Керелин Спаркс
Неочаквана любов (5)

Глава 5

Тя беше красива, дори когато бе ядосана. Жан-Люк се възхити на пламналия зелен огън в очите й. А и начинът, по който копринената пижама очертаваше гърдите й, също не беше лош. Хедър го изгледа гневно и постави ръце на ханша си. Движението накара гърдите й да се разтресат леко. Не носеше сутиен. Винаги бе имал набито око за детайлите.

— Жан-Люк — промърмори тя. — Не те очаквах.

— Моля те, наричай ме Жан.

Би било толкова лесно да плъзне ръцете си под горнището на пижамата й и да ги изпълни със сладката мекота на гърдите й. Вдигна поглед към лицето й и забеляза, че бузите й поруменяват. Можеше да долови аромата на кръвта й, когато се втурна към лицето й, изпълвайки деликатните вени под кожата й. Кръвна група АБ.

Гладът се надигна в корема му и разпръсна тръпки на жажда по цялото му тяло. За щастие, имаше няколко бутилки със синтетична кръв скрити в хладилна чанта в колата си. Така щеше да се погрижи за физическата си нужда, но постепенно започна да осъзнава, че изпитва и друг глад, предизвикан от годините на въздържание. Липсваше му правенето на любов и не само. Липсваше му удовлетворението, безметежното удоволствие, което носеше чувството за емоционална връзка с една любяща жена. Заради Луи, тази радост от дълго време бе невъзможна за него.

Хедър кръстоса ръце пред гърдите си, което само опъна тънката материя още повече около тях.

— Не ми казвай, че планираш да прекараш нощта тук?

— Трябва, мой дълг и чест е да те защитавам.

— Това е толкова романтично — обади се Фиделия от мястото си на дивана. Тя извъртя едрото си тяло, за да вижда Хедър, която стоеше на прага. — Не мислиш ли?

— Не — намръщи й се младата жена. — Не е романтично, когато той ми се натрапва.

— Chico^[1], той не се опитва да те прелъсти. Просто иска да те защити — очите на Фиделия заблестяха, когато погледна към Жан-Люк. — Поне така твърди.

Да я прелъсти? Жан-Люк избягваше смъртните жени, откакто Клодин бе убита през 1832 г. Чувството му за чест не му позволяваше да изложи друга невинна жена на опасността от извратеното отмъщение на Луи. Ала врагът му вече вярваше, че е обвързан с Хедър. Най-належащата причина да й устои бе изчезнала. Този факт запрати вълна от желание от сърцето право в слабините му. Прелъсти я. Знаеш, че я желаеш.

Но защо тя би приела каквито и да било аванси от негова страна? Животът й и този на дъщеря й бяха в опасност заради него. Беше по-вероятно да го зашлеви, отколкото да се подаде на страстните му целувки.

Жан-Люк си пое дълбоко дъх и каза:

— Уверявам ви, mes dames^[2], че намеренията ми са почтени.

Хедър изсумтя и го изгледа подозрително.

Да не би тя да поставяше под въпрос честта му? Merde. Ала всъщност беше в правото си, като се имаше предвид посоката, в която се отклоняваха мислите му.

— По думите на Ема е възможно и аз да съм в опасност. — Кафявите очи на Фиделия блестяха дяволито.

— Къде е моят телохранител? Имате ли нещо като… каталог?

Жан-Люк премигна.

— Мога да опазя и двете ви, но ако предпочитате собствена охрана, ще повикам Роби.

— Роберто? — Фиделия понамести дългата си черна коса, за да изглежда по-бухнала, но за съжаление няколко сантиметра от корените й вече бяха посивели.

— И той ли е muy macho като теб?

— Аз… не знам.

Жан-Люк извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото на смокинга си.

— Той е шотландец, облечен в килт — промърмори Хедър. — И мечът му е по-голям от този на Жан.

Какво пък трябваше да означава това? Жан-Люк спря насред движението, докато набираше номера, за да отвърне на предизвикателния й гневен поглед.

— Разбира се, клейморът е по-голям от шпагата, мадмоазел, но е много по-тежък и забавя фехтовача.

— Бавното ме устройва. Дори ми харесва — погледна го тя иронично.

Той пристъпи към нея.

— Финесът е по-важен. Освен това не забравяй опита и безпогрешните реакции. Аз съм шампион, както знаеш.

