Даина Чавиано
Игрален дом (17)

III

От два дни нервите й не я оставяха на мира. Възможността отново да се изправи пред източника на безпокойството си беше достатъчна да смачка духа й. Сега люлееше краката си, седнала на една пейка в парка — същата, където Ошун я срещна първия път, без да изпуска от поглед улиците. От време на време слаб бриз започваше да роши косите й, като й пречеше да гледа. Слънцето се беше превърнало в позлатено око, което се спускаше над дърветата, очертавайки пътека от светлина във водата на близкия фонтан.

Беше се подготвила за тази среща. Поне знаеше наизуст атрибутите на всеки ориша и беше разсипала струйка мед пред дома си, молейки Елегуа или който и да беше там да изглади бъдещето на смутния й живот. Беше слаба защита за човек, който не вярваше много в тези традиции, но се успокои, казвайки си, че мъничко знание и един малък ритуал винаги са по-добре, отколкото нищо.

Призна, че леля Рита има право. Беше невъзможно да се избегне влиянието на вярванията в страна като нейната, наситена с мистерии, внесени откъде ли не. Не беше необичайно да попаднеш на чернокожи спиритистки, верни на най-чистата британска традиция на събирания около масите; или на китайци, практикуващи сантерия, със своите олтарчета на Бабалу Айе; или на мулатки, които хвърляха карти с ловкостта на иберийски циганки; или на потомци на баските, които се допитваха до хилядолетния И Дзин. В тази смесица от раси и вероизповедания Гая не беше изключение. Тя беше правнучка на астурийци и французи, а се подчиняваше на повелите на африкански богове.

Беше на път да загуби търпение, когато го видя да се задава. Появи се иззад фонтанчето, затулено от кротоните, които превземаха околностите със съгласието на градинаря — спасително средство, за да се прикрие вечният недостиг на вода.

Радостна тръпка я прониза от глава до пети, но усмивката й замръзна, когато видя кой го придружава. Би я познала от километър, а сега се намираше на по-малко от трийсет метра разстояние. Гъвкавата й фигура забърза ход, сякаш се бе забавила с няколко секунди зад групата растения, за да откъсне снопче жълти хибискуси, които сега разглеждаше с ентусиазъм.

Гая премисли възможността да се обърне и избяга: чувстваше, че няма сили да се изправи пред кошмарите си посред бял ден. Твърде късно. Ери размаха ръка, когато я забеляза.

— Извинявай за закъснението — каза й той. — Трябваше да взема сестра си.

— Твоята сестра ли?

Жената дойде при тях.

— Здравей — доближи се до Гая, за да я целуне по бузата. — Не те накарахме да чакаш много, нали?

— Това е сестра ти? — повтори Гая, невярваща.

— Приличаме си, нали?

Гая трябваше да го признае, въпреки че се ограничи да се съгласи набързо.

— Ако нямаш нищо против, ще взема колата ти — каза жената. — Трябва да ида до дома на кръстницата си.

— Добре. Ние ще вървим пеша.

— Не са ли красиви? — изчурулика младата жена, размаха букетчето под носовете им за сбогом, а като се обърна, полата й звънна, сякаш носеше звънчета в роклята.

— Може ли да поговорим? — попита Гая, когато жената се изгуби от погледите им.

— Затова дойдох.

— И искам отговори, не увъртания.

— Много добре, предполагам, че вече си подготвена — каза Ери, тръгвайки в посока към брега. — Надявам се да ми простиш, защото го направих, за да те защитя.

— Да ме защитиш от какво?

— Знаеш ли, че щяха да те изключат?

— От къде?

— От университета.

Гая се спря, смутена от неправдоподобната връзка между този факт и мистерията на къщата. Мъжът също спря, докато девойката дойде на себе си.

— Не знаех — призна тя, подновявайки ход. — Въпреки че сега, като го споменаваш, някой ми каза да внимавам. Как разбра?

— Научих от един приятел, който е член на Съвета, отговарящ за чистките. Той ми даде списък с имената на хората, подлежащи на изключване. Твоето беше сред тях.

— Но защо са щели да ме изключат?

— Според доклада си се превърнала в проблематична студентка.

