Робин Йънг
Бунт (47)

44

След като излязоха от Монтроуз, рицарите яздиха здраво. От време на време спираха само за по няколко часа да починат, когато конете не можеха да продължават по-нататък. Сега, на свечеряване през третия ден, те се спускаха по един хълм и Робърт осъзна, че вижда в далечината крепостните стени на град Пърт, разположен на бреговете на пълноводната река Тей. По-близо, на около миля, се намираше Скун, където той и дядо му се бяха изкачили на хълма Мот и старият човек му беше разказал за битката при Луис и причината за ненавистта му към Комъните.

Когато наближиха покрайнините на града по един изровен път с каруцата, клатушкаща се зад тях, Хъмфри даде знак да забавят ход. Зави надясно и ги поведе по пътека, която минаваше през рядка гора. Колелата на каруцата подскачаха по неравната земя, чуваше се пращене на счупени клонки. Около тях дърветата шумоляха, а клоните им закриваха като с мрежи червеникавото небе, на което блещукаха първите звезди. След малко излязоха на поляна. Хъмфри се огледа и, явно останал доволен, заповяда да спрат.

— Ще правим ли лагер, сър Хъмфри? — попита Робърт Клифорд, загледан в сгъстяващия се мрак сред дърветата.

— Не — отвърна Хъмфри и слезе, премигвайки, от коня, а бронята под туниката му издрънча. — Донесете щитовете! — нареди той на двамата кралски рицари, които караха каруцата.

Другите също се смъкнаха от конете. Спогледаха се с недоумение, а после всички се взряха въпросително в Хъмфри, който беше преметнал юздите на бойния си кон през един клон и чакаше насред поляната. След секунди те го наобиколиха.

Чуваше се само стържене на дърво, докато рицарите измъкваха щитовете от каруцата.

Робърт остави Хънтър да пасе из храстите и се приближи до Хъмфри. През цялото дълго пътуване Хъмфри беше мълчалив и резервиран, а Робърт ставаше все по-напрегнат. Първоначалното облекчение, което беше почувствал след напускането на Монтроуз, изчезна, заменено от напиращите въпроси, на които Хъмфри до този момент беше отказвал да отговори.

— Стига с тази тайнственост — каза той, преди някой друг да заговори. — Какво правим, Хъмфри? Яздихме три дни без никаква представа къде отиваме и защо.

— Съжалявам — рече Хъмфри, срещайки погледа на Робърт, — обаче е по заповед на крал Едуард. Заклех се да изпълня заповедта му. — Той погледна останалите. — Може би забелязахте, че се връщахме по стъпките си. Отвъд тези дървета е град Скун, покрай който минахме на път за Монтроуз. Това е целта на пътуването ни.

Двамата рицари започнаха да раздават щитовете с дракона.

В този момента Робърт почувства как обхваналото го напрежение го напусна, заменено от внезапно озарилото го прозрение. То го заля като ледена вода.

— Камъкът! — каза Робърт, взирайки се в лицето на Хъмфри. — Това е, нали? Дошъл си за Камъка на съдбата?

Другите започнаха също да говорят развълнувани.

— Тронът — каза тихо Гай де Бочам. — Третата реликва.

Робърт не го слушаше.

Хъмфри беше кимнал в отговор.

— Камъкът е една от четирите реликви, посочени в Последното пророчество на Мерлин.

— Аз защо не знаех това? — попита Робърт, почувствал се измамен и гневен. — Защо не ми каза?

Гласът на Хъмфри стана рязък:

— Не ти казах, защото ти се върна в Шотландия само месеци след като беше приет в ордена. Нямаше време да ти кажа и да ти обясня.

— Какво да обясниш? Че възнамеряваш да вземеш трона ми?

— Твоят клан загуби трона, когато той бе зает от Балиол — отвърна тихо Хъмфри. — Крал Едуард не възнамерява да качи на него друг, не и сега. Свършено е, Робърт. Шотландия ще стане част от Англия, както Уелс и Ирландия. Камъкът вече не е нужен тук. На него няма да бъде коронясан нов крал.

— Уелс и Ирландия… са друго нещо — отекна гласът на Робърт из поляната. — Шотландия е суверенно кралство със свои свободи. Те не могат просто да бъдат пренебрегнати!

Ралф де Монтърмър излезе напред и се опита да убеди Робърт:

— Нашето нахлуване доказа колко слаба е Шотландия сама. Обединена с Англия, тя ще бъде много по-силна. И двете кралства ще спечелят от един такъв съюз. Сега, когато договорът е обявен за невалиден, заедно ще можем да се сражаваме с Франция и да върнем обратно земите на краля. Трябва да видиш, че в това има логика, сър Робърт. Ако ти не вярваше в каузата на Едуард, нямаше да се биеш за него срещу своите съотечественици.

