващия петък. Сега си върви у дома, Коуди.

— Защо, за да можеш да се чукаш с новия си приятел ли? Не знаех, че си една проклета курва, Хедър.

— Достатъчно! — Жан-Люк насочи цялата си психическа сила към челото на мъжа. Негодникът се препъна няколко крачки назад. Всеки път, като обиждаш Хедър, ще ставаш хлебарка.

Коуди се строполи върху тухлената настилка.

Хедър пристъпи напред.

— Какво…

— Остави го — Жан-Люк докосна ръката й.

Мъжът се загърчи на алеята, а после клекна.

— Аз съм хлебарка — изписка той.

Хедър ахна.

— Не отново.

Коуди пропълзя до БМВ-то, скочи отгоре и залази върху капака. Жан-Люк трепна, като видя насилието, което претърпява колата му.

Не можеш да вземеш дъщеря си този уикенд.

Мъжът се строполи долу и тръгна към колата си.

— Не мога да взема дъщеря си този уикенд — изписка, после се хвърли през отворения прозорец на колата си и се замята.

— Пиян ли е? — Хедър се намръщи, когато двигателят изрева. — Не бива да кара в това състояние.

Колата се изстреля напред и подскочи от бордюра, където алеята се извиваше обратно към щатската магистрала.

Ще караш внимателно, изпрати телепатичното си съобщение Жан-Люк, макар да не беше сигурен дали Коуди въобще може да шофира в това си състояние.

Колата спря да върви на зигзаг и тръгна в права линия надолу по пътя.

Хедър въздъхна продължително.

— Той е полудял. Слава богу, че не иска Бетани този уикенд.

— Това беше нещо ново — обади се Роби зад тях.

Жан-Люк хвърли поглед назад и видя, че шотландецът го гледа развеселено.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. — Роби заслиза по стълбите към алеята, носейки двата меча. — Нека първо проверя колата.

 

 

— Това е мястото.

Хедър изучаваше с поглед къщата в стил Кралица Ана, осветена от фаровете на Жан-Люк, докато той паркираше. Между рошавите азалиеви храсти в цветната леха отпред, тя забеляза каменно мазе.

Двуетажната, облицована с дърво къща, се намираше по средата на нищото, но преди петдесет години, бе привличала клиенти от целия щат. Големият надпие над стълбите гласеше „Дикън Ранч, основан през 1863“. Хедър забеляза старо шеви Импала на паркинга, вероятно колата на г-жа Болтън.

Младата жена взе чантата си, в която беше Глока на Фиделия и фенерчето, и се присъедини към Жан-Люк на тротоара. Роби му подаде сабята и той я скри в канията, втъкната под дългото му черно палто. Шотландецът не си направи труда да скрие клеймора, който бе преметнат през гърба му.

Хедър поклати глава докато изкачваха стълбите към верандата.

— Кураторката няма да ви пусне вътре е тези мечове.

— Това е най-малкото ми притеснение — отвърна Жан-Люк и почука на вратата.

Докато чакаха, Хедър се възхищаваше на сложната дърворезба по цялата веранда и на плетените ракитени мебели.

— Добре са съхранили мястото.

Жан-Люк почука отново.

Хедър се намръщи.

— Тя каза, че ще задържи музея отворен.

Той завъртя топката на бравата и вратата се отвори бавно.

— Наистина го е направила.

Жан-Люк пристъпи в слабо осветеното фоайе, следван от Роби.

— Ехо? — извика Хедър, докато влизаше в къщата.

Никакъв отговор. Огледа се, забелязвайки сложно украсените тапети и ориенталския килим върху дървения под.

— Може би е в банята.

Роби очевидно не вярваше на подобно тривиално обяснение, тъй като издърпа клеймора си и влезе в тъмния салон отдясно, стиснал здраво меча си.

— Боже мой — възкликна и внезапно застина.

— Какво има?

