Робин Йънг
Бунт (71)

68

Робърт Брус и Джон Комън стояха един срещу друг и се гледаха с очи, пълни със заплаха. Около тях кръглата зала на замъка Пийбълс беше пълна с хора чак до облицованите с дърво стени. Атмосферата беше напрегната и взривоопасна. По сламения покрив плющеше дъжд. Между проблясващите от време на време светкавици през процепите на капаците на прозорците трещяха гръмотевици. Въздухът беше напоен с пот, горещ дъх и остра миризма на влажна кожа от мокрите наметала на мъжете.

— Аз предупредих Брус! — извиси глас Комън, за да заглуши бурята. — Предупредих го да не нападаме толкова близо до стените на Роксбърг, но той не ме послуша.

— Значи ти провали атаката просто за да докажеш, че си бил прав, така ли? — попита Едуард.

Джон Комън презрително се изсмя. Обърна се към рицарите от Баденох и Галоуей, застанали зад него:

— Не съм знаел, че братята Брус ме мислят за толкова могъщ, че да привиквам осите от дърветата! — Усмивката му изчезна, когато отново погледна Робърт. — Ти и брат ти знаете много добре какво се случи и защо се забавихме. — Той хвърли бърз поглед към лорд-стюарда и епископите Уишарт и Ламбъртън, които се опитваха да въдворят ред. — Загубих десет мъже и пет коня, дявол да го вземе! Кажете ми, какво трябваше да направя?

— Можеше да поставиш на пост по-опитен наблюдател — каза студено Александър Ситън. — Ако твоят човек беше огледал по-внимателно поста си, щеше да види гнездото и да избере друга позиция.

— Фъргъс плати за грешката си с живота си — отвърна гневно Комън.

— Както и дузина от моите хора — каза Робърт, без да сваля очи от своя колега пазител.

— Според мен трябва да признаем, че никой няма вина за провала на атаката — рече с твърд глас Джеймс. Лорд-стюардът явно беше отегчен от спора, който продължаваше вече почти час, без да се стигне до решение.

— Не съм съгласен, лорд-стюард — обади се застаналият до Комън Дънегол Макдуъл. — Ако бяхме постъпили така, както предлагахме сър Джон и аз, и нападнехме английските каруци с провизии по-надолу по пътя, тогава дори и да ни беше сполетяло същото нещастие, щяхме да имаме време да ги преследваме. Обаче бяхме много близо до стените на Роксбърг, за да рискуваме. — Той изгледа Робърт. — Това беше обяснено на Брус, но отказваше да се бие, ако не приемехме неговия план. Нямахме друг избор и се съгласихме.

— Лъжеш, кучи син такъв! — изрева Едуард, пристъпи към Макдуъл и посегна към меча си, но ръката му остана във въздуха.

Видял взривоопасната атмосфера след провала на атаката, лорд-стюардът беше наредил да не се внася оръжие в залата, където беше свикано събранието.

Робърт се изправи пред Едуард и така яростно го изгледа, че той отстъпи назад, но продължи да стиска зъби и да гледа заплашително Макдуъл, който беше готов да се бие. В спора се намесиха и други и започнаха да си разменят обиди. Отвън светкавиците продължаваха да проблясват почти непрекъснато.

— Настоявам Робърт Брус да бъде свален от поста! — извиси глас над общата глъчка Макдуъл. — Не става за пазител!

Много хора около него бурно изразиха съгласието си.

Обаче най-силен беше гласът на Гилбърт де ла Хей. Откритото лице на лорда, оградено от кичури руса коса, беше строго.

— Според мен стана ясно, че сър Робърт и сър Джон не могат да работят заедно в полза на кралството. Мисля, че трябва да се свържем със сър Уилям Уолъс и да го помолим да се върне. Знаем, че примирието между Англия и Франция не включва Шотландия — каза той и погледна Ламбъртън, който мълчеше. — От каква полза ни е сър Уилям сега в чуждия двор? Хайде да го извикаме у дома, където е нужен. През новата година англичаните ще дойдат за нас. Трябва да се изправим единни срещу тях.

— Тъкмо заради това примирие сър Уилям се налага да остане там, където е — отвърна Джеймс. — Ако искаме да осигурим чужда подкрепа за каузата ни, трябва да поддържаме силно присъствие в чужбина. Съюзите могат да се променят, всички сме го виждали. Не трябва да губим надежда. Не още.

