Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Casa de juegos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Игрален дом

Преводач: Катя Бобева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: Печатна база Сила

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1366-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2425

История

  1. — Добавяне

III

Това бе първото й преживяване с него — преживяване, което щеше да се повтори, вплетено в изкуствени и абсурдни ситуации; толкова абсурдни, колкото добре пазената му тайна: този мъж, толкова образован и елегантен, си умираше за момиченца.

Беше очевидно, че Поета беше луд по девойки в пубертета — по обещаващото разпукване на тяхната женственост, неминуемото напълване на извивките, невинността им, изложена на любопитството на извратения… Въпреки това никога не би рискувал да отиде по-далеч от някоя срамежлива ласка, да погали плахо някоя доверчива ученичка. Бягаше от насилието и всичко онова, което вдъхва страх или отвращение. Така че се задоволяваше да лови момичета с детски вид, за да ги обучава по свой начин.

Гая притежаваше подходящите качества: деветнайсет години и вид на вечна беззащитност. Разбира се, не беше първата, нито последната жертва в живота на Поета, който винаги кроеше някое ново съблазняване. Гая го узна от собствените му признания, но не я засягаха неговите авантюри. Завоеванията му бяха игри; артистични прищевки. Превърна се в развратница. По-точно казано, той я превърна в развратница, когато я убеди, че онези забежки са без значение и могат единствено да послужат като материал за вдъхновение на двамата в леглото. Това създаде у нея странен условен рефлекс. Възбуждаше се само когато го слушаше да говори за онова, което е правил с други жени; и тази тактика накрая го превърна в призрак, от който не можеше да избяга.

Затова три години след смъртта му все още мастурбираше, мислейки за него. Не беше успяла да се откъсне от влиянието му главно защото не беше имала време да се подготви за края. Внезапно заболяване сложи край на ерудираните му шеги и непредвидимото му настроение. Тя така и не отиде в болницата. Чувстваше се ужасена от страх, неспособна да се изправи пред възможността да го загуби. В душата си таеше надеждата, че всичко това е фалшива тревога, дори зловеща шега, или че ще се случи чудотворно изцеление, но накрая не стана нито едното, нито другото. Една сутрин някой се обади и каза, че Поета е починал. Тогава й стана мъчно, че не е отишла да го види, въпреки че й беше пределно ясно — защото много пъти бяха говорили за това, — че той щеше да постъпи по същия начин. Двамата споделяха един и същ патологичен ужас от смъртта и беше сигурна, че всъщност той е знаел какво става в главата й. При всички положения, винаги щеше да я тормози мисълта, че е могла да направи нещо — да каже молитва, да отправи молба, да направи някакъв магически ритуал, — но страхът й бе толкова силен, че унищожи всеки отговор; нещо, което никога нямаше да си прости. Може би е трябвало да му каже, че все още го обича, че никога няма да го забрави, въпреки че… това не били било нездрава мания?

Този тревожен водовъртеж от мисли не беше нищо в сравнение с мрака, който я завладя по-късно, сякаш духът й се бе превърнал в летлива и унищожена същност. Даде си сметка за случващото се, когато месеците започнаха да се изнизват, а либидото й не даваше признаци на живот. Изненадата й премина в отчаяние, пасивността — в ласки, но старият й нагон беше изчезнал. Престана да полага усилие, когато се убеди, че да изследва онази бездна е все едно да се опитва да съживи мъртвец.

„Край — заключи, като заподозря, че фригидността й е окончателна. — Сега ще заприличам на сестра Хуана Инес де ла Крус[1].“

Не се опълчи на онова, което смяташе за непоправимо, тъкмо напротив. Какъвто проблемът, такова и решението. Реши да се затвори в манастир. Не беше католичка. Дори не беше сигурна, че Бог съществува, но винаги можеше да направи усилие и да се преструва на убедена. Вече беше почти решила, когато Клаудия, една студентка от нейния факултет, я предупреди, че животът в манастирите е много по-различен, отколкото си представя: няма да може да прекарва по цял ден в килията си, да получава храна през една дупка и да чете до никое време всяка книга, която й попадне в ръцете; ще бъде задължена да произнася много молитви, да се грижи за болни и да работи в градината. Клаудия беше сигурна, че е така, защото години преди това най-добрата й приятелка беше станала монахиня и преди да постъпи в манастира, й беше разказала подробно какъв ще бъде новият й живот… Гая я изслуша от любезност. Нищо нямаше да я накара да се откаже: мястото на жена, която вече не беше жена, беше само в манастир. Като света Тереса де Хесус. Като света Бриджит Ирландска. Отказа се от идеята едва когато разбра, че е задължително да се става рано, за да се ходи на литургия.

