Даина Чавиано
Игрален дом (5)

V

Въпреки първоначалния скептицизъм, точността, с която прорицателката описа връзката й с мъртвия, я заведе до онзи ъгъл… без много надежди, разбира се; и не защото се съмняваше в изключителното й ясновидство, а защото беше сигурна, че няма да й позволят да влезе на място, запазено само за туристи и дипломати.

Докато се приближаваше, преговори различни оправдания, опита се да си представи кое ще бъде най-правдоподобното и накрая реши да каже първото, което й хрумне, макар да си мислеше, че всичко ще бъде напразно. Сигурно щяха да я изхвърлят оттам с ритници. Пое си дълбоко дъх и се приближи към портиера. Точно тогава се убеди в истинността на предсказанията на оракула. Човешкият автомат дори не забеляза присъствието й. Тъкмо напротив, направи нещо необичайно: отвори вратата и се отдръпна, за да й позволи да мине.

Беше предвидила всичко, освен това. Вмъкна се в ледената атмосфера и имаше чувството, че върви боса. Вратата се затвори зад гърба й, за няколко тя секунди остана неподвижна, докато зениците й се приспособиха към мрака. Това й позволи да се приближи към бара, разположен от едната страна на входа. Там се настани в един ъгъл, разтърсена от двойното чудо, защото — за капак — беше туристически сезон и локалът трябваше да е пълен с чужденци. Въпреки това в тъмнината се движеха само няколко сенки. Поръча един „Мохито“, като все още не вярваше на възприятията си, но направи усилие да се държи на висотата на обстоятелствата, тоест сякаш не се случваше нищо необичайно.

Когато изпи питието си, се зае да извади ментата от чашата. Сдъвка листенцата едно по едно, докато не остана само едно тъмно стъбълце, плуващо сред кубчетата лед. Погледна часовника си. Наближаваше десет вечерта. Поръча си още един „Мохито“. Непрекъснато се обръщаше, за да огледа силуетите, които влизаха или излизаха, но не различи нито един обещаващ мъж. След половин час реши да си върви. Понечи да подаде банкнотата, като се боеше, че ще я накажат, щом разберат, че няма долари, когато една ръка похлупи нейната.

— Аз ще платя.

Полумракът беше гъст, въпреки светлината, която хвърляха няколко фенера, които трябваше да минат за хавайски, меланезийски или родом от някой друг измамно първичен рай. Ръката, която все още лежеше върху нейната, беше мека на допир, но не успя да види добре собственика й.

— Ери — представи се мъжът.

— Гая — отвърна тя, протягайки ръка.

— Майката Земя.

— Моля?

— Казваш се като гръцката богиня.

— А, да — въздъхна тя и се опита да се усмихне. — Родителите ми искаха на всяка цена да бъда специална, но името невинаги помага.

— Каня те на вечеря.

— Проблемът е, че…

— Не се тревожи, имам пари.

Не това бе причината за колебанието й обаче. Искаше да каже, че има долари? По онова време на никой кубинец не беше позволен такъв лукс. Дали не беше контрабандист? Или може би някой от малкото функционери, на които бе позволено да разполагат с чужда валута? Може би е „официален“ музикант или художник? Но нито гласът му, нито жестовете му й се сториха познати.

— Добре — съгласи се тя.

Настаниха се на една отдалечена маса. Докато й помагаше да седне, една мисъл я вцепени. Ами ако беше някой висш военен, зам.-министър или нещо подобно? Тя не искаше да общува с такива хора. Само препоръката на прорицателката я спря да не потърси някакво извинение, за да си тръгне.

— Веднага ще ви донеса менюто — обеща един сервитьор.

— Какво правеше в бара? — попита кавалерът й. — Чакаше ли някого?

— Не… Да… Сложно е.

— Може би си чакала мен.

Тя се стресна. Можеше да се закълне, че изражението на мъжа беше шеговито. Опита се да отгатне чертите му под оскъдната светлина. Ту й заприличваше на сатир, ту на риба, ту на мъжкар с вид на козел, сякаш лицето му беше маска, която се преливаше непрекъснато, също като самотния марсианец от разказа на Бредбъри.

— Обичаш ли морски дарове? — попита мъжът.

Гая въздъхна с известно облекчение.

— Много — реши да рискува, — но нали знаеш каква е тази страна.

— Днес е специална вечер — заяви домакинът й. — Може да ядеш каквото си поискаш.

