Робин Йънг
Бунт (21)

18

Река Туийд лъкатушеше на широки извивки през ливади и ниви. Южните брегове бележеха края на английското кралство, докато отвъд набръчканата от вятъра вода от северния бряг започваше кралство Шотландия.

При един голям, мързелив завой на реката откъм английската страна се намираше малкото селище Норам. Над градчето, което дремеше в лепкавата като захарен сироп горещина на летния следобед, се извисяваше каменен замък, една от главните твърдини на Антъни Бек, епископ на Дърам. Голите варосани стени, които се отразяваха в огледалната повърхност на реката, бяха прорязани от процепи за изстрелване на стрели, всички с лице към осеяния с тръстики северен бряг. От най-високата кула висеше червено знаме, украсено с три златни лъва.

Вътре в главната зала на замъка се беше събрало множество от мъже. Високо над главите им се кръстосваха напречни греди, а по боядисаните стени имаше окачени гоблени. В едната половина на залата на тях бяха изобразени сцени на Божие избавление, а в другата преобладаваха фрагменти от Страшния съд. В края на помещението на един прозорец с витражи беше изобразен архангел Михаил, претеглящ душите на хората. Строгото му лице беше съставено от стотици късчета рубиненочервено стъкло. Под прозореца в центъра на подиум имаше трон, на който седеше кралят на Англия. Около Едуард стояха главните му придворни, между които графът на Съри и епископ Бек. Заедно с тях на подиума имаше още тринадесет души.

Застанал до брат си сред тълпата шотландски големци, Робърт наблюдаваше заедно с останалите как тринадесетте прекосяват подиума, за да коленичат пред краля. В залата цареше зловеща тишина. Очакваше се това да бъде паметно събитие и то беше наистина такова, но съвсем не така, както си го бяха представяли шотландците. Робърт забеляза, че англичаните са единствените в мнозинството, които изглеждат доволни от тази церемония. Може би и с основание, защото сега техният крал беше господар на Шотландия.

Само допреди месец шотландците бяха очаквали с нетърпение пристигането на Едуард. Вярно, че някои сред тях бяха разтревожени, особено епископът на Глазгоу, който беше изразил безпокойство от чуждата намеса, но в по-голямата си част атмосферата беше изпълнена с надежда. След пет размирни години най-после щеше да се реши кой ще наследи Александър. Настойниците и кралството все така бяха разделени между Балиол и Брус въпреки често свикваните съвети в Скун и затова крал Едуард се появи като арбитър между двете страни.

В края на април големците започнаха да се събират в град Бъруик на северния бряг на река Туийд, за да чакат краля. Но когато Едуард най-накрая пристигна, той не създаде представата за брат или приятел, а по-скоро за бъдещ завоевател. Бе придружен от армия от правници и съветници, съпроводен по крайбрежието от флот бойни кораби, а на сушата — от шестстотин стрелци с арбалети и петстотин рицари. Тук, в замъка на Норам, Едуард им беше казал, че наистина ще избере техен крал, но първо те трябва да го признаят за сюзерен. Каза, че е донесъл доказателства под формата на подробни документи, изготвени от неговите писари, които доказвали отколешното му право да заема този пост. Настойниците начело с епископ Уишарт енергично протестираха срещу това искане, но кралят остана надменно непреклонен в последвалите разгорещени съвети, а през всичкото това време армията му запази заплашително присъствие по бреговете на Туийд.

Накрая въпреки протестите шотландските големци бяха принудени да отстъпят поради силното желание да бъде сложен край на несигурността в кралството. Управителите отстъпиха контрола на кралските твърдини, а настойниците бяха принудени да се откажат от постовете си, след което Едуард ги преназначи, прибавяйки към тях и един английски представител. Обаче сред всичките условия имаше едно, от което настойниците отказаха да отстъпят. То беше, че бъдещето на шотландската независимост трябва да се гарантира от съгласието на Едуард, че ще действа като сюзерен само докато бъде избран нов крал. В срок от два месеца след коронацията той трябваше да върне контрола над кралските крепости, да предаде властта на краля на Шотландия и след това да няма повече искания. Едуард се съгласи, слагайки печата си под споразумението, а след това обяви пред смълчаните големци, че е справедлив човек и ще последва едно безпристрастно изслушване. Това означаваше, че на всички потенциални претенденти ще бъде позволено да изложат доводите си за трона.