Преди Робърт да успее да отговори, Хъмфри се намеси:

— В пророчеството е казано, че ако четирите реликви на Брут не бъдат събрани заедно от един владетел, Британия ще рухне. Това означава, че Шотландия ще страда също толкова много, както и Англия. Трябва да вземем камъка, за да попречим това да стане.

— Откъде знаете, че пророчеството е истинско? — възрази Робърт и ги изгледа. — Някой от вас виждал ли е книгата, от която е направен преводът за краля? Не. Тя се пази заключена, нали? Предполага се, че твърде лесно може да се повреди, за да бъде изложена на показ.

— Аз бих внимавал, сър Робърт, да правя подобни намеци — предупреди го Ралф.

— Дори и да е истинска — продължи Робърт, обръщайки се към Хъмфри, — това не означава, че е писана за това време. Ами ако Последното пророчество се е отнасяло за време отпреди стотици години? Или пък е имало предвид, че Британия ще се провали след стотици години в бъдеще? Чел съм Историята на Джефри Монмътски като момче и я прочетох отново при завръщането ми в Шотландия. Да, той говори за един определен момент, когато някои реликви ще бъдат събрани на едно място, но не казва кога ще настъпи този момент.

— Последното пророчество не само пояснява кои реликви е имал предвид Джефри Монмътски — отвърна Хъмфри. — В него се говори и за конкретни събития, които ще възвестят провала на Британия. За знамения, за които трябва да се следи. — Той се поколеба, като че ли премисляше нещо. — Едно от тези събития беше смъртта на крал Александър.

Робърт посрещна тези думи с мълчание. До този момент дълбоко в себе си имаше големи резерви, които му пречеха да повярва в пророчеството. Знаеше, че и други, сред които бяха Еймър и Хенри Пърси, не вярват истински в него, а по-скоро, както и той, гледат на принадлежността си към ордена като на начин да спечелят благоволението на крал Едуард. Робърт забеляза изненада, изписана върху лицата около него. Очевидно Хъмфри знаеше повече за пророчеството, отколкото останалите.

— В него се посочва името на краля, така ли?

„Когато последният крал на Албион умре без наследник — цитира Хъмфри, — кралството ще бъде хвърлено в хаос. И синовете на Брут ще скърбят в този ден за този с великото име.“

— Александър ли? — обади се Робърт. — Александър Велики?

— Как би могъл някой друг освен пророк да знае какво ще стане? — отвърна Хъмфри.

— Защо това не ни беше казано? — наруши тишината гласът на Еймър.

— За него знаят мъжете от Кръглата маса — отвърна Хъмфри. — На всички ще ви да бъде казано своевременно, ако бъдете избрани да се присъедините към нея.

— А ти откога си приет на масата?

Хъмфри не отговори на язвителния въпрос на Еймър.

— Робърт, искам да ми имаш доверие и крал Едуард има нужда да му вярваш, както го стори през тази изминала година. Това, което правим, е за доброто на тези острови. — Повиши тон, когато Робърт не отговори. — Ти положи клетва пред Рицарите на Дракона: да бъдеш един от кръга, който ни обвързва да сме верни на нашия крал и на неговата кауза. Това, Робърт, е негова кауза. Четири реликви, по една от всеки край на старото кралство — Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, — трябва да бъдат обединени под неговото ръководство, за да се попречи да се провалят всичките. Ако сега не нарушиш клетвата си, това е и твоя кауза. Кралят ми каза къде се пази камъкът. Мога и сам да го намеря, но ще стане по-бързо, ако ти ни водиш. Надявах се да го направя без проливане на кръв — добави той. — Но ако бъдем отклонени от целта, смъртта на невинни хора може да се окаже неизбежна.

Робърт изгледа застаналия пред него с решително изражение Хъмфри. Можеше да наруши клетвата, да откаже да му помогне и да превърне в свой враг краля и всеки от мъжете тук или да направи каквото беше поискал Хъмфри и да помогне да се изпълни предсказанието. Почувства се разкъсван повече от всякога между верността към кралството си и верността към тези мъже. Обаче сред обърканите му мисли ясно се открояваше една. Не можеше да опровергае казаното от Ралф за лекотата, с която англичаните бяха завладели Шотландия. Той самият беше изумен от това. Нещата в кралството не вървяха добре още от смъртта на Александър. Ами ако е вярно? Ами ако пророчеството излезе истина? Нужно му беше време да премисли, да намери смисъл във всичко това. Но те го гледаха и чакаха отговор. Нямаше време.

Затова не каза нищо, а само протегна ръка към рицаря, който раздаваше щитовете.

