Даина Чавиано
Игрален дом (2)

II

Бяха минали три години от смъртта на любовника й, а все още мастурбираше, мислейки си за него.

Приятелка ги запозна един следобед, когато двете се срещнаха случайно на стълбите пред университета. Гая познаваше Лиса открай време. Може би затова се осмеляваше да споделя с нея неща, които никога не би споменала пред други хора, и не беше странно, че често сравняваха измамените си надежди. Университетът не беше онзи Парнас, описан в книгите. Ако не ги свързваше дългогодишно приятелство, Гая никога не би се оплакала пред Лиса колко са суховати учебните предмети, а Лиса нямаше да роптае колко малко са темите, които можеше да разисква донякъде свободно. Седнали насред огромното стълбище — метод, който им позволяваше навреме да забелязват близостта на натрапници — в продължение на половин час се жалваха една на друга и споделяха впечатленията си. Вече бяха на ръба да сключат пакт за самоубийство, когато група хора прекоси улицата в посока на сладоледаджийницата „Копелия“.

— Виж кой се задава — възкликна приятелката й, забравяйки за миг екзистенциалните си проблеми.

Говореше за мъжкия елемент в онзи квартет, съставен от един мъж и три девойки, които приличаха на студентки. Една от тях й направи знак с ръка.

— И е с Мелиса! — възкликна, махвайки в отговор.

— С кого?

— Една приятелка, която от месеци не съм виждала. Особнячка е, но е безобидна. Пише разкази за вампири и… Сега ми става ясно! Затова е с него — хвана Гая под ръка. — Да вървим.

— Накъде?

— Ела с мен — Лиса вече слизаше по стълбите. — Искам да се запознаеш с един от най-добрите ни поети.

Гая я последва с интерес, по-скоро заради обещанието да разговаря с писател, отколкото заради факта че той беше доста привлекателен тип. Първата изненада дойде, когато се здрависа с него. Беше висок, много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч, а на нея винаги й бяха харесвали високите мъже — от онези, които я караха да извие врата си, с риск да си счупи някой прешлен, сякаш се намираше пред олтар, където трябва да вдигнеш очи, за да видиш Христос на неговия далечен кръст. Освен това този мъж беше поет, тоест едно от съществата, които живеят потънали в мъглата на своите видения… Гая не беше чела нищо от него, но името му й звучеше познато и това беше достатъчно да го превърне в музеен експонат.

Не вярваше, че има намерение да й се обади, когато си записа телефона й. Предположи, че това е едно от нещата, които някои хора правят с единственото намерение да изглеждат любезни. Обаче той удържа на думата си. Освен това започна да организира седмични срещи, на които разговаряха и обсъждаха какво ли не. Ерудицията му беше толкова смайваща, че Гая скоро забрави, че този мъж можеше да бъде нещо повече от събеседник, който с охота споделяше анекдоти, които почти никога не се срещат в книгите. Това беше обичайният му начин на съблазняване, но тя не се усети, докато не стана твърде късно.

Поетът знаеше, че много теми бяха забранени за обсъждане в академичните среди, защото осем години по-рано също беше плавал из онези води. След като разпространи няколко полемични текста, твърде смели за официалния вкус, беше принуден да работи в една забутана печатница; преживяване, което беляза завинаги духа му, неспособен да асимилира омразата или заплахите. И след излизането от остракизма не можеше да забрави вездесъщото присъствие на цензуриращите. Така че можеше прекрасно да разбере страстта на Гая да черпи с пълни шепи от иконоборски извори и затова не пожали усилия да предложи на девойката всякакъв вид стимули на фантазията й.

За нея това бяха седмици на смутно просветление. Живееше в постоянна екзалтация от интелекта, който в същото време й пречеше да различава ясно онова, което я заобикаляше, вследствие на гениален план, на който лично маркиз Валмон би се възхитил. Срещаха се в която да е точка на града и се потапяха във вселена, която изглеждаше населена от собствените им призраци и демони. Така дойде онзи следобед, когато — сигурен в реакцията й, Поета се подготви да превземе крепостта, която интуитивно се досещаше, че се крие зад любопитството на приятелката му.

Преди да щурмува, разбира се, предвиди всичко до последната подробност. Беше му невъзможно да се отдаде на профанацията на женската плът, без да е заобиколен от удобства; беше от хората, които не могат да отделят лукса от удоволствието. Затова я заведе в един от най-хубавите барове в града, разположен на първия етаж на един хотел. Не беше лесно да се влезе там, но той имаше познати, на които плащаше щедри бакшиши, сега авторските права му позволяваха; но не защото поезията носеше такива дивиденти, ами защото първият му криминален роман се оказа златна жила, доходоносна като легендарните рудници на цар Соломон.

