Робин Йънг
Бунт (64)

61

През цялата пролет и през горещите летни дни Англия се готвеше за война. От кралския двор бяха разпратени повиквателни заповеди до мъжете на кралството, като се започне от великите графове и техните свити и се стигне до най-бедния пехотинец, облечен с вълнена туника и въоръжен с ловджийски нож. Извикани бяха стрелци с арбалети, както и стрелци с лъкове от Шърудската гора. Войсковите комисари обикаляха из Северна Англия и графствата на завладяния Уелс, за да подбират мъже за предстоящата война. Заповеди да се явят на служба получиха над двадесет и пет хиляди пехотинци, както и голям контингент стрелци с дълги лъкове от Гуент.

Земеделците изоставиха плуговете, а ковачите — чуковете, и грабваха оръжия. Явиха се привлечени от предлаганите заплати нетърпеливи младежи, стиснали в ръце лъкове и стрели. Хората кърпеха кожени ризници, търкаха от ръждата шлемове, поправяха брони, точеха мечове. С напредването на лятото уелските пешаци поеха в дълги колони към крайбрежието и през планините на Кадър Идрис и Сноудън. Движеха се бавно, но неотстъпно към Карлайл и северната граница. Кралските чиновници обикаляха хамбари, пивоварни и пазарища, за да трупат чували с жито и овес и бурета с вино, бира и овнешко. От Ирландия също пристигаха провизии. Търговските моряци от Петте пристанища бяха заети с подготовката на корабите в Доувър, Рай и Хайт за прехвърлянето на тези запаси и за блокадата, наложена на Ламанша, за да се попречи на всякакви френски кораби да идват на помощ на шотландците. След неуспешна война във Фландрия Едуард беше успял да сключи временно споразумение с крал Филип, но не си правеше никакви илюзии.

В края на краищата и преди войнствения му братовчед бе нарушавал споразумения.

През това време, докато се събираха запаси и свикваха мъже за войската, английските духовници енергично разпалваха пламъците на омразата. Из градовете и селата на Англия името на Уилям Уолъс се споменаваше с ненавист от хората, разгневени от разказите за този свиреп великан от Севера, който изнасилвал монахини и измъчвал за удоволствие свещеници. Разказваше се много за набезите му в Нортъмбърланд и за това как кръвожадните шотландци затворили двеста момчета в едно училище в Хексхам и го подпалили. Докато наблюдавал как децата горят, Уолъс се смеел. Наричаха го страхливец, разбойник, кучи син и убиец. В Лондон под одобрителните викове на тълпата беше изгорено чучелото му, облечено в къса туника на планинец.

След призивите за повинност из графствата крал Едуард премести седалището на правителството си в Йорк. Там зачака, мълчалив и с каменно лице. Враждебността на бароните от проточилата се война в Гаскония беше забравена след поражението на войската на Варен и Кресингам. Хората на Англия бяха обединени от твърдото намерение да унищожат Уолъс и селската му армия и да отмъстят за смъртта на приятели и роднини, загинали по поляните край Стърлингския мост. Бунтовете и бунтовниците идваха и си отиваха. Английската войска не за пръв път търпеше поражение в битка, но самите мащаби на този разгром изумяваха дори ветераните. Бяха загинали не само хиляди пехотинци и стрелци с лъкове, но и стотици рицари. Не бяха поискани откупи, не бяха предлагани пленници за размяна. Благородниците, рядко застигани от анонимна смърт в битка, изведнъж бяха изправени пред перспективата да загинат като обикновени войници. Това силно ги разгневи.

За Едуард загубата беше особено болезнена. Завоюването на Шотландия беше най-бързата и най-лесната от всичките войни, които беше водил. Той се радваше на успехите си. Взе Камъка на съдбата, принуди насила шотландците да го признаят за сюзерен, прати в затвора шотландските големци и свали от трона Балиол. Обаче Уилям Уолъс, на когото беше гледал като на незначителен простак, се изправи изведнъж пред него като призрак, вещаещ перспективата за една нова Гаскония, един друг продължителен конфликт, който щеше още повече да ядоса бароните и да ги настрои против. Сега те бяха с него и Кръглата маса беше отново обединена под неговото ръководство, Рицарите на Дракона жадуваха кръв, но дали щяха да бъдат такива след пет месеца или година? Едуард не искаше да проверява какво ще стане. Беше решил веднъж завинаги да приключи с Уолъс и тези, които се бяха присъединили към него.

