Даина Чавиано
Игрален дом (9)

III

Събуди се, когато почувства хладината, която освежаваше измъчваните й отверстия. Едно момче я почистваше с розова вода, разпръсквайки листенца и плодници върху корема й, докато всяка пора отдели аромати. На слабата светлина на свещ няколко жени спяха сами или прегърнати една с друга. Дебели завеси скриваха гледката навън. Жената, която наричаха Ошун, беше наблизо и ядеше портокал.

— Искаш ли? — попита я, предлагайки й едно парче.

Гая лакомо го пое.

— Трябва да си вървя — каза тя и сладкият сок се стече по брадичката й.

— Не можеш — увери я домакинята й, която наблюдаваше стичащите се капчици със стръв на вампир.

— На лекции съм.

— Сутринта ли?

— Вече трябва да е станало обяд — Гая изсмука парченцето. — Много спах.

— За това не се притеснявай. Когато излезеш оттук, навън няма да е изминал нито миг.

Гая вдигна вежди, но не си направи труда да оспори този налудничав аргумент. Ошун продължаваше да унищожава плода с наслада и не забелязваше раздразнението в погледа й; и момичето реши да се престори, че приема обясненията й, за да не събуди подозрение, като мислено се подготвяше за бягство.

Все още царуваше тишина. Очевидно беше твърде рано за обитателите на къщата, които вероятно все още спяха след продължителната оргия. Споменът за предишната нощ я изпълни със срам и заподозря, че поведението й е вследствие на отварата: афродизиак или може би халюциноген. Реши да не пие повече на това място.

Откри до себе си един пеплон от сини воали. Поради липсата на други дрехи — роклята й беше изчезнала, сложи пеплона, за да се приближи до един прозорец и да дръпне пердетата. Зажумя, готова да посрещне силното обедно слънце. Луната блестеше над дърветата.

— Нощ е! — възкликна, обръщайки се към жената, която продължаваше лакомо да яде портокали.

— Нали ти обясних какво се случва с времето — каза тя с досада, — но изглежда, че не си ме разбрала… Гладна ли си?

— Жадна съм.

Домакинята й наля от една кана.

— Какво е това?

— Нещо, което сигурно не си опитвала преди.

— Предпочитам вода — помоли Гая, като подуши течността.

— Тук не се пие вода, само отвари.

— Защо?

— Водата е заразена.

Гая въздъхна, но не се призна за победена. С помощта на ножче разряза два портокала и изстиска сока в чаша, за да го изпие. Тази хитрост не послужи за нищо; тъкмо напротив, увеличи жаждата й. Нямаше друг избор, освен да отпие няколко глътки от отварата: поредното питие, което ухаеше на цветя.

— Трябва да се храниш по-добре — каза й Ошун, посочвайки един поднос, отрупан със сирена и парчета месо. — Скоро ще се състои церемонията.

— Каква церемония?

— Празникът на Инле.

— Оришата на медицината?

— Най-красивият ориша — потвърди Ошун и гласът й леко потрепери. — Толкова е красив, че се налага да покрива лицето си.

— Защо?

— За да предпази хората.

Гая вдиша утринния въздух: късен дъжд, плодове, които зреят под звездите, зефир, който шиба планините и мачка заспалите листенца на портокалите… Но повикът на заслепените й сетива се стопи пред една друга, по-непосредствена реалност. Как беше възможно още да е нощ?

— Никой ли не може да го види? — попита накрая, решена да не обръща внимание на тази мистерия.

— Инле ли? — прошепна жената. — Някои — да, но тези, които го направят, остават приковани от волята му и вече нищо не могат да му откажат… Повярвай ми, казвам ти го аз, а тези неща не би трябвало да ме засягат.

Ошун се изправи.

— Цялата лепна — оплака се. — Отивам да се изкъпя.

И напусна стаята с достойнството на котка, която изведнъж се отегчава от околните. Гая изтича след нея, боейки се да остане сама в тази ничия земя, която сякаш бе управлявана от волята на някакъв капризен и трескав бог, също така решена да следи неотклонно единственото същество, което, изглежда, й обръщаше някакво внимание, макар и неохотно.