Джон Комън, изглежда, дори не чу какво си казаха двамата. Продължаваше да гледа Робърт с очи, пълни с омраза.

— Съгласен съм с Макдуъл. Брус трябва да бъде сменен. Заради неговия безразсъден план загубихме не само хора. Той позволи на англичаните да доставят половината провизии на гарнизона в Роксбърг. Сега ще издържат по-дълго обсадата, може би дори докато на север дойде крал Едуард, за да им помогне. Кой знае — продължи той, повишавайки глас срещу презрителните подвиквания на хората на Робърт, — може пък нарочно да е искал нападението ни да се провали? Може да е искал да помогне на гарнизона, та неговият стар съюзник крал Едуард да има база, от която да предприеме следващото си нахлуване в кралството ни?

Сред врявата, с която бяха посрещнати тези думи, отекна гласът на Робърт:

— Твоите безпочвени твърдения не могат да прикрият собствените ти амбиции, Джон. Искаш аз да си отида, за да можеш ти да поемеш контрол. — Гласът му, макар и силен, беше спокоен, но вътрешно най-много от всичко му се искаше да се хвърли върху човека пред него, който с възмутителните си обвинения омаловажаваше смъртта на достойните мъже, загинали в атаката, сред които беше и Уолтър. — Повдига ми се от това, че можеш да кажеш нещо толкова абсурдно, за да се добереш на всяка цена до властта за сметка на кралството ни.

— Абсурдно? — извика Джон, хващайки се за думата. — Наистина ли е толкова абсурдно, че те обвинявам в такова нещо, когато ти принадлежеше към кралския елит, свързан с неговата кауза с ненарушима клетва? Клетва, чието нарушаване се наказва със смърт?

Робърт поклати презрително глава, но при тези думи протестите стихнаха. Няколко души го погледнаха, въпросително сбърчили вежди.

Преди Робърт да успее да отговори, Джон Комън продължи и посочи съперника си, оглеждайки се наоколо:

— Ето един от онези мъже на крал Едуард, които той нарича Рицари на Дракона. Знам го, защото моят шурей, сър Еймър де Валънс, е един от тях. Преди време той ми каза, че Брус е бил приет в кралския орден. Как можем да имаме доверие в такъв човек? Как можем да рискуваме бъдещето на кралството ни с надеждата, че е прекъснал всички връзки със старите си съюзници?

Робърт усети погледите на много мъже, вторачени в него. Колко дълго Комън беше таил този довод в себе си като нетърпелива птица, настанила се върху яйце, за да го пази топло в очакване на подходящия момент то да се излюпи? Като се изключат най-близките му — брат му, двамата Ситън, Атъл и Мар — Робърт не беше споделял с никой друг приемането си в ордена. Видя, че Джеймс го гледа намръщен. Направи опит да се защити, но Дънегол Макдуъл го изпревари:

— Брус е предател! — извика капитанът на Галоуей сред настъпилата тишина. — Лъжец като онзи мръсник, баща си, и измамник като дядо си! Да бъдат проклети всичките!

Бурята, която се надигаше в залата, се разрази. Едуард се хвърли срещу Дънегол Макдуъл. Сграбчи го за гърлото и блъсна младия капитан в дървената стена. Мъжете от двете страни се втурнаха едни срещу други. Уишарт си проби път в центъра и изрева да запазят спокойствие.

Робърт се запромъква през тълпата към брат си, но някой го сграбчи отзад. Една ръка притисна гърдите му. По гласа разбра, че е Джон Комън. В следващата секунда видя пред очите му да проблясва метал, когато Комън опря кинжал в гърлото му. Робърт усети стоманата да притиска кожата му. В тълпата в отсрещния край на залата забеляза Джеймс Стюарт с бледо като платно лице. Беше вдигнал ръце, за да протестира, с отворена от ужас уста. За част от секундата Робърт осъзна колко привързан е стюардът към него. После почувства по-силно натиска на ножа и усети да го обземат едновременно гняв и страх. Комън се канеше да го убие. Копелето искаше да го убие още тук, в момента, пред очите на всички.

— Спрете, за Бога!