След като рицарят отиде при Робърт и му подаде последния щит с дракон, Хъмфри се обърна към другите:

— Трябва да свършим това бързо. Сър Робърт Клифорд и сър Хенри Пърси ще ми помогнат да взема камъка от църквата на манастира. След като го сложим в каруцата, веднага тръгваме обратно. Не вдигайте меч срещу никого, освен ако не бъдете нападнати — добави той. Погледна Еймър де Валънс, който се намръщи и стисна дръжката на меча си.

Рицарите се метнаха на конете. Излязоха от гората и поеха по пътя, който водеше към манастира в Скун. Робърт яздеше отпред заедно с Хъмфри с тежкия щит в ръка, а сърцето му блъскаше в гърдите.

Свиха по един тесен път, после се прехвърлиха през реката по мост и стигнаха манастира, чиито сгради се издигаха пред тях в здрача. Отвъд дърветата, ограждащи района на манастира, от комините на покривите над престолния град Скун се виеше дим. Помещенията на монасите не бяха оградени със стена и рицарите поеха право през двора на манастира. Наоколо беше тихо. През прозорците на една зала на приземния етаж се виждаха запалени факли. Най-вероятно беше трапезарията на монасите. Робърт забеляза в далечината кръга от дървета на върха на древния хълм Мот. Спомни си как дядо му седеше до него сред угасващата дневна светлина. Спомни си постамента, върху който трябваше да бъде поставен камъкът, и притегателната сила, която беше почувствал.

Хъмфри дръпна юздите на коня си, другите също забавиха ход. Чул името си, Робърт разбра, че рицарят го поканва да ги поведе към църквата на манастира. Бяха минали години от идването му тук, когато следваше дядо си през този двор, но той помнеше пътя. Пришпори Хънтър и ги поведе покрай спалните помещения и градините натам, където в сгъстяващия се мрак се издигаше църквата. Един мъж в расо извика уплашен и ги попита кои са, но рицарите изтрополяха покрай него, без да му отговорят. Хъмфри изпревари Робърт и препусна към църквата. Зад себе си Робърт чу викове и затръшване на врати, когато монасите се стреснаха от тропота на копитата. Някъде залаяха кучета. Нямаха много време.

Рицарите спряха конете пред вратите на църквата, а колелата на каруцата се плъзнаха в прахта. Скочиха на земята и някои изтеглиха мечовете си, крачейки бързо към църквата. По заповед на Хъмфри няколко души останаха при вратите, а той, Пърси и Клифорд влязоха вътре. Църквата миришеше на тамян и разтопен восък. Стъклата на прозорците отразяваха слабата светлина от свещите. Робърт ги последва и нахлупи качулката на плаща, за да скрие лицето си. Беше доволен, че облече простата дреха. Тази вечер тук червеният орнамент на Карик можеше да изиграе ролята на клеймо.

Хъмфри подаде щита си на Ралф, закрачи по пътеката между редовете под строгия поглед на свелите глави ангели от колоните и се запъти към олтара, пред който беше поставен белезникав каменен блок върху извезана със злато покривка. Робърт си спомни как баща му крачеше по същия коридор и как шотландските големци протестираха зад него. Замисли се колко голямо бе нетърпението на баща му да се добере до тази награда, до този древен камък, на който беше заложил всичките си амбиции. Каква ужасна съдба беше довела него, един Брус, тук не за да седне на трона, а да го открадне за един нашественик?

Хенри Пърси и Робърт Клифорд последваха Хъмфри. Тримата вдигнаха камъка. Пърси и Клифорд хванаха железните халки от двете страни, а Хъмфри пое тежестта отдолу. Тръгнаха, олюлявайки се, обратно по пътеката. Робърт чу отвън приближаващи се викове. Рицарите, които пазеха вратата, извикаха на Хъмфри да побърза. Робърт изтегли меча си, когато Пърси и Клифорд се приближиха. Погледът му се спря на свещения камък между тях, бледата му повърхност блестеше на светлината на свещите. Отвън към църквата на манастира се приближаваше тълпа. Някои държаха запалени факли. Повечето бяха облечени в монашески раса, но някои приличаха на работници или слуги. Тези мъже носеха ножове и тояги. Един държеше секира.

Рицарите тръгнаха напред, като образуваха защитен обръч, а Хъмфри и другите вървяха след тях. Най-отпред беше Еймър де Валънс. Робърт се присъедини към тях, когато Пърси и Клифорд се запътиха, клатушкайки се, към каруцата. Хъмфри беше пуснал камъка и беше взел щита си от Ралф. Излезе напред, за да посрещне приближаващите мъже.

Монасите от Скун бяха предвождани от прегърбен възрастен мъж, който, съдейки по обшитото с кожа расо, беше игуменът на манастира. Изуми се, когато видя Пърси и Клифорд да носят камъка.