Гая добре познаваше последиците от това определение: беше първата стъпка за влизането в списъците с възможни дисиденти; чест, която можеше да коства кариерата или службата. Опита се да си спомни какво се беше случило по време на последните учебни седмици.

— Изгониха няколко души, но не и мен.

— Знам. Не успяхме да спасим всички.

— За какво говориш?

— Моята група има сътрудници в Съветите, където се решава съдбата на студентите. Успяхме да попречим на изключването на неколцина, като ги предупредихме индиректно, но при теб не се получи.

Гая се опита да открие някаква следа от подигравка в думите му.

— Опитахме няколко пъти — настоя той, — но не пожела да ни повярваш.

Гая се спря, за да се облегне на една ограда.

— Защо ми разказваш тези неща? — каза тихо тя, почти без сили. — А ако съм агент на Държавна сигурност?

Ери се усмихна снизходително, но не отговори.

— Запознахме се в един ресторант — настоя тя. — Откъде знаеше къде да ме намериш?

— Аз съм старателен в изучаването на митологията.

— Какво ще рече това?

— Когато прочетох списъка на подлежащите на изключване, името ти привлече вниманието ми, защото преди това бях го срещал само в книгите. Затова го запомних. След няколко дни сестра ми разказа за някаква студентка, травмирана от смъртта на бившия си любовник. Когато спомена името ти и факултета, в който учиш, предположих, че става дума за едно и също лице.

— Тя как е научила за моя проблем?

— От Ирене.

Гая проследи един слънчев лъч.

— Сестрата на Лиса?

— Ирене и сестра ми са близки приятелки — подаде й ръка, за да я принуди да продължи, — познават се от деца.

— Лиса ми обеща, че Ирене няма да каже нищо.

— Човек не крие някои неща от най-добрия си приятел. По този начин научих за посещението ти при сантерата, какво ти казала и какво щеше да направиш… или по-скоро какво очакваше да намериш.

Тя си помисли, че гневът й ще избухне насред улицата. „Още три крачки и ще му направя скандал“, помисли си тя. Но направи четири, пет, десет, много крачки, а гневът не се появи никъде.

— Кои са гостите?

— Кои гости?

— На голямата къща. И те ли са членове на твоята нелегална група?

— В онази къща никога не е имало никой друг, освен нас.

Гая се спря, изумена от наглостта му. Искаше й се да му отговори както подобава, но мислите се струпаха в безпорядък в главата й, затова успя само да го изгледа с безразличие.

— Там беше пълно с хора — каза тихо накрая.

— Мога да ти докажа обратното.

— Как?

— Като те заведа в къщата.

— А, не! Парен каша духа.

— Този път няма да може да кажеш, че си пияна или че съм те дрогирал.

— Ще признаеш ли, че си го правил?

— Но разбира се, че не! Всеки път, когато те почерпя с нещо, започваш да казваш, че съм сложил цианид в чашата, или нещо подобно. Сега не започвай пак с това, защото не съм ти дал дори вода.

Не бяха далеч. Гая веднага позна близостта на пътя, който обрамчваше онзи лунен кратер насред Хавана.

— Не мога да проумея защо организира този театър.

— Вече ти казах: за да те защитя, да те спася. През цялото време задаваше въпроси, сякаш това е единственият начин на съпротива, а тук бунтът е безполезен. Човек трябва да бъде предпазлив… Това е единственият начин за оцеляване: като лъжеш и се преструваш по двайсет и четири часа на ден.

— Щеше да е достатъчно да ми го кажеш.

— Пак ти казвам, че се опитахме… неведнъж; но си много твърдоглава и не пожела да разбереш.

— Какво общо има къщата с всичко това?

Той се спря, за да я погледне.

— Не бях много сигурен какво ще направя, докато не те видях. Толкова много ми хареса, че реших да убия с един куршум два заека: щях да те излекувам от травмата на фригидността и щях да те променя… двете неща едновременно.

Гая почувства, че кръвта нахлува в лицето й.

— Използвал си ме — само това успя да каже.

— Да — съгласи се той, — и не изпадай в истерия. Беше за твое добро.

— Каза котката и излапа мишката.

— Не си справедлива — упрекна я той. — Нима не завърши следването си? Не те изключиха.

