Даина Чавиано
Игрален дом (18)

IV

На какви норми щеше да се подчинява сега, след като напълно изгуби здравия си разум? Защото сигурно беше луда. Или уловена в някакво непознато измерение. Вече не можеше да се ориентира в онази неясна територия, която отново я поглъщаше при най-малката провокация. Магията надделяваше, въпреки усилията й да се освободи от нея.

Къщата отново беше обвита в празничните си илюзорни одежди. Нищо в обстановката не напомняше за опустошенията, нанесени от времето или социалните урагани. Гая не можеше да повярва. Тези опалови нарове, същите отломки, които любовникът й бе показал, ли бяха? И къде бяха разрушените корнизи, умиращите рисунки на плочките и влагата, натрупана в стените?

За капак Ери отново го нямаше. Усети някаква загадка във вечния му стремеж да изчезва в къщата. Въпреки че нямаше търпение за гатанки, си постави за цел да го намери. Поне имаше някаква светлина. Отражението на свещниците превръщаше света в прерия от зеленина, окъпана от онази призрачна светлина на театралните сцени.

Намери роклята си в един ъгъл и я опипа с недоверие, очаквайки да се възпали като жив бял дроб или да скочи, за да я обвие, но платът остана да лежи в ръцете й с декадентска слабост. Облече я бързешком, страхувайки се, че ще я изненадат. Стаите трептяха безсънни, почти живи, и може би това беше къщата: някакво същество, оживяващо при обстоятелства, които все още трябваше да определи.

Направи няколко крачки на сляпо, тъй като й се струваше, че в която и посока да поеме, резултатът нямаше да е много различен. Преображенията на дома бяха нескончаеми. Беше чувала за много лабиринти, погълнати от времето, от най-известните — в Крит и Египет — до не толкова забележителните — като етруския в Клузиум или онзи на остров Лемнос със сто и петдесет колони, които дори дете можеше да помести — но никога не беше чувала да се говори за лабиринт, който се променя за една нощ, като мираж с менящи се декори. Подобна лудост, каза си тя, трябва да е творение на тропиците. Това свойство на вечен маскарад беше уникален атрибут на къщата. Като всичко останало на острова й.

Видя маскирана фигура в противоположния край на коридора. Имаше нещо застрашително в силуета й, нещо, което също се усещаше във въздуха. В продължение на няколко секунди се наблюдаваха от разстояние, докато непознатият не направи крачка и не беше осветен от светлината на една отворена стая. На Гая й се стори исполин, но може би беше илюзия, предизвикана от сянката му. Не умува много. Хукна да бяга през салоните, които си оспорваха тайните на двойствеността: сянка, светлина… ден, нощ… Но беше като кошмар. Колкото и да бягаше, всеки път, когато поглеждаше назад, виждаше силуета да се движи с отмерена и величествена стъпка. Как беше възможно да не може да го изгуби от поглед, след като тя почти летеше?

Стигна до един двор, приспан от ромона на множество фонтани. След като го прекоси, отвори една от вратите, които го заобикаляха. Безброй завеси покриваха прозорците на обширен коридор в приглушена бледолилава светлина — като слънцето на друга планета. Стори й се, че потъва във филм на Кокто. Врати и още врати, и същата светлина като в сънищата, която придаваше заплашителен вид на всеки предмет. Най-накрая видя проблясък под една цепнатина. Полуздрачът се отдръпна. Сребриста светлина ближеше краката й. Почувства се привлечена към нея като нощна пеперуда — от аурата на някоя газена лампа, но инстинктът й я предупреди. Допря ухо до дървото в очакване да чуе смехове на призраци, дъха на някакво обсебване, музиката на някоя обладана от демони арфа… Тишина. След безкрайно чакане бутна мандалото.

Веднага разпозна стаята. Беше същото място, където Ошун я беше съблазнила по настояване на Инле. До лампата някой беше оставил поднос, отрупан с плодове. Когато го видя, се почувства прималяла от глад. Започна да бели мангото, като се капеше със сока, който се стичаше от брадичката й; излапа лакомо аноните^[1], като плюеше черните семки, които се криеха в белоснежния плод; свали кората на портокалите и задъвка люспите, докато ги изцеди докрай; обели бананите с пурпурночервена кора, от онзи вид, който едно време изобилстваше в южната зона на страната; и захапа хрупкавата маса на кастилските пъпеши, толкова вкусни, поръсени със захар.