— В името Божие, какво означава това? — извика с дрезгав глас той, когато спря пред кръга, образуван от рицарите. — Кои сте вие?

— Ние сме Рицарите на Дракона — отвърна Хъмфри. — Дойдохме да вземем Камъка на съдбата по заповед на краля на Англия Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия. Стой настрани и няма да пострадаш.

— Ей Богу, няма да отстъпя — каза тихо игуменът и пристъпи напред, следван плътно от мъжа със секирата. Гласът му трепереше, но на светлината на факлите сбръчканото му лице изглеждаше непреклонно. — Няма да стоя настрани!

Пърси и Клифорд се мъчеха да прехвърлят камъка в каруцата. Ралф им се притече на помощ.

— Никой от нас няма да отстъпи — повиши тон игуменът.

В отговор монасите единодушно пристъпиха напред. Повечето изглеждаха ужасени.

— Тогава ще умреш — изръмжа Еймър де Валънс.

Хъмфри извика, но Еймър не му обърна внимание и посегна напред с меча, за да прободе игумена, който отстъпи ужасен назад. Преди Еймър да успее да нанесе удара, Робърт замахна с меча си към гърлото на Еймър. Той се отдръпна в последния момент, но острието на меча докосна кожата му точно над яката на ризницата. Рицарят остана като закован, с вирната назад глава и стоманеното острие, опряно в гърлото му.

— Свали оръжието си — процеди през зъби Робърт — или ще ти прережа гърлото.

Черните очи на Еймър стрелнаха Гай, застанал зад Робърт.

— Ами давай тогава — изсъска той — и аз ще умра, гледайки как те пробождат.

Робърт почувства, че Гай опря острието на меча си в гърба му.

Мъжът със секирата се беше приближил още повече и гледаше ту Еймър, ту Робърт, а раменете му се надигнаха като че ли за да нанесе удар. Някои от монасите пристъпиха напред, стиснали тояги и ножове. Някъде се чу да бие камбана и откъм града в здрача отекнаха гласове.

Хъмфри с намеси:

— Робърт!

Когато Робърт не се помръдна, рицарят сложи ръката си в желязна ръкавица върху меча му и решително го наведе надолу.

Освободен, Еймър отстъпи назад. В този момент мъжът вдигна секирата. Еймър се извърна, бърз като камшик, и го прободе, като изпъшка от усилието, и завъртя меча в корема на мъжа. Очите на човека изскочиха от орбитите и той отвори уста. Изпусна секирата и тя издрънча на земята. Игуменът извика, а Еймър изтръгна меча сред фонтан от кръв. Мъжът падна на колене и се преви със зейнала в корема рана, която се опитваше да притисне с ръце.

От групата се разнесоха викове. Някои отстъпиха уплашени назад, други се втурнаха напред. Един се нахвърли, размахвайки нож, срещу Хъмфри, но рицарят го удари с юмрук в лицето. Чу се как костта изпращя, човекът политна назад със счупен нос и кръвта потече между пръстите му. Другите рицари застанаха плътно един до друг, образувайки стена, за да попречат на монасите, докато Пърси и Клифорд най-накрая успяха да натоварят камъка в каруцата. Рицарите пристъпиха решително напред с вдигнати щитове и Робърт остана притиснат между тях. Най-отпред стоеше Еймър с меч, от който капеше кръв. Двама монаси сграбчиха игумена и го издърпаха от пътя им.

— Да тръгваме! — извика Ралф.

Между дърветата проблясваха запалени факли. Хората от града бързаха да разберат каква е тази суматоха в манастира. Ралф се метна на коня и поведе групата, а рицарите в каруцата заплющяха с камшика и конете се понесоха в галоп.

— Тръгвайте! — изкрещя Хъмфри и се затича към коня си.

Каруцата заподскача по неравната земя и конете се понесоха право през скупчилите се монаси. Те се разпръснаха. Двама се опитаха да се вкопчат в нея, докато минаваше покрай тях. Единият отхвръкна встрани, ударен от колело. Другият остана вкопчен няколко секунди, преди да бъде отхвърлен, след като каруцата се удари в голям камък.

Рицарите се метнаха на конете и ги пришпориха, като оставиха кръвта да изтича от тялото на убития от Еймър човек пред църквата. Качулката на Робърт се беше смъкнала при спречкването и когато той хвана юздите и се метна на коня, погледът му срещна този на игумена. Старият човек не го позна. По лицето му се четеше само безпомощен гняв.

Робърт препусна бързо след Рицарите на Дракона. Отпред каменният блок в каруцата се тресеше от неравния път. Пред очите на Робърт изникна образът на дядо му. Черните му очи гневно проблясваха.