След като подаде тайно банкнотите на портиера с детективски жест, с който обичаше да се изтъква, се качиха в бара, заобиколен от стволовете на сухи бамбукови стъбла. Тропическата ограда контрастираше с полираната повърхност на пода и със звъна на чашите, които келнерите носеха на подносите си. Коктейлите, в които преливаха ракии с аромат на захарна тръстика, бяха украсени с резенчета портокал, парченца ананас и пищни стръкове мента, се присъединиха към разговора, който той съумя да подправи с перверзните видения на Батай^[1], въображението на романтика Мюсе и вдъхновяващите сцени на Пиер Луис. Тя загуби броя на коктейлите „Мохито“, „Александър“ и „Бельо-Монте“, които се изредиха пред нея, задълбочена в усилието си да следи нишката на диалога, който изискваше вниманието на всичките й сетива; защото Поета, погълнат от усилията си на съблазнител, не пестеше препратки към историята, игри на думи или анекдоти за любимите си автори. В това се състоеше най-голямото му обаяние. Беше невъзможно да отхвърлиш ласките на човек, който цитираше Катул: „Виж къде, моя Лесбия, по твоя вина / отиде душата ми…“, докато докосваше с пръсти изтръпналата ръка. Никак не беше чудно, че без да окаже съпротива, тя го последва в асансьора, който ги отведе на един от най-високите етажи на хотела.

Веднага щом влязоха в стаята, Гая разтвори пердетата. Сякаш Карибско море нахлу изведнъж с приказното си великолепие, способно да ранява смъртоносно, както единствено морето на Куба може да поразява с красота. Оттам се вгледа в линията на крайбрежието, което опасваше града й. На определени места на вълнолома солената пяна налиташе с инстинкта на звяр, чийто път е преграден, и тази гледка беше достатъчна да съблазни необратимо душата на онзи, който я наблюдаваше.

Очарована пред тази картина, не долови веднага дъха, който се плъзгаше по раменете й. Тогава усети ръцете, които започваха бавно и внимателно да разкопчават блузата й.

— Ще ни видят — възпротиви се слабо.

Но той се направи, че не я чува. Плъзна пръстите си към южните ширини и опипа бельото й. Внимателно обходи стегнатия й задник, извивката на бедрата й, издадената линия, която се спускаше до слабините й… Гая не посмя да направи нито едно движение, докато траеше прегледът. Не беше много сигурна дали тези докосвания са ласки, или дали е реагирала адекватно. Инстинктът й подсказа, че трябва да остане сдържана при този тип опознаване. Подобно действие по-скоро изискваше да бъде прието, отколкото да получи отговор, да бъде игнорирано, отколкото забелязано; затова му позволи да продължи, въпреки че притеснението й се увеличаваше с всеки изминал момент. Малко след това, без да промълви и дума, той се отдръпна леко и я остави сама и объркана пред балкона. Какво да направи сега? Да остане права? Да последва движенията на мъжа? Да седне на леглото? Да поеме инициативата? Осмели се да се обърне едва когато чу шумолене зад гърба си.

Поетът търсеше нещо в загадъчната папка, която носеше със себе си цялата вечер. В бара беше забелязала обемистите джобове, които вероятно съдържаха оригиналите на някоя книга, която щеше да се превърне в храна за обсъждане от страна на критиците му: може би, предположи с надежда, ставаше дума за някоя онирична постмодерна поема, или за черновата на някой нов трилър. При всички положения там сигурно се намираше безспорен принос към националната литература, така предполагаше Гая… Мълчаливо се доближи до леглото. За нейна изненада в папката видя само дрехи. Но не какви да е: бяха части от характерната ученическа униформа.

— Разреших ли ти? — тъмна лента покри очите й.

Ръцете започнаха да я събличат. Гая направи усилие да се поддаде на играта, но маската я изнервяше. А ако този човек се окаже сексуален маниак? А ако е незаловен убиец? А ако има съучастник в хотела? А ако я оставеше вързана там, за да й причини един Бог знае какви неща по-късно?

Парче плат покри главата й. Понечи да извика, но за щастие не го направи. Дрехата се плъзна до кръста й: беше много къса пола. Опипом заключи, че има няколко закопчалки, без съмнение, за да й позволи да уцели подходящата мярка. Пръстите на бриза погалиха части от тялото й, които рядко оставаха голи. Това събуди у нея необясним срам, сякаш някой беше се възползвал от уязвимостта й, за да я опипа. После дойде ред на блузата, която той остави разкопчана до гърдите й.

— Съвършена си — въздъхна Поета. — Ела, седни тук.

Нищо от живота й до този момент не я бе подготвило за нещо подобно, едва се осмеляваше да помръдне, камо ли да върви. Представи си колко странна изглежда насред стаята — така облечена и със завързани очи. Пипнешком, като надмогваше ужасното си смущение, се настани в скута му.

Едно змийче се плъзна по извивките на ушите й, усука се по продължението на врата й и се спусна палаво към втвърдилите се хълмове. Беше като животинче, което скача от връх на връх и предизвиква трусове на повърхността. Изкусно продължи разходката си по извивките, докато там, долу, в зоната, близка до тропиците, усърдни пръсти опипваха отвора на вагината й.