— Ясно. — Тя се прозя. — Но нали знаеш как е. Само тези, на които им липсва, твърдят, че размерът не е от значение.

Жан-Люк стисна зъби.

— Мадмоазел, нищо не ми липсва. С радост ще ви го докажа. Толкова бавно, колкото желаете.

Фиделия избухна в смях.

— Олеле, само ако бях двадесет години по-млада. Е, по-скоро тридесет, но както и да е. Не си падам по мечове или мъже в полички. Имам си достатъчно мъже на главата.

Жан-Люк премести с усилие погледа си от Хедър и се фокусира върху детегледачката.

— Не искаш Роби?

— Дявол да го вземе, не, просто се пошегувах с теб — Фиделия сложи голямата си чанта в скута си и бръкна вътре. — Какво бих правила с някакъв си шотландец, когато имам това готино немско muchacho, г-н Глок.

Тя извади един пистолет, потупа го нежно и го остави на възглавницата до себе си. След това измъкна още един.

— А ето го и г-н Макаров, от Русия, с любов — продължи Фиделия и постави пистолета до другия. — И италианския ми любим, г-н Барета.

Докато Жан-Люк прибираше телефона обратно в джоба си, забеляза, че предпазителя на всички пистолети беше вдигнат.

— Колко оръжия имаш?

— По един за всеки съпруг, който съм имала. Поне тези сладурчета не стрелят халосни патрони — смеейки се Фиделия прибра пистолетите обратно в чантата си. — Любимецът ми, г-н Магнум е горе в спалнята ми. Прекалено е тежък за чантата — намигна тя, — но пък какви размери има само.

— Фиделия, трябва ми нещо от кухнята.

Хедър посочи с глава към задната част на къщата.

— Тогава отиди и си го вземи.

Очите на старата жена се ококориха, когато Хедър отново наклони глава по посока на кухнята.

— О, вярно, нека ти помогна. — Изправи се тя, притискайки чантата до гърдите си. — Веднага се връщаме, Хуан. Не си тръгвай.

— Разбира се.

Той се поклони леко, а Хедър вече крачеше надолу по коридора.

Фиделия се заклатушка след нея, последвана от шумоленето на дългите си поли. Тя погледна назад с весела усмивка.

— Сигурна съм, че просто е загубила нещо. Като например ума си.

Жан-Люк се промъкна във фоайето, за да ги наблюдава и когато кухненската врата спря да се люлее след тях, се изстреля с вампирска скорост през входната врата до БМВ-то си.

Грабна бутилка със синтетична кръв от хладилната чанта и я изгълта. Мразеше студените ястия, но в случая така беше най-добре. За вампир да се натъпка със студена кръв, беше равносилно на леден душ. Точно от такъв се нуждаеше, предвид, че жадуваше за нещо повече от храна.

Огледа двуетажната, облицована с дърво къща на Хедър. Синя, с бели прозорци и веранда. Така топла и уютна. Напълно различна от каменния му замък северно от Париж. Той беше безупречен, официален и неприветлив като мавзолей, докато тази къща бе изпълнена от жизнени хора и изглеждаше така… обитавана. Зоркото му за детайли око бе забелязало всички признаци. Чифт малки мокри маратонки, оставени на верандата. Един изплетен наполовина вълнен шал, който се подаваше от кошницата до камината. Възглавниците върху дивана, които стояха постоянно вдлъбнати. Гоблен, който висеше на стената, изобразявайки молитва към Господ да благослови този дом. Изпълнена с цветове рисунка, очевидно дело на дъщеричката на Хедър, закачена с гордост над камината.

Това беше истински дом. Истинско семейство. Каквото той никога не бе имал. Merde. Човек би помислил, че след 500 години го е преживял. Едно нещо беше сигурно, не можеше да позволи на Луи да унищожи това семейство. Битката щеше да бъде трудна, защото не знаеше къде и кога ще атакува врагът му.

Най-ужасяващият страх на Жан-Люк, чувството на безсилие, дебнеше в сенките в очакване на момент на слабост. Нямаше да му се поддаде. В името на безопасността й, трябваше да защити Хедър и да надвие Луи.

Огледа двора и улицата, преди да профучи обратно в къщата. Тихо затвори входната врата след себе си и тогава с изключителните си вампирски сетива дочу шепнещия глас на Фиделия.