След като се насити, си даде сметка за окаяния си вид; не само тялото й, косите й също бяха покрити с прах, шума и други неопределими зловония. Огледа стаята — балкона, банята, гардероба, — докато не установи, че е сама. Тогава намери сили да се изкъпе.

Нямаше кърпи, но този факт беше без значение пред възможността да се насапуниса хубаво и да отмие всяка следа от тичането през къщата. Наслади се на хладката вода и на пяната в обстановка, от която се излъчваше спомен за отминали епохи: бронзовите кранове, римските рисунки на плочките, пукнатините по стените, дори дупките, през които няколко чифта любопитни очички наблюдаваха сцената, без тя да се усети. В един момент й се стори, че чува тихия говор на невидимите зяпачи, но тази воайорска дейност не я притесни. След толкова драматични събития някой да гледа скришом голотата й, не беше сред действията, който можеха да я обезпокоят.

Парата лека-полека изпълни стаята и постепенно я завладя подозрителна отпуснатост. Искаше й се да се просне върху легло от пяна, да се зарови сред коприна, да плува… Възприятията й също се промениха. Подуши извивката на пространството, цветовете на паметта, изнизващото се време. Мъчеше се да задържи реалните измерения на обстановката, но умът й биеше отбой. Някакъв бог разтърсваше космоса и го обръщаше нагоре с краката. Остана неподвижна под душа, за да чуе за първи път полуздрача. Меки аромати и позлатено пулсиране. Фина музика като дихание. Светът прошепна в нейното гърло и тя разбра. Всяка унция въздух, който минаваше през дробовете й, оставяше мазна и сладка следа като разгонен елен. Беше алфата на мистерията и тя отвори обятия, за да го приеме. Стигна до нищото. Прегърна Бог. Дъжд прекоси тавана, идващ от луната, която се отразяваше в парче от огледало. Тя беше мистичната роза, която почитаха монасите, и вселената се подчиняваше на желанията й.

„Плодовете — въздъхна почти примирена. — Отровили са ме като Снежанка.“

Крановете потрепериха, изгубиха блясъка си от мъка, изхлипаха и се превърнаха в ръце. Полирани ласки под сянката на водата. Не направи нищо, за да избегне тези пръсти, които вече галеха кръста й. Ако всичко беше вярно, никой нямаше да й помогне да избяга. Ако беше халюцинация, тези докосвания нямаше да я засегнат; щеше да си позволи лукса да ги игнорира като шпионите, които продължаваха разузнаваческата си дейност.

Нови пипала изникнаха от стената, удължиха се, докоснаха гърдите й… Грубо и напористо опипване, което не допускаше чужда воля, но тя се опита да се освободи от този оргиастичен празник върху плътта си. Вдигна очи към огледалото, което й връщаше запотения й образ, както и фигурата на неясна сянка зад гърба й. Не, не беше една сянка, а по-скоро сбор от сенки. Или призрачна армия. Или парата, която създаваше сенки… Никой. Нямаше никого, всичко бе плод на въображението й. Отражението на страховете й. Беше сама, но нещо се раздвижи зад нея. Стори й се, че долният кран на ваната започваше да се превръща в бронзов пенис, в един чудовищен орган, който се опитваше да замени своята стерилна среда за тинестата вътрешност на плътта й. Послушна под натиска на ръцете, се наведе още повече и се предложи на тъмното око, което увеличаваше дебелината си. Беше моментът да се опълчи, да избухне, да се бори като ранено животно; но намери удоволствие в унизителното си покорство. Независимо от всичко, призна своето подчинение. Кранът се раздвижи като змия и се вмъкна в нея.

Не се възпротиви на тази лудост. Прие я, както беше приела да бъде центърът на цирков номер, както беше приела ролята си на невеста в задгробна церемония, както беше приела невидими същества да я насилят в мрака… Дължеше го на някого. Вече не си спомняше на кого. Но я бяха завели в този лабиринт, за да бъде освободена. От какво? Не знаеше. Кой я беше завел? Една жена. Или може би мъж. Или и двамата. Или нито един от тях. Или никой.