Прекосиха няколко салона, където хората се преобличаха. Докато напредваха, шумът от разговорите започна да се усилва. Къщата й се стори като кораб-майка на малка цивилизация — астероид, на който има всичко необходимо за оцеляването на различен вид, който живее скрит от вселената. Това си помисли Гая за тази затворена вила, от чиито подземия обаче никнеха безспир налудничави и карнавални създания, които въпреки изолираността си изглеждаха напълно щастливи… Опита се да се доближи до някой балкон и до няколко врати, за които предположи, че водят до градината, но винаги някой се препречваше: младежи, които играеха около нея, атлети, които стояха на пост, двойки, които я притегляха към любовните си игри, или армии от деца, които се бореха да й свалят туниката…

Нещо или някой беше забранил общуването с външния свят. А как светът щеше да разбере, че тя иска да бъде спасена, след като дори не й позволяваха да даде знак? Пищни градини закриваха изгледа към улицата. Върху някои маси имаше моливи и хартия, но нямаше пликове или пощенска кутия, където да ги пусне човек. Телефоните бяха чиста проба украса. Гая вдигна няколко слушалки и линията пусна в ухото й въздишката на празнотата. Но като че ли на никого не му правеше впечатление.

Тук вегетираше една изкусителна реалност, способна да потопи обитателите в оргия, която ги караше да забравят жестокостта на това заточение. Дори беше възможно да се наслаждаваш на вакханалията, тя самата го беше направила. Само когато тържествата свършваха и човек можеше да види изтощените и безизразни лица, започваше да разбира обхвата на тази мизансцена.

Къщата беше много осветена на определени места, на други царуваше мрак. Светлината се редуваше със сенките, сякаш беше някакво послание или някакъв символ. Какво се криеше зад това двойно условие? Защо имаше толкова светлина на някои места, докато други умишлено тънеха в мрак? Несъмнено имаше някаква цел; можеше да се усети в постоянството на модела, чийто смисъл за момента се изплъзваше на Гая, защото сетивата й бяха съсредоточени в нещо по-належащо: да избяга.

Насили се да потисне радостта си, когато видя портала със сложен релеф. До този момент бяха прекосили стаите, докато блъскаха параваните с ефирни витражи, обсипани с цветове: златистите и перлени пъпки на увивно растение; захабеното сиво на груб пейзаж; изумрудени хоризонти, осветяващи равнина… Всеки път, когато преминаваха през някоя от тези врати, крилата им пърхаха като бързокрили пеперуди. Затова заподозря, че появата на паното, подобно на входа на църква от XVIII-ти век, може да е нейната цел.

Едва прекосила прага, разбра, че беше сгрешила: пътят излизаше в двор. Или по-скоро в имот, заобиколен от дървета. Погледът се губеше в пъстрозеления листак на папратите, в кедрите с жилести стволове и в порочността на орхидеите. Може би там се бяха приютили последните екземпляри на почти изчезнали видове. На Гая й се стори, че различава силуета на митичния белоклюн кълвач и фееричния полет на няколко колибри. Стори й се, че дочува песента на токороро^[1], тази четирицветна птица, единствена в света, символ на острова й. Тъжният й глух глас се смесваше с нощния вятър: токоро, токоро… За миг се надяваше да я зърне сред мъглите — с бляскавите и светли гърди, синята качулка на главата и червените маски по опашката и коремчето, но колкото и да се опитваше, не успя да я открие. Стотици песни и крясъци огласяха близките околности. Крилати или земни създания прелитаха в буен кипеж, сякаш светът се беше върнал в сянката на безвремието, векове назад, а горите още пазеха под ендемичния си похлупак своите видове.

Гая се спря до възвишение с пещера, покрито с мъх. Струйки вода се стичаха от скалите и падаха до ръба на изкуствено езерце, което едно време е гъмжало от риба, но днес служеше за забавление на гостите на вилата. На благоразумно разстояние няколко палми с бамбукови подпорки се извиваха под напора на вятъра.

