Даина Чавиано
Игрален дом (13)

IV

Дали щеше да си спомни за нея? Дали лицето й щеше да му бъде познато? В края на краищата дали той съществуваше?

Тишината на сградата напомняше на запуснат хангар. Стъпките отекваха по коридорите й с плашещо ехо. Мястото изглеждаше пусто. Сякаш бе потънало в абсолютна самота, въпреки че сноп светлина се процеждаше под вратата на апартамента. Гая изчака малко, преди да почука. Почти й се прииска да го изненада с друга жена — забавляващ се в някаква друга оргия; това щеше да й даде достатъчен повод, за да го забрави.

Обходи рамката с поглед в търсене на звънеца. Жиците излизаха като шипове от кутийката, вградена в стената. Ако съдеше по ръждясалите им краища и избелелите цветове на кабелчетата, липсата на защитен капак датираше от ерата преди Христа.

Леко докосна вратата с кокалчетата на ръката си, все още несигурна в решението си. Настъпи миг тишина, почти като в трилър. Гая го усети по лекото настръхване на косите си; но това впечатление не дойде само от нея.

— Кой е? — каза гласът му, бавен както винаги, въпреки че сега бе придружен от леко напрежение.

Вместо да отговори, почука по-силно. Последваха шум от плъзгаща се мебел, тихи стъпки и чакане, докато окото му дебнеше през шпионката.

— Мислех, че повече няма да те видя — лицето му изглеждаше откровено изненадано.

— Все още не знам защо дойдох.

— Влез — той се отдръпна, за да я пусне да влезе. — Разсърди ли ми се?

— Ти как мислиш?

— Може да си сърдита за няколко неща. Ако ми кажеш едно…

— Защо не дойде?

— В къщата ли?

— Че къде другаде? — седна, без никой да я покани. — Ако знаех, нямаше да отида.

— Бях там.

— Криеше ли се някъде, или се беше маскирал?

Ери седна пред момичето.

— Помолих те да не задаваш въпроси.

Гая стана, без да крие раздразнението си.

— Повече не прави тези постановки — разходи се из стаята. — Игричките ме побъркват, още повече ако са дебелашки шеги.

Той отново се изправи, за да иде при нея.

— Аз искам само да ти помогна — погледна я в очите. — Един месец много ли е?

— Един месец за какво?

— За да стигнем до края.

— Края на какво?

— На обучението ти — извади бутилка от допотопния си хладилник. — Това място ще те убие, ако не се научиш.

— За какво говориш?

Вместо отговор той наля тъмнозелената течност в две прозрачни чаши.

— Не, благодаря — каза тя, като гледаше с недоверие мазната течност.

— Няма да те отровя — и за да й го докаже, отпи една глътка от собствената си чаша. — Ако ми нямаш доверие, никога няма да намериш отговора, който търсиш.

— Не търся никакъв отговор, поне не този, който си представяш.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Не знам точно какво си мислиш, но знам много добре какво мисля аз и те уверявам, че няма нищо общо с тези игри.

— Само искам да те обуча.

— На какво? Как? Като ме дрогираш, за да злоупотребяват с мен?

— Ако мислиш така, съжалявам.

— По какъв друг начин трябва да го възприемам?

— Като обучение, като опит, който би могъл да промени светогледа ти.

Гая се засмя.

— Ако те чуе някой, ще те сбърка с Дон Хуан… и нямам предвид испанския любовник, ами шамана на Кастанеда.

— Именно — той отпи още една глътка. — Има много начини на обучение. Съществуват дисциплини за самоконтрол, които се базират на секса.

— Я не ме баламосвай.

— Не те баламосвам. Нашата техника е подобна.

— Нашата техника? Твоята и на кого другиго?

Тишината се сгъсти подобно на мъгла.

— Защо ли не ти вярвам? — каза тя накрая.

— Защо ли не искаш да повярваш? — отвърна той.

Гая въздъхна.

— За каква техника говориш?

— Това е тайна на оришите.

— На оришите? — и добави, като наблюдаваше изражението му. — Искаш да кажеш тайна на магьосниците… на техните бабалао^[1]. Това ли искаш да ми кажеш?

— Искам да кажа онова, което ти казах. Не се опитвай да направиш различно заключение.

— Ти бабалао ли си?

Мълчание.

— Нищо чудно да си — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Неотдавна научих, че най-добрата ми приятелка е била посветена. Нали така се казва?… А аз да не знам, дори не съм си представяла!

Ери се вгледа в питието си с упорито мълчание.

— Само ми кажи: кои бяха всички тези хора, с които се срещнах там?

— Сега не мога да ти отговоря — предупреди той, слагайки още две кубчета лед в чашата си. — Отговорите няма да ти помогнат, защото сами по себе си не убеждават. Човек трябва да се научи.

Парченцата лед изгукаха като гълъби в ледена стая.

— Ти не разбираш — настоя тя. — Трябва да знам защо да държа на теб, ако ще продължаваме да се виждаме.

— Това е лесно — обясни той, като й подаде собствената й чаша. — Само трябва да посетиш къщата още веднъж.

Гая опита питието, първо внимателно, после по-уверено.

— Кой ще ме заведе?

— Лично аз.

Гая огледа мебелите и се спря на лицето на Ери.

— Тук има нещо различно.

— Какво?

— Не знам. Ти ми кажи.

— Може би е бюрото, преместих го.

— Не, не е бюрото.

Тя погали повърхността на чашата, забравяйки за момент странната обстановка. Може би нямаше смисъл да настоява; подозираше, че той винаги щеше да успее да се наложи… Господи! Колко беше глупава! След всичко, което се беше случило, тя беше решена да продължи да се вижда с него. Това беше решението й още от началото. Кого се опитваше да излъже? Изпи последната глътка. Парченце лед се плъзна между венците й и тя го погали с език, без да го хруска, наслаждавайки се на усещането, което правеше устните й безчувствени. Дали не започваше да харесва тази игра?

Отгоре на всичко предметите сияеха все по-особено. Дали осветлението се колебаеше или, стените започваха да се накланят? Леко люлеене, а горе притъмняваше… Или не? Прозорците й намигнаха, жадни да й разкрият тайните на този плашещ менует. Вратата настояваше да избяга от затвора си и цялата рамка се отпускаше назад с цялото си теглото. Без да се замислят, корнизите на тавана уголемиха растителните си декорации, по които тичаха гипсови дяволчета — в еуфория, след като бяха оживели. Розетката придоби готически извивки, като паяжини, измити от проливен дъжд. Гая въздъхна. Сигурно отново беше позволила да я лекуват… Усмихна се, като повтори фразата: лекувам. Колко терапевтично! Почти й хареса връзката й с обстановката.

— Защо се усмихваш?

— Просто така. Помислих си нещо.

— Късно е, да тръгваме.

— Дрогирал си ме.

— Моля?

— Пак ме дрогира. Миналия път ме хипнотизира. Не знам как, но го направи.

— За какво говориш?

— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш.

— Твърдоглава си, но никога не съм си мислил, че си глупава.

— За какво е тогава това? — вдигна чашата на нивото на очите си.

— Аз също пих — и й показа своята.

— Има противоотрови.

— Четеш твърде много криминални романи.

Изтръгна й чашата от ръката и я постави върху малкия хладилник.

— За държавна сигурност ли работиш?

— Мили боже — прошепна той, хващайки я под ръка. — Мисля, че си пияна, а бяха само два пръста мента.