Сервитьорът донесе менюто. Тя замалко да припадне, когато видя списъка гозби, който й заприлича на пародия на онази глава от Библията, където имената образуват една безкрайна генеалогична „наденица“, въпреки че в онова меню нямаше царски потомци; само ястия, създадени, за да разпалят въображението: „Пияна лангуста“, „Плодове на калъп върху ложе от сметана“, „Безпътни сардини по италиански“, „Бифтек от полов жребец“, „Любовни тортили“, „Пиле а ла бардак“, „Цвекло «Кама-сутра» в кисел крем“, „Генитален артишок“, „Медовина по гръцки“… Но по-необичайно от разнообразието на ястия беше защо никъде не видя написано обяснението, че ястията могат да се получат само срещу долари. Вдигна очи и погледът й се сблъска с погледа на Ери, който я наблюдаваше, както котарак наблюдава мишка.

— Ти работиш тук, нали?

— Не.

— Тогава откъде знаеше…?

— Много си любопитна. Какво ще си поръчаш?

Скаридите във вакхански сос бяха сервирани в овални стойки, където морските дарове лежаха сякаш на някой диван. В онзи нектар, ухаещ на вино, канела и захар, парченцата розова и почти фосфоресцираща плът блестяха под светлината на свещите.

Последва супата от бичи тестиси, силно подлютена. Тая започна да се поти, сякаш и порите й искаха да се насладят на онзи пикантен облак пара. Сътрапезникът й сърбаше бульона, без да продума, като я поглеждаше зад изпаренията. В полуздрача очите му придобиваха наситен блясък, но тя не пожела да покаже страх или срам и възприе изражение на ледено безразличие.

Еротичните миди по викингски дойдоха украсени с магданоз. Оказа се истински празник да заливаш с лимон и с разтопено масло всяка мида, като внимаваш сместа да не протече, докато я пиеш от черупката.

След това Гая пожела да приключи вечерята, но нейният сътрапезник не й позволи. Няма да си ходи, докато не опита онова, което е поръчал за двамата. Когато сервитьорът вдигна капака на тенджерката, за да покаже онова, което още се готвеше в търбуха й, тя не можа да сдържи ахването си. Стриди, миди, раци, големи скариди и други морски дарове плуваха, увиваха се или се смесваха в напоеното с вино море, където беше сготвена тази „Морска оргия“.

Истината е, че Гая беше обявила предпочитанията си доста плахо. Морските дарове не само й харесваха, направо я побъркваха. Редките случаи, когато беше яла морски дарове, се превръщаха в нещо, което дори самата тя не успяваше да определи. Обожаваше звука от счупените черупки, хрускането им, когато поддаваха под металните клещи, удоволствието да изтръгнеш месото на мидите… Това бяха процеси, които будеха у нея една далечна и неопределена страст, като предвестник на оргазъм.

Морските дарове изчезнаха, полята с бяло вино. Две минути по-късно сервитьорът отвори капака на един вдигащ пара съд, където лежеше огромен „Разпътен омар“. Зеленчуците и подправките, запържени в масло, се смесваха с парченцата бяло месо, задушени в шампанско. Каква наслада да бръкнеш между златистите черупки, за да извадиш плътта, ухаеща на мащерка и пипер!

Гая каза, че не може повече, но Ери я увери, че не бива да си тръгва, без да опита божествените „Топчици на свети Петър“, направени от тесто за понички с много канела във формата на малки топки, поставени по двойки и обилно напоени в сладък сироп… Едва когато изпи последната глътка вино, си даде сметка, че на масата имаше три празни бутилки. Не се чувстваше замаяна, а изненадващо възбудена.

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не се смееш?

— Добре.

— Чувствам се сюрреалистично.

— В това няма нищо смешно — отвърна той, играейки си с чашата. — Живеем в сюрреалистична страна.

— Знам, но имам чувството, че все едно съм в друго измерение… Куба е, но в същото време не е.

— Как така? Обясни ми.

— Пуснаха ни тук, без да задават въпроси, ядохме… — тя се спря. — Плати ли вече?

— Да — домакинът й се беше изправил, за да й помогне да отмести стола.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Не видях сервитьора да носи сметката. Не видях да вадиш пари.

— Да вървим, всичко е наред.

— Не, не е наред — измърмори тя, но го остави да я изведе в нощта.

Навън въздухът се беше сгъстил. Малкото светлини, които осветяваха сърцето на „Ла Рампа“, блестяха влажно, също като в онези филмови кадри, в които неоновите цветове греят върху лъскавия асфалт на улиците. Гая реши, че не си въобразява: намираше се в друга Хавана. Сякаш градът беше решил да покаже друго лице, онова, което винаги е криел.

