Даина Чавиано
Игрален дом (19)

V

Предпочете да отиде половин час по-рано. Така щеше да има време да разсъждава в своето кътче, защитена от ветрилото от растения, което обграждаше пейката в парка. Носеше със себе си книгата, която същата вечер щеше да върне на леля Рита. За няколко седмици беше наизустила легендите за съществата, които се преследваха из страниците й: създания от мъгляв и тревожно близък род, със своите истории за страсти и измами. Не много по-различно от онова, което беше преживяла през последните месеци. Докато чакаше, отвори книгата, за да си припомни няколко пасажа.

Инле бил господар на реките и рибите. Красотата му била толкова голяма, че Йемая, оришата, владетелка на морето, го похитила и го отвела на дъното на огромната си страна. Там го любила с цялата страст на своя темперамент — променлив като приливите и отливите, докато накрая — разкаяна, или може би отегчена от услугите му, го освободила. Инле обичал да се облича в синьо и жълто — последното под влияние на Ошун, с която го свързвала специална обич. Най-показателно беше другото име, под което беше известен оришата лечител: Еринле. На това място четивото беше придобило за нея специален интерес, защото Еринле беше комбинацията от две имена, които й бяха до болка познати. Или по-скоро бяха сбор: Ери + Инле = Еринле.

Последствията от тази формула граничеха с вездесъщото измерение на езотеричното. Дали се намираше пред две проявления на едно и също божество: два аватара на една същност, която приемаше различни роли, според обстоятелствата или момента? Дали се предрешаваше като смъртен през деня и показваше силите си нощем? Или беше някой, който се раздвояваше в няколко личности, защото страдаше от някакво психическо заболяване: човек, който се смяташе за докоснат от магически сили при определени условия? Едно беше сигурно: извън къщата беше разумен човек, превръщаше се в друг веднага щом прекрачеше границите й.

Най-лошото беше съмнението. А ако всичко беше само игра? Ами ако, както беше казал самият Ери, нищо от това не беше истинско? Ако всички тези преживявания и персонажи бяха плод на собствените й страхове и желания? Дали причината беше във въображението й?

Погледна страниците, които вятърът се опитваше да разпилее. Беше ли случайно, че професията на любовника й се доближаваше толкова много до една от основните характеристики на бога? Като истински ориша лечител, Еринле защитаваше от всички страдания и болежки и подобно на останалите афрокубински светци, имаше своя еквивалент в католическия пантеон: архангел Рафаил, пазител на човечеството.

Спомни си нещо, което беше чувала много пъти от баба си, много предана на божествения вестител: Рафаил означаваше „Господ изцелява“. Поне в това отношение беше съгласна с покойницата. Въпреки несигурността, която й вдъхваше противоречивото му поведение, за нея Ери беше това: отвара срещу любовната мъка, убежище, което я защитаваше. Беше се гмуркала в този извор много пъти и искаше да продължава да пие от него, въпреки риска да се изпепели.

Нямаше друг избор, освен да приеме промяната. Сега духът й се възраждаше както никне цвете в разгара на влажния сезон и го правеше с воля, заредена с лукавост. Той беше преобразил движещите сили на нейната природа, което й позволяваше да съзерцава заобикалящата я среда от разстояние. Подобно на душа по време на астрално пътуване, нищо не можеше да я докосне, нито да й навреди и тази сигурност й позволяваше да слуша всяка реч и всяка прокламация с усмивка, да казва „да“ с престорено сервилен жест, а после да обърне гръб, за да направи точно обратното… Беше се научила да не се издава. Беше се научила мълчаливо да не се подчинява. Беше се научила да оцелява.

Вдигна поглед, усетила прилив на вдъхновение. Гласът на шестото й чувство се превръщаше в обичайно качество. Дали също беше наследство от оришите? Награда за преминаването на изпитанията на посвещаването? Или беше нещо вродено, което се беше активизирало по време на това обучение?

Кожата й проговори с паметта на една стара страст и разбра, че той е наблизо. Видя го да се появява зад фонтана с вид на човек, който се разхожда из любима и едновременно опасна територия. Прибра книгата в чантата си и все още не знаеше дали е стигнала до края на някаква загадка, или до началото на друга. Част от нея все още се надяваше да открие метода за създаване на тази фантазия; друга част от ума й вече беше убедена, че реалността е само илюзия. Чиста майка, както биха казали индийците.

Под привидно правдоподобна маска сигурно съществуваха множество светове, наложени един върху друг на слоеве, като подземни тунели, невидими за онези, които вървят на повърхността. Същността на Вселената беше привидна. А целта на магията на ангелите ориши служеше за опровержение на хипотетичната й простота… защото не се съмняваше, че тези същества бяха завладели острова й. Бяха там, зад крайната точка на човечеството, като анонимни създания, докато те самите не решат обратното. Някой ден сигурно щяха да се покажат в целия си блясък, като фигури на апокалипсиса и спасението, за да сложат край на един цикъл на управление и да поставят началото на нов…

Изчака го права. Приближаваше се с онзи поглед, който беше изпепелил волята й месеци преди това. Може би идеята да носи маска по време на церемонията на Ироко не беше толкова откачена. Нали Ошун я беше уверила, че който го види, остава завинаги подвластен на волята му?