В началото на юни рицарите се събраха заедно с лордовете си под стените на замъците, заобиколени от оръженосци, знаменосци и каруци, натоварени с шатри и екипировка. В градовете и селата на северните графства мъжете целуваха жените си за сбогом, преди да се присъединят към групите войници, събрали се на пазарните площади. Раздадени бяха бели ленти с червения кръст на свети Джордж и мъжете ги връзваха гордо на ръкавите си. Изнервени и развълнувани — някои от тях никога не бяха воювали, — те оправяха туниките си и ремъците на шлемовете под раздавани на висок глас заповеди от висши служители и шерифи. Поемайки по прашните пътища, потни и измъчвани от жаркото слънце, тези групи се отправяха на север, за да се съединят с армията на уелските пехотинци, събрали се на границата.

От юг покрай източното крайбрежие на Англия отплаваха кораби, натоварени с продоволствие за войската, размахвайки гребла в настъпилото пълно безветрие. Далеч над Северно море се бяха струпали дъждовни облаци, пулсиращи от светкавици. Моряците гледаха с тревога тъмнеещото пред тях небе и продължаваха да гребат в задуха на деня.

Измъчени от глад и умора, навели глави, но решителни, те се влачеха през полето, усещайки при всяка стъпка пулсираща болка в краката. Съмваше се и с настъпването на зората небето на изток бледнееше в деня на празника на света Мария Магдалена. Мъжете от английската войска вече чувстваха из въздуха как става все по-топло. Очертаваше се още един душен ден.

Хъмфри де Бун яздеше сред свитата на баща си, графа на Херефорд и Есекс, лорд-констейбъла на Англия^[1]. На бледата светлина той различи лицата на рицарите на баща му, а зад тях и тези на другарите си: младия Томас, граф на Ланкастър след смъртта на брата на краля; Еймър де Валънс, който също беше загубил баща си във френската война, но нямаше да наследи графството на Пембрук, докато беше жива майка му; Робърт Клифорд; Хенри Пърси; Ралф де Монтърмър; Гай де Бочам. Всички бяха брадясали и със силно зачервени от слънцето лица, но въпреки очевидното изтощение тази сутрин те изразяваха мрачна решителност, каквато Хъмфри не беше виждал от седмици. Това го обнадежди. Тъкмо тогава бледото небе се озари от утринната светлина, която разкри унил пейзаж. Димът продължаваше да се стеле над почернелите нивя, в които реколтата беше напълно изгорена.

През целия път от Роксбърг, през Лодърдейл до Единбург английската армия беше преминала през изпепелена и безмълвна земя. Армията се мъкнеше покрай пустеещи села, в които килерите бяха празни, а кладенците отровени от хвърлени в тях разложени овчи трупове. Сред потискащата жега и опустошението нетърпението на войниците да влязат в бой се беше изпарило. Изпратиха пехотинци в селата, за да търсят обитателите, но не намериха никого. Там нямаше следа и от Уолъс и войската му. През цялото време на запад се тъмнееше плашещата необятност на Селкъркската гора, чиито дебри загатваха за опасност от засада или нападение, докато на изток намръщеното небе обещаваше гръмотевична буря.

В една късна вечер тя дойде откъм морето, превръщайки със светкавиците си нощта в ден. От небесата се изля пороен дъжд, който измокри до кости всички и превърна нивите в блата. На следващата сутрин, докато гръмотевиците продължаваха да ехтят около тях, армията потегли. Броните се бяха покрили с нова ръжда, а прогизналите покривала на конете тромаво се поклащаха на гърбовете им.

По кожата и дрехите вонящата кал засъхна и образува кора, хората и конете бяха измъчвани от мухи, които бръмчаха около устата и се опитваха да се завират в очите. Разбира се, тези неща бяха доста мъчителни, но едва когато англичаните стигнаха покрайнините на Единбург, разбраха каква е най-лошата последица от бурята. Корабите с продоволствието, които трябваше да ги посрещнат в пристанището на Лийт, не се виждаха никъде.