Една идея се загнезди в ума й. Нима градовете имат душа? Възможно ли е при определени условия да откриеш тайния район, където се крие истинската им същност? Беше ли проникнала неусетно в духа на метрополията, населена с магьосници, може би създали пространство, където съществува забраненото? Дали това беше зоната, към която бягаха мечтите и потиснатите мисли на жителите й? Защото, ако това беше възможно, тя се намираше в самия му център, след като пресече невидимия праг на другото измерение. По някакъв начин беше попаднала в тази карибска Шамбала заедно със същество, което принадлежеше на тази неуловима област. Или може би преживяваше ефекта на някаква магия.

— Какво ти става?

— Не се чувствам добре.

— Замаяна ли си?

— Не знам. Мисля, че да.

— Кабинетът ми е наблизо. Искаш ли да отидем там?

— Лекар ли си?

Вместо отговор я хвана под ръка, за да й помогне да прескочи една дупка на тротоара.

— Да вървим.

Последва го, без да протестира. Лекар? Гая премисли разкритието, докато двамата вървяха по пустите улици. Дали беше само съвпадение, или съществуваше някакъв фокус зад всичко това? Три минути по-късно влязоха в една сграда и Гая се спря в празното преддверие.

— Какво има?

— Това не е болница.

— Не съм споменавал болница, казах ти само за кабинета си.

Тя не знаеше какво да каже. Нещо отиваше на зле, но за момента не можа да определи къде е проблемът. Може би всичко беше заради виното.

Вратите на асансьора се отвориха с бързината на хищно растение, склонно да погълне всяко насекомо, и зениците на Тая, изплашени от онзи контраст на светлини и сенки, се свиха пред първия поток светлина, който получаваха след часове наред. Това беше и първата възможност да огледа хубаво своя придружител.

Беше красив, много по-красив, отколкото долавяше в полуздрача, с канелена и гладка кожа, каквато имаха единствено златистите мулати от родината й, плод на смесицата, завещана от Испания и Африка на острова й. Зелените му очи със златен оттенък й напомниха описанието на онези поляни в Астурия, за които толкова жалееше прадядо й, авантюрист, родом от Вилявисиоса, който беше дошъл в Куба преди един век. Почти се засрами от собствената си кожа — абсурдно бледа в една страна, която бе породила всяка възможна гама от тоналности у човешките същества.

Шест етажа по-нагоре вратата се отвори. Кабинетът беше срещу асансьора. Той влезе пръв и светна лампата.

— Влез, не стой там.

— Това не е лекарски кабинет.

— Това е апартаментът ми.

Изведнъж разбра какво не е наред.

— Никой няма частен кабинет в дома си.

— Старите лекари — да — отвърна той, без да се смути. — Жилището беше на баща ми.

Гръбнакът на апартамента беше един дълъг и тъмен коридор, който завършваше с открехната врата. Там мъжът включи друга светлина, която, ако се съди по жълтеникавия тон, можеше да идва само от една крушка.

— Ще влезеш ли, или не? — подкани я от вътрешността.

Гая се престраши да изследва помещението, което приличаше на лекарски кабинет от 50-те години.

— Седни — каза той, като й посочи един стол.

Хвана я за ръката и задържа едната й китка между пръстите си. След няколко секунди постави едната си длан върху челото й, а другата — върху тила й. Това предизвика у Гая необяснимо облекчение, торбичка с лед върху главата й нямаше да даде по-добър ефект. Накрая мъжът плъзна пръстите си над слънчевия сплит, като държеше ръка на няколко сантиметра от кожата, без да я докосва. Прегледът усили у нея неприятното усещане, че вселената е обърната нагоре с краката. Отново беше нещо, което изглеждаше, но не беше; тоест всички тези процедури приличаха на някакъв преглед, но не беше сигурна, че са медицински.

— Кръвното ти е нисичко — отсъди Ери, — но не твърде много. И си леко напрегната.

— Как разбра какво е кръвното ми, без да го мериш?

— Измерих го…

— Без апаратура?

Той се усмихна.

— За това не ми е необходима апаратура.

— Това е нещо китайско, нали? — попита тя с несигурен глас. — Нещо като акупунктура…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Трябва да ти направя масаж.

— Какво?

— Не се тревожи — продължи той, като махна някакви хартии от кушетката — Няма да те таксувам.

Гая наблюдаваше движенията му, опитвайки се да прозре намеренията му.

