Робин Йънг
Бунт (68)

65

През последните дни на лятото Шотландия потъна в траур за загубата на толкова много свои синове. В градовете и селата отвъд река Форт, където англичаните не можаха да проникнат, името Фолкърк беше станало синоним на скръбта и мъже и жени шепнеха молитви при произнасянето му. Но когато август отмина и наближи студената есен, скръбта в тях започна да стихва.

В началото на войната и през цялото време на английската окупация много хора си мислеха, че конфликтът може да бъде решен и техният крал ще се върне при тях. Тази вяра се беше засилила особено много след битката при Стърлинг, когато под ръководството на Уилям Уолъс всичко изглеждаше възможно. Дори тези, които казваха, че войната не може да бъде спечелена на бойното поле, започнаха да вярват, че свикването на съвети и сключването на съюзи могат да ги спасят. В продължение на години Англия беше техен съсед и приятел, враждите от миналото бяха забравени от хората, останали живи. Римската стена между двете кралства беше само далечен спомен за тяхното разделяне. След Фолкърк едно продължило повече от век приятелство беше унищожено. На мястото на рушащата се преграда на римския император шотландците издигнаха друга, невидима стена от непримиримост и решителност, вкопана дълбоко в почвата на границата.

През това време, докато оцелелите се оттегляха в Селкъркската гора, за да се възстановят и прегрупират, крал Едуард отведе хората си обратно в Англия. Победата при Фолкърк му беше излязла твърде скъпо и същата есен една доста намаляла и осакатена войска мина през портите на Карлайл. Болестите и дезертьорството бяха свършили работата си по време на гладния поход от руините на Еър. Кралят унищожи основната част от шотландската армия, но не успя да установи пълен контрол. Кралството беше разделено. Земите на юг от река Форт, които бяха в английски ръце, замъците на Единбург, Роксбърг, Бъруик и Стърлинг все още се държаха от хората на краля, докато всичко на север от голямата река остана на шотландците. След като укрепи гарнизоните си и направи граф Патрик от Дънбар пазител на Южна Шотландия, Едуард се върна в главната квартира на правителството си в Йорк, за да планира следващата кампания.

Резките гласове на мъжете ехтяха из горската поляна. Бяха се събрали в кръг, с вдигнати юмруци и зачервени от гняв и безсилие лица. По някои от тях още личаха белези от битката. Незарасналите им рани бяха превързани с парчета от дрехи и мръсни парцали. По лицата на повечето хора личеше изтощение от седмици пътуване през пущинаците и криене в гората, преживявайки ден за ден. В средата на развълнуваната тълпа бяха лорд-стюардът, епископът на Глазгоу, Уилям Уолъс и Робърт Брус. Бяха се събрали, за да решават бъдещето на тяхното кралство, по което, изглежда, между тях нямаше никакво съгласие.

— Никой не може да отрече направеното от сър Уилям. Няма лорд или барон, или епископ, който да е направил толкова много за това кралство! — извиси се над останалите гневният глас на Уишарт. — Той има правото да остане пазител на Шотландия!

Няколко души заговориха едновременно в отговор.

Най-силен беше гласът на Джеймс Стюарт.

— Никой не отрича това, Ваше преосвещенство, но обстоятелствата се промениха и аз смятам, че трябва да погледнем в друга посока.

Джон от Атъл и Александър Ситън побързаха да изразят съгласието си.

Застанал до облечените си в черно рицари, граф Малкълм от Ленъкс прибави и своето мнение:

— След смъртта на Александър имахме шестима настойници. Подобно разпределяне на властта със сигурност ще е по-разумно, отколкото едноличната власт.

— Нали Съветът на дванадесетте беше тъкмо такова разпределяне на властта? — подхвърли Гилбърт де ла Хей. — В крайна сметка ползата ни от това не беше голяма.

Нийл Камбъл, който като Хей беше твърд съюзник на Уолъс, решително го подкрепи.

Робърт погледна Уилям Уолъс, застанал сред разгорещената тълпа. Голите му до раменете мускулести ръце бяха нашарени от белези от рани, получени при Фолкърк. Един белег, може би от кос удар от меч, минаваше като назъбена червена линия през лицето му от веждата до горната устна. Робърт си каза, че младият мъж изглеждаше уморен не толкова телом, колкото духом.

— Сега не е време за смяна на водача — изрева Грей, друг от командирите на Уолъс. — Трябва да обединим силите си, а не да ги разединяваме. Англичаните ще се върнат, за да довършат това, което започнаха. Трябва да сме готови за тях.

