Даина Чавиано
Игрален дом (12)

III

Всяка сутрин се заклеваше, че ще го потърси; всяка заран, вече два месеца, а все още не го беше направила. Няколко пъти отиде до ъгъла, където се намираше сградата с големия стъклен портал, но не се осмели да го премине. Шпионира отдалече, това да. Видя да влизат и излизат хора: някои с лекарски престилки, по-голямата част — цивилно облечени. Но него не го видя.

Всяка сутрин се опитваше да се убеди, че днес ще бъде денят, но страхът беше по-силен от любопитството й. Държанието на Ери й напомняше това на починалия Поет и на други мъже, с които се беше сблъсквала. Причината, изглежда, беше във вида й на вечна невинност, предизвикателното й и палаво изражение, учудените очи — като на новородено, или може би някоя друга характеристика, която не успяваше да определи.

За първи път се сблъска с тази аномалия по време на едно училищно празненство. Не помнеше точния повод за честването, но вече беше свикнала да решават вместо нея годишнините, мъчениците и отечествените дати, които трябваше да почита, затова не си направи труда да провери какво се чества. Само си спомняше — по много различна причина, — че онова празненство беше специално.

Бяха избрани десет деца, за да поднесат цветя на артистите, които щяха да посетят училището. Гая беше една от избраните. Когато дойде нейният ред, се изкачи много самонадеяно до президиума с изгладената си униформа и пионерската си връзка, за да поднесе букета си на един солист на Националния балет: толкова изящен мъж, че си го представи осъден завинаги да играе ролята на принц, вечен Зигфрид. Тя, както и останалите ученици, остана до госта, докато свърши химнът, после седнаха да гледат представлението, което училището беше подготвило в тяхна чест: от онези скучни гимнастически композиции с военна музика. Гледа спектакъла с нежелание в продължение на десет минути, насилвайки се да се чувства вдъхновена и патриотично настроена. Съсредоточи се в припева, който призоваваше да се жертва в борбата със същото старание, с което години по-късно щеше да се абстрахира от всичко, за да получи оргазъм. Беше на път да постигне изисквания екстаз, когато погледът й се пресече с този на принца. Изражението му на Албрехт, преследван от самодивите, я накара да се усмихне. Той й подаде ръце с жест, който я приканваше да седне в скута му. Гая погледна в двете посоки. Други деца вече бяха направили същото с останалите гости, така че ги последва. Също така ръкопляска послушно в края на представлението, когато редица от войници лилипути се подготви да запее в хор, в прослава на Революцията.

В скута му лежеше букетът цветя, който младият мъж беше поставил върху нея. Това й попречи веднага да разпознае какъв беше този гъдел, който се плъзгаше по една от ямките й. Изстина, когато разбра на кого принадлежи пълзящият пръст. Разбира се, не й мина през ума, че гостът я насилва; подобна идея щеше да изплува в ума й години по-късно. Без съмнение инстинктът й подсказа, че имаше нещо забранено в старателността, с която принцът обхождаше мъхчето от вътрешната част на бедрата й, като се катереше все по-нагоре в посока на онова място, където жените се различаваха от мъжете.

Опита се да се размърда, но ръцете й под влажните цветенца бяха притиснати от друга ръка. Пръстът си проправи път под ластика на бельото й и си поигра с него замалко. Гъделът беше толкова приятен, че разтвори още малко краката си, за да остави повече място на лакомия пръст. Неприятно парене се породи на мястото, където той я чешеше. Раздвижи се малко, за да се облекчи, като си помагаше с онази изпъкналост, която издуваше панталона на мъжа. Без някой да го забележи, той плъзна стола си, докато се скри зад едни палми.

Врявата на маршовете продължи да се издига в кресчендо, създавайки онзи ефект, при който силният шум се превръща във визуална бариера — доста често срещано явление, но рядко забелязвано от хората. Сякаш звукът, при достигане на определено ниво, спускаше завеса невидимка, която не толкова възпрепятстваше или замъгляваше зрението, колкото забулваше подробностите. По този начин тя и нейният принц се изолираха от множеството, наполовина скрити от растителните ветрила и от звуковия парапет, който вече придобиваше осезаема плътност.

