Даина Чавиано
Игрален дом (16)

II

Толкова много въпроси заслужаваха ново посещение при леля Рита. В началото мислеше да помоли Лиса да я придружи, но накрая реши да иде сама. Онова, което трябваше да попита, беше достатъчно трудно, за да се налага да понесе погледите или въпросите на приятелката си. Не знаеше дали старата жена ще си спомни за нея. След три месеца не беше вероятно, макар да вярваше, че името на кръщелницата й щеше да бъде достатъчно, за да освежи паметта й.

Нищо не се беше променило. Чакълестият път се отклоняваше като приток на тротоара, осеян с локви, очертавайки неравна пътека, която често беше посещавана от жадни водни кончета. Входът на колибата показваше същото състояние на запуснатост с треволяците рогачица, които се закачаха като карфици за дрехите, и гукането на гълъбите, които си оспорваха място върху покрива, осеян с птичи курешки.

Гая се спря пред отворената врата и присви очи, за да види вътрешността — отрицание на светлината, която се разливаше по улицата. Миризма на мокра пръст излизаше от колибата.

— Ще влезеш ли?

Гласът прозвуча от полумрака. Въпреки че Гая не успя да види притежателната му, разбра кой й говори.

— Не знам дали ме помните. Дойдох…

— Много добре си спомням — сякаш вързоп се раздвижи на земята. — Рядко съм се сблъсквала с толкова странен прочит на оби.

Различи възрастната жена, която си почиваше върху своята стара рогозка и пушеше почерняла цигара. Бялата й рокля беше като по чудо чиста сред тази мизерия и създаваше почти сияен център в полуздрача. С жест на библейска царица посочи на Гая да седне.

— Намери ли своя жив човек?

— Да, госпожо.

— Но има нещо, което те притеснява — говореше, притваряйки очи, за да се съсредоточи по-добре в мислите си.

— Лиса ли ви каза?

— С кръщелницата ми никога не обсъждаме чужди проблеми.

— Тогава откъде знаете…? — започна да пита, но се спря, когато видя парченцата кокос върху рогозката.

Жената продължи огледа и после се засмя меко.

— Има неща, които човек знае, без да е необходимо светци те да му ги казват… Предимствата на старостта.

Всмукна цигарата си с доволно изражение.

— Можете ли да ми помогнете? Бих искала да знам дали трябва да продължа да се срещам с този човек.

Вместо отговор жената събра черупките и започна да реди неразбираеми молитви. На Гая й се стори, че този език, най-често чувания на острова след езика на Сервантес, имитираше звука на барабаните бата^[1]. Беше диалект, предан на природата, преливащ от модулации, подобни на песен, със срички, които избухваха сухо, за да предизвикат искри във въздуха. Думите се извиваха като змии, скачаха между устните или оставаха на фрагменти, пукайки като пречупени клони.

Излезе от съня си, когато черупките се търкулнаха по пода.

— Eyife^[2] — промърмори старата жена с цигарата в уста. — Ето го пак моя повелител.

Гая забеляза промяната в говора на жената. Спомняше си, че нещо подобно се беше случило предишния път. Сякаш близостта й до прорицателката я отдалечаваше от непосредствения свят.

— Елегуа е единственият, който може да ти помогне да се измъкнеш от тази каша. Той ти отвори пътя, по който вървиш, а сега трябва да го почетеш, ако искаш да го затвори — спря се, за да я погледне. — Принесе ли му мед, както ти заръчах?

Гая отговори отрицателно засрамена.

— Вземи нещо сладко и го остави в някой ъгъл на дома си като дар за светеца — погледна строго Гая, — после не идвай да ми плачеш, ако попаднеш в затруднение, от което не можеш да излезеш… Друг от воините, Очоси, казва, че трябва много да внимаваш, защото понякога вярваш в оришите, а понякога не, но някой ден ще получиш доказателството, от което се нуждаеш.

— В такъв случай трябва ли да продължа да се срещам с този човек?

— Човек не пита за неща, които знае.

Гая въздъхна.

— Какво има? — попита жената.

— Права сте за оришите. Понякога ми се струва, че съществуват, а друг път не вярвам в това.

— Не го твърдя аз — обясни бързо старицата, — ами Очоси.

— По отношение на Бог е същото — продължи Гая, без да й обърне внимание, — понякога вярвам, друг път не.

— Чакай доказателството, което са ти обещали — и като забеляза неспокойния поглед на момичето, добави. — Но има още нещо, което те тревожи.

Гая погледна ноктите си.

— Мислите ли, че оришите биха се смесвали с хората?

— Те винаги са с нас.

— Но биха ли могли да съществуват под човешка форма?

