Робин Йънг
Бунт (13)

10

Бордо се събуждаше. Камбанарията на катедралата заля със звън лабиринта от улички. От покривите се разлетяха птици и крилете им внесоха бяла бъркотия във ведрото синьо небе. Капаците на прозорците се разтваряха и се блъскаха във фасадите на магазините, в канавките се изливаха нощни гърнета, обущари, търговци на платове и ковачи, започвайки ежедневната си работа, си подвикваха груби закачки, които ехтяха из тесните улици.

Адам яздеше коня си през събуждащия се град, а звънът от камбаните на катедралата изпълваше ушите му. Почувства се странно, завърнал се в родното си място, след като толкова дълго беше прекарал в чужда земя. Градът изглеждаше необикновено обновен и пълен с обещания, а не място, познато му толкова, колкото собствената кожа. И все пак той знаеше всяка извивка и завой на тези улички, различаваше миризмите, които го посрещаха на всеки ъгъл, като вонята на кръв при кланиците до градските порти, острата миризма на пазара за добитък и възсоления полъх, който идваше от река Гарона. Времето беше меко, зимният вятър не толкова жесток, а тежестта на тайнствеността се беше смъкнала от плещите, позволявайки му да се наслаждава на всеки звук, който го поздравява, на всяка връхлитаща го миризма, на всеки дочут разговор или препирня, на които ставаше свидетел, без да мисли нито за опасността, нито за ползата от това.

Когато камбаните на катедралата млъкнаха, Адам пришпори коня си нагоре по улицата към внушителните стени на замъка, който се извисяваше над града. От кулите се развяваха знамена и флагове, изпъстряйки небето с разноцветието си.

Едно червено знаме, по-голямо от другите и избродирано с три златни лъва, привлече погледа на Адам, докато приближаваше портите. После стражите, облечени в добре ушити туники и цветни трика, го попитаха по каква работа идва и отклониха вниманието му. Слезе от коня и извади свит на руло пергамент от торбата, окачена на седлото, чиято кожа се беше замърсила от пътуването през Франция. Единият страж се вгледа в печата върху документа, докато другият го разпитваше. Отговорите му ги задоволиха, те се отдръпнаха встрани и го пропуснаха да мине под железните зъби на решетката.

Въпреки че беше рано, вътрешният двор на замъка беше пълен със слуги и придворни. Великолепието на сградите и пищните облекла на мъжете и жените, покрай които минаваше, го изпълваха с приятно усещане след дългата зима в Единбург, където се беше чувствал като корабокрушенец, изхвърлен на онази скалиста, черна планина, където вятърът непрекъснато виеше из залите на замъка и беше пълно с бледолики шотландци. Някакви мъже разгъваха дълги цветни знамена и ги окачаха на фасадите и той с изненада осъзна, че сигурно наближаваше Коледа. Мекото време, което се усещаше все по-осезателно, колкото по на юг отиваше, го беше заблудило, че приближава пролетта. Край него мина момиче с буйна кестенява коса, което пасеше три едри гъски. За момент Адам си позволи да се наслади на примамливото поклащане на младите бедра, преди да се отправи към конюшните. След като предаде жребеца си на един коняр, той се отправи към кулата в западния край на двора, от която се развяваше червеното знаме с трите лъва.