Сега негово величество беше обладан от някакво странно безумие; друсаше се превъзбудено и се търкаше о нея, може би (помисли си Гая) беше жертва на някой зъл магьосник. Каквато и да беше причината, принцът се беше превърнал във вандал, който грабеше плячката си. Свали панталонките й, за да действа с по-голяма свобода.

За миг тя си помисли да окаже съпротива, отегчена от това нападение; освен това не й хареса да я мачкат толкова грубо… За нейно неудоволствие, сърбежът между краката й също се усили. Вътре беше като запалена пещ, пълна с бесни мравки, които я наказваха с щипците си. Пръстите на принца пират се сключиха върху ръчичките й, за да й попречат да се чеше. А ако той беше предрешен магьосник? Мравунякът се разбуни, превръщайки се в рояк оси. Тогава се примири и започна да се движи прикрито върху твърдината на панталона с надеждата, че самотният пръст, който от време на време се съгласяваше да човърка входа на кошера, ще я облекчи от тази мъка.

Преследването беше взаимно. Тя се бореше да премахне осите, а той — да се освободи от магията, която оросяваше тялото му с пот — опасна треска, която изискваше незабавно действие. И двамата се нуждаеха от лек, някакво лекарство, което да потуши този пожар. Той я принуди да се движи, почти грубо. Насекомите в пещерата се разяриха. Тя беше на път да изстене, но той затвори устата й с ръка. Без предупреждение балсам избликна от някакво неизследвано място. Или може би падна от облаците. Как да разбере? Само усети, че внезапна влага я мокри като благодатна роса.

Усмивката на принца беше толкова очарователна, че тя тайно му прости задето не я беше предупредил, че трябва да иде до тоалетната, най-вече защото си направи труда да я почисти с кърпата си. Отново беше мил, отново се отнасяше се нея като с императрица. Гая започна да се глези и му се усмихна в отговор, радостна, че той се е освободил от магията, а тя — от осите. Накрая на спектакъла се сбогуваха скришом с целувка по устата.

Той беше първата й любов, но щеше да го разбере едва след време.

Дирята на този спомен щеше да има тревожен ефект в зрелостта й, тласкайки я в мрежите на онези „рибари“, които винаги ловят риба в бурни води. Жестовете й на зряла жена само настървиха хищниците, които дебнеха за момичета с претенции за зрялост или за млади жени с детински вид. Така се превърна в желана жертва на градските ловци. Сега подозираше, че номерата на Ери се дължаха на провокативния фактор в личността й, който, въпреки че беше несъзнателен, запалваше сигнален знак — приятен за някои мъже — в някаква част от аурата й.

Какво да прави? Разумно ли ще е да се върне в апартамента? Или би било по-добре да разпита всеки, който прекосяваше вратите на сградата? Имаше нужда да види лицето му посред бял ден, да се увери, че съществува, да го засипе с въпроси, да му попречи да обмисли отговорите си, да го принуди да признае какво е сторил с нейната воля и със самата нея, която се скиташе като луда и го търсеше. Но тези безпокойства бяха едва началото на истинската загадка. Дали къщата и обитателите й бяха реални, или бяха само някакъв фокус?

Обмисли го по-добре. Не биваше да се замесва в никакъв тип разследване. Изпитите скоро щяха да започнат, а целта й бе да приключи следването си. „Още една подобна среща, и ще прекъсна годината“, разсъди тя. Освен това, откъде да знае дали онзи човек може да я накара да изчезне за един месец? Времето се държеше като нелогично измерение вътре в къщата. По-добре би било да се въоръжи с търпение и да чака.

Но докато слизаше по старата стълба, оставяйки зад себе си образа на Алма Матер, си каза, че нищо няма да изгуби, ако полюбопитства отдалече. Така прекоси парка, където се пазеше прахът на любовника на Тина Модоти, и се спусна по „Сан Ласаро“ до „Инфанта“. От ъгъла различи църквата „Нуестра сеньора дел Кармен“, въпреки че погледна само бегло внушителната статуя, която я увенчаваше и винаги я беше впечатлявала. Зави наляво, към „Да Рампа“.