Крал Едуард остави част от войската си да ги чака и нареди останалите да продължат към имението на неговите съюзници, рицарите тамплиери в приората Листън, който се намираше на запад от града. Там армията се разположи на лагер край базата на ордена на кръстоносците, които подкрепяха кампанията на Едуард, за да чака изнервена и гладна запасите и да получи сведения от изпратените от краля съгледвачи за местоположението на противника. От овощните градини на приората събраха малко още неузрели ябълки, както и грах от една нива, останала неопожарена от шотландците, но нямаше нищо друго, което да добавят към намалените си дажби. Дните продължаваха да се точат, но корабите не се виждаха, а съгледвачите не носеха вести.

Разгневени от оскъдните дажби, уелсците протестираха, че конете на рицарите са хранени по-добре от тях. Изгладнели и почти обезумели от жажда мъже се боричкаха около локви с дъждовна вода и кльощави трупове на птици и зайци. Когато един кораб, спрял на крайбрежието заради бурята, най-после се добра до Лийт, товарът беше откаран с каруци на гладуващата войска, но се оказа, че е само вино. Без да му мисли много, кралят нареди съдържанието на буретата да бъде раздадено на недоволните пехотинци. Последвалото сбиване между пияни уелсци и английски войници прерасна в бунт, в който загинаха над сто души. Това, което беше започнало като решителен поход на север, за да се намери и унищожи противникът, се превърна в жестока и изтощителна борба за оцеляване.

Най-накрая, когато изглеждаше, че английската армия ще загине на полето или ще се самоунищожи, под радостните възгласи на войниците от Лийт в лагера пристигнаха каруци, натоварени с жито, месо и бира. По-късно през същия ден, когато стомасите бяха пълни и настроението приповдигнато, пристигна отряд, воден от граф Патрик от Дънбар и граф Ангъс. Двамата шотландци, останали верни на Едуард, донесоха сведения за местоположението на противника. Уолъс и войската му се намираха само на десет мили от лагера, близо до град Фолкърк.

Хъмфри се загледа напред, покрай хората на баща си, и видя знамето на краля да се издига високо в бледата зора — три лъва на червен фон. Начело на авангарда бяха Едуард и рицарите му. Миналата нощ, след като напусна приората Листън, английската армия се разположи на лагер на голото поле. Кралят, който легна да спи на земята заедно с останалите мъже, беше стъпкан в тъмното от бойния си кон Беярд, който му счупи две ребра. Новината за това се разпространи бързо и хората се разтревожиха. Обаче кралят не обърна внимание на притесненията им и след като пажът му го облече в тясна ризница, той се качи на коня пред възхитените погледи на наобиколилите го войници. Хъмфри забеляза колко вдървено стои Едуард на седлото и как се изкриви от болка лицето му, когато Беярд препусна по неравния терен, но беше ясно, че нищо не може да отклони краля от целта.

Зад авангарда яздеха графовете със свитите си. Подире им сър Джон де Варен оставаше някак незабележим. Понеже Кресингам беше мъртъв, гневът на краля се стовари с цялата си сила върху унизения от поражението при Стърлинг граф. След графовете яздеха петдесет тамплиери с червени кръстове върху белите мантии. Зад тях бяха стрелците: мъже с арбалети от Гаскония, ловци от Шърудската гора и стрелци с дълги лъкове от Уелс. Следваше огромна колона от каруци, теглени от товарни коне. Колелата им трополяха по твърдата земя. В ариергарда бяха над двадесет и пет хиляди пехотинци, проточили се в безкрайни колони.

Това беше огромна армия, каквато Хъмфри не беше виждал дотогава. Тя се проточваше зад него надалеч с понесените от хората знамена и копия, изпълваше го с гордост и го караше да вдигне по-високо щита с дракона. Страхът, че те дори няма да останат живи, за да срещнат шотландците на бойното поле, беше отминал, заменен от твърда решителност. Бунтът беше оставил неприятен вкус в устата на всички, особено на Хъмфри, който се обвиняваше, че се е доверил на човек, оказал се най-големият предател. Беше мислил дали ще срещне бившия си приятел на бойното поле, но според получените сведения от графа на Дънбар Робърт Брус се беше оттеглил в базата си в Еър. Хъмфри беше изненадан от отсъствието му, защото се говореше, че повечето шотландски благородници са във войската на Уолъс, включително Комъните, които кралят особено искаше да залови, защото ги беше освободил, а те му благодаряха с предателство. Въпреки всичко, ако победяха днес, нямаше да мине много време и останалите, които се бяха опълчили срещу краля, щяха да си получат заслуженото, включително и Робърт Брус.