Мощният глас на Уилям Ламбъртън накара всички да спрат. Епископът на Свети Андрю застана по средата, гневен и изпълнен със закана. Очите му, едното синьо, а другото бяло, мятаха искри.

— Свали ножа, Джон Комън, или, кълна се в Господа Бога, че ще прокълна фамилията ти да върви право в пъкъла!

Комън не се помръдна. Робърт чувстваше как с всяко вдишване гърдите му се повдигат и опират в гърба му. След секунди Джон Комън отдръпна кинжала от гърлото на Робърт и отпусна хватката си. В другия край на залата, когато Мейл Камбъл го хвана за рамото, Едуард пусна Макдуъл. Макдуъл се смъкна покрай стената, като се мъчеше да си поеме дъх. Робърт се отскубна от Комън.

— Събранието се закрива — каза Джеймс Стюарт. — Приберете се всички по стаите си. Ще се върнем, когато страстите се охладят — каза с дрезгав глас стюардът.

Робърт си проправи път през тълпата и излезе навън, следван от хората, които говореха на висок глас, за да се чуват в проливния дъжд. Над струпаните дървени сгради в широкия вътрешен двор на замъка небето беше като наранено от натежали от дъжд облаци, озарявани от време на време от светлината на светкавиците. Преди два дни от изток бяха дошли типични за края на лятото бури. Земята беше прогизнала от поройните дъждове и всички трапища и дупки се превърнаха в дълбоки локви. Робърт зашляпа през тях, нахлупил качулката на наметалото си, отправяйки се към стръмната пътека, която тръгваше от двора и се спускаше надолу. Под него се бяха сгушили градските сгради, сред които сега бяха шатрите и конете на хората, дошли в Пийбълс за събранието. Градът се намираше на трийсетина мили от Роксбърг в стръмна клисура сред Селкъркската гора, чиято потискаща тъмнина го обграждаше от всички страни. Дърветата, огъвани от бурята, бяха като развълнувано зелено море. Докато слизаше надолу по пътеката, до Робърт стигаха гласовете на хората му, които продължаваха да спорят. За него те бяха неразбираеми и без значение както вятъра, който духаше, защото главата му беше пълна с образи, засенчващи всичко друго. Видя лицето на Джон Комън, посиняло от решимост да го унищожи. Образът беше последван от несигурността, която забеляза в очите на Джеймс Стюарт, когато Комън беше казал за клетвата му пред крал Едуард. Продължи да крачи в бурята надолу към града, оставяйки замъка зад себе си, но обвиненията на Комън не го напускаха. Все така упорито го следваха и кънтяха в главата му.

Свързан с неговата кауза с ненарушима клетва. Как можем да имаме доверие в такъв човек?

Наистина как биха могли? Никой, дори брат му, не знаеше, че беше помогнал на Рицарите на Дракона да вземат Камъка на съдбата от абатството в Скун. Това беше бреме, което той носеше сам. Казваше си, че ако в онзи ден беше отказал да помогне на Хъмфри и на другите да откраднат камъка, те щяха да го вземат и без него и той нямаше да може да им попречи, но от това не му ставаше по-леко. Независимо от стореното, за да помогне за освобождаването на кралството му, независимо колко английски обози беше нападнал, колко шотландци беше събрал под знамето си и колко стъпки беше извървял по пътя към трона, той никога нямаше да забрави, че най-голямото предизвикателство към съдбата беше тъкмо престъплението, което беше извършил.

Няма трон.

Този факт се виждаше ясно като фар, който блести пред очите му. Накъдето и да погледнеше, винаги го виждаше. В онзи ден, деня на изневярата на Катрин, Александър му беше казал, че трябва да започне да вярва, че може да бъде крал. Лордът си мислеше, че Катрин е причината, която го спира, и може би до известна степен това беше вярно. Може пък да си беше мислил, че е достоен единствено за една покварена прислужница. Обаче истинската причина, поради която той вървеше към трона със стаено в очите съмнение, беше стореното в онзи ден в Скун в сянката на хълма, където някога почувства духовете на прадедите си.

Беше толкова вглъбен в мислите си, че не забеляза шестте фигури, които се изкачваха нагоре по пътеката и за малко щеше да се блъсне в тях. Четирима бяха рицари от Карик. С ритници и ругатни те водеха помежду си двама души, които се препъваха по пътеката, не виждаха заради качулките, нахлупени на главите им. Чуваха се сподавени протести.