Кранът се движеше ритмично, а ръцете, които държаха китките й, подпомагаха ритъма на неопределимия й любовник. Напрежението започна да я уморява и коленете й затрепериха неудържимо, но банята не отстъпи от плячката си. Очичките на стените наблюдаваха с удоволствие тази нова лудория на къщата. Какъв прекрасен спектакъл, коментираха, докато тя се оставяше да бъде обладавана от тръбите на банята. Каква картина за друга версия на Красавицата, уловена в тропическото имение на Звяра.

Прозвуча гръм. Или може би боботене. Може би беше Минотавъра от лабиринта. Или пазачът на тази лъжлива вавилонска кула. Сред парата изникна фигура: забуленият с качулка и тъмна пелерина. Кой знае откога беше там и наблюдаваше сцената.

— Какво правите?

Гая разпозна гласа му. Колко глупава е била да бяга от любимия си през цялото време, когато той беше единственият, който можеше да й помогне. Мигом се отпусна и устните й се извиха в едва загатната усмивка.

Неразбираеми гласове се впуснаха да дават обяснения, докато мъжът не направи жест. Положиха я по гръб, за да я вържат за окови, вградени в стената. Гая заподозря, че покорността й ще бъде проверката, от която той се нуждаеше, за да прекрати този цикъл измислици. Затова, когато някой започна да покрива венериния й хълм с пяна, страхът вече беше отстъпил някъде надалеч. Освен това четката предизвикваше у нея приятен гъдел: плъзгаше се ледено върху накъдрения й хълм и няколко косъмчета проникнаха между устните й, насищайки я с ментолово усещане. След това дойде ред на бръснача, който я обръсна близо до бедрата, оставяйки само една тънка ивица косми по продължението на отвора. Някой погали гърдите й, но тя обръщаше внимание само на все по-отчетливата наслада на хълма си, докато наточеното острие жънеше нощните й посеви. Процедурата завърши с кърпа, напоена с вода, която отнесе всяка следа от пяна. В бледолилавия полуздрач вагината й заблестя гола като извънземно цвете.

Любовникът й беше наблюдавал сцената, без да продума. След това опипа нежно цветчетата на онова цвете, разтваряйки ги, за да се намаже с меда, който се стичаше от тях. За момент изглеждаше, че ще помогне на пленницата, когато охлаби оковите, които я държаха. Напразна илюзия. Принуди я да коленичи във ваната с гръб към крана, който се виеше заплашително като шията на разгонен звяр. Той самият отново я окова в поза на разпъната на кръст. Втори тласък я принуди да се наведе още повече, излагайки задника си на камшичните удари, които заваляха върху нея. При първия вик запушиха устата й. Някой донесе чифт клещи: гладни пирани ухапаха гърдите й. Този път болката беше прекалено истинска. Престана да мисли за тайни наркотици и за хипнотични отвари. Вече не се съмняваше в преживяванията си: церемонията в криптата, сините струи на Инле, оргията в подножието на памуковото дърво…

Когато палачът й се умори да я наказва, показа изпъкналата си мъжественост пред лицето й, мокро от сълзи. С един замах й изтръгна намордника и тя го зализа, благодарна, че камшичните удари бяха спрели. Други ръце погалиха синините по задника й, но следите от мъчението още бяха пресни и допирът беше като изгаряне.

— Горкичката — чу глас зад гърба си и изведнъж тръбата проникна в нея.

Гая нададе вик, заглушен от плътта, която нападаше устата й. Зад стените се чуха ръкопляскания и възторжени викове. Топлината се разпростря по тръбата, която изпълваше вътрешността й, превръщайки чифтосването в болезнено съвкупление. Помъчи се да се отскубне, но беше невъзможно да избяга. Изнасилването свърши едва когато мощен гейзер избухна от крана.

Агонията й изостри удоволствието на всички; особено на любовника й. Наложи се да си послужи с език, за да възпре тласъците му. Като храна за богове, като златен дъжд в търсене на митологична утроба, така се разля амброзията в устата й.

Тя пи от извора, който й предлагаше този еликсир с вкус на мъх, едновременно сладък и горчив — съвършена и свещена свежест, — само че гърлото й нямаше капацитета да погълне струята и беше на път да се задави, но той я освободи от изтезанието.

Пороят я удари право в лицето, плъзна се между гърдите й и покри бедрата й. Беше синьо семе. Гая вдигна очи, за да види любовника си, и истината я повали със същата необузданост на пороя, който струеше безспир: Инле и Ери бяха един и същ човек.