Някакви викове прекъснаха мислите на Хъмфри. Хората сочеха напред. В далечината се виждаше склонът на хълм, на който в ранното утро блестяха върховете на хиляди копия.

* * *

Ръцете на младежа трепереха под тежестта на четириметровото копие, дръжката му беше хлъзгава от потта. Долният край на оръжието, завършващо с железен връх, беше забит в земята.

— Дръж го изправено, Дънкан!

Младежът рязко се извърна и видя, че Кералд гледа право в него. По шията на по-възрастния мъж се виждаха изпъкналите му синкави вени. Дясната му ръка държеше здраво копието, но лявата, на която бяха останали само два пръста, явно го болеше. Кожата на мястото с отрязаните пръсти беше потъмняла и подута.

Кералд оголи зъби в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Хайде да покажем на южняшките кучета, че в прътите на шотландците има стомана! — извиси глас той сред шума на бойното поле.

Няколко мъже в отбранителния пръстен се засмяха, но повечето останаха мълчаливи, съсредоточили вниманието си да държат както трябва копието в очакване на следващата атака на английската тежка кавалерия. Недалеч от тях бойните коне се обръщаха, рицарите се прегрупираха след неуспешния опит да пробият настръхналите от копия редици на шотландците. Прозвучаха рогове, командирите дадоха заповеди и грубите им гласове отекнаха в неподвижния въздух.

Уилям Уолъс беше построил четирите си отбранителни пръстена, наричани от него шилтрони, на едно възвишение между гората Калъндър и блатистите брегове на потока Уесткуортър в околностите на град Фолкърк. Всеки пръстен се състоеше от около две хиляди мъже, наредени в огромен кръг с лицата навън. Хората най-отпред бяха коленичили с насочени нагоре под ъгъл копия. Тези зад тях стояха прави с насочени над главите на другарите си копия. Между шилтроните Уолъс беше поставил плътни групи от стрелци с лъкове под командата на Джеймс Стюарт, брат на лорд-стюарда. По-нататък в тъмните покрайнини на гората беше шотландската кавалерия. Ако извърнеше глава, Дънкан можеше да види конниците върху хребета на хълма да чакат сигнал, за да се хвърлят в битката. Англичаните се бяха разгърнали по склоновете отдолу. Дънкан не можеше да каже колко са, но имаше чувството, че пред него са се наредили ордите на ада. Над огромното бойно поле небето беше с цвят на пепел.

Дънкан повдигна с мъка копието и изпусна въздух през зъби. Земята беше хлъзгава от рядката кал, изцапала трикото и туниката му. Всички мъже около него бяха покрити с нея и навсякъде наоколо миришеше на пръст и плесен. Дънкан си каза, че вероятно така мирише в гроб. Тази мисъл го накара да хвърли бърз поглед на труповете, с които беше осеяна земята пред него, където около шилтрона стърчеше ниска отбранителна ограда от вързани един за друг колове. Върху бариерата се беше строполил грамаден боен кон с помътнели, мъртви очи и пяна, която продължаваше да се стича от ноздрите му. Свит върху копието, което го беше убило, на седлото все още седеше рицарят, пришпорил животното за смъртоносния му скок. Наблизо се виждаха телата на няколко шотландци. Един от тях, по-млад от Дънкан, лежеше с лице в калта с разсечена от меч глава. Оръжието продължаваше да е забито здраво в черепа и по стоманата се стичаше белезникава течност.

Дънкан си наложи да извърне очи и каза шепнешком една молитва за кураж.

— Ето ги, идват!

Викът се понесе из отбранителния пръстен, заглуши зова на роговете и накара Дънкан да съсредоточи вниманието си върху склона, където се виждаше редицата на приближаващите се рицари.

Идеха с бавен ход, без пролуки между бойните коне, под чиито цветни покривала се показваха броните им. Бавният ход премина в тръс и конете започнаха да се уголемяват в очите на шотландците. Вече препускаха по-бързо, а тропотът на копитата, отначало подобен на равномерен барабанен тътен, зачести. Земята затрепери — Дънкан я усещаше под краката си. Встрани по склона други рицари се насочваха към останалите три отбранителни пръстена, но той почти не ги забелязваше. Страхът скова стомаха му. Ръцете му яростно стискаха копието, всяка частица от тялото му се напрегна, за да посрещне удара. Всемогъщи Боже, пощади ме.

