Робин Йънг
Бунт (48)

45

Английският съдия за Шотландия сър Уилям Ормсби стоеше пред прозореца на залата и гледаше към престолния град Скун. От комините по покривите се виеше дим, който изчезваше в белезникавото небе. Слънцето беше там някъде горе и се мъчеше да пробие през маранята. Ормсби чувстваше как потта го щипе под мишниците. Поръбената му с кожа тога го беше обгърнала като броня и той копнееше да я смъкне, но тази сутрин трябваше да приеме още много хора. Уведомиха го, че следващият чака долу. Ормсби щеше да го накара да почака още малко. Добре беше да ги накара да изгубят търпение и да се изнервят, преди да ги въведат при него. Беше установил, че така са по-неспособни да изразят възраженията си.

Долу под прозореца хората сновяха насам-натам из калната улица, всеки по своите работи. Ормсби видя един кльощав свинар да води свинете си. По-надолу по улицата тътреше крака възрастен монах. Спря, когато една жена, загърната в дрипав шал, изскочи от месарницата пред него, стиснала малък пакет в ръце. Тук-там сред гражданите се виждаха войници с мечове на кръста. Те се отличаваха от невзрачно облечените хора на Скун с военните си униформи. Всеки носеше бяла платнена лента на ръката с извезан на нея червен кръст на свети Джордж. Лентите се носеха по нареждане на крал Едуард, за да могат английските войници да разпознават своите. Червените кръстове се движеха по двама-трима или се мотаеха около залата с ръце върху дръжките на мечовете. Напоследък бяха станали повече. От Бъруик бяха изпратени подкрепления след зачестилите съобщения за разрастване на вълненията. Повечето от тях, изглежда, обхващаха планинските райони далеч на север от Скун и на запад, където хората на клана Макрори бяха пленили, разграбили и изгорили три английски кораба, патрулиращи край островите. Макрори се ползваха с лошата слава на наемници и главорези, готови да пленят всеки кораб, навлязъл в тяхната територия, независимо какъв флаг се вее на мачтите му. Английските чиновници в Бъруик не желаеха да рискуват и подсилиха всички главни гарнизони.

Ормсби видя как двама войници пред залата се отделиха от останалите и се отправиха към показалите се от една странична улица група просяци, които се влачеха след гражданите с протегнати за милостиня ръце. Приличаха повече на животни, загърнати в изпокъсани кожи, със сплъстени коси и лица, покрити с мръсотия. Напоследък и те бяха станали повече. Откакто Ормсби беше поел поста на съдия, гледката на просещи, парцаливи монаси и прокажени беше започнала да се допълва с доскоро свободни граждани, останали без дом и препитание и принудени да просят по улиците. Въпреки че те бяха облечени по-добре, и у тях се забелязваха ясните признаци на нищетата, която през следващите месеци щеше да ги покрие напълно със сивото си наметало. Ормсби гледаше с тревога как хора с положение, колкото и скромно да е то, можеха така бързо да изпаднат в немилост.

Войниците махаха с ръце към просяците и ги отпъждаха. Един от войниците блъсна мъжа пред себе си, явно недоволен, че върви твърде бавно. Друг изтегли заплашително меча си. Ормсби обърна гръб на сцената и се върна при масата, отрупана със свитъци пергамент. Просторната зала, пълна с хубави мебели и окачени по стените гоблени и картини, се заемаше от четирима писари, седнали зад писалищата, и двама кралски чиновници, които разговаряха тихо, надвесени над някакъв документ. Един от писарите, който седеше близо до Ормсби, се огледа. На носа му се крепяха чифт очила с дебели стъкла и дървени рамки. На Ормсби му приличаше на риба с големи очи, която примигва срещу него.

— Да повикам ли следващия, сър?

Ормсби пое дълбоко въздух и изпъшка.

— Повикай го.

Писарят прекоси залата, а той седна зад масата.

След като поговори за малко с войниците отвън, писарят се върна на мястото си, стиснал гъшето перо и наведен над нов пергамент. След секунди, съпроводен от двама войници, влезе мъж с шапка в ръце.

Когато застана пред Ормсби, съдията забеляза, че шапката му е в такъв вид, сякаш човекът я беше мачкал от доста време. Останал доволен, той го дари със сдържана усмивка.

— Добър ти ден, господин Доналд.

— Сър… — промълви едва чуто мъжът и се огледа, когато войниците излязоха.

— Шерифът ми каза, че си отказал да платиш таксата за земята, която държиш под аренда.

— Не, сър — отвърна твърдо Доналд, — не съм отказал. Не можах.

— Това не е ли едно и също?

Доналд поклати рязко глава, но не каза нищо. Сред настъпилата тишина се чуваше как перото на писаря скърца по листа, докато записваше думите им.