— Защо не му позволиш да те защити? Какво имаш против него?

Последва пауза, през която той тихо заключи вратата.

— Има нещо странно в него — отвърна най-накрая Хедър. — Сама можеш да видиш очевидните му недостатъци, но има нещо друго, което не мога да обясня.

— Какви очевидни недостатъци? — попита Фиделия.

Именно. Какви очевидни недостатъци? Жан-Люк пристъпи смръщен по-навътре във фоайето.

— Той е прекалено привлекателен — обяви Хедър.

Жан-Люк се ухили.

— И арогантен — продължи тя, при което усмивката му повехна. — Кълна се, че ако още веднъж чуя, че е майстор-фехтовач, ще взема меча му и ще го превърна в младо кастрирано добиче със синя панделка.

Той потрепна.

— Не ставай глупава — изсъска Фиделия. — Ако премахнеш атрибутите на един мъж, за какво ти е тогава?

— И аз това се питах през последните четири години — промърмори Хедър.

Жан-Люк едва се сдържа да не нахлуе в кухнята и да не хвърли госпожица Хедър Уестфийлд върху масата, за да й даде едно особено наложително просветление.

— Е, ако постои достатъчно дълго тук, може и да разбереш — засмя се Фиделия.

Дяволски вярно, закима Жан-Люк.

— Той няма да остане тук — настоя Хедър.

Дяволски грешно. Той се намръщи на вратата.

Хедър сниши глас.

— Искам да знам дали усещаш някакви странни вибрации от него.

— Все още не. Знаеш, че получавам повечето си видения в съня си.

— Тогава отивай да си лягаш.

Фиделия се засмя.

— Не мога да гарантирам, че ще го сънувам, но за теб не е изключено. Виждам, че го харесваш.

Жан-Люк се приближи на пръсти до кухненската врата. Трябваше да чуе отговора на Хедър, но вместо това последва ровичкащ шум.

— Свърши ли сладоледът с три вида шоколад? — Младата жена въздъхна раздразнено и затръшна вратата на фризера.

— Ти си в отрицание — заяви Фиделия.

— Не, напълно съм наясно, че имам наднормено тегло.

— Не — възрази възрастната жена. — Не искаш да си признаеш, че Хуан те привлича.

— Името му е Джон.

Жан-Люк се намръщи. Нито една от двете не го произнасяше правилно.

— Той е много красив — прошепна Хедър, — но е прекалено властен.

— Не, не. Chica, той няма нищо общо с бившия ти. Просто точно сега смяташ, че всички мъже са еднакви.

— Има нещо странно в него, което не ми вдъхва доверие.

Фиделия цъкна с език.

— Тогава нека продължа да му гледам и да видим какво ще покажат картите.

Жан-Люк се втурна обратно във всекидневната и погледна картите върху масичката за кафе. След като Фиделия ги беше разбъркала, го покани да си избере седем от тях. Само една беше обърната с лицето нагоре, проклетата карта „Отшелник“. Обикновено не вярваше в тези глупости. Беше срещал прекалено много шарлатани през вековете. Въпреки това гордостта му бе засегната, когато чу някой да говори за самотата му.

Разбира се, че беше самотен. Как би могъл да ухажва жена с ясното съзнание, че Луи ще се опита да я убие?

— Не съм сигурна, че той е този, за когото се представя — нежният глас на Хедър се носеше от кухнята. — Той има… тайни.

Тя беше проницателна жена. Жан-Люк се наведе над масичката и обърна втората карта. Сърцето му се смрази.

Любовниците. Беше толкова изкушаващо да се надява на щастливо бъдеще и възхитителен съюз с любяща жена. Но как бе възможно това да се случи с Хедър? Дори и ако преживееше заплахата на Луи и му простеше за опасността, в която я беше поставил, как щеше да приеме любовник, който е нежив?

Жан-Люк ги чу да влизат във фоайето. Бързо грабна картата „Любовници“ и я върна обратно в тестето. Хвана друга произволна и я постави на мястото на предишната с лице надолу. След това се отпусна в креслото и придоби отегчено изражение.

— Върнахме се!

Фиделия нахлу в стаята с шумолящи поли. Седна в средата на дивана и остави чантата си до себе си.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Хедър посочи към кухнята с чаша леденостудена вода в ръка. Ледчетата се удариха едно в друго с мелодичен звън.