— Предлагам да изпратим делегация с прошение до папската курия, в което да поискаме Рим да ни подкрепи — обади се Гартнет от Мар. — Делегацията трябва да покаже, че все още имаме контрол над кралството и че стоим единни срещу тиранията на крал Едуард. Лорд-стюардът е прав. Нека изберем още хора, които да застанат до сър Уилям. — Той посочи към Джеймс и Уишарт. — Може би лорд-стюарда и вас, Ваше преосвещенство? Вие имате най-голям опит от всички тук. Негово светейшество ще се вслуша в разумните ви слова.

Джеймс вдигна глава, когато се чуха одобрителни гласове.

— Лично аз мисля, че е време за нова кръв. — Той погледна към Робърт, но преди да успее да каже нещо, обади се един навъсен мъж с отсечена почти до рамото дясна ръка:

— Сър Уилям пожертва всичко, за да ни води в тази война! Той загуби братовчед си и много скъпи нему хора при Фолкърк. Защо? Защото благородниците избягаха от бойното поле и ни оставиха да умрем! Тези хора не могат да говорят от наше име!

От повечето мъже в периферията на тълпата, всичките войници, се понесе заплашителен ропот.

— Вие загубихте тази война, не ние! — продължи гневно намръщеният човек, окуражен от реакцията. — Сега искате да ни накажете заради собственото си малодушие, така ли?

Джеймс Стюарт се извърна към него.

— Достатъчно! Всички загубихме роднини и другари — каза стюардът, още измъчван от загубата на брат си. — Никой тук не може да претендира, че страда повече от другите.

Вниманието на тълпата се насочи към Уилям Уолъс. Тези по краищата проточиха вратове, за да го видят.

— По-голямата част от армията ни беше унищожена. Ако утре започне война, не можем да се изправим срещу англичаните. Трябва да възстановим силите си. — Сините очи на Уолъс ги огледаха. Спряха се на Робърт. — Сър Гартнет е прав. Време е да потърсим помощта на други, ако искаме борбата да продължи. Аз ще се откажа от поста пазител на Шотландия и ще отида във Франция. Не трябва да позволяваме на крал Филип да забрави за съюза ни, а и ще се договоря с Англия. От Париж ще отида в Рим и ще помоля лично папата. — Той се обърна и тръгна да излиза от кръга, а хората се отдръпнаха да му сторят път. За момент настъпи тишина, а после изведнъж заговориха едновременно много гласове. Някои замолиха Уолъс да премисли, други се опитваха да надвикат останалите.

В настаналата суматоха Робърт си проби път през развълнуваната тълпа. Уолъс вървеше напред и се отдалечаваше между дърветата. През последните няколко дни, откакто беше пристигнал в Селкъркската гора, Робърт беше разговарял няколко пъти насаме с Джеймс Стюарт по въпроса за настойничеството. Знаеше, че с предложението си Уолъс да се оттегли от поста лорд-стюардът подготвя почвата за неговата поява. Искаше да прояви великодушие.

— Сър Уилям!

Уолъс се огледа, но продължи да върви.

Робърт тръгна редом с него, сухите листа шумоляха под краката му.

— С теб не сме се срещали очи в очи, но аз не мога да отрека това, което постигнахте през изминалата година. Създадохте армия от предани овчари и фермери. Обучихте ги да се бият, сложихте копия в ръцете им и огън в кръвта им. Те с готовност ви последваха в битката. Стърлинг беше една невероятна победа.

Уолъс спря рязко и се обърна към него.

— А Фолкърк беше невероятно поражение. — Той погледна назад към тълпата, която продължаваше разгорещения спор. — Те не ме избраха да бъда техен крал или техен представител. Избраха ме да бъда техен генерал, а един генерал е това, което е постигнал в последното си сражение. Когато сега мъжете ме гледат, виждам само склоновете, осеяни с труповете на нашите мъртви. Също както Стърлинг разпали сърцата им, така Фолкърк ги съкруши. Няма да стана символ на провала ни. — Това, което предлагаш, е рисковано. Пътуването до Франция ще бъде опасно, особено след като сега много хора са виждали лицето ти. Сигурен ли си, че крал Филип изобщо ще те приеме?

Уолъс посочи през дърветата към един тъмнокос, по-възрастен мъж, застанал сам в края на събралата се тълпа, който наблюдаваше разгорещените дебати.

— Моят човек там някога беше тамплиер. Скъса с ордена, но все още има съюзници сред тамплиерите в Париж, които могат да ни бъдат от полза. Той смята, че кралят ще ме приеме. — Уолъс се обърна към Робърт и прикова в него острия си поглед. — Знам, че сър Джеймс Стюарт иска да бъдеш избран за наш пазител. Епископ Уишарт ми каза. Предполагам, че ще има и други, които да подкрепят този избор. — Уолъс замълча за момент, а после протегна покритата си с белези ръка.