Там, на няколко пресечки от църковния кораб, биеше горещото сърце на града; и по този път, най-посещавания в страната, погледите на кубинците, обикновено провокативни, придобиваха необичаен блясък. Пасатите брулеха телата и вдигаха облаци сладникави изпарения и пот. Множество очи се плъзгаха по чужди кожи, като киселинен дъжд, който разкъсва дрехите насред улицата. Изложени на жестокостта на подобни стихии, по тази сладострастна улица, винаги влажна от желание, се разхождаха ловци и жертви. Но Гая не се потопи в нея.

Спря се на стотина крачки от булеварда и от скривалището си видя силуета на сградата. Беше почти седем часът. Светлините на улицата процеждаха мъртвешко фосфоресциране, което не успяваше да измести столичния полуздрач. Под сандалите на Гая хрускаха парченца стъкло като разгневени светулки: останки от улична лампа. Кабел висеше тъжно от старата си стойка над главата й.

Някой се блъсна в нея… Тъмна мъжка фигура. Гая измънка извинение и докато непознатият продължаваше пътя си, тя остана да съзерцава крилатите контури на сянката, без да успее да определи защо бяха привлекли вниманието й. Тогава разбра: мъж с филцова шапка с периферия и загърнат в палто беше нещо, което си спомняше, че е виждала само във филмите с Хъмфри Богарт, но никога в своята Хавана — гореща и дрипава.

— Божичко! — промърмори. — Пак халюцинирам.

Вгледа се в небето; дори нямаше пълнолуние, така че не можеше да припише това видение на онези предизвикващи делириум цикли, които изправяха нащрек болниците и полицията. Опита се да се успокои. Може би не беше човек с палто, ами някой от онези луди, които скитаха по улиците, опаковани в парцали от всякакъв вид, откраднати от боклукчийските кофи.

Остана там още малко, наблюдавайки скришом силуетите на минувачите, които с мъка успяваше да различи в полуздрача. Никой не влезе или излезе от сградата; поне никой, когото тъмнината да й позволи да види. Залезът действаше като воал, който опушваше гледката и звуците. Светлината на първите звезди, вместо да помогне да се разсее мракът, правеше предметите още по-неясни. Беше безсмислено бдение. Нямаше друг избор, освен да се отдалечи от мястото с усещане за безсилие.

Изведнъж я обзе злокобна мисъл. Вгледа се в хората, улиците, дори в заплашителната тишина, която се вихреше като прах по време на буря, и се уплаши от най-лошото: черна дупка насред острова, някаква магия, която я бе преместила отново в друго измерение. Намираше се в Хавана, но не в града, който познаваше.

Забърза се към спирката с надеждата да развали магията.

Не искаше да бъде завлечена повторно към онази непредвидима зона, където градът се превръщаше в нещо друго. Тълпата, която се беше струпала пред магазина за сладолед, беше нейното спасение. Изпита облекчението на първобитните създания, когато се събират с племето си, след като са били свидетели на някакво необичайно явление, но не се почувства напълно сигурна, докато не се качи на автобуса, избягвайки ударите с лакти и проклятията на онези, които чакаха от часове.

