Робин Йънг
Бунт (29)

26

Във вътрешния двор на лондонския Тауър, близо до овощните градини, се беше събрала група млади мъже заедно с конете. Загърнати плътно със зимните си плащове, с окаляни ботуши за езда, лица — зачервени от студа. Неколцина носеха на ръцете си върху дебели ръкавици хищни птици, завързани за каишки. Рицарите носеха пъстри големи соколи от Светите земи, а оръженосците — сиви соколи. Между мъжете сновяха няколко момичета с прогизнали от влагата поли. Вятърът развяваше мантиите им и разпиляваше ръждиви листа от купчините, които слугите в овощните градини се опитваха напразно да съберат. Небето над Лондон беше надвиснало ниско, натежало от тъмни облаци, и заплашваше с още дъжд.

След спокойното септемврийско небе есента беше пристигнала със силни ветрове, докарали продължилия цяла седмица проливен дъжд, който направо удави във вода графствата на Англия. Темза излезе от коритото си, наводни редица кланици и заля улиците с кървава мътилка. Работниците в крепостта Тауър бяха заети да отстраняват теч в спалнята на краля, където дъждовната вода съсипа един килим, който принадлежеше на Елинор. Повреденият килим беше най-малката грижа на краля, защото бурята беше връхлетяла южното крайбрежие тъкмо когато първата половина от флота му беше отплавала за Гаскония. Коварният вятър издуха половината отплавали кораби обратно в Плимът. Лошото време не беше единствената пречка пред придвижването на Едуард към Франция и към неговия настроен за война братовчед. След пролетната сесия на парламента кралят се беше обърнал към църквата да финансира кампанията му, но беше установил, че духовниците не искат да отворят ковчежетата си за неговата кауза. Когато Едуард заплаши да ги обяви извън закона, старши свещеникът на катедралата „Свети Павел“ отстъпи пред гневните му настоявания, но нямаше съмнение, че забавянето беше дало възможност на Филип да установи по-здрав контрол над Гаскония.

Чул кръшен смях, Робърт, който проверяваше дължината на юздите си, вдигна глава и се огледа. Зад него стояха две момичета и наблюдаваха как един слуга гони с метла разпилените листа. Едното, все още почти дете, бе със сива рокля под мантията, поръбена с хермелин около бледата й шия. Елизабет, най-малката дъщеря на краля, беше наследила дългите крака на баща си и черната коса на майка си, кичури от която се развяваха свободно изпод качулката, закрила лицето й. Докато Робърт ги наблюдаваше, Елизабет прибра нетърпеливо един кичур зад ухото си, наведе се и прошепна нещо на по-голямото момиче до нея, Хелина. Девойката имаше къдрава червеникавокафява коса, млечнобяла кожа и предизвикателно начервени бузи и устни. Върху ръката й в ръкавица беше кацнал малък сокол чучулигар с разрошени от вятъра криле. Червенокосото момиче, дъщеря на графа на Уорик, беше обещана на високопоставен рицар от кралския двор, но сега Робърт не сваляше очи от нея въпреки тихите предупреждения на Хъмфри. С крайчеца на окото забеляза, че един млад мъж го гледа. Дългокракият червенокос рицар с намръщено лице беше братът на Хелина, Гай де Бочам, наследникът на Уорик. Робърт се обърна към коня си с рязко дръпване, скъси юздата.

— Готов ли си, сър Робърт? — попита приближаващият се Хъмфри. В едната си ръка високият рицар държеше малък мех с вино. Посочи към разкаляния двор, където бяха издигнати два кола. Между тях висеше тънко въже, а от него се поклащаше желязна халка, която не можеше да се види от това разстояние. — Помни, имаш право на два опита.

Робърт отвърна на закачливата усмивка на рицаря.

— Това прави един по-малко, отколкото имаш ти, сър Хъмфри.

Хъмфри, който не беше успял да наниже халката на колието си при своите два опита, присви очи при това предизвикателство, а няколко от рицарите се засмяха.

Застанал при оръженосците им, Едуард тупна Робърт по гърба, когато той сложи крак на стремето.

— Покажи на тези южняци от какво са направени шотландците, братко! — прошепна той.

Робърт се метна на седлото и стисна юздите, а Нес пристъпи напред и пристегна колана на коня. Беше красив, дорест, кавалерийски кон на име Хънтър — най-бързото и следващо всяка команда животно, което Робърт беше притежавал някога. Истинска радост беше да го язди. Обаче този добър нрав му струваше скъпо, защото коне от породата на Хънтър не бяха евтини и шестдесетте марки, които беше платил на търговеца, му се струваха огромна сума. Убедил се, че му е нужен подходящ кон, който да го отведе на война във Франция, той не обърна внимание на подмятанията на брат си, че яките жребци и кротките ездитни коне, които те бяха докарали от конюшните на дядо им, не могат да се сравняват с мощните бойни коне от френски и испански породи на английските рицари. След това Робърт се беше бръкнал по-дълбоко, за да купи нови дрехи за себе си и брат си, които да отговарят повече на лондонската мода. Скоро след пролетната сесия на парламента той беше приет на първата си аудиенция при краля, който приветства обещанието му да му служи във войната, както баща му и дядо му преди него. След това започнаха да канят Робърт на много кралски съвети и пиршества. Като започна да се движи в по-висшите кръгове на кралския двор, усилията да не се отличава от другите барони му се сториха на място.