Робърт я пое.

Уилям Уолъс кимна. Обърна се и тръгна между вековните дървета сред падащите навсякъде около него листа.

Изминаха четири дни, откакто Уолъс се беше отказал от поста пазител на Шотландия. През това време спорът кой да го замести продължи да се разгорещява. В лагера в Селкъркската гора пристигаха още групи от хора, откликнали на призива за свикване на събранието. Всички се включиха в дебатите.

Ден след заминаването на Уолъс Джеймс Стюарт направи предложение за избирането на Робърт. Някои начело с Джон, Гартнет и Александър го подкрепиха. Заедно с лорд-стюарда двамата графове и лордът образуваха мощна група, готова да гласува в полза на Робърт. Но това не спря други мъже да оспорват предложението или да представят кандидатурите си. Онези, които продължаваха да настояват за избирането на Джеймс и Уишарт, бяха много повече.

В късния следобед на четвъртия ден лорд-стюардът се изправи пред събранието да изложи последните си доводи за избирането на Робърт. Мъжете отпред седяха върху тревата или върху стърчащи пънове, а останалите се бяха разпръснали в кръг между дърветата, заобикалящи поляната. Гласът на лорд-стюарда се извиси над смълчаните редици. Той им напомни, че през последните шестнадесет месеца Робърт вече на няколко пъти беше доказвал, че е твърд привърженик на освобождаването на Шотландия от игото на крал Едуард. Подобно на Уолъс и Мъри преди него младият граф на Карик беше вдигнал високо знамето на бунта, като освободи Еършър от властта на Хенри Пърси и беше прогонил английските гарнизони. Събра вярна дружина за каузата си и доказа, че е смел и справедлив командир. Неговият меч беше поставен на рамото на Уолъс, за да бъде посветен техният герой за рицар.

— Освен това — продължи стюардът, поглеждайки към застаналия сред хората си Робърт — той загуби много, заставайки зад тази кауза. Като скъса с баща си, сър Робърт трябваше да понесе семейството му да загуби едно богато наследство. Изправяйки се срещу хората на краля, той си навлече гнева на Едуард и трябваше да понесе опожаряването на земите на клана Брус в Анандейл неведнъж, а два пъти. Научихме, че отправяйки се на юг, кралят заповядал да бъде разрушен Лохмейбън.

Робърт стисна юмруци от силните чувства, които предизвикаха у него думите на стюарда. Едва когато преди седмица навлезе в Селкъркската гора, беше научил за бедата, сполетяла Лохмейбън. Степента на опустошението още не му беше известна, но имаше много слухове за опожарени градове и безразборно избити мъже и жени. В тези откъслечни сведения непрекъснато се повтаряше едно име — Бун. Опустошаването на фамилните му земи от ръката на бившия му приятел подлудяваше Робърт. Именията може и да се водеха все още на името на баща му, но той се съмняваше, че крал Едуард изобщо се беше сетил за стария лорд, оттеглил се в Англия. Не, нападението беше извършено единствено заради него, за да бъде нанесен ударът там, където ще го заболи най-много.

— Дядото на сър Робърт беше един от най-великите благородници на земята ни — продължи Джеймс. — Безстрашен кръстоносец и едновременно с това обичаше мира. Двама от кралете ни го удостоиха с доверието си. Внукът му притежава същите добродетели, които според мен ще го направят най-подходящия човек, който да води кралството ни в нашата продължаваща борба.

Когато лорд-стюардът свърши, Робърт забеляза как тълпата се размърда. Някои кимаха замислени или в знак на съгласие, други се навеждаха към съседите си, за да им кажат нещо на ухото, трети поклатиха глави. Беше невъзможно да се каже какво щеше да реши гласуването.

Уишарт застана в средата. Месестото му лице беше мрачно, но решително. Може би се беше борил Уолъс да остане на поста, но след като вече нямаше такава надежда, очевидно смяташе да участва не по-малко енергично от лорд-стюарда в избирането на нов пазител, макар още да не беше изразил предпочитанията си.

