Робин Йънг
Бунт (30)

27

Робърт отпи голяма глътка от меха и усети как топлината на виното залива гърлото му. С наближаването на зимата тук, на северозапад, беше станало по-студено. Небето отвъд завесата от дървета се синееше, сковано от мраз. Чистотата на въздуха му напомни за Карик. Беше толкова различен от изпълнения с миризми и гъмжащ от хора Лондон.

Робърт прибра меха в торбата, облегна се на седлото и остави Хънтър сам да избира къде да стъпва по изровената пътека. Клоните на дъбовете и сребристобелите брези бяха почти голи, а земята — покрита с гъст килим от гниещи листа. Около него между дърветата се движеха хора, коне и каруци, следващи коловозите в пръстта, направени от много мъже, минали преди тях.

След изминалите шест дни, откакто напуснаха Честър, той се изненада от спокойствието в района, през който пътуваха. От разказите на баща му за диви планини и скалисти равнини, за хълмове, брулени от бурни ветрове, и крайбрежие, заливано от непрестанни дъждове, си беше представял нещо съвсем различно от зелената хълмиста земя, която се разгръщаше бавно пред него. Нямаше голи върхове, нито спускащи се стремглаво водопади, а само хълмове, които като кокалчетата на пръсти се подаваха от леката мъгла над горите в далечината. Не се оплакваше, но макар че Хънтър се поправяше учудващо добре от раната и беше по-силен, отколкото беше очаквал, той се стараеше да не пресилва много животното. Ядът от Еймър де Валънс за мръсния номер, който му беше изиграл на полето за упражнения, не беше намалял, но сега нямаше как да му го върне след неразборията в двореца във връзка с бунта в Уелс.

Значението, което кралят придаваше на станалото в Уелс, личеше от факта, че много от командирите, пехотата и провизиите в Портсмът, предназначени за Франция, веднага бяха пренасочени. Беше оставил сенешалът на Гаскония да води намалената флота към Франция, за да предприеме операция по задържане на противника, и беше избрал базите си за настъплението — една в Кардиф, а другите в Брекън и Честър. Атаката в три направления трябваше да удари бунтовниците от всички страни. Според започналите да пристигат скоро многобройни съобщения, всяко по-отчайващо от предишното, из цял Уелс английските крепости бяха обсадени, градовете изгорени и чиновниците избити. Въстанието, започнато на север от Мадог ап Луелин, беше разпалило пламъка на бунта из цялата страна — от Конуи и Карнарвън до Гуент и Гламорган.

Внезапната смяна на противника не разколеба Робърт и той беше зачислен в кралската дивизия с тримата рицари и петимата оръженосци, които беше довел от Есекс, и шотландските си придружители. За негова радост там не бяха нито Еймър де Валънс, нито Джон Комън. Уилям де Валънс, участник в много военни походи на Едуард, оглавяваше дивизията, която беше тръгнала от Кардиф, и синът му беше с него. Междувременно Джон Комън беше изпратен да служи във Франция заедно с група шотландски благородници. По време на пътуването от Уестминстър братът на Робърт непрекъснато пускаше шеги каква съдба може да го сполети сред враждебните, чужди земи.

В Честър кралският отряд, състоящ се от над шестстотин копия, беше увеличен с тълпи от пехотинци, дошли от Шропшър и Глостършър. Те бяха последвани от седемдесет опитни стрелци с арбалети и голяма пехотна част от Ланкастършър, водена от един надут много дебел кралски чиновник — Хю Кресингам, който вече на три пъти беше принуден да сменя конете, уморили се под тежестта му. Оттам авангардът на войската от няколко хиляди души прекоси границата и навлезе в Уелс. Множеството от мъже се проточи в дълга колона, която запълзя, бавна и лъскава като намазана с масло, през околния пейзаж.