В небето отляво излетя град от стрели, изпратени от стрелците на Уолъс, изви се и полетя надолу, за да се изсипе върху приближаващите се рицари. Повечето от стрелите отскачаха с дрънчене от шлемове и брони. Един кон с покривало на сини и бели райета се подплаши и се отклони от редицата, впускайки се в бесен галоп към съседния отбранителен пръстен, обаче рицарят майсторски го накара да завие. Когато останалите се приближиха бързо зад него, преминавайки от тръс в галоп, рицарят отново се вмъкна в редицата и срита яростно коня, за да не изостава. От стремителната им атака всичко наоколо започна да се тресе. Подкованите копита се стоварваха върху разкаляната земя, бойните коне бяха изпънали напред големите си глави, безстрашни като мъжете, които ги пришпорваха. В последния момент рицарите насочиха надолу копията си и вдигнаха мечовете, връхлитайки като мощна лавина върху шотландците. Дънкан по-скоро почувства, отколкото чу, как ревът на мъжете около него се понесе като звукова вълна, устремен и нестроен. Усети Кералд и другите притиснати в него, изпълнени едновременно с отчаяние и решимост, да скърцат със зъби с див поглед в очите. Нададе вик в мига, в който англичаните връхлетяха с насочени копия срещу техните пики.

Сблъсъкът беше зашеметяващ.

Един шотландец до Дънкан отхвръкна назад към хората зад него със забито в гърдите английско копие. Чу се пукот от счупването на крайници, прозвучаха дрезгави гласове. Мъжете наоколо се втурнаха да запълнят празнината. Навсякъде из пръстена падаха още шотландци. Някои рицари хвърляха къси мечове и секири срещу редиците на защитниците, а после бързо завиваха с конете си. Повечето от шотландците бяха облечени само с вълнени или кожени туники и оръжията, запратени в последния момент на атаката, бяха смъртоносни.

Дънкан почти не чуваше крясъците на умиращите, стиснал копието, чийто връх се беше забил дълбоко във врата на един кон. Животното се изправи на задни крака и изцвили, когато рицарят на него дръпна назад юздите. Конят се закова на място, пронизан от железния връх, и Дънкан усети как ръцете му почти изскочиха от ставите. Изведнъж животното се сгромоляса върху предните си крака, дръжката на копието се пречупи и желязното острие остана забито в плътта. Дънкан се олюля, освободен от тежестта на копието. Рицарят беше отхвърлен от седлото върху заострените колове на оградата. Силата на съприкосновението с тях беше достатъчна, за да пробият бронята му. Той се сгърчи върху кола и изкашля кръв през визьора на шлема си. Около шилтроните лежаха мъртви мъже, хвърлени от конете върху гората от копия, или смачкани под паднали животни. Останалите, запратили копията си и останали без оръжие, завиваха с конете си и се отдалечаваха в галоп, оставяйки след себе си в калта труповете на десетки шотландци.

Обаче на мястото на всеки паднал шотландец заставаше друг, редиците се прегрупираха отново около появилите се пробиви. Ранените бяха изтеглени в центъра на пръстените, за да бъдат превързани от другарите си или да бъдат довършвани след бързо опрощение и молитва. Англичаните не успяха да направят голям пробив в пръстените и в усилията си загубиха ценни хора и коне. Подобно на лъв, нападнал таралеж, те се оттегляха окървавени и още по-гневни.