— Не, благодаря ти.

Жан-Люк стисна страничните облегалки, за да остане на мястото си. Бе живял векове наред, през по-голямата част от които добрите обноски изискваха мъжът да остане прав, когато има дама на крака. Подобни навици бяха трудни за изкореняване, но щеше да е още по-трудно да обясни откъде се е сдобил с тях. Хедър вече подозираше твърде много.

— Какво ще кажеш да довършим гледането на карти?

Фиделия се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

Хедър постави чашата си на една подложка до картите.

— Имаш ли нещо напротив да погледам?

— Не. Нямам какво да крия.

Какъв лъжец беше само.

Тя го погледна подозрително, докато се настаняваше на облегалката на дивана. После взе една синя кадифена възглавничка в скута си и нави един от пискюлите около пръста си.

— Добре, втората карта — обяви Фиделия и я обърна.

Слава богу, че беше успял да се отърве от „Любовниците“. С която и карта да я беше сменил, все трябваше да е по-добра.

— Глупакът — съобщи Фиделия.

Жан-Люк потрепна.

Хедър се засмя, но после стисна устни, когато той я изгледа гневно.

— Не се има предвид, че си глупак — увери го Фиделия с усмивка. — Означава, че имаш тайното желание да се впуснеш в неизвестното и да започнеш нов живот.

— О!

Това може и да беше истина. Той погледна Хедър. Тя притисна възглавницата към гърдите си, докато пръстите й нежно галеха мекия плат.

Харесваше й тъканта. Обичаше да докосва и усеща нещата. Слабините му реагираха. Надяваше се, че освен меките неща, харесва и твърди.

Фиделия обърна още една карта и се намръщи.

— О, боже! Десетте меча.

— Това лошо ли е?

Глупав въпрос, при положение че можеше да види рисунката върху картата, която изобразяваше мъртъв мъж на земята, в чийто гръб бяха забити десет меча.

— Опустошение — отвърна Фиделия. — Съдбата ти те настига и не можеш да направиш нищо, за да я избегнеш.

— Луи — прошепна Хедър и стисна още по-силно възглавничката.

— Няма да му позволя да те нарани — увери я Жан-Люк.

Фиделия обърна четвъртата карта.

— Осемте меча, на обратно. Миналото се е върнало, за да те преследва.

Той се намести в креслото. Това беше прекалено близо до истината.

Възрастната жена обърна петата карта.

— Рицарят на мечовете.

Тя поклати глава с недоумяващ поглед.

— И това ли е лошо?

— Не, добро е. Ти си смел като сър Ланселот и защитник на жените — въздъхна Фиделия. — Просто намирам за странно, че си избрал толкова много карти с мечове. Има още три вида бои. Шансът някой да уцели карти само от единия е много малък.

Жан-Люк сви рамене.

— Аз съм фехтовач.

— Мечовете са символ. — Фиделия присви очи. — Означават, че досега си обръщал прекалено много внимание на интелекта си и си пренебрегвал желанията на сърцето си.

— Нямах друг избор. Не можех да рискувам да имам връзка с някого заради Луи.

— На колко години е Луи? — прошепна Хедър.

Жан-Люк се вцепени, но си наложи да се отпусне безгрижно обратно в креслото.

— Той е… по-възрастен от мен.

Хедър го наблюдаваше отблизо, докато забиваше пръсти във възглавницата.

— Това колко ще рече?

Merde. Беше го притиснала в ъгъла. Как можеше да спечели доверието й, ако продължаваше да я лъже?

— Не знам точната му възраст. — Това поне беше вярно.

Фиделия обърна шестата карта.

— Луната.

Тя го изгледа странно. Жан-Люк преглътна.

— Да не би да има нещо общо с лов?

— Не. Означава измама — Фиделия хвърли поглед към Хедър. — Също така може да означава нещо свръхестествено.

Очите на младата жена се разшириха.

Той се наведе напред.

— Не се поддавай на суеверия. Заклех се, че ще те защитя и ще го сторя.

— Искам да ти повярвам, но не съм сигурна, че мога.

Очите й потърсиха неговите и той се опита да влее в погледа си цялата си загриженост и възхищение към нея. Хедър не извърна очи. Искра на надежда пламна в него. Жадуваше за доверието, приятелството и уважението й. Желаеше всичко, което тя можеше да му даде.