— Чухме изказвания за и против кандидатурата на сър Робърт. Предлагам да се съберем отново след час, за да направим нашия…

Между дърветата се чуха викове и подрънкване на юзди. Епископ Уишарт се обърна намръщен заради прекъсването. Другите също извърнаха глави. Робърт също се обърна и видя да се приближават група конници. Конете бяха изпръскани с кал, а ноздрите им се бяха разширили от бързото препускане. Погледът на Робърт се спря на слаб, млад мъж с провиснала черна коса и остри черти на лицето, който яздеше начело на групата. Беше Джон Комън, син на лорда на Баденох. С него имаше трийсетина мъже с различни гербове на туниките и щитовете. Много от тях бяха украсени с три бели пшенични класа на червен фон, а други — с белия лъв на Галоуей. Робърт забеляза сред тях Дънегол Макдуъл. Като видя враговете си, безпокойството му се засили. Забеляза, че изражението на лорд-стюарда също стана загрижено.

Джон Комън слезе от плувналия в пот жребец и започна да си пробива път през тълпата, следван от рицарите си. Когато стигна центъра, хвърли изпълнен с презрение и омраза поглед на Робърт, а след това се обърна към Уишарт и Джеймс:

— Взето ли е решение? — попита с надменен глас той, надвиквайки разшумялата се тълпа.

Уишарт повдигна изненадан едната си вежда.

— Научихме преди седмица за това събрание — продължи Джон, забелязал изражението на епископа. — Баща ми е зает с укрепването на крепостите на север и изпрати мен вместо него. Вчера срещнах един от патрулите ви, от когото разбрах за отказа на сър Уилям да продължи да е пазител и че ще се избира негов заместник. Аз и хората ми яздихме цяла нощ, за да пристигнем тук.

Джеймс изгледа сърдития млад мъж.

— За поста е предложен сър Робърт Брус.

— Избран ли е? — попита Комън.

— Не — отвърна Уишарт, преди стюардът да отговори. — Още не.

— Тогава и аз искам да се кандидатирам. — Джон Комън се обърна и повиши глас, за да надвика гневните протестни викове на хората на Робърт. — Имам право да бъда изслушан.

— Сър Робърт е граф — извика Александър Ситън, — а ти си рицар. Тук рангът трябва да оказва влияние.

Джон Комън се обърна към него:

— Аз също съм син и наследник на един от най-могъщите благородници в кралството и племенник на краля. — Той изгледа събралите се мъже. — Някой ще отрече ли това? — Когато никой не отговори, Джон Комън присви доволен черните си очи. — Ако баща ми знаеше колко важно ще е това събрание, щеше сам да дойде, но аз ще се кандидатирам за поста вместо него.

— Подкрепям предложението!

Грубият глас беше на огромен, широкоплещест мъж с побеляла коса, който излезе напред от групата на Комън. Беше възрастният граф Стратърн, известен с буйния си характер. Привърженик на Уилям Уолъс, той беше участвал в нападението на Нортъмбърланд предишната година. Женен за сестрата на графа на Бъчан, оглавяващ Черните Комъни, той беше влиятелна фигура сред елита на предишното кралство.

Робърт погледна Джеймс Стюарт и по безсилието, изписано на лицето му, разбра, че ще трябва да позволят на Комън да посочи доводите си не само защото беше подкрепен от човек с репутацията на Стратърн.

— В такъв случай ще трябва да заявиш официално кандидатурата си, сър Джон — каза накрая лорд-стюардът. — Защото не можем повече да продължаваме дебатите. Мога да те уверя, че докато се мотаем, крал Едуард със сигурност планира следващия си поход.

Джон Комън изгледа сърдито стюарда заради настояването му да бърза, но се обърна към събранието:

— Много добре — отвърна той, замълча за миг, така че да събере мислите си, и започна да говори.

За изненада на Робърт, който смяташе младия човек за бледа сянка на влиятелния си баща, той умееше да се изразява ясно.

Джон изтъкна положението на баща си като мирови съдия на Галоуей и като един от шестимата регенти, избрани след смъртта на крал Александър. Посочи също, че фамилията му отдавна е една от най-влиятелните в кралството, както и тяхната безрезервна подкрепа за чичо му — крал Джон Балиол. Това беше една умна реч, която предизвика интереса на много от мъжете на поляната не само защото декларираната в нея подкрепа за Балиол нарочно беше пропусната в доводите на Джеймс Стюарт в подкрепа на Робърт.

— Аз заставам зад крал Джон — завърши Комън, — както би трябвало да направи всеки, който се предлага за наш водач. — При тези думи той погледна многозначително Робърт.

Изненадващо, тъкмо един от хората на Уолъс, широкоплещестият Гилбърт де ла Хей, лорд на Ерол, оспори надменното твърдение на Комън.

— Тези думи щяха да прозвучат по-убедително в устата ти, стига Комъните да не бяха извели благородниците от полесражението при Фолкърк, та сър Уилям и пехотинците му да се изправят сами срещу английската кавалерия.