— Какви доказателства имам, че си го предотвратил?

— Не направи ли нещо необичайно преди последния семестър?

— Необичайно ли? В какъв смисъл? — и добави с огорчение. — Направих много необичайни неща през последния семестър.

— Говоря за университета.

— Не си спомням.

— Ще ти подскажа: документи за подпис.

Гая помисли за няколко секунди и изведнъж изстина. Видя сцената в ума си с цялата яснота. Случи се след първото й преживяване в онази къща, спомняше си много добре. Беше отстъпила, беше премълчала чувствата си… нещо много нетипично за нея.

Ери вървеше до нея, беше я оставил да осъзнае онова, което лицето й показваше, че е открила. Звук, сякаш идващ от армия щурчета, която се придвижва бързо, ги принуди да се огледат. Без никой от двамата да се усети, тъмнината беше заместила вечерния полуздрач. Облакът насекоми сякаш ги нападна от някакво тайно място, което позволяваше само да се отгатне близостта му заради жуженето, което вече ги обгръщаше… Мъжът я придърпа, точно навреме, за да попречи на един велосипед без светлини да ги блъсне.

— Подписа онзи първи документ с неохота, после още един и трети без съпротива. Тези привидни споразумения бяха капани: бяха те подложили на проверка и твоите преживявания ти помогнаха да я преминеш.

Тя се пусна от него.

— Постъпих така, защото ми беше дошло до гуша.

— Не, направи го, защото беше подготвена: едно зверче в процес на опитомяване…

— Това са глупости. Какво общо има сексът с моите политически решения?

— Много повече, отколкото си представяш. Няма еротизъм без смелост и няма власт без арогантност. Тираните обичат да контролират дори оргазмите на поданиците си, но не заради пуританизъм, а защото не понасят нещо да се изплъзва от контрола им. Затова леглото е единственото място, където правилата на диктатурите се потъпкват до краен предел. Помисли малко и ще разбереш каква е връзката.

Гая се опита да разсъждава. Анализирана подробно, идеята не беше толкова абсурдна; по-скоро обясняваше безброй видове поведение, с които се сблъскваше всекидневно. Може би душата прибягваше до тези средства, за да се спаси от разбиването на надеждите. Сексът беше могъщо средство: съдържаше хилядолетни табута, но също така действаше освобождаващо, а в един социален затвор можеше да придобие пречистваща валидност. Нямаше значение колко чудовищна беше репресията. За човек без възможности да се бушува разбиването на границите на еротизма се превръщаше в механизъм на здравия разум, защото въставаше срещу нещо, което реално можеше да победи.

Помисли си за онези, които призоваваха към по-конвенционални методи със смелост, която й липсваше, затова страдаха от побои и безкрайни арести. Почувства се засрамена, но не за дълго. Тайнствената организация на Ери също не въставаше открито. Конспиративните й инструменти бяха доста странни: предупреждаваха недоволните, призовавайки ги да възприемат привидно послушание, което обаче не променяше бунтовната структура на мисленето им. Това бяха направили с нея. Цялата енергия, вложена да оспорва абсурдни заповеди, беше премоделирана — без да се усети — от особените сексуални преживявания. Първо, принудиха я да се подчинява; после, след като я накараха да надскочи границите на либидото си, бе освободена от онези окови, които обикновено пораждат по-големи репресии. Поведението й се промени. Позволи си лукса да приема с насмешка онова, което преди предизвикваше у нея опасни реакции. Лист хартия е само лист хартия, какво значение има какво пише на него? А накрая беше подписала всички боклуци, които поставиха пред нея, защото онази драскулка с името й нищо не означаваше.

Вдигна поглед и подуши сенките. Стволовете на дърветата трептяха като живи тела. Жуженето на невидими насекоми се завихряше под спермата, която капеше от звездите. Разбра, че е проникнала в тантрическо царство, в безплътна земя, която отговаряше на други сетивни параметри. До нея вървеше онзи мъж, който пращеше от жизненост — като пещерен човек. Усети допира на ръка по бедрото си, по ханша, а нощта изпусна деликатен и развратен аромат. Душата й се беше видоизменила: съгласяваше се, без да приема, приемаше, без да вярва. И всяка среща с автора на тази метаморфоза променяше останалата вселена. Животът в тази еротична атмосфера се беше превърнал в мистично преживяване.