Отрядът беше разделен на по-малки бойни части, които се движеха с различна скорост и се бяха разпокъсали по протежение на пътя. Робърт и хората му бяха поставени под общото командване на Джон де Варен и графа на Линкълн. Графът беше станал свидетел на първите военни действия в тази война, когато уелсците в неговия район в Денби се бяха вдигнали, принуждавайки го да бяга в Англия. В този отряд беше и Хенри Пърси заедно с Хъмфри де Бун. Робърт го научи с изненада, защото бащата на Хъмфри беше на юг, начело на настъплението от Брекън, но по време на похода Хъмфри му довери, че баща му и кралят искали той да се докаже в тази война.

Робърт чу надменния глас на Хенри Пърси отпред и забеляза как лордът се провря с коня си между другите, за да застане до Хъмфри.

— Дядо ми ще даде заповед за почивка. Нататък теренът става по-труден.

Робърт дръпна юздата на Хънтър и подкара по-бързо коня, оставяйки брат си в недоумение зад себе си. Когато застана редом с рицарите, те прекъснаха разговора и се огледаха.

— Ще спрем горе на този хълм — каза му Хъмфри и кимна с глава към пътеката между дърветата, която беше започнала да става по-стръмна.

— Ти ли каза, че пътят става по-труден?

— Според дядо ми — отвърна Хенри.

Хъмфри посочи Хънтър.

— Как се справя?

— Мисля, че ще издържи още два часа. — Той погали коня по врата и забеляза, че Хенри извърна глава. Студените му очи недвусмислено показваха липса на интерес. Без съмнение конят изобщо не го интересуваше, след като беше получил десетте лири от Едуард за облога. Робърт още го беше яд на брат му за това. Като деца дързостта на Едуард го забавляваше, но тук тя му се струваше безразсъдна и ненужна.

Пътят стана още по-стръмен и конете трябваше да полагат по-големи усилия. Дъбовете отстъпиха място на брези и ясен.

— С това темпо ще стигнем Конуи по Коледа — каза Хъмфри, облегна се на седлото и подуши зимния въздух.

— И ако е рекъл Бог, да се върнем по Великден в Уестминстър с короната — добави с мрачна усмивка Хенри.

Хъмфри го погледна, но лордът, изглежда, не забеляза.

— Крал Едуард се надява да намери короната у бунтовниците? — попита небрежно Робърт, като се стараеше да прикрива любопитството си. — Ценна ли е?

Отпред се чуха възгласи, когато авангардът стигна билото на хълма.

— Време е за почивка — каза Хъмфри.

Робърт потисна желанието си да разпитва повече приятеля си. При пътуването през безкрайните гори имаше много възможности за разговори и на няколко пъти бе чул да се споменава за короната на Артур. Беше попитал Хъмфри за нея, обаче рицарят любезно, но твърдо отклоняваше разговора в други посоки. Това беше накарало Робърт да си спомни за частната сбирка преди месеци в някогашните покои на крал Хенри в нощта на пиршеството. Тогава беше усетил, че съществува някаква връзка между тези мъже извън техните титли и богатство. Беше предположил, че в нея не бяха посветени всички благородници в английския двор, че е нещо, свързано с щитовете с драконите, които не беше виждал от турнира насам. Продължаваше да мисли, че короната има някакво по-голямо, скрито значение, което стои зад набързо организирания през декември военен поход. Баща му беше разказвал с неясни, накъсани фрази за службата си в Уелс през зимата — за снежните виелици и жестокия студ, който може да убие човека през нощта, за вълците, които се събират след битка, промъквайки се, преди победителите да са си отишли, за да разкъсат със зъби още топлата плът, докато не е замръзнала. Това, изглежда, беше нещо повече от обикновено потушаване на бунт. По-скоро беше нещо лично за краля и рицарите му, накарало ги да рискуват в такива условия. Нещо, което беше направило по-възрастните мъже мълчаливи и замислени, а техните синове — неспокойни и нетърпеливи.

