Серия
Тайните на Хавана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Casa de juegos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Игрален дом

Преводач: Катя Бобева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: Печатна база Сила

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1366-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2425


На божествените ориши.

Способна съм на изтънчени перверзни.

Анаис Нин

Първа част
Бог, който отваря пътищата…

Нощта на Ошун

I

Когато Гая чу стъпките, за малко да се скрие в храстите, които ограждаха пейката в парка, но дори не се изправи. Самият звук я предупреди, че това не беше някой престъпник, обикалящ в търсене на жертви в този час на нощта. Ритмичното чаткане на токчетата й напомни за детството, когато тя и приятелките й си играеха на дами.

Една слаба сянка я обгърна.

— Извинявай — гласът беше нисък и мелодичен, — да е минавал някой оттук?

— Не видях никого.

Жената се настани до нея без покана — висока мулатка с безкрайно дълги крака. Гая не можа да види очите й, защото лунната светлина се стелеше по гърба й като магически плащ, забеляза само блясъка в погледа, който я изучаваше от невидимото лице.

Вятърът раздвижи клоните на дърветата и изсвирване някъде наблизо прониза нощта. Гая вдигна поглед скришом и се огледа наоколо. Нещо живо пулсираше във въздуха. Може би дъхът на едно или на много същества. От земята се издигаше сияние и очертаваше контурите на облаците, сякаш бяха от захарен памук. Погледна ръцете си. Въобразяваше ли си, или от тях се излъчваше млечна светлина? Подухването на бриза я накара да се почувства гола, оставена на милостта на страховете си. Макар да разбираше, че това усещане се дължеше на внезапния хлад, толкова нетипичен за тропиците, ефектът му я порази със силата на магия.

— Очакваш ли някого?

— Не — излъга.

Не искаше да дава обяснения за личния си живот. Освен това уговорката с Ери беше тайна. Щеше да остане тук да чака вестоносеца с паролата, но нямаше причина да коментира своята необичайна среща на сляпо.

— Аз дойдох да се срещна с някого — прошепна непознатата и извърна лице, за да огледа наоколо.

Гая успя да види чертите й: котешки очи и орлов нос.

— Имам чувството, че няма да дойде — жената се взря настойчиво в нея, усмихна се и зъбите й проблеснаха в тъмното. — Хареса ли ти пиесата?

Младата жена се стресна.

— Каква пиеса?

— Видях те в театъра… Предполагам, че беше с гаджето си — и без да чака отговор, продължи. — С мъжа ми се разделихме преди няколко дни, но съм свикнала. Накрая винаги се връща.

Гая замълча. Изпита неприятното усещане, че тази жена би могла да се набърка в живота й със същата лекота, с която би съблякла дрехите си, и това не й хареса. Отгоре на всичко безпокойството й растеше с всяка минута, не успяваше да се освободи от силната му хватка. Почувства се наблюдавана, но не успя да определи дали подозрението й беше основателно, или в резултат на дългото чакане.

— Мисля, че трябва да си вървя.

— Защо не дойдеш с мен? Имам покана за двама.

— За къде? — попита с недоверие. — По това време надали има нещо отворено.

— Има, един игрален дом.

Гая избухна в смях.

— За глупачка ли ме вземаш? — отвърна, но не беше обидена. — Игралните домове са затворени от повече от трийсет години.

— Този е различен.

Изправи се, подразнена от този безсмислен разговор.

— Трябва да вървя — каза и й подаде ръка.

Другата жена се изправи бавно, сякаш въздухът възпираше движенията й. Тая си представи птица, която се опитва да полети от дъното на езеро.

— Никога ли не си искала да се опознаеш?

Гласът й сякаш идваше от друга епоха.

— Добре знам коя съм.

— Но не и коя можеш да бъдеш — прошепна жената, все още стискайки ръката й.

Гая понечи да се отскубне, но почувства, че не желае да се отдели от тази мекота. Сега можеше да я огледа по-хубаво, защото светлината на една улична лампа струеше обилно върху лицето й. Беше наистина красива.

— Не се отказвай от удоволствието да бъдеш самата себе си.

Беше очевидно, че никой няма да дойде, беше чакала достатъчно. За капак на всичко думите на натрапницата само увеличаваха безпокойството й. Предусети близостта на невидими същества, дочу подигравателния им смях сред клоните, бръснещия им полет, пронизителното им цвърчене, което изпълваше околността. Или бяха просто сови?… Каквото и да беше, най-разумно бе да си тръгне. Направи жест за сбогом.

— Не знам защо бягаш — чу зад гърба си. — Бог, който отваря пътищата, също може и да ги затвори.

Фразата я прикова на място: това беше обещаната от Ери парола.

Като се обърна, й се стори, че забелязва лек фосфоресциращ блясък около жената. За момент реши, че този ореол е измамно отражение, предизвикано от уличната лампа зад гърба й, но когато непознатата стана от мястото си, ореолът не изчезна, тъкмо напротив, ярките му нюанси на наситено златистосиньо, сякаш придобиха искряща чистота.

Гая отново изпита онова усещане за предзнаменование, което изпълваше нощта още от самото й начало. Подуши въздуха, наостри слух и изопна кожата си, за да приеме знак от всяко същество, оставило следи при преминаването си през тази зона. Беше сигурна: островът беше населен с карибски божества.

— Коя си ти? — попита Гая.

— Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?

Предпочете да пропусне покрай ушите си подигравателния й тон.

— Ери ли те изпрати?

— Човек не пита за неща, които знае.

Гая потръпна, защото това беше единият от отговорите на медиума, който — преди месеци — я доведе до Ери, и тази фраза направи силуета, обрамчен от блестяща аура, още по-нереален.

— Да вървим — сложи ръце върху раменете на момичето.

Допирът беше нежен и в същото време властен. Обзета от неясно желание, позволи на непознатата да я прегърне през кръста и да я поведе. Накъде? Не знаеше и не я интересуваше. Паролата беше предала на волята й заряд на подчинение. Стори й се, че върви из мъглива долина, заобиколена от неразличими звуци. Изживяваше някакъв сън… или кошмар, защото беше твърде рано да опредеш дали това преживяване й беше приятно, или не. Спомни си, че беше виждала в някаква книга снимки на ектоплазми, които се отделяха от една ясновидка и образуваха призрачни силуети. Нещо подобно се случваше с нея: изпитваше усещане за нереалност пред нещо, което изглеждаше твърде истинско.

В това състояние на опиянение усети пръстите на жената, които се плъзгаха по бедрото й. Допирът я изпълни със срам и възбуда, но нито за миг не й хрумна да протестира. Ери я беше предупредил, че трябва да се подчини на вестоносеца, който произнесе паролата.

Въпреки смирението си отново се запита как е попаднала в ситуация, от която не смееше да освободи; знаеше само, че властта на този човек върху нея й забраняваше да избяга… Как се бяха запознали? Какви обстоятелства я тласнаха към него? Дали беше нейното спасение, или наказание? Беше ли се възползвал от злощастната й съдба?

Затвори очи, за да си спомни, докато пръстите на жената шареха по кръста й.