Ошун беше свалила дрехите си и силуетът й засенчи всичко онова, което Гая беше виждала в книгите или в музеите. Вълната от шепоти показа, че не беше единствената, която бе забелязала това. Гърците — в своя стремеж да уважат хармонията на пропорциите — се бяха постарали да представят човешкото тяло, без да намаляват или уголемяват определени детайли, но фигурата на тази жена нарушаваше всички класически канони. Косата й щедро се стелеше върху бакърените й гърди. Полукълбата на задника й се въртяха, следвайки магическата извивка на звездите, а в ритъма на тази симфония — музика от сферите, която в тропиците може да придобие резонанси на гуиро^[2] — погледите отвръщаха с религиозна страст. Беше невъзможно да не я забележиш. Задницата й бе по-красива от тази на божествената келтска Епона. Кръстът й, ако се оставеше да бъде уловена, би се изгубил сред ръцете. А кожата й — канелена и гладка, лъщеше като мед.

— Няма ли да се изкъпеш?

— Нямам бански — отвърна Гая.

Мулатката избухна в смях и се обърна, чужда на великолепието на тялото си в нощта. Гая се огледа. Много от къпещите се бяха голи. Без да умува повече, разкопча закопчалките, които придържаха воалите, и последва водачката си.

Топлината на водата я изненада. Плува сред листенцата, които се носеха навсякъде, и опита вкуса на наситения с ухания въздух на езерото. Светулките се трупаха по глинестите ръбове и посребряваха водата с млечната си светлина. Гая се наслади на тази пречистваща баня, която я освобождаваше от прегрешенията — или поне така и се искаше да си представи, докато слаб звън не изпълни нощта.

— Да вървим — пришпори я Ошун, докато се катереше по брега, за да си наметне воалите като сари.

Когато камбаните спряха своя зов, нощта сякаш стана необичайно тиха. Като дишане. Или предупреждение. Въздухът се насити с онова спокойствие, което идва с центъра на урагана, преди ветровете му отново да опустошат всичко с още по-голяма сила. Така, изглежда, се движеше бризът сред клоните: апатичен шепот, на път да доведе до апокалипсис.

Навлязоха в гъсталака и неколцина от къпещите се ги последваха. Сърцето на Гая запрепуска лудо. Притесняваше се да навлезе в онази гора само в компанията на няколко сенки. Фосфоресцирането на светулките ги следваше през целия път. Назад оставаше шумното веселие на къщата. Тържествено думкане на барабани подейства като знак да побързат.

На една полянка горяха клади от дърва. Огнените езици се поклащаха под пръстите на бриза, а миризмата на изгоряла дървесина се смесваше с аромат, който Гая не успя да определи. Под едно памуково дърво пред огъня бяха подредени две редици легла. Мъже и жени лежаха върху тях, но не по двойки, а сами, като същества, които се готвят за сън.

— Какво е това?

— Ш-ш-ш-т… Вече започва.

— Какво?

— Церемонията на Ироко. Гледай хубаво, защото навън никога няма да я видиш.

— Нищо не разбирам.

Ошун я изгледа с явно раздразнение.

— Какво не разбираш?

— Каза ми за празника на Инле. Кой е Ироко?

— Ироко е памуковото дърво, мястото, където живеят оришите.

Сякаш в миг се върна в детството си. Беше малко момиченце, когато за пръв път чу да казват: „Който отсече памуково дърво, е прокълнат до живот“. Спомни си онази уличка във Ведадо, до Булевард 23, където се издигаше едно от онези дървета и пречеше на потока от коли, защото никой никога не се осмели да го отсече. Продължаваше да пуска филизи сред асфалта въпреки изминалите години. Силата на органите беше реалност, от която не можеха да избягат нито католици, нито безбожници. Мнозина се биеха в гърдите, че не вярват в магии, но щяха да припаднат от страх, ако намереха някоя пред вратата си.

Гая призна, че също принадлежи към кръга на заразените от суеверие. По един или друг начин, беше влязла в редиците му. Всяка година покорно се отправяше на поклонничество към Стара Хавана, за да отбележи раждането на своя град. Там в полунощ извършваше онзи задължителен за всеки жител на града ритуал, който се състои в дванайсет обиколки около памуковото дърво, издигащо се до Темплете — мястото, където според легендата е отслужена първата литургия… Вековна и сияйна сейба^[3]; спасена от мрака чрез прожекторите, които човекът — почтителен дори в технологиите — беше поставил в онзи район на древни паметници, за да възхвали фигурата на най-магическото дърво на острова, създаващо връзка с официалната религия още от началото на колонията, така че всъщност, ако не магия, какво друго бе този ритуал, който трябваше да се извърши в полунощ, за да може човек да си пожелае нещо? Само в онази демонична и изкусителна страна годишнина на една католическа служба се честваше с обиколки около памуково дърво. Беше безсмислено да се оправдава обичаят като част от традицията. Памуковото дърво беше Ироко, домът на оришите и празнуването на раждането на Хавана с почитането му само увековечаваше силата му.