В квартала й нямаше ток, тоест нямаше радио, нито телевизия, нито вентилатор, нито възможности да чете. На светлината на газената лампа си припомни последните преживявания, включително обърканото усещане, което остави у нея онази среща на „Ла Рампа“. Дали въображението й я лъжеше, или градът беше пълен с фантасмагорични същества? Почти видя отново силуета, загърнат в онова тъмно палто. Дали вампирите са емигрирали в тропиците, жадни за по-гореща прехрана от кръвта на европейците? Обмисли го внимателно. Да, случваше се нещо, което се изплъзваше от логиката й. Може би нощта не беше само липса на светлина, а начин за разкриване на същности, скрити през деня. Светлината приканваше към статика, към бездействие, към блокиране на възможностите. Сякаш изгревът на слънцето парализираше волята. Но с настъпването на тъмнината около нея плъпваха още повече необикновени създания и случки. Беше някакъв парадокс. Или трябваше да потърси причината само в себе си? Припомни си езотерични четива, уроци по физика, всякакви теории. А ако нещо се беше променило в организма й — съставът на аурата, атомичната плътност на молекулите й — до степен, че да предизвиква тези преминавания от едно измерение в друго? Дали бродеше без възможна опора между нереалното, което се криеше от слънцето, и реалното, което се раждаше с идването на нощта? Дали се движеше между мираж от сияния и тъмна дупка? Срещата й с Ери сигурно напълно я беше побъркала. Най-лошото е, че умът й вече не можеше да достигне до стройно заключение. Ако искаше да освежи разсъдъка си, трябваше поне да се наспи добре, а това щеше да е невъзможно без чужда помощ.

Потърси майка си, за да й поиска един мепробамат^[1], но тя не беше нито на верандата, нито в кухнята. Намери я на двора да разкопава почвата около лимоновото дръвче. Гая разклати газената лампа, която държеше в ръка. Стори й се, че майка й излива водата, която носеше в кофа, след като разрови земята, за да проветри корените. Но не виждаше добре, дори с тази лампа, затова й се стори цяло чудо, че майка й успява да види какво прави само с просто око.

— Мепробамат ли? — повтори жената, прекъсвайки за миг работата си. — На кой свят живееш, миличка? Нямаме дори хляб, откъде да ти извадя мепробамат?

— Нещо съм нервна.

— Вземи глътка бенадрил — каза й тя и се върна към работата си.

— Това е за алергии, мамо!

— Само това имам за сън — отвърна жената, без да престава да се труди в импровизирания си разсадник за оцеляване.

— Нали това искаш?

Гая не настоя. Отиде в трапезарията и прерови рафта с лекарствата. Като местеше светлината над главата си, намери шишенцето със сиропа и изпи две лъжици, използвайки капачката, за да ги измери. След това се върна на двора и без да каже дума, остави газената лампа на земята до майка си с намерението да й помогне, но тя я спря.

— Върви да спиш — нареди й. — Предпочитам да съм сама.

Гая я целуна и си отиде в стаята.

Съблече се на тъмно.

Двуседмичната сесия щеше да мине бързо, а тя жадуваше да напусне университета колкото се може по-скоро. Там обстановката беше все по-угнетяваща, особено с онези събрания, които наскоро бяха въвели — наричаха ги „събрания за критика и самокритика“, — където всички трябваше публично да признават вината си, един вид задължително харакири, под страх, че ще бъдат обвинени в нескромност: това буржоазно зло, което преминаваше в апатия или подривна дейност… На Гая й беше дошло до гуша да я задължават да се чувства виновна. Виновна за какво? За грях, който други бяха извършили? Подозираше, че тези събрания бяха план да ги превърнат в невротици, изтъкани от комплекси, но колкото и да си напъваше мозъка, не успя да намери причина. Трябваше да завърши. Не искаше да продължава да бъде опитна мишка, затова щеше да даде приоритет на уроците. Първо изпитите, после… И в този момент мислите й се устремиха в една друга посока: Ери.

Не беше много сигурна какво я тласкаше към това преследване. Съществуваха хиляди причини и нито една конкретна. Или напротив? Какво всъщност искаше в дъното на сърцето си: да разбере дали тя наистина го интересува, или дали той щеше да признае ролята си в онзи фарс? Да потърси съучастниците му? Може би да провери как е създал онази неприлична вселена? Или да научи с точност къде се намира онзи абсурден игрален дом?… Защото беше направила невъзможното, за да го намери, три пъти се опита да се върне по същия път, но не успя да открие къщата.

Затвори очи.

Въздействието на антихистаминовото лекарство натежа нежно върху съзнанието й. Беше време без време, памет без памет. Потъна в ярък сън; в коритото на пухкав поток, където невидими същества я водеха през гъсталака, почти я влачеха, после вързаха китките й за един клон и я оставиха обездвижена с вдигнати нагоре ръце. Обгръщаше я тъмнина. Въпреки това виждаше ясно благодарение на нелогичната обусловеност на кошмарите.