При входа на кулата го спряха други стражи и му зададоха още въпроси, но накрая го поведоха по една вита стълба към малка стая, където миризмата на тамян не можеше да притъпи острия мирис на прясна боя. Изчака, докато пажът, който го съпровождаше, почука на една врата. Когато тя се отвори, Адам забеляза вътре друг слуга, докато придружителят му влизаше. Отиде при единствения прозорец на стаята и надникна през решетъчното стъкло, което изкривяваше гледката на града под тях. Вратата се отвори и той се извърна в очакване, но пажът се отправи надолу по стълбите, без да каже нито дума и без по-нататъшни указания. Адам се подпря на стената, тъй като в стаичката нямаше мебели, а само един гоблен. На него се виждаше група млади рицари с червени щитове, украсени със символа, познат на Адам като герб на неговата фамилия — изправен на задните си крака златист дракон, обграден от огън. След известно време вратата отново се отвори и отвътре един мъж даде знак на Адам да влезе. Гостната беше ярко осветена от утринната светлина, която нахлуваше през сводестите прозорци. След сумрака в предишното помещение на Адам му бяха нужни няколко секунди, за да свикнат очите му със светлината. После забеляза мъж, застанал зад маса, отрупана със спретнато подредени купчини пергамент. Самият Адам бе висок доста над метър и осемдесет, затова реши, че това е най-високият човек, когото е виждал някога. Дългата му до раменете коса, прошарена тук-там от бели нишки, беше завита по краищата според модата, но ленената роба, боядисана в тъмносиньо, беше с проста кройка и не приличаше на пищните, украсени с ленти и коприна облекла на придворните му. Безупречно ушита, дрехата прилепваше плътно върху атлетичната фигура и беше пристегната с кожен колан, щампован със сребро. Лицето беше строго, с пепелява, късо подстригана брада около уста, която явно рядко се усмихваше. Само по гледащите втренчено сиви очи можеше да се гадае нещо за мислите на мъжа. Сега в тях се четеше явно нетърпение. Единият клепач беше леко спуснат — единственият по-характерен белег на иначе обикновеното лице. Адам забеляза, че сега това се набиваше повече в очи, отколкото преди двадесет и четири години, когато се бяха срещнали за пръв път. Тогава мъжът пред него беше буен млад лорд в изгнание. Сега, почти на петдесет, той беше крал на Англия, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия и завоевател на Уелс.

— Господарю! — поздрави Адам и ниско се поклони.

Бледите очи на краля се преместиха върху застаналия до вратата паж и той му каза:

— Остави ме.

Докато пажът излизаше от стаята, Адам забеляза сцената, нарисувана върху отсрещната стена. Тя не беше тук последния път, когато беше посетил тази стая. На нея също се виждаха рицари с изрисувани върху щитовете дракони, но този път те се бяха събрали около мъж, седнал на каменен трон, със златна диадема на главата. В едната ръка мъжът държеше меч с пречупено острие, а в другата — изящен златен жезъл. Под фреската беше поставен аналой със сложна дърворезба. Адам забеляза върху него книга с кожена подвързия. Дотогава не беше виждал книгата, но знаеше какво представлява.

— Очаквах да пристигнеш по-рано, сър Адам.

Адам погледна назад, когато гласът на Едуард го извади от мислите му.

— Кралицата роди по-късно, отколкото се очакваше, господарю.

— Да разбирам ли, че си свършил работата?

Тонът на Едуард, който обикновено беше много спокоен, сега беше рязък и напрегнат. Тревогата в очите на краля беше още по-необичайна за него. Беше се навел напред, поставил изпъстрените си с вени ръце върху масата.

— Бог свърши работата вместо нас. Детето беше мъртво в утробата на майката.

Едуард се изправи.

— Добре — каза след кратка пауза той. — Това е добре.

Седна в един стол с висока облегалка и погледът му моментално стана твърд и обвиняващ.

— Тази работа трябваше да бъде свършена преди месеци, още преди кралицата да забременее.

Адам усети, че го обзема гняв, макар да внимаваше да не го покаже. Заслужаваше Едуард да го похвали, а не да го укорява. Вярно, че забременяването на кралицата беше неочаквана пречка, но убийството на краля не беше лесна задача. Ако беше извършено от разстояние със стрела от арбалет в гърлото на краля, Адам би могъл да го направи много преди кралицата да зачене. Обаче Едуард беше настоявал смъртта да изглежда като резултат от нещастен случай и затова Адам трябваше да пътува на север до Шотландия в свитата на новата булка на Александър като безличен слуга сред многото други.

Неговото първоначално намерение да отрови краля моментално беше отпаднало. Не можеше да се приближи незабелязано до кухнята, а освен това Александър имаше хора, които опитваха всичко, което ядеше и пиеше. Всяка роля в кралския двор бе възложено на определени слуги и всички ревностно изпълняваха задълженията си. Изминаха доста седмици, докато Адам вземе решение, след като беше пътувал по криещия много опасности път между Единбург и Кингхорн. Дори и след като беше избрал мястото, мина доста време, докато планира самото действие. Трябваше да спечели доверието на кралицата и да чака подходящата възможност, която се появи най-накрая под формата на празненство. Кралят щеше да е пийнал и щеше да е лесно да бъде победен, ако се стигнеше до това, а пролетните приливи означаваха, че скалистата пътека щеше да бъде единственият възможен път. Нужно беше само да убеди младата кралица да го изпрати да повика краля в спалнята й и така несъзнателно щеше да реши участта му е примамливата уловка. Трябваше също да се погрижи най-способният слуга на краля да не може да го съпроводи и по този начин да остане да се справя само с глупака Брайс. Бурята беше благоприятно стечение на обстоятелствата, което Адам нямаше как да предвиди, а съвпадението с приказките за приближаващия Ден на Страшния съд до голяма степен му беше убягнало.