Нес подаде на Робърт копието му и той го пое с ръката си, на която имаше ръкавица. Меката кожа беше още гладка, защото ръкавицата не бе употребявана, и затова трябваше да стиска по-здраво, за да държи дръжката на нужното място.

— Почакайте, сър Робърт! — чу се един момински глас от тълпата.

Робърт се огледа и видя принцеса Елизабет, на която галено викаха Бет, да размахва парче бяла коприна в ръката си. Изгледаше като част от воал. Забеляза как младата принцеса го пъхна плахо, усмихвайки се, в ръката на Хелина. Бузите на Хелина се зачервиха още повече и тя хвърли възмутен поглед на принцесата, но излезе колебливо от тълпата. Робърт усети стягане в гърдите, когато тя му подаде парчето плат и срещна погледа му. Соколът върху ръката й разпери криле, очаквайки да хвръкне, когато Робърт се наведе да вземе подаръка, а Бет се засмя и заръкопляска. Пръстите му се докоснаха до пръстите на Хелина и много му се прииска да не носеше ръкавици. Девойката се върна бързо в тълпата, свела глава, а той завърза ефирния плат за дръжката на копието, без да обръща внимание на гневния поглед, с който беше сигурен, че го гледа Гай де Бочам. След като се успокои и застана стабилно върху седлото, Робърт се обърна към далечните колове и сръга силно Хънтър в хълбоците.

Слугите в овощната градина спряха да я чистят, за да наблюдават как Робърт препуска в лек галоп през полето с вдигнато копие в ръка, преди да се понесе в пълен галоп напред. Разхвърча се кал, която изпръска новите му ботуши. Желязната халка бързо се показа и той съсредоточи погледа си в нея. Пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката, защото кожената ръкавица се плъзгаше по дървото, докато той летеше към стълбовете, а подареното му парче коприна се развяваше пред него. Замахна с копието секунда по-рано. Върхът му одраска железния кръг, но не влезе в него. Като остави малката халка да се клати бясно, Робърт профуча, ругаейки, покрай коловете. Накара Хънтър да забави ход, направи широк кръг и се понесе обратно през жвакащата кал към групата.

Хъмфри вдигна кожения мех.

— Остана още един опит! — провикна се той и се засмя, когато Робърт наближи.

— Хващам се на бас, че той ще успее при втория — каза Едуард и изгледа предизвикателно рицаря.

Хъмфри се засмя добродушно и поклати глава, но Хенри Пърси, внук на графа на Съри, кимна към Едуард.

— Приемам облога — каза набитият рус лорд и го погледна с мързеливата си усмивка. На китката му бе кацнал красив ястреб мишелов с нокти, забити в дебелата ръкавица. Хенри посочи с глава към Робърт, който накара Хънтър да спре.

— Десет лири, че няма да наниже халката.

Робърт погледна брат си и поклати едва забележимо глава при споменаването на сумата. Като изпълняващ длъжността лорд на техните английски имения в отсъствието на баща му той беше повикал трима рицари и петима оръженосци от Есекс да служат при него заедно с брат му и тяхната шотландска свита във войната с Франция. Беше длъжен да ги снабди с всичко необходимо за похода и неразумните облози бяха последното нещо, от което се нуждаеше.

Обаче Едуард не обърна внимание на погледа му.

— Дадено — каза той на Хенри Пърси.

Някои от останалите рицари заръкопляскаха одобрително в желанието си да стане нещо по-интересно. Заради забавянето се обучаваха от месеци и всяко разнообразие към обичайните упражнения беше добре дошло.

След като не можеше да се откаже, тъй като облогът беше направен, Робърт обърна коня си и зае изходно положение, стисна зъби и вдигна копието. Прогонвайки всичко друго от мислите си, той зачака онзи неповторим, чуден момент, в който всичко — конят под него, копието в ръката, погледът му към далечната халка — бяха на една линия. Когато той дойде, почувства го като тласък. Заби шпорите и Хънтър се понесе напред през средата на полето към коловете. Вятърът щипеше бузите му, но Робърт не сваляше очи от халката. Наведе се с насочено копие напред. Внезапно нещо бяло се стрелна напряко на пътя му и Хънтър рязко изви глава. Конят обърка следващата си стъпка и се наклони надолу, плъзгайки предните си копита в калта. Животното се стовари с бясна скорост на земята, а Робърт беше изхвърлен от седлото. Претърколи се няколко пъти, преди да спре, и чу как Хънтър изцвили от болка зад него.