— Ако случаят е спешен, защо не? — Жената извади от устата си угасналата цигара. — Няма да е за първи път.

— Случвало ли се е?

— Когато отвеждали негрите от Африка, оришите се качили на корабите, за да ги защитават. Разказват, че мнозина са слезли на този бряг, предрешени като хора.

Гая се вгледа внимателно в нея, питайки се каква ли е историята на тази жена, която говореше ту с ритъма на негърските барабаните, ту като учителка по литература.

— Ако не са били те, никой от нашите прадеди нямаше да оцелее.

Също й се искаше да узнае за какви прадеди говори тази жена — бяла, колкото нея.

— Не ме гледай така — отново изостави своя отнесен тон. — Въпреки че баба ми и дядо ми са от Галисия, негрите също са мои роднини, и твои, и на всички. Откъде според теб са дошли толкова музика, толкова танци и толкова цветистият ни език?… Без тези неща днес нямаше да бъдем каквито сме за радост и за мъка на хората. Негрите също са наследили лошите привички на своите бели господари… Всички носим добродетелите и недостатъците на другите и е глупаво да се преструваме, че не е така.

С нервен жест жената отвори една кутийка, от която извади друга цигара. Без да я пали, я сложи в устата си и започна да я дъвче, сякаш беше парче медена пита.

— Вие виждали ли сте някого?

— Кого?

— Някой ориша.

— С очите на духа, които гледат много по-различно от другите — и посочи двете точки от въглен върху страните си.

— Възможно ли е да се маскират като хора?

— Казах ти, че може — вгледа се в нея с известно безпокойство. — Виж, момиче, толкова задълбаваш, бих се заклела, че си ги виждала.

— Не съм много сигурна. По-скоро подозирам, че някой се подиграва с мен, но вече не знам какво да мисля.

— В тази страна се случват странни неща.

— Знам.

— У нас всичко е възможно — старицата сдъвка края на цигарата си, обръщайки очи, докато премисляше следващата си фраза. — Затова не бих се учудила, ако са наблизо… Така ще могат да ни защитават от бедствието, което приближава.

— Какво бедствие?

— Армагедон — каза жената с трепет, — но не като този, за който говорят Свидетелите на Йехова, ами такъв, какъвто предизвиква хората непрекъснато. Надвиснал е над нас и мнозина не го знаят.

— Вие как разбрахте?

— Воините ми го казаха. Аз говоря с тях насън, най-вече с Елегуа. Страната ще се обърне с краката нагоре и освен ако не се случи чудо, разрухата ще продължи с години.

— Какво чудо?

— Де да знаех… Може би ни трябва изкупител, някой месия, син на нашата Дева на милосърдието… Знам ли! — замисли се и лека-полека лицето й придоби изражението на човек, който открива нещо. — Възможно е… Възможно е…

Гая я изчака да продължи, но жената изпадна в мълчалив транс.

— Какво е възможно? — попита най-накрая с известно отчаяние.

— Да се движат сред нас… Това би било чудото: да слязат повторно, за да се смесят с хората. Бихме се учили директно от тях, това би могло да ни спаси.

Борейки се с безпокойството си, Гая попита:

— На какво биха могли да ни научат?

— Как да оцеляваме.

Сърцето на момичето се обърна, защото този отговор несъмнено отекна като ехо на думите на Ери.

— Не сме ли вече експерти в това?

— Не говоря за всекидневния живот, а за живота на духа — прошепна и отново се взря в момичето. — Говорили ли са с теб?

Гая прехапа езика си, решена да не казва; трябваше да навлезе в подробности, които за нищо на света не би споделила с жена, която би могла да й бъде баба.

Насърчена от мълчанието й, възрастната жена се приближи до ъгъла, където пазеше няколко тетрадки със записки — много омачкани, сред стотина книги, струпани върху дъска, подпряна на тухли. Девойката се обърка малко, защото до този момент не беше обръщала внимание на тази част на жилището. Тази библиотечка изглеждаше необичайно в дома на една сантера, но хората бяха пълни с изненади. Тогава откри и стара учителска диплома, която висеше зад плитки чесън.

— Тук има данни за всички ориши — обясни домакинята й, подавайки й една книга. — Ако намериш нещо, което може да ти помогне да разбереш, ми се иска да ми кажеш какво е.

Гая се изправи с тъжното подозрение, че приликите няма да докажат нищо. Всеки, който познаваше тези митове, би могъл да организира някакъв фарс.

Старицата й напомни за даровете на Елегуа.

— Нищо не губиш, а може да спечелиш много — я увери тя.

— Ще го направя заради вас — обеща Гая.

Когато напусна колибата, си даде сметка, че съмненията й не се бяха разсеяли, а което беше по-лошо, беше по-объркана отпреди.