— Лекарите не предписват масажи, още по-малко правят такива.

— Не съм ти казвал, че съм лекар. Аз съм масажист, също като баща си.

Гая внимателно се взря в изражението на лицето му. Отказваше да повярва на някого без други обяснения, освен тези, които той самият беше предоставил.

— Искаш ли да ти покажа дипломите си? — предложението му я изненада. — Там, на стената са.

— Може да са на баща ти.

— Само тези вляво. Останалите са мои.

Гая прегледа дипломите, някои от които бяха написани на непознати езици. Вгледа се в датите и успя да намери онова, което търсеше: тези вляво наистина бяха приблизително четири десетилетия по-стари; вдясно имаше сертификати, издадени преди 5–6 години. А ако този апартамент е на друг човек? Веднага отхвърли тази идея. В крайна сметка той не можеше да предвиди, че ще се срещне с нея. И дори да допуснем, че срещата е била подготвена, нямаше как да знае, че на нея ще й прилошее, още по-малко, че ще се съгласи да дойде с него до това място. Не, човешкото предвиждане имаше граници. Този апартамент беше негов, както и дипломите.

Когато отвърна очи от стената, Ери я наблюдаваше търпеливо. Поведението му беше като на възрастен, който очаква решението на някое дете. Почти засрамена, се скри зад паравана.

— В чекмеджетата има чисти кърпи — чу тя.

Съблече роклята си и след като се поколеба за кратко, свали и бельото си. В шкафа намери една огромна хавлия, в която се уви.

Преди да започне, Ери бутна лампата към стената. Натискайки с пръсти, търсеше болезнени точки по продължение на гръбнака й. Лека-полека натискът се превърна във фрикция. Ръцете, намазани с масло, се спускаха по продължение на гърба, подпираха се на кръста и проникваха в мускулите на хълбците. Някаква сънливост започна да витае в стаята. В един момент Гая престана да усеща ръцете върху кожата си и обърна поглед към огледалото. Откога никой не я беше докосвал? Потъна в сладка отмала. Ръцете се плъзгаха и се заравяха в плътта й, разтривайки дори тила й. Облекчение, удоволствие, забрава: образи от един друг свят населиха съня й. Поета се усмихваше. Поета я търсеше. Поета се връщаше отново с упоритостта на инкуб, защото той я беше галил така, че никога да не го забрави. Сега призракът му отново започваше да докосва същите струни.

Гая повдигна леко клепачи. Ръцете вече не гладеха, сега се плъзгаха в ласка, спускаха се до бедрата й и отново се изкачваха нагоре. Затвори очи, за да се отдаде на допира. Сигурно е заспала. Като отвори очи отново, почувства бръмчащ и механичен звук, който се плъзгаше към коленните сгъвки. Опита се да се обърне, но не успя: ръцете й бяха вързани за страните на кушетката. Опита се да рита, докато паниката се изкачваше в гърдите й, когато откри, че и глезените й също са вързани.

— Ако не ме развържеш, ще викам.

Той се приведе към нея.

— Обещавам ти, че няма да направя нищо, което да те нарани — гласът му беше мек, почти професионален. — Искам само да те излекувам.

— От какво?

— От твоята болест.

— Леля Рита ли те прати?

— Не знам за кого говориш.

— Сто на сто…

Той покри устата й с марля.

Първо немощна, после гневна, изпръхтя под намордника; но гневът й беше насочен по-скоро към нея самата, отколкото към мъжа. Колко беше глупава! Как можа да се остави да я излъжат така? Скоро разбра колко са безсмислени усилията й, затова реши да остане неподвижна, готова да понесе тази ситуация, която натрупваше в нервите й експлозивен заряд. Катаклизмът се ускори, когато една ръка се плъзна между бедрата й, за да опипа влажната й вагина. Марлята не беше достатъчна да задържи стоновете й на удоволствие.

С едната ръка мъжът повдигна таза й, с другата подпъхна някакво столче. Бавно и неотстъпно уредът се приближи до онази област, където се натрупва нагонът. Почти против волята си се наслади на движението, което неусетно се превръщаше в проникване. До този момент мислеше, че онзи инструмент е почти квадратен, сега й се стори, че е по-скоро цилиндричен.