— Време е за последната карта — съобщи Фиделия. — Тя е особено важна, тъй като символизира резултата от текущата дилема.

Тя се пресегна за картата.

В този момент на вратата се позвъни.

Хедър скочи на крака, а Фиделия посегна към чантата си.

— Кой би дошъл по това време на нощта?

Жан-Люк отиде във фоайето, а жените го следваха по петите. Той чу Ангъс на предната веранда, който изпращаше телепатично съобщение на съпругата си.

— Не е Луи. Той никога не би си направил труда да позвъни.

Хедър включи лампата на верандата и погледна през прозорчето на вратата.

— Всичко е наред — увери я Жан-Люк. — Мисля, че е Ангъс. Позволи ми.

Той отвори вратата.

Ангъс влезе вътре и кимна към Хедър.

— Добър вечер, девойче. Как е положението тук?

Младата жена сви рамене.

— Добре, предполагам. Не очаквах Жан-Люк да се появи.

Шотландецът се намръщи.

— Той нямаше избор. Това е въпрос на чест.

Лицето му грейна, когато жена му се зададе, подскачайки весело надолу по стълбите.

— Ето те и теб.

Ема се ухили и се хвърли в прегръдките му.

— Липсвам ли ти вече?

— Да.

Ангъс я прегърна силно.

Жан-Люк изстена вътрешно. Напоследък Ангъс се разсейваше твърде лесно.

— Имаш ли някакви новини за докладване?

— Не. — Ангъс облегна брадичката си върху челото на Ема. — Двамата с Роби претърсихме целия град, но няма и следа от Луи.

Чувството на безсилие глождеше Жан-Люк. Отчаяно желаеше да потърси сам Луи, но не можеше да пренебрегне дълга си да защитава Хедър.

— Имаме нужда от повече мъже.

— Отивам в Ню Йорк, за да осигуря още охрана — увери го Ангъс.

Жан-Люк кимна. Роман и Грегори вече се бяха телепортирали обратно в Ню Йорк и бяха взели Шана и бебето със себе си.

Ангъс се обърна към Хедър.

— Ще доведа и някой, който да ти помага през деня.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли е необходимо всичко това?

— Да — отговориха едновременно Жан-Люк и Ангъс.

Шотландецът отвори вратата.

— Бих искат да остана насаме с жена си за момент, преди да си тръгна. Лека нощ.

След тези думи той изведе Ема на предната веранда.

— Ще се върна след секунда — каза тя, усмихвайки се на Хедър.

Вратата се затвори след нея.

Настъпи неловка пауза, докато останалите чакаха във фоайето. През затворената врата се понесе лекото изпискване на Ема, последвано от мъжки смях и нейния кикот.

— Младоженци — въздъхна Жан-Люк.

— Толкова много щастие може да стане досадно — кимна Хедър.

— Oui — съгласи се той и скръсти ръце. — Особено, когато е недостижимо за нас останалите.

Фиделия изсумтя.

— Вие двамата сте толкова депресиращи, че ми се прииска едно питие.

Тя се отправи към кухнята.

— Някой друг иска ли бира?

— Не, благодаря — Хедър се загледа в люлеенето на кухненската врата, след което обърна любопитния си поглед към Жан-Люк. — Звучиш… почти завистливо, когато говориш за Ангъс и Ема.

— Кой мъж не би желал да бъде обичан с такава страст, като тяхната?

— Някои намират подобна страст за ограничаваща.

— Само ако любовта е използвана, за да ги държи в плен — Жан Люк я наблюдаваше внимателно. — Това ли се случи с теб?

Тя сви рамене и погледна встрани, но той усети, че отговорът е „да“. Пристъпи към нея.

— Смятам, че любовта трябва да те кара да се чувстваш по-силен и непобедим, по-свободен и способен да постигнеш каквото пожелаеш.

Погледът й срещна неговия.

— Такава любов е голяма рядкост.

— Споделяш ли такава обич с дъщеря си?

Очите й се разшириха, след което се напълниха със сълзи.

— Да.

— Тогава е достижима за теб.

Хедър прехапа долната си устна.

— А защо мислиш, че за теб не е?

