Робин Йънг
Бунт (7)

4

Робърт падна на колене в тревата и се опита да си поеме въздух. Потта се стичаше по бузите му, кръвта пулсираше в главата му. Когато черните кръгове пред очите му изчезнаха, той се просна по гръб. Чу гласовете на приближаващи хора, останали без дъх, и трополенето на приглушените им стъпки по земята. Подпря се на лакът, премигна срещу слънчевата светлина и видя тримата си братя, които идваха задъхани нагоре по хълма към него.

Томас пристигна пръв, навел глава, съсредоточил се върху изкачването. Зад него беше Нийл, който пълзеше по корем и правеше отчаяни усилия да изпревари Томас, въпреки че беше две години по-малък от него. Доста по-назад беше Александър, който нарочно вървеше бавно нагоре. Томас спечели и се отпусна върху топлата трева до Робърт, шумно поемайки си дъх. Туниката му беше мокра от пот. След секунди Нийл се присъедини към тях.

— Как успяваш да си толкова бърз?

Робърт се усмихна на най-малкия си брат и остана да лежи по гръб, чакайки болката в мускулите да отмине.

— Не сме опитвали това от години и исках да видя дали още мога да го правя — каза Робърт и се усмихна още по-широко.

— Винаги ще ни побеждаваш. Най-големият си — промърмори Томас и седна в тревата. Мократа му от пот коса беше паднала върху очите. Беше къдрава и руса като на Кристин, малката им сестра. Останалите деца бяха тъмнокоси като майка си с изключение на русата им полусестра Маргарет, която вече беше омъжена и не живееше с тях.

— Александър е по-голям от теб и Нийл — отвърна Робърт, — а и двамата го победихте.

— Не положих усилия — рече троснато Александър. — А сега, след като ти спечели, хайде да се връщаме.

Робърт седна в тревата и въздъхна. След седмици без упражнения и учене не го свърташе на едно място. Замъкът трескаво очакваше нападението и възрастните бяха напрегнати и заети. От градчетата и именията из графство Карик всеки ден пристигаха още рицари, всички васали на баща им. Робърт познаваше повечето от тях, тъй като всички в даден момент бяха коленичили и полагали свещена клетва за вярност пред графа и бяха стискали ръката му в уверение на своята лоялност срещу неговото съгласие да им даде парче земя. Също както баща им притежаваше земите си по право, дадено му от краля и от него се очакваше да му служи по време на война, да плаща ренти и да изпълнява задължения като това да пази крепостите, от рицарите от Карик, положили клетва, се изискваше да се сражават за графа. Водеха със себе си своите оръженосци и пеши войници и всеки беше въоръжен и готов за нападението срещу Галоуей. От тази суетня напред-назад баща им беше в ужасно лошо настроение и затова още в ранни зори Робърт и братята му се бяха измъкнали сами през портите. Освободени от потискащата атмосфера и гневните подвиквания на графа, те почувстваха облекчение, а златистият от залязващото слънце късен следобед беше един от най-великолепните след завръщането на Робърт от Ирландия. Нямаше намерение да го пропилява.

— Хайде да останем още! — предложи той.

— Някой ще забележи, че ни няма. Отсъстваме вече почти час.

— Кой ще забележи? Всички са заети.

— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш?

Робърт изгледа брат си, застанал над него с ръце на кръста. Александър беше винаги сериозен, дори и като момче на годините на Нийл, но напоследък беше станал тъжен като монах. Робърт се чудеше на тази промяна, толкова очевидна след завръщането му от Антрим. Помисли си, че тя има нещо общо с баща им. Може би графът се беше държал грубо с брат му, докато той отсъстваше? Но баща им, изглежда, все още беше най-доволен от Александър и от Томас, съответно най-послушния и най-тихия от петте братя. Изведнъж се сети за един възможен отговор. Докато той и Едуард се намираха на обучение в Ирландия, Александър беше станал най-големият син в семейството. Със завръщането на Робърт може би брат му се беше почувствал ограбен, защото му отнемаха това място. Не изпита съжаление към него. Александър не знаеше как да изрази съжалението си, че семейството му ще възлага всичките си надежди за бъдещето не на него. А пък и баща им изглеждаше решен всячески да му попречи да докаже, че заслужава да бъде натоварен с тази голяма отговорност, помисли си мрачно той.

— Върви, щом искаш — рече Робърт, отново легна по гръб и затвори очи. — Аз ще остана.

— Вие трябва да дойдете — рече Александър, обръщайки се към Томас и Нийл. — Освен ако не искате да опитате колана на татко.

Робърт отвори съвсем леко едното си око и видя как Томас се изправи. Усети, че го обзема гняв, когато двете момчета се отдалечиха надолу по хълма. А някога Томас, също като Нийл, беше готов да направи всичко, което той кажеше. Отпусна отново глава в тревата, заслушан в жуженето на пчелите, и му се прииска Едуард да беше тук. Обаче на брат му, който беше с година по-малък от него, му оставаха още шест месеца обучение. Едуард беше много добър в боя с дървен меч, можеше да се катери по дърветата най-високо от всички, да лъже, без да му мигне окото, и да се изправи срещу всяко предизвикателство. Без него тук беше скучно.