В краката й мъж и жена се целуваха и хапеха, без да се докосват. Скоро дуелът между устите се превърна в нападение на езици върху нея. Гая видя тъмна форма да се издига между краката на мъжа; разцъфна от нищото, досущ ефимерно растение, което се появява и се изпарява в пролетта на пустинята. Такъв беше пътят на видението й. За миг фалосът проблесна на лунната светлина, но веднага след това блясъкът му загина, погълнат от облаците. От висините се спуснаха ветрове на талази, светкавица избухна в нощта и блясъкът й позволи да ги познае: Ошун, императрица на насладата, и Шанго, върховен господар на земните и небесните огньове. Остави се на насладата на собственото си тяло. Сега от соковете й се хранеха създанието с позлатени устни — неин водач в къщата, и онзи красив негър, който ги преследваше по коридорите. В мъглата на този сън Гая се убеди в божествената природа на своите похитители.

Втора гръмотевица оживи бурята, която яростно разлюля дърветата. Гая затвори очи, за да ги защити от праха. Природата отговаряше на страстите на своите господари, превръщайки нагона им в ураган, сякаш всеки удар на коремите им разтърсваше атмосферата. Ошун се доближи, за да оближе врата й, жилка на мека руда, която богинята последва до извивката на гърдите. Това не беше единственото посегателство върху кожата й. Езикът на бога — демонски и змийски — навлажняваше прага на задното й отверстие, докато не намери друг заместител, с който да премине хлъзгавия вход. Гая не протестира. Само една въздишка се отрони от полуотворената й уста — факт, от който се възползва богинята, за да улови езика й и да го задържи. Беше не толкова целувка, колкото проникване и тя се подчини безусловно, отдавайки се с кротостта на животинче, което отстъпва пред влечуго.

Дъждът валеше върху трите тела, осветени от блясъка на светкавиците, на път да поразят памуковото дърво. Беше буря в целия й фантастичен блясък, с алабастрови залпове, които напомняха за елфическия блясък на Средната земя.

Вместо да уталожи порива на двамата органи, потопът действаше като катализатор на страстите им. Възбудена от водните камшици, богинята коленичи в поза на преклонение, приемайки дара на владетеля, който задържа пленницата, за да може божествената жена да достигне до своето лакомство. Гръмотевица проехтя над главите им. Шанго продължи пламенното единение, а Ошун изпи последната капка, до която стигаше: амброзия от морски букет, свежа и сочна като рибен пасаж на зазоряване.

В съня си Гая почувства зараждането на онзи кипеж — прелюдия към оргазма. За няколко секунди се колебаеше дали да се отпусне, или да го задържи, но душата й — тази мастурбаторка без свян — я повлече към пропастта. При всички положения нямаше да може да го избегне, защото богът продължи атаката си до изригването на магмата, която избухна с грубата сила на черен Везувий. Телурични струи се изляха в тялото й; заблъскаха я, заудряха я, заплашиха да я разкъсат. Достигна до същността на името си. Позна трусовете на съзиданието, които в Майката Земя придобиват божествен смисъл. Така се отдаваше тя — като небесна развратница. Или това й шепнеше богът, докато душата й бягаше и тя се свързваше с нищото. Вече не беше тя. Дори не съществуваше. Живееше само в онзи шепот. Мъжка магия. Сетивата й се отдалечиха от света. Едва тогава той развърза китките й и я остави да падне в калта, изпаднала в летаргия от собствения си екстаз.

Но богинята не беше свършила. Без да обръща внимание на растящото море от кал, се нахвърли върху пленницата, за да утоли своята незадоволена страст, и с таза си атакува слабините й. Опиянена от страст, с лице, скрито зад мокрите коси, беше живо олицетворение на вакханка, отдадена на оргията.

Гая не разбра какво стана после, защото калта покри очите й с такава жестокост, както покриваше тялото й… или може би, защото сънят вече идваше към края си.