Спряха до улична лампа. Решетката, която обграждаше голямата къща, едва се различаваше, скрита сред листата на дърветата. Гая отново почувства присъствието на някакви същества, сякаш се бяха отворили вратичките на страховито измерение.

— Какво мислиш? — прошепна той и я докосна леко по рамото.

— Все още не вярвам, че леглото е единственото решение за този хаос.

— Съгласен съм, но социалното самоубийство е глупост и не води до нищо. Това щеше да постигнеш със своите импулси за съпротива.

— Говориш много хубаво — отвърна тя иронично.

— Още ми се сърдиш! — възкликна мъжът и тонът му издаваше смесица от изненада и разочарование.

— Ти какво си мислиш? — тросна се Гая. — Че ще се задоволя с това налудничаво обяснение ли? Още не знам на кое да вярвам и на кое не.

— Трябва да повярваш на всичко. Единственият начин да те успокоя бе да те накарам да се чувстваш свободна, а това е нещо, което тук може да се постигне единствено чрез нагона, защото в реалния живот е невъзможно.

— Можеше да се опиташ да ми го обясниш. За бога! Не съм някоя неграмотна.

— Едно е интелигентността, друго е смелостта да признаеш какви сме.

— Мислиш ме за страхливка ли?

— Обществото ни превръща в страхливци. Не можем да мислим ясно, защото предразсъдъците ни заслепяват. За да разберем кои сме, трябва да започнем отново, да се опитаме да разберем на свой гръб какво означава да сме свободни; но за целта първо трябва да изживеем свободата.

— Винаги ли чрез секса?

— Поне за начало.

— Защо?

— Защото природата ни е еротична и голяма част от проблемите ни се коренят в тази зона на духа.

— Сега излиза, че еротизмът е част от духа ли?

— Подигравай се, ако искаш, но те уверявам, че няма да сме свободни, докато не се научим да уважаваме свободата максимално. Обичаме да потискаме, затова сме потиснати. А свободата трябва да бъде разбирана до крайните й последствия — въздъхна в полуздрача. — Толкова е иронично…

— Кое?

— Ерос е тайният бог на нашия остров. В кръвта си носим вируса на сексуалната невъздържаност, а се опитваме да бъдем различни.

Гая изпита тревожното подозрение, че той може би беше прав.

— Как го направи?

— Кое?

— Как ме накара да видя онова, което не съществува?

— Умът е най-лесно да бъде излъган.

— Как? — настоя тя.

Видя как зениците на Ери блестяха като два демонични опала.

— Ще ти покажа.

Прекосиха градината безшумно като котки. Мъжът бутна вратата и едва когато влязоха вътре, запали един фенер.

Къщата изглеждаше изоставена от незапомнени времена. Беше невъзможно да се определи първоначалният цвят на стените, защото тапетите експлодираха в люспи, които се разпадаха под мухъла. Параваните, които пазеха стаите от двете страни на коридорите, бяха загубили всичките си витражи и само няколко неопределими части от оригиналната мебелировка лежаха в ъглите: там — изваяният крак на някоя маса; отсреща — фрагменти от някоя статуя; малко по-далеч — останки от севърска ваза… Стълбището не беше в по-добро състояние: без перила, с изстъргани махагонови стъпала, които някога са блестели, намазани с восък; позволяваше несигурно изкачване до коридор със съмнително розови стени. Нямаше осветление, разбира се. Гая беше забелязала тези подробности, благодарение на лъча, който подскачаше пред тях, затова се вкопчи в ръката на мъжа, напредващ с увереността на човек, познаващ терена.

Сякаш се намираха в центъра на нищото, сред абсолютна тъмнина, която заплашваше да ги погълне; мрак, раздиран единствено от флуоресциращия сноп, рисуващ картината на корабокрушение. И докато изследваха останките му, стените отстъпваха назад с вопли и скърцане, предсказвайки смърт.

— Знаеш ли какво се говори тук? — прошепна той и гласът му се разля в ехо.

— Не.