Като ги видя, Робърт спря с Едуард, Александър и другите зад него.

— Сър Робърт! — провикна се един от рицарите и в същия миг над тях изтрещя гръмотевица. — Заварихме тези мъже да се опитват да влязат в стаята ти. Твърдят, че те познават, но отказаха да си кажат имената.

При тези думи пленниците започнаха да се дърпат.

Робърт долови, че споменават името му.

— Махнете им качулките.

Когато рицарите се подчиниха, показаха се зачервените и гневни лица на двама млади мъже. Бяха облечени в туники и мантии от синьо сукно, измокрени и мръсни, но видимо от добро качество. И двамата имаха колани за мечове, но оръжията им ги нямаше, явно взети от рицарите. Единият, който изглеждаше няколко години по-стар от другия, беше нисък и набит, с четвъртито лице, червеникава брада и къдрава руса коса. Другият беше висок и мускулест, с дълга до раменете черна коса и младежко лице. Двамата се вторачиха в Робърт и гневът им се смени с почуда.

За момент и Робърт се вгледа с недоумение в тях, но после чу, че застаналият до него Едуард радостно извика. Изведнъж позна и двамата.

Рицарите от Карик се отдръпнаха колебливо от пленниците, когато видяха, че Робърт и Едуард се втурнаха към тях и четиримата мъже започнаха да се прегръщат и да се смеят, а очите им заблестяха от радост под дъжда. Александър Ситън погледна въпросително Кристофър и поклати глава, когато видя, че братовчед му е не по-малко озадачен, а Джон от Атъл, Гартнет от Мар, Нийл Камбъл и другите наблюдаваха изненадани.

Робърт се отдръпна от чернокосия младеж и с изумление го огледа от главата до петите.

— Господи, Нийл, та ти си висок почти колкото мен! — Той погледна към Томас, който се отдръпна, смеейки се, от яката прегръдка на Едуард, развеселен от бурното посрещане. Робърт не беше виждал по-малките си братя години наред, защото по настояване на баща им бяха останали на обучение в земите на клана Брус в Антрим през цялата война. Гледаше ту единия, ту другия, изненадан от това колко красив беше станал Нийл. Имаше лицето на майка им с изпъкналите скули и дълбоките черни очи, които гледаха добродушно и леко закачливо. Томас беше понапълнял и в лицето и фигурата приличаше повече на баща им.

Робърт се обърна към мъжете зад него и се усмихна.

— Елате да се запознаете с братята ми!

Джон от Атъл пристъпи напред и погледна, клатейки глава, Нийл.

— Ти ще трябва да си бил на не повече от осем или девет години, когато те видях за последен път, господин Нийл. На колко си сега? Шестнадесет? Седемнадесет?

— Осемнадесет — отвърна Нийл с гордостта на младеж на прага на възмъжаването.

Двамата мъже бяха приветствани сърдечно от братовчедите Ситън и Нийл Камбъл.

Когато представянето свърши, Робърт посочи надолу по пътеката:

— Хайде да продължим срещата някъде на сухо. — Той се обърна към четиримата рицари, довели братята му: — Погрижете се да се приготви храна за скъпите ми гости.

Рицарите се отправиха бързо надолу по пътеката, следвани от останалите.

Докато вървяха, Робърт погледна Нийл, изненадан от промяната в брат си и изпълнен с радост. Искаше му се да прегърне младия мъж през раменете, но го спря някакво неудобство от многото години, които бяха прекарали разделени, и от всичко, станало през това време. Имаше хиляди въпроси, но се сети първо за един, най-лесния.

— Защо, за Бога, не си казал името си на хората ми? Ако беше обяснил кой си, нямаше да се отнесат така грубо с вас.

— Не знаехме на кого можем да се доверим — отвърна Нийл, поглеждайки към Томас, който вървеше между Робърт и Едуард. — През последните няколко години чухме много слухове и трудно ставаше ясно кой срещу кого се бие. — Хвърли бърз изпитателен поглед на Робърт.

Той подозираше, че братята му също щяха да го питат за много неща. Някои от отговорите щяха да бъдат трудни.

— Как разбрахте, че ще бъдем в Пийбълс?