За първи път Гая си помисли, че може би съществува връзка между името на нейната водачка и двореца. Може би се намираше на някоя „церемония на посвещаване“, за които толкова често беше чувала да се говори. Бегло знаеше, че това беше нещо като празненство, на което се призовават боговете. Дали имаше връзка между онази оргия и култа към оришите?

Ошун се обърна, за да я погледне.

— За какво мислиш?

Гая се стресна.

— За нищо.

— Не лъжи. Мислиш толкова усилено, че чак ме заболява главата… Хайде, задай въпроса си, преди да съм умряла от мигрена.

— Само исках да знам дали това е церемония на оришите.

— Господи! Нищо не разбираш! — възкликна Ошун, като притвори очи. — Цялата вселена има два аспекта: езотеричен и екзотеричен. Хората правят своите празници и своите молебени, допитват се до оракулите, грижат се за външния аспект и явно за култа, за екзотеричното и използват тези ритуали за непосредствени цели. Тук се грижим за скритата част. Това е нещо, което в други страни се нарича мистерии…

— Като Елевзинските мистерии ли?

— И тези на Изида… Не мога да ти разкрия много, но съществува връзка между древногръцките и египетските мистерии и този карибски регион. По време на церемонията на Ироко се използват сили, забранени за човешките същества; сили, които от своя страна създават други сили — обърна лице, за да го скрие в сенките. — Но това е нещо, за което не бива да говоря.

— Всичко е много странно. Не мога да си обясня…

— Няма нищо за обяснение — прекъсна я жената. — Това, което виждаш, е отражение на онова, което се случва навън, от другата страна на решетката. Но на друго ниво.

— Отражение?

— Или алегория. Приеми го както искаш.

— За какво служи всичко това?

— За спасение или за погибел.

— За кого?

— За теб, за приятелите ти, за всички, които обитават това място… За да направим магия, трябва да отразим реалността, която искаме да променим. Това представлява церемонията: един символичен акт. След това силите ще се задвижат, но това е безсмислено без волята. Така онова, която вие правите с тези неудържими сили, засяга душите ви.

Гая почувства, че обяснението още повече я обърква и по някакъв начин също я уплаши. Усещаше интуитивно, че ключът за разбирането на онова, което й се случваше, се намира в тези две понятия: пародия и отражение. На какво й напомняха?

Огледалото отразява предметите, възпроизвежда онова, което се намира пред него, и удвоява реалността. Отражението е дубликат. Онова, което се намира в него, е като онова, което е отвън. Пародия на висша тайна: онова, което е горе, е като онова, което е долу. Този древен закон беше също така основата на вселената, на биологията, на всичко съществуващо. Животът е едно повторение. Макрокосмосът отразява микрокосмоса. Светлината и сянката са две различни отражения на едно и също нещо.

Вгледа се в пламъците. Двойствеността сянка/светлина властваше навсякъде из къщата… също така в тези предели. Спомни си какво изпитваше, докато прекосяваше стаите. Противно на здравия разум, не се доверяваше на най-осветените, с безкрайната редица от лампи, които разкриваха всяко скривалище. Онзи блясък й се струваше като преследване, като щателно проучване, подозрително настоятелно в своя стремеж да разкрива. Тъмнината, за разлика от това, предлагаше уюта на своята утроба; убежище, което имитираше първобитния хаос, предхождащ fiat lux^[4] — онази митична точка, която беше довела съмнителната защита на един бог. Тя, разбира се, предпочиташе подривната обстановка на мрака пред угнетяващата светлина. Повтори си наум думите. Да предпочиташ мрака пред светлината… Опита се да улови мисъл, която се бореше да изплува, но тътенът на барабаните отново изпълни нощта.