— Че тази къща е омагьосана.

— От кого?

— От джуджета чичирику. Онези призраци, които…

— Знам какво представляват.

Ери се спря, сякаш се колебаеше по кой път да поеме. Когато отново тръгна, каза тихо:

— Чувал съм, че живеят в един таен извор наблизо.

Гая разбра, че навлизаха по-навътре в тази сграда с абсурдна архитектура. Сети се за Дедал, уловен в собственото си творение, който се опитва да избяга с онези чудни крила, причинили смъртта на сина му; но тя дори не разполагаше със средството на Икар. Разпозна страха си, но също така своето почти нездраво любопитство, страстта към тази обстановка, където инстинктът приемаше всяко желание… В какво я бяха превърнали?

Ери спря пред една затворена врата, угаси фенера и мракът около тях се сгъсти. Гая се приближи към него. Никога не се беше чувствала много комфортно на тъмно, а мисълта, че се намира в омагьосана къща, не помагаше, за да се успокои. Усети дишането на мъжа, който се залепваше за нея, притискайки я до стената; широкото му тяло, което сякаш нарастваше в тъмнината; коляното между бедрата си, което се търкаше напористо по дрехите… Възбудата я накара да забрави за малко страха си. Чу шума на раздиращ се плат и след това усети езика, който ближеше гърдите й. В нея изригна адът: пламък, който се надигна в корема и я обзе отвътре. До нея достигна миризмата му; уникално ухание, което рисуваше образи в паметта й: загорели рамене, мускули, стегнати като въжета, влажни за ласка устни… Вдиша полудяла врата му, около ушите, косите. Това беше есенцията на човешкия род.

Внезапно се вцепени. Миниатюрни пръсти докоснаха глезените й, изкатериха се до бедрата, а след това — по-нагоре. Ери я обърна и вдигна полата й, принуждавайки я да разтвори крака. Със сила, несвойствена за ръста си, ръчичките й свалиха бельото и започнаха да я опипват. Похотливите докосвания предизвикаха у нея непоносима наслада, принудила я да се подпре върху гръдта, която я крепеше. Отпусна се, вярвайки, че изживява някакъв мираж, плод на хипнотични трикове или някакъв подобен фокус. Лек натиск я принуди да коленичи. В началото оказа слаба съпротива; не й беше приятна идеята да се отдалечи от закрилата, която й осигуряваше тялото на мъжа. Но накрая отстъпи пред същия импулс, който винаги сломяваше защитите й, когато желанието вземаше връх над нея. В миг няколко ръце изникнаха от нищото, за да започнат да я опипват лудо.

— Ери? — извика го, когато той се отдели, оставяйки я на произвола на онези невидими същества. Вече не й беше толкова приятно. Хладината на пръстите им й напомняше кожа на земноводни. — Ери?

Накрая свалиха малкото дрехи, които й оставаха. Опита се да се изправи, но множеството я принуди да остане на колене. Дърпаха я, сграбчвайки я със закривени пръсти, които се забиваха на стратегически места. Скоро я принудиха да се подпре на ръцете си. Сега вече можеше да усети допира на телцата им и на зрелите им органи, които се плъзгаха по всеки сантиметър от кожата й, като я обръщаха и мачкаха дръзко. Опипваха гърдите й с лакомия на деца, а някои се осмелиха да ги сучат, сякаш очакваха от тях да текне мляко. Други плъзнаха пръстите си по задника й, предизвиквайки у нея наелектризиращ гъдел, който успя да я отпусне, преди да я накажат с плесници, накарали я да подскочи. Гигантски пера като ветрила с ангелски блясък, който фосфоресцираше в мрака, галеха напрегнатите й и сълзящи отверстия.

Загуби представа колко време продължи това разюздано опипване. Когато вече си мислеше, че проверката е приключила, съществата събраха решителност. Редуваха се да я яздят, шибайки задника и бедрата й с фини камшици, които след това размахваха заплашително пред входа на вагината й. Видя се принудена да лиже и да смуче, докато беше яздена като кобила, която дърпаха за косата като юзда. Известно време се забавляваха с нея, като я лижеха, клатеха и я щипеха, докато не им омръзна. След това започна играта на проникванията.