Ормсби започна да губи търпение. Очевидно тези селяндури нямаха представа с кого си имат работа. Мъжът беше четвъртият тази сутрин, който му беше отговорил по същия начин, почти със същите думи. Видя, че човекът го гледа право в очите, макар че продължаваше да мачка шапката си с ръце. Колкото и да беше изнервен, той продължаваше да се държи предизвикателно и това наруши още повече спокойствието на Ормсби. Да не би да имаше някакъв заговор срещу него, замислен от местните арендатори? Това в никакъв случай нямаше да успее. В Бъруик Хю Кресингам беше категоричен, че данъците трябва да се плащат навреме. Лордове като сър Хенри Пърси, на когото бяха дадени Галоуей и Еър след окупацията, още не си бяха получили заплатите, така че събирането на рентите беше от първостепенна важност. Говореше се, че дори сър Джон де Варен не си бил получил наградата. Ормсби не съжаляваше особено много за това. Миналата есен графът беше назначен за управител на Шотландия, но само седмици след като крал Едуард премина границата и се завърна в Англия, Варен го последва, предпочитайки да прекарва времето си в именията си в Йоркшър. Обаче Кресингам беше строг работодател и не беше никак за препоръчване да ядосва човека, който в отсъствието на Варен се беше превърнал в истинския управител на Шотландия. Образите на просяците отвън все още бяха пред очите на Ормсби, когато той сковано се изправи.

— Тези пари ни се полагат по закон, господин Доналд. Като отказваш да ги платиш, ти нарушаваш този закон. Това е наказуемо престъпление.

Доналд премигна, но отново поклати глава.

— Сър, аз просто нямам парите. Рентите са много високи и не мога да ги изплатя. — Той се поколеба за момент, а после бързо продължи: — Прекалено високи са за всички. Хората губят всичко. Гладуват цели семейства, децата се разболяват. Колят се без нужда животни, защото няма с какво да бъдат изхранвани. Църквите ни се рушат, защото духовниците са принудени да предават всичко на Изедника. — Той рязко спря, осъзнал грешката си.

Изедника. Ормсби беше чувал това прозвище и преди, макар и не така открито. Така шотландците наричаха Кресингам. Дълбоко в себе си то му харесваше, защото ненавиждаше дебелия ковчежник, който командваше в кралския административен център Бъруик. Ала като се оставят настрана личните чувства, Ормсби беше поставен тук да върши работа и нямаше намерение да позволи неуспехите или нахалството на няколко нещастници да й пречат. Той стовари длани върху отрупаната маса, разпръсквайки няколко от свитъците.

— Само глупак би поставил парите пред свободата си, господин Доналд. Защото тъкмо това е заложено на карта тук. Твоята свобода.

Човекът се изчерви, но не свали очи от Ормсби.

— Свободата… — рече тихо той. — Това ли е тя?

Отвън се чуха викове, но нито Ормсби, нито Доналд им обърнаха внимание.

— Имам власт да те пратя в затвора, ако откажеш да платиш данъците навреме. Ще упражня тази власт. Не ме подлагай на изпитание!

Виковете станаха по-силни. Към тях се добавиха писъци и трополене на крака. Писарят престана да дращи по пергамента и вдигна глава, а стъклата на очилата му проблеснаха на дневната светлина. Ормсби прекъсна тирадата си и рязко се обърна, защото отвън се понесе мощен рев, който изпълни залата. Сред невъобразимия шум се открои тропот на копита. Чиновниците оставиха документа, върху който разговаряха, а писарите се изправиха. Ормсби отиде до прозореца и погледна навън.

От гората, която ограждаше града, се показа тълпа мъже. Някои бяха на коне, други тичаха. Всички носеха оръжия, най-вече секири и пики. Някои имаха брони и наметала, но повечето бяха само с кожени дрехи, каквито се обличат под ризниците. Сред тях имаше малка група мъже в къси поли, каквито носеха планинците. Те бяха голи от бедрата надолу, а това беше стряскаща гледка за Ормсби, който само беше чувал да се говори за диваците от Севера. С приближаването си мъжете нададоха бойни викове. Ормсби различи едно име сред врявата, повтаряно от група ездачи, покрити с брони, които следваха едър мъж, възседнал кон, покрит с хубаво покривало.

— За Дъглас! — викаха те. — За Дъглас!

Долу на улицата гражданите започнаха да се разпръскват. Английските войници, образували плътен кордон пред залата, бяха извадили мечовете си, но още докато Ормсби наблюдаваше, групата просяци, които беше видял преди малко, хвърлиха парцаливите кожи и отдолу се показаха мускулестите тела на воини. Стиснали кинжали в ръце, те се нахвърлиха с диви викове срещу войниците.

По стълбите към залата се чуха стъпки. Вратата се отвори с трясък и се показаха двама войници.

— Трябва да вървим, сър!

Писарите и чиновниците вече бягаха през залата. Сред тях беше и Доналд.

Ормсби остана на мястото си.

— Кои са тези? — попита рязко той, погледна отново през прозореца и видя как ордата се втурва в града. Очите му се спряха на огромен мъж, който тичаше с големи скокове в предните редици. По-висок от всички около него, но много пъргав, той беше облечен в проста, тъмносиня туника, а на главата си имаше широк железен шлем. Другите мъже тичаха в пълно безредие около него. Обаче това, което привлече вниманието на Ормсби, беше мечът на човека. Никога не беше виждал толкова широк и толкова дълъг меч, който гигантът държеше с две ръце, докато се приближаваше.

Сега сред рева на тълпата се открои ново име:

— Уолъс! Уолъс!