Гая буквално се топеше върху скута му, чувствайки онова друго пулсиране, което разтърсваше бедрата й. След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, чу гласа му:

— Сега прави каквото искаш.

Послушна — какъв друг избор имаше, освен да се предаде на импулсите на нагона си? — разтвори крака, за да го възседне. Там беше тормозещото я животинче, мъчителят, който се надигаше радостно, след като беше освободен. Опря колене върху матрака и слепешком се опита да улови онова същество, което беше придобило неподозирани размери, но той я хвана за китките, за да й попречи.

— Не така — го чу да й казва.

Пелвисът й се устреми жадно, търсейки върха на изплъзващото се влечуго, намери го и вагината й го погълна със стръвта на бисерна мида — най-сетне намерила хранителна частица за бъдещата перла, която ще порасне в нея. Опита се да се забърза, но той я удържа. Почувства, че бавното полюшване я измъчва до полуда. Поиска да се движи по-бързо, за да облекчи паренето, но ръцете, които стискаха китките й, контролираха движенията й.

— Обещай ми, че ще бъдеш послушна — прошепна с бащински тон.

Тя се съгласи.

— Не те чух — оплакването беше упрек.

— Ще се подчинявам.

Под натиска на юмруците му го язди бавно, отлагайки във времето експлозията, която се натрупваше в устните й. Кротко се остави да бъде водена — като сломена и бълнуваща девственица. Той нареждаше, а тя се подчиняваше. Не съществуваше друга възможност. Впускаше се в галоп, но той отново опъваше юздите й. Почувства гърдите си мокри в стръвната паст. Той потърси устата й, а след това езика й, само езика й. Това я разпали още повече. Гореше като дяволица насред ада. Бедрата й трепереха от усилието, което трябваше да прави, за да подържа онзи ритъм, който не й позволяваше да се задоволи. Беше на път да свърши, когато той я принуди да спре.

— Сега ще получиш урока си.

И така, с разтворени крака и гола, я принуди да отговаря на дълъг списък с въпроси, по който трябваше да си измисля истории за негово удоволствие. Бяха учител и ученичка, баща и дъщеря, изповедник и послушница… Накара я да премине през цяла гама усещания, които тя никога не би приела другаде, но които в тайнствената атмосфера на онази стая придобиваха простима валидност. През тези два часа тя бе съблазнявана и манипулирана от любовника си, който приемаше различни роли и винаги я докарваше до ръба на кулминация, която впоследствие й отнемаше. Краят дойде по време на сцената, в която учителят я принуждаваше да му се отдаде в замяна на хубави оценки.

— Ще трябва да се държиш много добре, ако искаш да изкараш годината.

Вдигна униформената й поличка.

— Ще преговорим таблицата за умножение.

Пръстите на мъжа свалиха бельото й, за да поставят между бедрата й твърдия инструмент за мъчение.

— Осем по осем?

Нещо започна да се възпламенява в нея, докато учителят й се опитваше да проникне.

— Осем по осем? — повтори той.

Опита се да избяга от болката, но ръцете, които я държаха, й попречиха да отстъпи назад.

— Шейсет и четири.

Тласъците изтръгнаха стенание от нея.

— Кажи ми цялата таблица.

— Осем по едно: осем… Осем по две: шестнайсет… Осем по три: двайсет и четири…

Движенията следваха ритъма на отговорите, докато той я стискаше за китките. Гърдите й бяха смукани и хапани безмилостно.

— Девет по три…

Защото бе родена сладострастница, учителят й беше го забелязал.

— Девет по пет…

Занапред щеше да идва всеки ден в същата класна стая, щеше да ляга на масата и да го чака с вдигната пола, за да получи наказанието си, докато той реши, че си е научила урока.

— Шест по четири…

Обуздаваният и скрит в продължение на няколко часа трепет се превърна в ароматен облак от удоволствие.

— Едно по едно…

Беше експлозия на наслада, естествено кръщение. Лек гъдел, който се усилва, докато завладее всяко ъгълче от душата. Мълнии на екстаза. Нескончаем трепет, сякаш вселената се готви да се роди. Ново сътворение: нов голям взрив. Устните на вулвата са листенца, които избухват. Запалвам се. Аз съм в пурпурен цвят. Аз съм генезисът на огъня. Превръщам се в луна, ставам на демон. Не ми стига времето да дишам. Забивам Бог между бедрата си и Той ме докосва с безкрайните си пръсти. Да се загубиш в космоса на друго тяло, в черната дупка на един живот, който прилича на смърт… малка смърт. Кръв от кръвта ми. Уста от устата ми. Мляко от моето мляко.

В този вълшебен миг се роди нова вселена със свои богове и свои ереси, със свои норми и закони. Приключваше праисторията; започваше бъдещето. Досущ като кощунствен Христос Поета беше изтрил следата на предишните светци. От този момент нататък щеше да дели времето на „преди…“ и „след…“

— Беше много послушна — го чу да казва, все още изтощена. — Сега се облечи. Ще идем да ти купим сладолед.