Облечен в пищно ярко облекло, Робърт, който седмица преди това беше пристигнал с голяма свита в Бъруик, прекоси подиума, за да коленичи пред английския крал.

Гласът на епископ Бек прогърмя отново в залата на Норам:

— Сър Флорънс, граф на Холандия, ще приемете ли решението на прославения крал на Англия, Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия? И ще се съгласите ли пред всички присъстващи, че той има законното право да прецени доводите ви за правото ви върху трона на това кралство?

Ярко облеченият граф се поклони ниско пред трона и подобно на деветимата мъже преди него отговори утвърдително. Сега от лявата страна на подиума бяха останали да чакат само още трима души.

Беше ред на Джон Комън да прекоси подиума до трона. Когато лордът на Баденох коленичи, Робърт забеляза, че не склони толкова ниско глава, колкото другите. Всъщност скованото тяло на лорда, изглежда, почти не се наведе. Робърт усети мушване в ребрата и погледна брат си. Едуард кимна към редицата мъже, застанали до тях, където стоеше блед младеж с провиснала черна коса. Беше най-големият син и наследник на Джон Комън, който носеше името на лорда. Робърт го беше виждал няколко пъти от събранието в Бъргхам преди година, макар никога да не бяха разговаряли. Младежът гледаше втренчено как беше коленичил баща му и бузите му се зачервиха. В изражението му личеше гордост.

— Наистина ли си мисли, че баща му има шанс да бъде избран? — прошепна Едуард.

— Сигурно знае, че няма — тихо каза в отговор Робърт. — Комън дори не е много настоятелен в претенциите си. Той иска Балиол да бъде крал. Дядо смята, че просто желае името му само формално да бъде в списъка на претендентите.

Младият Джон се огледа наоколо и гордото му изражение се замени с открита неприязън, когато срещна погледите на братята Брус.

Робърт насочи вниманието си върху мъжете, събрали се от дясната страна на краля, към които сега се бяха присъединили графът на Холандия и Джон Комън. Като Комън, повечето не вярваха, че претенциите им са достатъчно основателни, за да им осигурят трона. Въпреки уверението на краля в безпристрастно изслушване всички знаеха, че на практика в състезанието участват само двама души. Тези двама трябваше последни да пристъпят напред, за да се преклонят пред властта на краля. Пръв пристъпи Джон Балиол, нетърпелив и засмян.

— Ако се наведе още малко, ще се пречупи — прошепна Едуард.

Следващият беше лордът на Анандейл и сега беше ред на Робърт да почувства как се изпълва с гордост. Дядо му коленичи бавно, с болезнено изражение на лицето. Огромното му тяло протестираше заради неудобното положение, в което беше принудено да застане. Но дори и когато се поклони, лордът не загуби и частица от авторитета си.

Робърт се вгледа внимателно в английския крал, докато епископ Бек се обръщаше към дядо му. Не откри почти никакви емоции в тези сиви очи, с изключение може би на сдържана тъга, но може и така да му се беше сторило, защото новината за смъртта на кралица Елинор беше дошла преди пристигането на краля. Всички бяха научили как Едуард беше заповядал зидари да издигнат паметни кръстове, с които да отбележат местата, където тялото на жена му беше почивало по време на процесията от Линкълн до Лондон. Робърт си беше представил как тези каменни стълбове на скръбта са осеяли провинцията на Англия. Беше чувал много за краля — за храбростта му като кръстоносец, за уменията и безстрашието му като воин, за лукавството му като държавник и за страстта му по време на лов и турнири. Беше изненадан от студеното и заплашително държане на Едуард, защото то влизаше в странно противоречие с възхищението, с което баща му винаги говореше за него.

Дядо му се изправи, отстъпи назад и се присъедини към другите претенденти. След като епископ Бек се обърна към събралите се мъже, Робърт почувства как внезапно го обхвана нетърпение. Откакто дядо му го беше завел на хълма Мот, борбата на стария човек беше влязла в кръвта му. Ако Едуард посочеше дядо му за крал, той на свой ред щеше да бъде наследник на трона, втори поред след баща си. Въпреки това Робърт се опита да потисне нетърпението си, тъй като знаеше, че изслушването нямаше да приключи с месеци, а може би и по-дълго. След днешния ден, след като молбата на дядо му беше представена, мъжете от клана Брус щяха да се завърнат по домовете си като всички други, за да чакат присъдата на новия сюзерен на Шотландия.