— Когато корабът ни пристигна, отидохме първо в Търнбери — отвърна с дрезгав глас Томас. — Сър Андрю Бойд ни позна. Каза ни, че си в Гората и се биеш с англичаните. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно ставаше да открием следите ти.

Групата мина през външната ограда на замъка. Робърт и хората му се бяха настанили в една странноприемница наблизо. Минаха през портата и Робърт ги поведе към нея.

— Не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Аз пък не мога да повярвам, че си пазител на Шотландия — каза Нийл — Защо не ни изпрати вест?

Когато стигнаха странноприемницата, изградена от дървени греди, Робърт изчака един от рицарите, който стоеше на пост отвън, да отвори вратата.

— През последната година се случиха много неща. Не ми достигат хора.

— Чул ли си нещо за баща ни? — попита Томас, влизайки след Робърт в сградата. — Къде е той? Ами Александър? Още ли е в Кеймбридж?

— Достатъчно! — обади се развеселен Едуард, преди Робърт да успее да отговори. — Настоявам вие първи да ни кажете новините си.

Когато влязоха в голямата стая, в която спеше с хората си, Робърт кимна на Едуард, благодарен за прекъсването. Свали мокрото си наметало и го подаде на Нес, който при влизането им се надигна от едно столче край огнището.

— Защо дойдохте? — попита ги Робърт. Забеляза, че Нийл и Томас се спогледаха.

— Замъкът на нашия наставник беше разрушен — отвърна мрачно Нийл. — Беше изравнен със земята от рицари на сър Ричард де Бърг.

— Графът на Ълстър? — Робърт си представи голямата каменна сграда край реката, заобиколена от зелени поля, окъпани от дъжда. Видя в отсрещния край на стаята как лицето на Едуард помръкна и предположи, че той също си спомня дома на ирландския лорд, който беше обучавал и двамата. — Защо е направил това графът?

— През последната година хора под командата на сър Ричард обикалят из северната част на Ирландия — отвърна Томас. — Обаче ние научихме това едва преди няколко месеца, когато започнаха да претърсват Антрим. Когато пристигнаха при нас, нашият лорд отказа да ги пусне да влязат, но те си пробиха път със сила. Бяхме принудени да напуснем, за да не бъдем убити, докато претърсваха замъка. След като не намериха нищо, те го подпалиха.

— Казаха, че така ще знаят къде вече са претърсвали — обясни намръщен Нийл.

— И какво търсеха? — попита Едуард.

— Казаха ни, че търсят една реликва по искане на крал Едуард.

Робърт усети как нещо го преряза в гърдите.

— И каква е реликвата?

— Нарекоха я Тоягата на Малахия — отвърна след кратко мълчание Нийл.

Когато Робърт се отправи нагоре по пътеката, вече се стъмваше. Следобед бурята стихна, но ниско надвисналите над замъка облаци продължаваха да се гонят. Локвите, с които беше покрита земята, потрепваха на бледата светлина. В продължение на два часа беше слушал заедно с хората си разказа на братята му за събитията в Ирландия и главата му беше изпълнена с мисли за откриващите се възможности. Сега, след като беше взел решение и изкачваше пътеката, се чувстваше напрегнат като светкавиците, които продължаваха от време на време да проблясват на хоризонта. Стига вече политика. Нямаше да чака повече. Ако всяко нещо си имаше времето, сега неговото време беше дошло.

Ръждивите отблясъци на запалените факли осветяваха очертанията на кръглата зала, по чиито дървени стени все още се стичаше дъждът. Отвън, с лица, осветени от факлите, стояха на пост рицари с герба на лорд-стюарда на туниките си. Някои от тях кимнаха, когато Робърт приближи. Вятърът развя черната му коса и мантията с герба на Карик. Един от рицарите отвори вратата и Робърт влезе.

В залата беше топло и пламъците на факлите заиграха от нахлулия заедно с него вятър. Когато вратата се затвори зад гърба му, погледът на Робърт се спря на трима души, насядали около дълга маса в дъното на просторното помещение. Веднага прекратиха разговора, чули стъпките му да отекват глухо по дървения под.

— Надявам се, че брат ти е престанал да се зъби — каза студено Уишарт. Епископът поклати решително глава. — Нещата не могат да продължават така, сър Робърт. Не могат! Едуард трябваше да бъде набит с камшик, че се нахвърли по този начин срещу Макдуъл. Същото трябваше да понесе и Комън за действията си срещу теб.