Нещо сякаш се размърда в подножието на памуковото дърво: фигура, загърната в металносиня пелерина. Дали е била скрита в сенките, или наистина изникна от вътрешността на дънера? Направи жест и звъннаха рибките, които висяха по наметалото му. Гая го видя да се приближава до двойната редица легла, лицето му — забулено от гъста мрежа, през която се виждаше само блясъкът на очите му.

Величествен като привидение се доближи до едно от леглата, разтвори плаща си и разкри тялото си — великолепно като блестящия член, който предложи на една жена. С жест на обожание тя го пое в ръцете си, като го съзерцаваше от всички възможни ъгли; след това се отпусна по гръб върху кушетката и го зачака. Двамата се отдадоха на ритмична езда, която завърши с бърза и стерилна кулминация — без ласки, нито демонстрация на чувства. И докато едно момче събираше в каната си семето, което се стичаше от жената, забуленият с качулка отиде до друга кушетка, където лежеше друго момиче, което също разтвори крака, за да го приеме. Момчето грижливо вършеше работата си; изглеждаше решено да не изпусне нито една капка от течността, която забуленият изхвърляше в партньорките си. На Гая й се стори, че е синкава, но отхвърли мисълта като илюзия. Междувременно гигантът приключваше работата си върху друга девойка. Почти веднага след това течността започна да изтича стремително от вагината й и се озова в каната на момчето.

— Защо я събират?

— Това е млякото на Инле. С него може да се правят чудеса.

Оришата — или неговият представител на земята, кой можеше да знае — изливаше ценната си сперма в плодниците, които с удоволствие се отдаваха на тази жертва. На някои кушетки имаше мъже, но богът не се смущаваше. Женствените предлагаха грациозно своите задници, обръщайки се, когато той се спираше пред тях сериозен, сякаш изпълняваше задължение. Разтоварваше сока от своите мощни тестиси и веднага се отправяше към следващия доброволец. Като пчела майка неуморно даряваше своята плодовитост в безбройните стаи на кошера си. Операцията се извършваше при правила на абсолютна хигиена: всеки път, когато баснословното му жило излизаше от някое отверстие, беше грижливо почиствано от едно момиче, което чакаше наблизо.

Оришата започна бавно да се приближава до групата любопитни, която наблюдаваше церемонията. Така Гая разбра, че не се беше излъгала: синьо мляко се стичаше между бедрата на юношите и бликаше от жените, с които богът се беше съвкупявал.

Много скоро се напълниха три кани и няколко слуги започнаха да сервират малки дози от еликсира. Гая се беше заклела да не яде и пие повече на това място, но изкушението се оказа неустоимо, когато някой й подаде купичка със син крем и оповести чудотворните му качества, сред които не липсваха ефектите му върху красотата и дълголетието. При други обстоятелства не би обърнала внимание на подобна реч, но онази къща предизвикваше здравия разум. Обнадеждена от обещанията на нектара, го изпи на един дъх. Като глътка хладка мента, така се разпростряха изпаренията в гърдите й.

Замайването я повали на колене. Ошун се опита да я вдигне, но не успя да предотврати приближаването на забуления. Гая погледна онова лице, скрито зад далечна мъгла. Зад маската се виждаше само блясъкът на очите му.

— За първи път ли пиеш?

— Да — отвърна Ошун вместо нея.

— Ясно — отговори гласът под маската и размени с жената поглед, който само те двамата разбраха.

Мигом се обърна и тръгна към гъсталака. Почти веднага изчезна в тъмнината, сякаш се бе изпарил в някакво неосезаемо измерение.

— Да вървим.

— Къде?

— Трябва да побързаме.

Гая не настоя, защото отново я обзе световъртеж. С мъка успяваше да запази равновесие, като се опираше на стволове, зидове и стени, които се изпречваха на пътя й. Беше не толкова главозамайване, колкото някакво летливо усещане, което променяше възприятията и изглежда умножаваше стимулите. Във вътрешността на къщата се остави да я заведат до стълбището, по което стигна до горния етаж. За първи път си даде сметка, че имаше и втори етаж.