— Извинявай, че закъснях. Трябваше да се погрижа за един спешен случай.

Отново се държеше сякаш нищо не е станало, сякаш тя не се беше обадила предишната вечер, за да го разпитва почти в истерия за начина, по който се беше върнала в дома си. Мислеше да му покаже книгата. Щеше да му посочи как името му и името на Инле образуват другото име на оришата.

— Колко сме закъснели — възкликна, поглеждайки часовника си. — Трябва да побързаме.

— Защо?

— Подготвил съм ти изненада — каза той и тръгна редом с нея. — Сестра ми току-що се сдобри с мъжа си и иска да организира празненство — усмихна се той. — Днес ще се запознаеш с родителите ми.

Колата ги чакаше от другата страна на парка, зад фонтана.

„Това е някакъв трик“, помисли си Тая.

Прекосиха улиците на Ел Ведадо, като тя не преставаше да премисля най-добрия начин да изтръгне някаква информация от него.

— А уроците? — попита накрая.

— Уроците ли?

— Да. Приключихме ли?

— Засега.

Сякаш обяви въпроса за приключен, но тя не беше склонна да се остави да бъде победена.

— Поне ще ми кажеш ли кои бяха…?

Ери спря колата до тротоара.

— Гая, признавам си, че много ми харесваш. Толкова ми харесваш, че няма да се дразня от въпросите ти, но те предупреждавам, че отсега нататък напълно ще ги пренебрегвам. Така че по-добре не настоявай.

Искаше й се да слезе на момента, да извика, че вече й се повдига от толкова тайни, да му каже да се махне завинаги от живота й, но желанията й, изглежда, бяха приковани за волята на този човек. Не отвори уста, докато не спряха отново, няколко пресечки по-нататък, пред къщата; същата от нощните игри, сега с безупречни градини, с подравнена морава, елегантно оформени в причудливи форми храсти край пътеки, които не водеха до никъде. Място в идеален ред, чисто, подредено, без сянка от руини или хаос, под ослепителната светлина на обедното слънце.

Две изсвирвания на клаксон предупредиха обитателите. Ошун се показа първа, помаха с ръка и се обърна, за да предупреди хората вътре. Докато прекосяваха градината, чу детски смехове, звук от чиния, падаща на пода, неясни гласове. Дали Ери е използвал къщата на родителите си за своите забавни игри? Не си направи труда да проучва. Знаеше, че всеки опит да научи истината щеше да бъде блокиран неведнъж. Въпреки честите си посещения в къщата, продължаваше да се намира на същото ниво на незнание, както в началото на своето духовно пътуване, и си помисли, че никога няма да научи много, дори да преследва обитателите на къщата с въпроси.

По-добре така. По-добре да признае ограниченията си. Не искаше да бъде като онези туристи, които, след като посетят няколко пъти плажовете на острова й, си мислеха, че знаят всичко за него, и смятаха, че разбират какво става. Колко са заблудени! Че самите жители на острова едва разбираха…

Отклониха се към растителния лабиринт, когато вратата вече оставаше на двайсетина крачки. Сега трябваше да вървят по лъкатушещия път, който обикаляше къщата, превръщайки я в център на онази кабалистична игра. Точно на един завой се издигаше памуково дърво, заобиколено от храсти, които скриваха къщата от поглед. Когато стигнаха там, мъжът вдигна полата й и свали бельото й. Тя поиска да вдигне парчето плат, но той вкара пръст между бедрата й и я принуди да го следва. Почувства, че неудържимо се овлажнява. Подчини се без съпротива, въпреки че не беше сигурна дали лудорията на любовника й ще свърши в края на лабиринта.

При всички положения се остави да бъде направлявана от онзи пръст, който я водеше като нишка на Ариадна, изпълнена с удоволствие в свежестта на бриза, който минаваше през полуотворените й уста. Полъхът на зефира стигна до яйчниците й, насищайки ги с аромат на рози.

Опита се да се успокои, като си мислеше, че щом е могла да живее толкова години в затворено феодално имение, ще се приспособи и към този експеримент. Съпротивата, за момента, трябваше да бъде тайна. Нали на това я бяха научили? В родината й правилата на играта бяха такива: прикривай, лъжи, преструвай се… За това не можеше да се направи нищо. Най-добре щеше да бъде да се преструва и да следва течението на цялата тази лудост. В края на краищата Куба беше също един огромен игрален дом, където нямаше смисъл да пита, защото никога нямаше да получи истинския отговор.