Жан-Люк изтича вътре и спря. Хедър не можеше да види какво гледаха те, така че се запрепъва по протежение на стената, напипа ключа за осветлението и го включи.

— Мили боже!

Светлината бе насочена към отсрещната стена, където огромна картина се простираше на повече от метър и половина широчина. Хедър преглътна. Нищо чудно, че Фиделия беше разпознала тази картина в сънищата си. Кой би могъл да я забрави? Закръглена блондинка лежеше върху кадифен шезлонг, напълно гола и си доставяше удоволствие. Едната й ръка обгръщаше пълната й гърда, докато другата се намираше между разтворените й крака. Съдейки по изражението върху лицето й, тези ръце можеха да вършат чудеса.

— Боже. Тази картина не оставя много на въображението.

Хедър се обърна и огледа останалата част от стаята. Червени кадифени шезлонги, като този от картината, бяха наредени по стените. Тя се зачуди дали проститутките не са преигравали сцената от платното пред клиентите.

Роби наклони глава, докато изучаваше картината.

— Предполагам, че целта й е да помогне на мъжа да се приготви.

Жан-Люк стоеше до него и погледът му също беше залепен за платното.

— Има смисъл от бизнес гледна точка. Ако мъжете са готови да си свършат работата, тогава проститутките могат да отхвърлят клиентите по-бързо.

— И да изкарат повече пари — заключи Роби.

— Ехо? — Хедър махна с ръка пред лицата им, за да им отвлече вниманието. — Търсим маниакален убиец, забравихте ли?

Роби се стресна, сякаш излизаше от транс.

— Ще огледам наоколо.

Той се върна към фоайето и се заизкачва нагоре по стълбите.

Хедър погледна картината, а после се намръщи на Жан-Люк.

— Свърши ли?

Устата му потръпна.

— Малко я съжалявам. Толкова много мъже са минали оттук и въпреки това тя е трябвало да намира удоволствието от собствената си ръка.

Хедър сви рамене.

— Ако искаш нещо да се свърши качествено, трябва да си го направиш сам.

Той повдигна вежда.

— Така ли беше и при теб?

— Не говорех за себе си — засмя се Хедър.

— Сигурна ли си? Не каза ли, че бившият ти се люби само в три стъпки?

Хедър усети, че бузите й пламват.

— Чудя се какво ли е станало с г-жа Болтън. — Запъти се към една затворена врата и почука, преди да я отвори. — Ехо?

— Позволи на мен.

Жан-Люк извади сабята си и влезе пръв в стаята.

Хедър прокара ръка по стената и намери ключа на лампата. Малък кристален полилей висеше от тавана, обграден от кръгло огледало в златна орнаментирана рамка. Огледалото отразяваше светлините, карайки тази част от тавана да блести, но Хедър подозираше, че то има и друга цел, като се имаше предвид, че е позиционирано точно над огромното легло.

Леглото и прозорците бяха облечени в червен сатен и дантела. Стените бяха покрити от червени тапети, щамповани с черни купидончета. В ъгъла се намираше голямо бюро с отделения за писма.

— Вярвам, че това е стаята на мадам. — Жан-Люк погледна в гардероба. — Макар да изглежда, че и тя самата се е забавлявала.

— Да. — Хедър посочи чифт белезници, прокарани през прътовете на изкованата от желязо рамка на леглото. — Изглежда е имала нужда винаги да е отгоре.

— Никога не бих се съгласил на нещо подобно. Не ми харесва да се чувствам безпомощен.

Хедър изсумтя.

— Ще трябва да ми се довериш, че няма да те нараня — обясни и в същия момент трепна. — Имах предвид жената, с която ще бъдеш.

Лицето й пламна.

Той се усмихна лениво, докато се приближаваше.

— Да не би да ме каниш в леглото си, cherie?

— Не. Говорих хипотетично. — Тя скръсти ръце. — Макар че се съмнявам да има нужда да те оковавам за леглото.