Нийл се примъкна към него.

— Какво ще правим?

След малко Робърт скочи на крака, решен да не позволи на Александър да му развали следобеда.

— Ще те науча да се биеш. — Изтича до няколко огъвани от вятъра дървета, хвана един тънък клон и го наведе, докато не се счупи. После го прекърши на две, окастри листата и подаде по-дългата пръчка на брат си, който изгаряше, от нетърпение да започнат.

— Тук ще се упражняваме. — Робърт посочи една полянка.

В далечината се виждаха редуващите се на изток високи хълмове на Карик. В долната част склоновете им бяха покрити с гори, но върховете им бяха голи. На Робърт му приличаха на стари, оплешивели мъже, ограждащи като стражи Търнбери.

— Ето така — каза той и застана разкрачен, хванал пръчката с две ръце.

Нийл се постара лицето му да бъде също толкова сериозно, като на брат му. На коленете трикото му беше изцапано със зелено от тревата.

Робърт замахна бавно с пръчката от горе на долу към врата на момчето.

— Посрещни меча ми!

Нийл замахна към пръчката на Робърт.

— Прекалено бързо. Трябва да започнеш бавно. Ето така. — Робърт отново вдигна пръчката, като се стараеше да я държи в средата на тялото си, после бавно я наклони първо на едната страна, после на другата, а след това я вдигна високо над главата си. — После по-бързо — каза той и движенията му станаха по-резки, а пръчката изсвистя във въздуха. — Представи си, че се сражаваш с някого — извика през рамо той.

— С кого?

— С някой враг. С някой Комън!

Нийл шибна с пръчката тревата.

— Гледай, Робърт! Имам двама!

— Двама ли? — Робърт посочи с пръчката към подножието на хълма. — Там долу има цяла армия! — Изкрещя и се втурна надолу по стръмния склон, вдигнал пръчката високо над главата си. — Смърт на всички Комъни!

Нийл се втурна след него, а крясъците му преминаха в бурен смях, когато Робърт се спъна и се просна на земята. Изпъшка, когато брат му се стовари отгоре му, надавайки победоносен вик. Двамата се изтърколиха заедно надолу по склона, като захвърлиха оръжията си в тревата. Спряха се чак близо до дъното, без да забележат застаналата там фигура, която ги наблюдаваше.

— Какво правите?

Непознатият глас накара Робърт да отвори очи. Гледаше отдолу на горе едно момиче, което бе застанало срещу него. Изблъска брат си и се изправи пред нея. Момичето беше тънко като вейка, с дълга черна коса, сплетена на плитки, подобни на миши опашки, които падаха върху кокалестите му рамене. Носеше овехтяла рокля, която някога може да е била бяла, но сега беше станала сива от мръсотия. Изпоцапаните й ръце стискаха малък чувал. От нея лъхаше силна миризма на пръст и цветя, но вниманието на Робърт беше привлечено най-вече от очите, които очевидно бяха най-голямото нещо в нея и заемаха доминиращо положение върху слабото й лице.

— Теб какво ти влиза в работата? — отвърна на галски той, почувствал се неловко от втренчения й поглед. Момичето извърна към него глава.

— Кой си ти?

— Той е наследникът на графа на Карик, господар на тези земи.

Робърт стрелна Нийл с очи, за да го накара да млъкне, но момичето, изглежда, не забеляза това. Изпитателният му поглед се плъзна от мократа от пот туника към изцапаното му лице. Изкриви устни, когато се спря на косата. Робърт вдигна ръка и напипа в нея стрък трева. Смачка го между пръстите си, когато видя момичето да свива рамене.

— Не приличаш на граф — рече момичето, обърна се и тръгна през тревата. Робърт го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и забеляза, че не е с обувки, нито дори сандали с дървени подметки, каквито носеха селяните на полето. Познаваше по физиономия всички в Търнбери и хората, живеещи в този район — слуги и васали на баща му, фермери и рибари, както и техните жени и децата им, дори търговци и служители от Еър и другите градове наблизо. Тогава защо не беше виждал това нахално момиче, което се скиташе само из пущинаците?

— Как се осмелява да говори така? — промърмори Нийл.

Робърт не го слушаше.

— Хайде — каза тихо той и тръгна през тревата към дърветата, които покриваха долните склонове на хълма.

— Поели сме по грешен път — рече Нийл, поглеждайки към долината, която водеше към морето и където в далечината се виждаше да се синее част от него. Започна да подтичва, за да не изостава от по-дългокракия си брат. — Робърт!

— Тихо — рече рязко Робърт, когато навлязоха между дърветата.