Робърт, започнал да се разколебава, докато слушаше речта на Комън, видя в това изказване искрица надежда, когато Грей и Нийл Камбъл закимаха в знак на съгласие.

Джон Комън се изчерви, но веднага възрази на лорд Гилбърт.

— Баща ми поне беше при Фолкърк, застанал до съотечествениците си. А човекът, когото посочихте за наш пазител, дори не беше на бойното поле! — Той посочи Робърт. — Може би Брус остана да гледа отстрани просто от страх, а може би старата му клетва за вярност към крал Едуард го спря да вдигне меча си?

Стюардът и няколко други протестираха, но гласът на Робърт се извиси над тях:

— Ако моята някогашна клетва за вярност към краля на Англия е пречка за кандидатурата ми, тогава трябва да бъде посочена и твоята сегашна обвързаност. В края на краищата ти си женен за братовчедката на краля и си бил на служба при него много по-скоро, отколкото аз.

— Аз се отказах от брака си, когато с баща ми престанахме да се подчиняваме на заповедите на краля, както и възнамерявахме да сторим веднага щом като бъдем освободени от Тауър. — Джон Комън продължи да говори, без да обръща внимание на презрителните забележки на Едуард Брус. — Джоан и дъщерите ми са в Англия. Заради моето кралство пожертвах жена си и децата си. Ти какво пожертва?

Спорът продължи и се пренесе от Робърт и Джон из цялото събрание. Стюардът и Уишарт се помъчиха да сложат ред, опитвайки се да надвикат общата глъчка, докато не прегракнаха, но никой не ги слушаше. Отмествайки гневния си поглед от Комън, Робърт видя наоколо само отворени уста и вдигнати юмруци. Хората на Комън се бяха изправили срещу неговите. Брат му беше сложил ръка на дръжката на меча си. Същото беше направил и Джон от Атъл. Дънегол Макдуъл пък беше изтеглил своя. С периферното си зрение Робърт забеляза един слаб мъж с черна роба и качулка на главата да се промъква през тълпата. Под качулката видя гладко избръснатата брада на млад мъж. Когато той излезе в центъра на събранието, отметна назад качулката и откри изразително лице с остри черти и тонзура на главата. Едното му око беше синьо, а другото — млечнобяло. Мина известно време, докато някой го забележи.

Уишарт, който спореше със Стратърн, спря по средата на изречението. Лицето му се промени и остана с отворена от изненада уста.

— Хвала на Бога, Ламбъртън, мислех те за мъртъв!

При тази внезапна реакция на епископа останалите мъже притихнаха. Постепенно очите на всички се насочиха към новодошлия. При споменаването на името Робърт разбра, че това сигурно беше Уилям Ламбъртън, човекът, избран от Уолъс и Уишарт за епископ на Свети Андрю, най-важната епархия в кралството.

— Пътуването ми до Рим продължи по-дълго от очакваното, Ваше преосвещенство — отговори Ламбъртън. Без да повишава тон, в гласа му имаше такава вътрешна сила, че накара и последните протести на някои от хората на поляната да затихнат. — Обаче се връщам при вас, ръкоположен пред Бога от ръката на Негово светейшество папа Бонифаций. И както изглеждам — добави той, оглеждайки събранието, — тъкмо навреме.

Уишарт продължи да оглежда Ламбъртън от глава до пети.

— Как успя да стигнеш до нас, приятелю?

— Добър въпрос — отвърна Ламбъртън и леко се усмихна, — но отговорът му е за друго време. — Той се огледа наоколо. — Чух част от това, което се предлага тук. Бих предложил и сър Робърт Брус, и сър Джон Комън за пазители. Ако хората в кралството останат разделени по този въпрос, което очевидно е така, защо тогава не премахнем причината за това разделение и да не обединим двамата мъже, които всички по един или друг начин подкрепят? — Когато никой не каза нищо, Ламбъртън продължи по-уверено: — Защото на нас ни е нужно единство. Аз успях да получа подкрепата на Негово светейшество в Рим за каузата ни, но докато бях в Париж, разбрах, че примирието между Англия и Франция е сключено официално.

— Ние също чухме за това, Ваше преосвещенство — каза Джеймс Стюарт.

— Работите са по-зле, отколкото ви е известно, лорд-стюард — отвърна Ламбъртън. — Примирието е сключено като постоянен съюз, закрепен за следващите години с брака на крал Едуард и Маргьорит, сестрата на крал Филип. С този съюз някогашните ни договори с крал Филип ще бъдат анулирани. Шотландия остава сама.