— Не исках да изложа някоя жена на смъртоносното отмъщение на Луи.

Дори и да го нямаше Луи, пак щеше да съществува проблемът, че е нежив. От друга страна, Роман и Ангъс успяха да се справят с тази пречка. Може би той също би могъл.

— Ще бъде трудно да намеря жена, която да ме обича такъв, какъвто съм.

— Толкова ли е трудно да се разбира човек с теб. Нека позная. Хъркаш сякаш стадо биволи се надбягват — пошегува се Хедър.

— Не. Всъщност спя много спокойно.

— Нима не стоиш буден дяла нощ, за да полираш трофеите си от турнири по фехтовка?

— Не — засмя се той.

Хедър разпери ръце в знак на нетърпение.

— Предавам се. Не мога да кажа какво не е наред с теб.

Жан-Люк се приближи.

— Значи си готова да признаеш, че ме харесваш.

Бузите й се оцветиха в нежно розово и сладкият аромат на кръвната й АБ група се понесе към него. Тя повдигна брадичка.

— Страшно си самоуверен.

Той се усмихна бавно.

— Неприятен страничен ефект от арогантността ми.

Устните й се извиха неохотно в усмивка.

— Трудно е да не те хареса човек.

— Дай ми време. И дотам ще стигнеш.

Тя се засмя. Щастливият звук изпълни сърцето му с топлина и радост. От много години не се бе наслаждавал така на компанията на жена. Стотици години. Внезапно осъзна, че Хедър е необикновена жена. Бързият й ум бе възхитително предизвикателство. Не само че беше красива и интелигентна, но притежаваше смело и грижовно сърце. Тази нощ му се притече на помощ, без дори да го познава. И макар да й беше длъжник, тя отказваше да се възползва. Притежаваше старомодно благородство, което бе докоснало душата му.

Телефонът иззвъня и Хедър подскочи.

— Боже мой, кой би се обадил толкова късно? Малко след полунощ е — тя се затича към всекидневната и вдигна телефона, който лежеше на малката масичка до креслото. — Ало?

С изключителни си слух Жан-Люк успя да чуе ядосания мъжки глас. Спря се на вратата на стаята, достатъчно близо, за да може да подслушва, но и достатъчно далеч, за да изглежда сякаш не го прави.

Раменете на Хедър се напрегнаха.

— Знаеш ли кое време е?

— Да. Прекалено късно, за да имаш гадже у вас — присмя се мъжът. — Защо не изчака до уикенда, когато Бетани е при мен? Не искам да е изложена на отрепките, с които спиш.

Жан-Люк си пое дълбоко дъх. Това трябваше да е бившият съпруг на Хедър.

— Имам гости от друг град, които ще ми гостуват за през нощта — отговори тя ядосано. — И това въобще не ти влиза в работата — допълни и тресна слушалката. — Господи, как мразя Телма.

— Коя е тя? — попита Жан-Люк.

— Съседката. Тя е най-добра приятелка на майката на Коуди и ме шпионира. Обажда се на майка му, която пък звъни на Коуди.

— Който пък звъни на теб — завърши Жан-Люк изречението вместо нея.

Искаше му се този Коуди да се появи лично на прага. Негодникът трябваше да се научи как да уважава жените.

— Най-добре да проверя Бетани — Хедър изхвърча от стаята. — Телефонът може да я е събудил.

Тя се затича нагоре по стълбите.

Жан-Люк се премести в подножието им, за да се наслади на поклащащите й се бедра. В този момент Фиделия се провря през люлеещата се врата на кухнята е бутилка бира в ръка.

— Наслаждаваш се на гледката ли? — засмя се тя и се насочи към стълбите. — Ay, caramba, ти наистина си muy macho. Радвам се, че си тук, Хуан.

— Удоволствието е мое.

Той се зачуди дали възрастната жена е подслушвала. Най-вероятно.

— Лека нощ.

Фиделия се заизкачва по стълбите.

Явно бе забравила за последната карта таро.

— Лека нощ.

Жан-Люк се върна обратно във всекидневната.

Последната карта стоеше с лице надолу върху масичката. Предполагаше се, че тази е картата, която ще предскаже резултата от тяхната дилема. Посегна към нея и я обърна.

Отдръпна ръката си, сякаш го бяха опарили със сребро. Скелет яздеше кон.

Смъртта.