Даина Чавиано
Игрален дом (6)

VI

Сега вървеше по тъмни и пусти улици, в компанията на една непозната с толкова чувствена аура — като тази на любовника й. Помисли си за съвпадението, че и двамата имаха такава леко канелена кожа и необичайна красота, дори за страна, където красивите хора се срещат много често. Огледа скришом водачката си. Каква беше целта й? Къде я водеше? Знаеше, че пазителката й изпълняваше заповеди на Ери. Какво ли я свързва с него? Дали е негова довереница, негова сестра, негова съучастница? Ръцете на непознатата бяха отказали да се отдръпнат от ханша на Гая. Пръстите й настойчиво я опипаха през роклята.

— Не носиш ли бельо?

— Ери ми забрани.

Жената се засмя.

— Типично за него.

Гая почувства една неприятна напираща ревност.

— Негова любовница ли си?

— Аз ли? — отвърна жената, без да престава да влачи Гая със себе си. — Ти негова любовница ли си?

Гая помисли за секунда, вглъбена в чаткането на токчетата, докато вървяха по разнебитените тротоари на Ел Ведадо.

— Мисля, че да… А ти?

— Внимавай, дупка — предупреди я жената.

Намираха се на една уличка, която винаги беше вълнувала Гая. Някакъв необичаен природен катаклизъм, на който хората не бяха обърнали внимание, когато са решили да строят наблизо, беше създал това кътче, познато единствено на живущите в съседство или на някои градски изследователи, експерти в откриването на закътани места. Сред гъсто застроената площ улицата свършваше рязко и земята се превръщаше в кратер от естествени скали. От тази височина земята показваше своите мраморни вътрешности. Създаваше впечатление, че някой метеорит беше паднал на този терен, отваряйки извънземна и червеникава рана, от която още кървяха порои кал, когато проливните дъждове валяха в този район. Някои минувачи наричаха мястото „кратера на Ел Ведадо“ и Гая мислеше, че ако не беше в застроено място, можеше да бъде туристически център.

Точно до вдлъбнатината се издигаше една сграда, до която се стигаше, като преминеш по циментов мост, увиснал над пропастта. Въпреки че имаше железен парапет, Гая винаги се съмняваше в този проход; малкото пъти, когато се налагаше да го пресече, беше нащрек за първия знак за пропадане. Щеше да се спаси — изчисляваше тя, — ако стигне до прага на някой апартамент, изкатери се по стъпалата и се вкопчи в мандалото на вратата. Всеки път, когато минаваше оттам, ръцете й се потяха, но знаеше, че това е неоправдана фобия. Стотици хора бяха минавали през това място поколения наред, влизайки и излизайки от апартаментите или просто прекосявайки мястото, за да стигнат от една до друга улица, и никога не се беше случило нищо. Въпреки това за нея продължаваше да бъде неприятна екскурзия, която избягваше винаги, когато можеше. За късмет беше нощно време и мракът не позволяваше да се види дупката, която зееше под перилата. При всички положения, се помоли да стигне възможно по-скоро до твърда земя. Изпита облекчение, когато краката й докоснаха тротоара в края на дупката. Почувства се в безопасност — като корабокрушенец, който е преплувал пролив, гъмжащ от акули.

След това жените вървяха почти слепешком. Тази част на града никога не е била много осветена главно защото дърветата бяха пораснали неимоверно и клоните им покриваха малкото оцелели улични лампи. Сега обаче тъмнината се бе превърнала в почти постоянна гостенка. Беше като да стигнеш до угасналия кратер Аверно. Гая мислеше, че познава този квартал, но призна, че се е загубила, когато й се стори, че минават два пъти покрай един и същ ъгъл. Мина й мисълта, че водачката обикаля, за да я обърка.

Най-сетне се спряха пред малък дворец във версайски стил, заобиколен от солидна желязна решетка. Зад гъстата растителност на градината можеха да се различат цветовете на витражите — с техните сцени, вдъхновени от гръцки амфори, карибски пейзажи и плетеници в стил ар нуво, където кубинската душа разкриваше най-ярките си характеристики. Сатири свиреха на своите окарини сред палмовите дървета; подобни на мулатки нимфи се гмуркаха в реката, за да ловят раци; няколко херувимчета се излягаха мързеливо под пладнешкото слънце, приспивани от шумоленето на декоративни маланги^[1], които се стелеха връз тях ветрилообразно; един Меркурий с набедрена препаска летеше над тропическо тресавище, без да обръща внимание на кайманите със зейнала паст сред мангровите дървета… Нощта действаше като камера обскура, където образите блестяха, позволявайки да бъдат съзерцавани от тротоара.

— Стигнахме.

Гая се загледа във високата и непосилна за преминаване решетка.

— Не виждам вход.

Вятърът довя смехове, идващи от вилата.

— Ела — прошепна жената, хващайки я за ръка.

Някой беше свалил две пречки от оградата и влязоха оттам.

— Има ли много хора вътре? — попита Гая.

Жената се спря за миг, но после сякаш се зае да оглежда околността.

— Спомни си какво ти е казал Ери: никакви въпроси.

— Само един, преди да влезем.

— Много добре — каза тихо водачката, която направи още няколко крачки, сякаш проучваше терена, — но те предупреждавам, че е по-добре да не разпитваш много.

— Коя си ти?

Непознатата се обърна.

— Нямаш ли някой друг въпрос?

— Само искам да знам коя си.

— За мнозина съм загадка — въздъхна. — За други — условие.

— Това не е отговор.

— Името ми нищо не означава — увери я жената и се отдалечи към къщата през обраслата с трева пътечка.

— Не увъртай — настоя Гая, следвайки стъпките й.

— Въпросът ти няма смисъл. Наричат ме с много имена.

— Защо не ми кажеш едно?

— Всичко зависи от мястото, от момента или от обстоятелствата.

— Искам само да ми кажеш името си — каза сърдито Гая.

— Именно — отвърна жената. — Съмнявам се, че ще разбереш нещо от тази информация. Освен това има толкова неща, които можеш да научиш…

— Стига глупости.

Зениците на непознатата пламнаха в здрача като зеници на демон, но Гая не го забеляза, защото жената продължи да върви, без да я поглежда.

— Кажи ми името си или си отивам — предупреди я Гая.

Жената се обърна, за да застане пред нея, и когато проговори, гласът й бе придобил плътността на порой, както когато капките шибат заварения неподготвен пътник.

— Имам много имена, а фамилията ми е Андиомена… В Куба ме наричат Ошун.