Под краката й подът се променяше, ту се издигаше като висока скала, ту потъваше като блато. Гая се примири с непоправимото: там беше невъзможно да погълнеш нещо без опустошителен ефект. Може би такава беше съдбата на всеки, който навлизаше в този ад: да халюцинира безспир, да обърква пътя, да загуби завинаги способността си да различава истината… и всичко това — примесено с мъката на човек, който жадува да избяга, а не може. Идеята, че е мъртва, закономерно се настани в душата й. В кой момент се беше случило? В кой от тези цикли на съществуването й? Може би в злополука, която не помнеше? Усещането за несигурност се връщаше непрекъснато. Вкопчи се в надеждата, че се намира в някакъв временен ад.

Пусти салони, чужди на обичайната глъчка на къщата, ги отведоха до врата, пазена от каменни гаргойли. Стаята не беше много голяма, но изглеждаше мебелирана като малък апартамент: маса, два стола, гардероб и в центъра — легло с четири колони. Ошун се насочи към прозореца и разтвори стъклените му крила, за да позволи на вятъра да влезе.

— Там има някой — прошепна Гая, посочвайки фигурата, сгушена в клоните на дървото пред прозореца, като вампир, готов за скок.

— Това е той — отвърна Ошун.

— Кой?

— Инле… Обича да гледа.

— Да гледа какво?

Жената разкопча закопчалките на пеплоса.

— С теб сме красива двойка, знаеш ли?

Целият свят се люшкаше. Почувства ласката на завесите върху лицето си: криле от бял тюл. Кога се отпусна на леглото? Или някой я беше блъснал? Какви пари възпламеняваха кожата й, разяждаха волята й, оставяйки я открита и беззащитна на леглото?

За миг се зачуди дали онова, което виждаше, беше образът й пред някое огледало, или духът й беше излязъл извън тялото й. Беше странно да разпознае сама себе си, обезоръжена под богинята, наслаждаваща се на гърдите й с удоволствието на човек, който лакомо яде манго, или да съзерцава спускането й към дивите ширини с кратки близвания — както котарак пие мляко. Обърна се между завивките, за да избяга, но жената беше побърза: езикът й я нападна с пъргавината на смок и гъделът започна да се катери по тайни тунели. Това създание знаеше къде да целува, къде да натисне, къде да докосне…

Не обърна внимание на шумовете от балкона. Вече не я интересуваше, че богът е там и играе ролята на воайор, галейки се, за да се освободи от онзи небесносин ликьор, който струеше от него. Чувстваше, че пламти. Видя образа на Ошун да се плъзга по тялото й, да го покрива, да се отърква о кожата й, да се бори напразно да проникне в нея, да се опитва да се слее в триенето на разтеглени срамни устни. Бедрата й я удариха с яростта на жесток любовник. Беше топло; тропическа и лепкава жега. Изскочиха искри.

Слюнка върху кожата, карамелена пот: нежни устни, които се боеше да не нарани. Мъжете не се целуваха така, не притежаваха такива устни на кротък звяр. Почти се спря. Почти. Но не можеше да престане да го прави. Ела, ела, ухапи ме. Недра, мокри от захар. Силата на една жена, която подчинява кротостта на друга. Ти си моя, виждаш ли? Планини, които се сблъскват. Ром между бедрата. Ела, зарови се в мен. Нимфи, от които капе мед. Искам да се задуша, да убия себе си върху твоя влажен врат. Каква блестяща мастурбация — да галиш едно подобно тяло. Древен и вечен ритуал. Знойни кожи, знойни задници, знойни бедра, които не успяват да преминат, независимо че упорстват в устрема си на газели. Аз съм отворена, отворена. Не мога да свърша, нямам… Ще те погълна със своята вагина. Зареден огън, какъв ад… Подай глава между краката ми, лесбийска мистерия, и докосни полуделите ми устни. Виж моя ален и клиторен език, това е моята кама. Ще умреш тук, безмилостно убита от моя стилет… Жени вълшебници, жени богини… Това е моето шило: горещо като твоето. Ще те убия, така… Жени без господар, божествени жени… Разтапям се, сега.

Там беше образът на богинята, която разтваряше краката й, прихващайки ги здраво, за да улесни търкането и ласките. Кулминацията я разтърси и я накара да загуби представа за онова, което я заобикаля. Дори не забеляза дъжда от синьо мляко, който капеше върху нея от ръба на леглото, където Инле беше наблюдавал края на сафичната игра.