Момичето пое, без да бърза, по една камениста пътека, която следваше извивките на плитка река. Благодарение на топлия вятър, който се носеше над бълбукащата вода, можа да я чуе как пее. Тя стигна до едно място с камъни в реката, повдигна полите на сивата си рокля и притича по тях, а после продължи по другия бряг по покрития с гъста папрат хълм. Робърт се огледа наоколо, спомняйки си за един лов, на който дядо му го беше взел със себе си в горите на Анандейл. Старият човек му беше обяснил колко е важно ловецът да има добро прикритие, за да не го види жертвата му. Между него и водата имаше малка група самодивски дървета, едно хълмче и няколко едри камъка.

— Трябва да си вървим у дома, Робърт — прошепна застаналият до него Нийл. — Александър е прав. Някой може да ни потърси.

Робърт спря, но продължи да не сваля очи от момичето. Спомни си надутото изражение на Александър и усети как го хваща яд, когато си представи как двамата с Нийл преминават през портите на замъка.

— Прави, каквото аз правя — нареди му той и хукна към дърветата, а момичето продължи да слиза надолу по хълма. Беше игра, но на сериозно, както по време на лов. Двете момчета притичваха от дърво към височинка, от скала към храст. Последваха момичето през реката и по склона надолу до следващата долина, доста по-гориста от първата. От време на време момичето спираше и се оглеждаше, а момчетата се хвърляха на земята сред гъстите храсти. Изглежда, че тя ги водеше по криволичещ път през потоци и под сводовете на паднали дървета. След известно време изкачи друг стръмен бряг. Когато изчезна зад хребета на хълма, Робърт тръгна след нея. Извърна се назад, когато забеляза, че Нийл не го последва.

— Хайде!

— Знам къде сме — прошепна Нийл. Лицето му, полузакрито от надвисналите клони, беше тревожно.

Робърт нетърпеливо закима.

— Знам, намираме се недалеч от Търнбери. Ще видим къде ще отиде и се връщаме у дома.

— Робърт, почакай!

Без да обръща внимание на брат си, Робърт тръгна нагоре по хълма. Когато стигна върха, забеляза нещо да се сивее долу сред дърветата и започна да се спуска, като се хващаше за виещите се корени. Когато стигна дъното, усети миризма на дим от горящи дърва. Запита се дали идва от селото, но Търнбери беше на две мили на запад. Отпред дърветата започнаха да оредяват. Робърт спря. Момичето се беше отправило към една зелена падина, зад която се извисяваше хълм, осеян със скали и храсти. Върхът му беше обагрен в розово от лъчите на залязващото слънце, но долината беше в сянка. В подножието на хълма се беше сгушила малка дървена къща, измазана с кал. През отвор на покрива се виеше дим. Край къщата имаше свинарник с ограда от колове, в който две прасета ровеха замислени в калта. Робърт се извърна, усетил брат си зад себе си.

— Това е къщата й — каза тихо той и отново насочи вниманието си към мизерното жилище.

— Нали ти казах — прошепна Нийл, доволен от това, че се е оказал прав, но беше и уплашен.

Момичето, почти стигнало вратата, минаваше под сянката на голям дъб. През листака Робърт забеляза от клоните да висят някакви подобия на паяжини. И преди беше идвал в тази долина и беше виждал дървото, но дори Едуард не се беше осмелил да се приближи достатъчно, за да разбере какви са тези странни паяжини.

— Хайде да си вървим — замоли го Нийл и го хвана за ръката. Робърт се поколеба. Продължаваше да гледа къщата. Старицата, която живееше там, беше добре известна. Тя беше магьосница. Имаше две кучета, които Едуард беше нарекъл Вълците на ада. Веднъж те бяха подгонили Александър и едно го беше ухапало. От вратата на спалнята на родителите им Робърт беше наблюдавал как лекарят зашива раната. Очакваше баща му гневно да реагира, като изпрати хора в къщата на старицата да убият животното, но той само беше стиснал Александър за раменете толкова силно, че момчето беше премигнало.

„Никога повече не приближавай къщата й — беше прошепнал гневно графът. — Никога.“

Робърт беше почти готов да позволи на Нийл да го отведе, когато момичето спря пред вратата. Обърна се, посочи с ръка към тях и им махна. Робърт ококори очи. Когато тя отвори вратата и се скри вътре, той чу, че излая куче, но после настъпи тишина. Отдръпна се от Нийл и се отправи решително надолу по хълма. Беше наследник на граф, втори по ранг след краля в йерархията на благородниците. Един ден щеше да наследи земя в Ирландия и Англия, богатото имение Анандейл и древната област Карик, а мъжете, подвластни на баща му, щяха да коленичат пред него. Можеше да отиде навсякъде, където поиска. Чу се силно пращене, когато стъпи на гнил клон. Извърна се назад с надеждата, че Нийл не беше видял как се стресна. Ухили се смело насреща му, но после рязко се извърна, чул яростен лай. Иззад къщата към тях се втурнаха две огромни сенки. Робърт мерна жълти зъби и сплъстена черна козина и хукна към дърветата. Нийл тичаше пред него и ревеше ужасен.