— Не, няма да се наложи. — Очите му блестяха. — А ще трябва аз ли да го направя? Говорим хипотетично.

Хедър отметна черната си коса от влажното си чело. Тази теория ставаше прекалено гореща и съблазнителна, за да се справи с нея.

— Имам нужда да чувствам, че аз държа нещата под контрол.

— Ах, сега ми отправи предизвикателство. — Жан-Люк се приближи. — Да те накарам да загубиш контрол.

Тя преглътна с усилие.

— Мисля, че се отклоняваме от целта си. Трябва да намерим г-жа Болтън.

Хедър отиде до друга врата. Жан-Люк влезе първи и тя го последва. Помещението имаше вид на друг не толкова официален салон и място, където дамите да си почиват, когато не работят. Водеше към фоайето и следващата стая, която беше кухнята. Там те откриха вратата, която водеше към мазето. Роби се присъедини към тях и настоя да влезе първи. Вдигна ключа за осветлението, но нищо не се случи.

— Може бушонът да е изгорял — отбеляза Жан-Люк.

Младата жена извади фенерчето от чантата си и освети стълбите. Роби слезе първи, следван от Жан-Люк и Хедър. В подножието на стълбището, тя освети наоколо с фенерчето, разкривайки малък килер с рафтове. Очевидно мазето беше разделено на повече от една стая.

— Подушваш ли го? — попита Роби тихо.

— Да. — Жан-Люк грабна ръката на Хедър. — Ще те отведа обратно в колата.

— Какво? Защо?

Тя видя Роби да влиза в следващата стая. Подуши въздуха, но не усети нищо, освен прах.

— Луи не е тук — обади се Роби от стаята, — но ще ми трябва фенерчето.

— Merde. — Жан-Люк обви лявата си ръка около Хедър. — Стой до мен!

Тя потрепна. Светлината премигна, докато влизаха в помещението.

— Стената вляво — чу се гласът на Роби в тъмното. — Оттам идва миризмата.

Хедър насочи фенерчето към стената и ахна, когато видя буквите, изписани в червено. Беше съобщение, но не на английски.

— На френски е — Жан-Люк взе фенерчето и освети думите. — Означава „Ще се срещнем, когато аз реша“. Подписано е с буквата „Л“.

— Луи — прошепна Хедър и отстъпи назад. — Той е бил тук.

Роби пристъпи по-близо и се загледа в буквите.

— Прясна е.

Хедър възкликна, когато осъзна, че това не бе боя, а кръв. Прясна кръв.

Тя отстъпи назад и кожата й настръхна.

— Оставил ни е съобщение. Знаел е, че ще дойдем.

— Да — отвърна Жан-Люк и продължи да изучава съобщението.

В гърлото й се надигна горчилка. Откъде беше дошла всичката тази кръв? Хедър отстъпи назад и се препъна.

— Аааа!

Тя падна назад и се приземи върху нещо меко. И изпищя отново.

Жан-Люк бързо премести светлината на фенерчето към нея… и мъртвото тяло.

— Боже мой! — възкликна Хедър и запълзя назад.

Тялото на жената лежеше върху пода на мазето с прерязано гърло. Жан-Люк и Роби се втурнаха напред. Хедър сложи ръка на устата си. Жан-Люк я сграбчи и всичко изпадна в мрак за секунда. Тя премигна. Гадеше й се и се чувстваше замаяна.

Усети бриз върху лицето си и осъзна, че се намира на паркинга до БМВ-то. Явно беше припаднала за момент, тъй като не си спомняше как са стигнали дотук.

— Хайде да те заведем вкъщи.

Жан-Люк я постави в колата.

Тя пусна чантата си на пода с треперещи ръце. Горката г-жа Болтън. Жената бе станала първата жертва на Луи в Тексас. Хедър потрепери, когато осъзна, че е използвала думата „първа“.

Не можеха да позволят на Луи да убива. Още повече че двете с дъщеря й бяха в списъка му.