След секунди Робърт се повдигна на ръце, като плюеше кръв и кал. Видя, че конят се мъчи да се изправи. Оръженосците му тичаха към него. Нес се насочи право към Хънтър. Едуард тичаше заедно с тях. Лицето му, което не изразяваше тревога, а гняв, беше обърнато към двама мъже и една жена, които се показаха в края на полето. Единият беше по-висок от другите, с прибрана назад лъскава черна коса и ъгловато лице. На китката на Еймър де Валънс беше кацнал бял сокол и гълташе парченце месо. Робърт си даде сметка, че бялото нещо, което беше подплашило Хънтър, са били размаханите крила на политналата птица.

— Какво си мислиш, че правиш, Еймър? — попита сърдито приближилият се Хъмфри, докато Робърт изтриваше кръвта от разцепената си устна.

— Мислех, че днес трябваше да пускаме птиците да летят — каза със спокоен тон Еймър, като продължаваше да гледа, без да скрива задоволството си. — Извинявам се, сър Робърт. Не съм искал да отвличам вниманието ви.

До него сестра му Джоан де Валънс леко се подсмихваше, полузакрила лице с ръката си, на която имаше ръкавица. Робърт премести поглед от Джоан към младия мъж до нея с бледа кожа и провиснала черна коса — новия й съпруг Джон Комън. Мъжът дори не си направи труда да скрие задоволството си. Беше застинало върху изпитото му лице.

Синът на лорда на Баденох беше пристигнал в Лондон преди два месеца заедно с баща си и други шотландски големци, извикани от Едуард да участват във войната с Франция заради английските си земи. Говореше се, че Комън, подкрепян от шотландските си другари, казал на краля, че никой от тях няма да участва в една чужда война, ако той не се придържа към условията на споразумението от Бъргхам и не остави Балиол да управлява кралството си без английска намеса. Робърт и другите рицари не знаеха дали кралят е приел тези условия. Ала знаеха, че малко по-късно в Тауър се бе състояла набързо организирана сватба на осемнадесетгодишния наследник на Комън и братовчедката на Едуард — Джоан, дъщеря на графа на Пембрук. От сближаването между двамата шуреи отношенията на Робърт и Еймър, който и без това продължаваше да се държи враждебно към него, станаха още по-хладни. Робърт чувстваше, че рицарите се дразнят от приятелството му с Хъмфри, но до този момент Еймър беше изразявал неодобрението си само с хапливи забележки, на които беше лесно да не обръща внимание.

Едуард се приближи към тримата, вбесен от евтиния номер, заради който брат му се беше наранил, а той беше изгубил бас.

— Ти пусна птицата нарочно, Валънс. Всички видяха — каза той и стрелна с поглед Джон. — Престани да се хилиш, Комън.

Джон Комън се намръщи, но преди да успее да отговори, Хенри Пърси се приближи, като галеше гърдите на ястреба си.

— Мисля, че всичко е в реда на нещата — каза той и премести поглед от Еймър на Робърт. — Ние се обучаваме за война. Мислиш ли, че на бойното поле няма да има нищо, което да отвлича вниманието ти?

Няколко от останалите закимаха в знак на съгласие, но Хъмфри поклати непреклонен глава.

— Това не е бойно поле. Тук има правила.

Робърт пое меха с вино, подаден му от неговите оръженосци, и изплакна окървавената си уста. Извърна се, когато чу Нес да го вика. Оръженосецът държеше юздите на Хънтър и се опитваше да помогне на изпадналото в беда животно.

— Мисля, че се е осакатил, сър.

Робърт се вгледа в разтревоженото лице на Нес, спомняйки си за парите, които беше платил за красивото животно, неговото най-добро оръжие за предстоящите сражения. Погледна Еймър и почувства как в гърдите му се надига гняв. Посегна към меча си с намерение да предизвика френския рицар, решен да възстанови загубата, но преди да успее да направи нещо, чуха вик.

Томас от Ланкастър тичаше през тревата към тях.

— В Уелс има бунт! — каза задъхан той, когато стигна групата. — Преди час пристигнаха пратеници. Кралят събира благородниците на спешен съвет.

— Бунт? — попита рязко Хъмфри. — Оглавен от кого?

— От човек на име Мадог. Баща ми казва, че той е братовчед на Луелин ап Грифит.

— Всички от рода на Луелин бяха пленени в последната война — обади се Хенри Пърси. — Крал Едуард се погрижи за това.

Томас сви рамене, продължавайки да диша тежко.

— Независимо кой е той, работата е сериозна. Карнарвън е превзет и другите замъци също са нападнати. Кралят трябва да предприеме незабавни действия. — Спря да си поеме дъх и погледна развълнуван Хъмфри. — У бунтовниците е короната на Артур.