„Само това не! — помисли си ядосана. — До 10 часа сутринта ме няма за никого! Никога не бих си навила будилника за толкова рано.“

Наложи се да се примири с университетската си рутина, изпълнена с безкрайни събрания, и със скучното всекидневие; винаги истерична заради опашките за храна и отегчена от постоянната агресивност на уличните афиши, крещящи за война, която никога не идваше.

И в аскетичния й живот — или заради него — кошмарите населиха нощите й. Видения и халюцинации нахлуваха под час като призраци, привлечени от спиритичен сеанс. Поета, изглежда, беше навсякъде. Не успяваше да го прогони от сънищата си. Появяваше се под най-различни маски: в образа на приятели и роднини, които превръщаха кошмарите й в кръвосмесителни безумия; на странни животни, които се раждаха от нея; на предмети, които хвърляше в океана и после се мъчеше да си върне.

За капак продължаваше да няма връзка с никого. Чувстваше се сама, изолирана, обречена на заточение сред толкова много мъже. Човечеството се беше превърнало в маса същества без никакъв сексапил. Лиса, нейната приятелка от детинство, я накара да направи нещо.

— Не може да продължаваш така — й каза един следобед, когато я изпращаше до спирката.

— Знам — съгласи се Гая. — Ще си запиша час при лекар.

— Пак ли? При колко души беше тази година?

— При четирима или петима.

— Така няма да се излекуваш.

— Какво искаш да направя? Бих отишла до Божи гроб, ако знаех, че така ще се измъкна от тази дупка.

Стигнаха до спирката, пълна с народ.

— Би ли направила всичко, само и само да се освободиш от травмата?

— Да не мислиш, че съм мазохистка?

— Тогава да идем при леля Рита.

— Психотерапевт ли е?

— Тя е моята иялоча[2].

— Моля?

— Умее да гледа на кокос и е помогнала на много хора с по-сериозни проблеми от твоя. Тя ще ти каже какво да направиш, за да сложиш край на твоята мания.

— Ще ме заведеш при някоя баячка?

— След като лекарите не могат да те излекуват…

— Ти си полудяла! Не вярвам в тези неща.

— Не се прави на интелектуална.

— Не се правя, Лиса.

— Веднъж ми каза, че вярваш в магията, не помниш ли? След като прочете онази книга…

— Казах ти само, че феите може да са остатъци от психични енергии: същества, които са станали реални, след като много хора са ги призовали.

— А оришите — не, така ли?… Или мислиш, че понеже твоите феи са ирландски и белички, са по-добри от нашите черни светци?

— Моля те, Лиса, не ми е до този спор.

— Говориш наизуст.

— Достатъчно ми е това, което знам — каза Гая и тонът й се извиси като вълна, която предвещава буря. — Достатъчно проблеми си имам в живота! Не искам да ме объркваш още повече.

— Независимо дали ти харесва, това са нашите божества.

— И страшно суеверие!

— Някой ден ще си изкараш ангелите, задето си непочтителна.

— Извинявай, но знаеш какво мисля.

— Въпросът е, че не може да продължаваш така. Иначе ще свършиш като възлюбения си мъчител: в гроба… Да идем леля Рита да те прегледа.

— Но, Лиса, дори не съм сигурна, че Бог съществува. Как да повярвам в няколко богове?

— Идваш с мен, и край — отсече приятелката й. — Нищо няма да загубиш, а може да спечелиш много.

Убедена, че Лиса няма да я остави на мира, докато не постигне своето, реши да й угоди.

— Говорила ли си с леля си за мен?

— Нека ти обясня нещо, преди да продължа. Рита не ми е леля, ами кръстница по религия — и добави тихо. — Направиха ми сантерийско кръщение.

Гая отвори уста, но не успя да продума.

— Не ме гледай така — скара й се приятелката й.

— Не мога да повярвам.

— Не ставай глупава, миличка. Тук всички са тръгнали към хълма.

Гая се забави няколко секунди, докато осмисли значението на фразата.

— Тогава защо я наричаш леля Рита?

Лиса вдигна рамене.

— Всички й викат така.

— Тя знае ли за моя проблем?

— Естествено, че не! Мислиш ли, че споделям с всички твоите неща? Освен това няма нужда някой да й казва. Има си свои начини да разбере истината.

Бележки

[1] Хуана Инес де ла Крус — Сор Хуана Инес де ла Крус, или Сестра Хуана (12 ноември 1648/1651 — 17 април 1695) е поетеса, философ, математик и мистик, предшественик на борбата за правата на жените. — Б.пр.

[2] Iyalocha — кръстница според афрокубинската традиция. — Б.пр.