Дънкан стискаше дръжката на пречупеното си копие. Ръцете му като че ли бяха престанали да треперят. Рицарят, чийто кон беше пронизан, продължаваше да се гърчи върху кола и да се дави в собствената си кръв. Дънкан забеляза в гърба на човека под туниката, където колът беше преминал от другата страна, да се появява подутина. Потисна желанието да повърне и затвори очи, поемайки дълбоко вонящия въздух. До него Кералд остави копието си и излезе от редицата. Наведе се и смъкна шлема на рицаря, откривайки бледото, плувнало в пот лице на млад мъж. Беше присвил очи от болката, но въпреки това процеди нещо срещу Кералд през окървавените си зъби. Шотландецът измъкна кинжал от колана си със здравата си ръка. Застана пред рицаря, закривайки лицето му пред погледа на Дънкан, и го прободе. Дънкан видя как тялото на рицаря се сгърчи, рукна кръв и човекът се отпусна върху оградата. Кералд измъкна малък кожен мех от колана на рицаря, прибра окървавения си кинжал в ножницата, върна се в редицата, дръпна тапата на меха и подозрително го подуши. Останал доволен, пи жадно с разширени от наслада очи, преди да го подаде на Дънкан, който го пое с благодарност. Виното беше силно и сладко. Дънкан с мъка го отлепи от пресъхналите си устни и го подаде на мъжа до него. Кералд се усмихна и взе копието си. Брадата му беше опръскана от червената течност.

Из шилтрона проехтя гласът на Уилям Уолъс, който изрева на хората си да продължат да се държат.

— Докарах ви на арената — беше се провикнал той сутринта, докато оформяха кръга, — сега да видим дали можете да танцувате!

И те танцуваха. След месеци потисничество под английското иго, когато трябваше да се кланят на чиновници и да се плашат от войници, след месеци извън закона и живот в пущинаците, това беше техният шанс да извоюват свободата си. Уолъс ги беше повел към победата на поляните извън Стърлинг въпреки смазващото превъзходство на противника. Сега новият пазител на Шотландия изглеждаше решен отново да победи.

Въодушевен от окуражителните думи на Уолъс, Дънкан захвърли счупеното копие и измъкна едно здраво от разкаляната земя. Английските рогове продължаваха да свирят, но, вместо да се прегрупират за нова атака, рицарите препуснаха обратно към основното ядро на армията, където се издигаше знамето на крал Едуард.

— Победихме ги — изръмжа Кералд. — Не могат да продължат да нападат. Изгубиха прекалено много рицари.

Дънкан не каза нищо и продължи да наблюдава заедно с другите как иззад рицарите на полето се появи дълга редица мъже. Присви очи и видя извитите оръжия в ръцете им.

— Стрелци — рече тихо някой.

Усмивката на Кералд изчезна.

Дънкан беше чувал какво се говори за уелските стрелци и техните смъртоносни дълги лъкове. Сви се инстинктивно и притисна ръце по-плътно до тялото си. Той нямаше щит, никой от тях нямаше — и двете им ръце трябваше да са свободни за копията, — а освен това самите пръстени бяха щитове, които предпазваха хората вътре в тях. Като повечето мъже в шилтроните Дънкан нямаше с какво да се предпазва, с изключение на чифт подбедреници, които не му бяха по мярка, взети от трупа на един английски войник след битката при Стърлинг. Сега му се искаше да беше взел и една ризница.

Стрелците се подредиха. Въпреки разстоянието Дънкан видя, че някои от тях имат различни оръжия, много по-къси от дългите извивки на лъковете.

— Арбалети — прошепна Кералд. — Копелетата имат арбалети!

Мъжете поставиха стрели на оръжията си. При сигнал от рог изтеглиха назад ръце и лъковете се извиха. Когато изстреляха стрелите, небето пред шотландците потъмня и се втурна към тях. Дънкан затвори очи и напрегна тяло, а копието му остана да стърчи безполезно пред него. Усети с каква сила стрелите прелитат навсякъде около него, а въздухът се изпълни с викове. Един силен удар отстрани го събори на земята. За миг помисли, че е улучен, и стисна зъби, очаквайки болката, която знаеше, че неминуемо ще последва. Когато това не стана, отвори очи и разбра, че бе съборен от Кералд. В лицето на възрастния шотландец видя забита стрела от арбалет. Беше пробила бузата му точно под окото. Дънкан извика, когато Кералд се сгърчи и го натисна още повече с тежестта си в меката кал. Около тях продължиха да падат още стрели, а заедно с тях и още хора. Отбранителният пръстен встрани от двамата започна да се разпада под обстрела. Дънкан се опита да се измъкне изпод тялото на Кералд, но някой друг беше затиснал крака му и той не можеше да се помръдне. Лицето му беше забито в пръстта, а калта, студена и гъста, стигаше до устните му. Премрежил от уплаха очи, видя как английската кавалерия се прегрупира, тръгва отново напред и почувства, че земята отново потрепери.