Дочул отпред изненадани гласове, Робърт извърна поглед от Хъмфри, за да разбере причината. Пред тях хълмът се спускаше рязко надолу към долина, където дърветата се издигаха в непробиваема преграда от голи клони на върби и ясен, дебели тисове, бодлива зеленика и високи борове между тях. Тя заприлича на Робърт на Селкъркската гора, която се простираше като огромно тъмно петно от шотландската граница до Карик на запад и Единбург на изток. От всички страни на долината като вълни се издигаха хълмове. Гъстата гора стигаше почти до върховете им, където отстъпваше пред скалисти хребети. Гледката на гора, която се губи в зеленикава мъгла в далечината, беше твърде впечатляваща, но още по-поразителна беше широката просека, прокарана право през нея. Беше като разсичаща я сива рана, следваща очертанията на терена, и нейната пустота контрастираше рязко със зелените лесове, които покриваха по-голямата част на кралството Гуинед.

Тук, простряло се пред очите му, беше доказателството за един невероятен труд.

— Може би не до Великден — каза тихо Хенри, загледан с присвити очи в хоризонта.

Мъжете слязоха от конете и се пръснаха между дърветата по билото на хълма, за да освободят място на другите, които идваха отзад. Слугите вадеха храна и пиене за рицарите, а конярите се погрижиха за конете — затягаха колани и наместваха седла. След като остави Хънтър на грижите на Нес и стюарда си да разпредели между тях храната, Робърт изпъна крака и изпи чаша бира. Видя наблизо Джон де Варен и граф Линкълн да разговарят оживено с двама мъже в жълто-червени кожени брони. Когато Робърт забеляза извезаните на гърдите им златни кръстове, интересът му се засили. Мъжете носеха отличителните знаци на графа на Уорик, чийто отряд беше напуснал Честър преди този на Варен. В него беше жената на Уорик, синовете му и дъщеря му Хелина.

Това, че най-високопоставените водеха със себе си семействата си, не беше нещо необичайно. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи походът. Благородниците дължаха на Едуард само четиридесет дни служба, но обикновено след този период се сключваха нови договори и никой барон не се осмеляваше с лека ръка да изостави краля по средата на една война, каквито и да бяха правата му. Жените и децата щяха да бъдат настанени в Конуи заедно с готвачи, шивачи, лекари и свещеници. Войската се придружаваше и от други, непоканени от никого, но добре дошли за мнозина хора. Сред тях имаше монаси, продавачи на индулгенции, музиканти и проститутки, за които армията беше подвижен източник на пари.

Джон де Варен спря да говори и се огледа. Видя внука си и му кимна да се приближи заедно с Робърт и Хъмфри.

— Какво има, сър? — попита Хенри, когато тримата наближиха.

— Ариергардът на Уорик е забелязал дим в гората отпред. Техният отряд бил стигнал много далече пред тях, за да се връща и да предприема разузнаване, затова неговите съгледвачи са ни изчакали. Искам да хвърлиш едно око, Хенри. — Варен кимна към Хъмфри и Робърт. — Идете с него. Вероятно са бракониери или разбойници. Но не сме много далеч от Денби, където е бил нападнат Линкълн.

Графът мрачно кимна.

— Бунтовниците погубиха много от хората ми. Те са голяма сила, повечето са въоръжени с копия, но някои използваха и къси лъкове.

— Трябва да сме благодарни поне на тази милост — промърмори Варен. — Пембрук е изправен пред мъжете на Гуинед и техните дълги лъкове. Бог ми е свидетел, че няма по-смъртоносно оръжие от лъковете — каза той и се обърна към внука си: — Докладвай ми, каквото откриеш, Хенри. Ако врагът е тук, ще го нападнем. Не искаме някой да препречи пътя ни за връщане към дома.

След като изслушаха съгледвачите на Уорик, които описаха къде бяха видели дима, тримата се върнаха при хората си. Когато Робърт му обясни задачата, Едуард започна да мърмори, но допи на един дъх чашата си и се метна на седлото заедно с тримата рицари и единадесетте оръженосци, които съставляваха групата на Робърт. Нес разгърна пряпореца на Робърт и групите от общо четиридесет и осем души преминаха на коне през тълпата от войници, за да излязат на прокараната от дървосекачите просека, която прорязваше покритата с гори долина.