— Робърт! — поздрави го Джеймс Стюарт, надигна се от мястото си и хвърли предупредителен поглед на Уишарт. — Моля те, седни с нас — той му посочи масата, на която имаше кана с вино и няколко чаши.

Робърт поклати глава.

— Благодаря ти, но няма да сядам.

— Обсъждахме възможността епископ Ламбъртън да стане трети пазител — рече рязко Уишарт, който, изглежда, не забеляза как Джеймс се намръщи при отказа на Робърт. — За да посредничи между вас двамата.

Робърт погледна седналия до епископа на Глазгоу Уилям Ламбъртън. Младият духовник го изучаваше със странните си очи.

— Мисля, че това е разумен избор, Ваше преосвещенство — каза Робърт. — Но аз ще се откажа от поста.

При тези думи Джеймс се изправи.

— Ще се откажеш? — Лицето му изразяваше едновременно изненада и гняв. — Защо? Заради Джон Комън? — Той изгледа изпитателно Робърт. — Умолявам те да размислиш. Помисли за бъдещето, Робърт. Помисли какво рискуваш с това свое действие.

— Не той е причината, поради която се отказвам от поста. — Робърт замълча за миг. — Джон Комън беше прав за едно — връзката ми с крал Едуард. — Това е връзка, която мисля, че мога да използвам в наша изгода. Може вече да сте чули, но тази вечер от земите ни в Антрим пристигнаха братята ми. Донесоха новини, които ми вдъхнаха надежда. Веднага щом мога, се връщам в Ирландия с тях.

— В Ирландия? — попита Уишарт. — За Бога, каква изгода за Шотландия ще можеш да намериш там?

— Нещо, което крал Едуард много желае. — Като кимна почтително на лорд-стюарда и двамата епископи, Робърт се обърна и се отправи към вратата на залата.

Когато я отвори, помисли си за Фион Макул и воините му, чиито подвизи знаеше наизуст от наставника си. Разочарован от реалността на войната в Уелс и измъчван от несигурното си положение в ордена на Рицарите на Дракона, той беше пропъдил от мислите си спомена за тези разкази от детството, приемайки ги за илюзорна надежда на младостта. Сега му се предлагаше да търси съкровище, което можеше да определи съдбата на едно кралство, и така щеше да поправи грешката си. Когато излезе навън в тъмнината на пътеката, Робърт се усмихна.

* * *

Афраиг излезе във ведрото утро и бледите й, воднисти очи премигнаха срещу слънцето. Късно през нощта бурите, дошли преди няколко дни от изток, заради които по хълмовете потекоха реки от дъжд, отминаха. Виещият вятър стихна до шепот, сивото небе отстъпи място на ясна, синя зора, а бурята подгони разпокъсаните облаци на запад към Арън.

Земята, искряща от роса, беше покрита с клонки и слама от покрива, откъснат от халата, макар че хълмът, надвиснал над жилището й, я предпази от по-голямата беда. Зашепна благодарности към боговете на въздушните стихии и се наведе да вдигне ведрото, което беше оставила отвън да се пълни от дъжда. В този миг погледът й се спря на нещо, което лежеше на земята под дъба, полускрито от боклуците, запратени от бурята. Беше една сбъднала се съдба, паднала през нощта.

Афраиг се изправи и тръгна през мократа трева. Острите листа бодяха босите й крака. Наведе се, старите й кокали запротестираха, а дрипавото наметало се нагъна около нея. Отмести внимателно ръждивите листа настрани и отдолу се показа решетка, сплетена от бели като кости клонки. Вътре покритото с плесен въже беше вързано на примка — същината на проклятието на свети Малахия. Протегна пръсти да докосне изсъхналото дърво. Дишането й се ускори, когато се вгледа в прокъсаната връв, на която толкова дълго време се беше държала съдбата на стария лорд. Погледна нагоре към шумолящите листа и видя парче връв да се вее безцелно между по-високите клони. Близо до него леко се полюшваха на вятъра други решетки, изплетени от клони. Погледът на Афраиг се спря на една от тях. Краищата й бяха кафяви и здрави. Вътре един венец от пирен и зановец, окачен на връв, се поклащаше в златистата светлина.