Една пропита с масло ласка я вцепени — изпита нещо средно между страх и възбуда, когато осъзна, че мъжът я подготвяше за друг тип проникване. За момент се размърда на мястото си, но веднага се отказа от змийските си извивки. В края на краищата не можеше да направи нищо, освен да изчака да мине всичко. Затвори очи и се отпусна, оставила задния вход на произвола на един хлъзгав и упорит звяр, който лека-полека се намърда между гънките на недокосваната й плът — път, по който стъпваше за първи път, — докато цилиндричният инструмент продължаваше да мърка на прага на нейната вулва като доволен котарак.

Много скоро един различен трус накара кушетката да скърца. Идваше от територии, където законите са прости и поривисти. Раждаше се на места, оставени на произвола на атавизмите. Беше разпукване на нагона, бликването на сила, която се раждаше от онази двойна засада. Съпротивляваше се на оргазма, по-скоро от гордост, отколкото по инстинкт. Не искаше. Нямаше да му достави това удоволствие. Но всичко в тялото й гореше, оставено на произвола на двойната атака, където мастурбиращият гъдел и тласъците на намазания с масло член се сливаха в един-единствен извор на сладострастие. Бори се срещу собственото си удоволствие, но усилието само го направи по-мощно. Стенеше приглушено. Напрежението стана непоносимо и сетивата й достигнаха онази област от мозъка, където паранормалните преживявания се сливат с нирваната. Беше залята от врящи еликсири. Гърлото й — затвор, който се разтвори, щом той й свали намордника — насели с вопли нощта, но никой не я чу. И никой нямаше да я чуе, дори да беше викала за помощ: в това крило на сградата се помещаваха само офиси, които бяха празни по това време на денонощието…

Когато китките и глезените й бяха освободени, той се държа като толкова грижлив любовник, че тя почти съжали за гнева си. Почувства целувките, които се стичаха на порои върху гърба и бедрата й, по гърдите и коленете й: ефирни ласки, миниатюрни като водни кончета, които изтръгнаха от нея въздишки на облекчение. Пороят не спря, докато тя самата не обхвана лицето му с ръце за дълга целувка. Едва тогава той взе дрехите й и започна да я облича внимателно, сякаш беше малко момиченце. Тя му позволи, но отново изпита леко безпокойство. Разумно ли беше да последва съветите на знахарката? Все още се чудеше дали този способен да доставя удоволствие изнасилвал ще бъде подходящият път за нейното спасение. Най-лошото беше, че дори не се чувстваше оскърбена от случилото се преди малко. Кой беше този човек? Как можеше да познава толкова добре всяка пружина на тялото й? По какъв начин опъваше нервите й до момента, в който тя откликваше, за да се отдаде с по-голямо удоволствие? И най-вече трябваше ли да продължи да се вижда с него?

— Трябва да ми имаш доверие.

Гая се стресна. Да отговарят на мислите й не беше от любимите й преживявания.

— За да ти докажа, че говоря сериозно, те каня утре на театър.

Тя не вярваше на ушите си. След преживяното — на театър?

— Виждаш, че не ти сторих нищо лошо — започна да я бърше с една кърпа. — Хубаво ли прекара?

— Страхувах се.

— Беше само игра, глупаче. Не обичаш ли игрите?

— Зависи.

— Аз ги обожавам — сподели той. — Обичам игрите, защото обичам риска, а всеки риск включва малка доза опасност. Опасността да загубиш или да спечелиш… Тази вечер, например, спечелих ли те, или те загубих?

Гая не отговори. Всъщност не знаеше какво да каже. Той повтори въпроса по по-завоалиран начин.

— Ще дойдеш ли утре на театър? — усмихна се невинно. — Ще бъдем заобиколени от хора, така че никъде няма да мога да те вържа.

Гая се забави няколко секунди, преди да отговори. Изглеждаше безопасно предложение, с минимален риск. Прецени възможните уловки, но не успя да види нито една.

— Добре — съгласи се тя.

Той й помогна да се облече.

— Утре ще ти покажа нещо — върна лампата в първоначалната й позиция.

— Какво?

— Тайна е. След представлението ще ти дам една фраза и ще ти посоча едно място; там ще чакаш човека, който ще повтори паролата ми.

— Каква парола?

— Фразата, която ще ти дам в театъра, ще бъде паролата — отново се усмихна с обезоръжаващо изражение. — И, моля те, не задавай въпроси.

Даде й лист и молив. Тя го загледа неразбиращо, докато една искра не озари ума й. Веднага записа телефонния си номер.

— До утре — вдигна брадичката й, за да я целуне по устата. — И без бельо, разбра ли?

— А ако роклята прозира?

— Много си твърдоглава — въздъхна. — Не съм сбъркал с теб.