— Както и да е — рече Едуард, сваляйки очи от Адам, — работата е свършена.

Кралят порови из документите на масата и измъкна един от купчината. Адам забеляза голям печат в края. Беше го виждал и преди. Беше от папската курия в Рим.

— Имам разрешението на Негово светейшество — каза Едуард, като приглади с длан писмото. — Ще реша окончателно въпроса, когато се завърна в Англия. Сега имам по-належащи грижи. Крал Филип се мъчи по всякакъв начин да се меси в работите ми тук, в Гаскония. На младия ми братовчед не му харесва, че аз имам повече власт в херцогството, отколкото той. Мисля, че това го изнервя.

В очите на Едуард се забеляза задоволство при тези думи.

— Господарю, можете ли да си позволите да чакате толкова дълго? След смъртта на краля положението в Шотландия е много неспокойно. Кланът Брус се вдигна на оръжие срещу клана Балиол и обвини лорда на Галоуей, че заговорничи, за да вземе короната.

— Кланът Брус не ме безпокои. Граф Карик вече ми изпрати писмо и ме увери в подкрепата си за всяко решение, което ще взема за кралството в бъдеще. Ще направи това, което аз кажа. Що се отнася до останалите шотландски големци, ще им изпратя послания, в които ще наредя на всички да се подчиняват на управлението на Съвета на настойниците дотогава, докато дойде време детето да бъде доведено от Норвегия.

— Мислите ли, че ще се подчинят?

— Никой от тях няма да рискува да загуби земите си в Англия, като ме предизвика.

Адам знаеше какво беше направил този човек в Англия, Уелс и Светите земи. Знаеше какво и как го беше постигнал през годините. Сведе почтително глава, забелязал увереността в очите на Едуард.

— Какво искате да направя, господарю?

— Можеш да се върнеш във владенията си.

Едуард взе документа с прикрепения към него папски печат, стана и отиде до една желязна врата, вградена във вътрешната стена на гостната. Адам видя от едната страна дупка на ключалка. Едуард отключи и постави пергамента вътре. Измъкна оттам кожена кесия, завързана с шнур.

— Вземи — рече той и я подаде на Адам. — Последното ти плащане. Извинявам се за праха, събрал се по него.

— Благодаря, господарю — каза тихо Адам и напъха издутата кесия в торбата на колана си. Замълча за момент, а после попита нещо, за което си мислеше още откакто кралят го беше натоварил с опасната задача. — Дали сте казвали на някой друг за моето участие в тази работа?

Очите на Александър се впиха в неговите.

— Смъртта на крал Едуард беше нещастен случай и си остава такава.

В този момент вратата зад тях се отвори и се чу тих напевен глас да казва:

— Съжалявам. Не знаех, че имаш посетител.

Адам се обърна и видя висока жена с матова кожа и фини черти. Косата й беше скрита под шапчица, от която се спускаше изящен копринен шлейф. Роклята й, която се влачеше по пода, беше богато извезана. Адам не я беше виждал от години и бръчките по лицето на кралицата го изненадаха.

— Ще ви оставя.

— Не е нужно, Елинор — каза Едуард и пристъпи към нея. — Това са само новини от Англия.

Лицето на Елинор стана загрижено.

— Децата?

— Добре са — рече Едуард и суровото му изражение се смекчи в рядка за него и изненадващо нежна усмивка. — Става въпрос за политика и нищо повече. — Като сложи ръка на нежното рамо на жена си и я поведе навътре в стаята, Едуард погледна към Адам и усмивката му изчезна.

— Сър Адам тъкмо си тръгваше.

Когато Адам се отправи към вратата, той погледна фреската и поставката с книгата под нея. Красивите златни букви на корицата блестяха на дневната светлина, оформяйки думите:

Последното пророчество на Мерлин